Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (15)

Дедал и Икар

Преди много, много години в Атина живеел най-големият архитект и скулптор. Той бил строител и ваятел и се славел като майстор на предметите, обработени от дърво и метал. Този, който имал щастието да види построеното от него, дълго се съмнявал дали то е дело на човек, или на безсмъртен бог. За неговите скулптури казвали, че изглеждат като живи хора.

Често Дедал, заедно със своите ученици от най-добрите атински семейства, обикалял между колоните на разрушените храмове. Но най-добрият негов ученик не бил от знатен род, а беден син на сестрата на Дедал, който носел името Тал. Докато другите ученици имали славни имена като наследство от своите фамилии, Тал сам прославил името си. Още нямал дванадесет години, когато открил грънчарското колело. Като наблюдавал зъбчатите кости в тялото на рибите, изобретил първата пила. Успял да съедини две рамена с еднаква дължина и направил пергела.

Веднъж Дедал разглеждал новия строеж на двореца и чул какво си говорят работниците от другата страна на стената.

— Дедал е най-добрият строител на света — казал един.

— Само почакай да порасне и Тал ще бъде по-добър от него — отвърнал другият.

Дедал завидял на племенника си, а бил свикнал името му да се поставя на първо място. От този момент не искал да вижда повече Тал. Ученолюбивият младеж изумявал всички с таланта си, а Дедал предвиждал как го наближава славата. Вътрешно Дедал усещал, че собствената му слава намалява.

Тал не разбирал защо неговият роднина не го приема и непрекъснато е в конфликт с него. Затова се зарадвал, когато една вечер Дедал го поканил на разходка. Вуйчо му само за миг успял да скрие завистта си, докато осъществявал пъкления си замисъл. Поканил Тал на атинския Акропол и когато станало тъмно, го блъснал от края на скалата.

Дедал слязъл от Акропола и искал да погребе тялото на племенника си, но напразно го търсил. Богинята Атина запазила живота на падащото момче, защото харесвала неговата изобретателност. По време на падането тя го превърнала в чайка. И до днес чайките се страхуват от височините, летят ниско и гнездят върху земята, по поляните. Тези птици са много внимателни и предупреждават другите за грозящата ги опасност.

Престъплението на Дедал не останало скрито. Изненадан бил от един атинянин, който се разхождал на това място. Дедал знаел, че ще бъде наказан, затова заедно със сина си Икар избягал на остров Крит. Критският цар Минос на драго сърце приел великия архитект. Тъкмо по това време търсел строители, за да построят затвор за Минотавър — чудовище с човешко тяло и глава на бик, което се хранело с живи хора.

Дедал построил за Минотавъра невиждана дотогава галерия — Лабиринт. Безброй роби обработвали камъните и издигали зидовете. На строежа били от рано сутрин до късно вечер. В огромния Лабиринт галериите така се кръстосвали и пресичали, че приличали на кълбо от змии. В центъра на тези тъмни и непристъпни галерии бил затворен Минотавър. Последен там влязъл Дедал, за да отстрани всички белези, по които човек би могъл да намери изхода. Самият той едва не се изгубил в този непроходим Лабиринт.

Цар Минос дал голямо пиршество в чест на Дедал. Но славата, почестите и подаръците не могли да го задържат на острова. Той не харесвал жестокия цар. Искал да се върне в своята родина. Всеки ден Дедал и синът му Икар отивали на брега на морето и наблюдавали небето, което се сливало с него. Там, някъде в далечината, се намирала неговата родина. В началото си мислел, че върху вълните ще се покаже корабът, който ще ги отведе вкъщи. Ала вместо корабни платна, Дедал наблюдавал постоянно само едно и също: безлюдно море, скали и птичи ята, които се издигали над вълните. Прославеният строител завиждал на птиците за тяхната свобода. Те не знаели граници и препятствия и летели над гори и морета. Дедал ден и нощ мислел за птиците и не можел да заспи. Рисувал техните крила, проследявал техния полет и тайно се готвел да напусне острова. Снабдил се с различни по големина пера и една нощ, скрит от човешките очи, се заловил за работа. Прикрепял различните по големина пера с ленени конци едно към друго и ги залепвал с восък. Това, което направил Дедал, приличало на криле. Двете по-големи били за него, а двете по-малки — за сина му Икар.

Доволен, огледал още веднъж своето творение. „Минос има кораби, но въздухът ми принадлежи“, помислил си той.

На другия ден Дедал събудил сина си Икар, преди да изгрее слънцето. Най-напред сложил своите криле на раменете си, размахал ги и се понесъл във въздуха. След това показал на Икар как да ползва крилете си, така както опитните птици учат своите малки. Икар се опитал да лети като баща си и радостно се засмял, когато първо успял леко да се отдели от земята, а после да закръжи над високите дървета и стръмните скали. Дедал казал на сина си:

— Бъди внимателен по време на летенето, Икаре. Не отивай близо до слънцето, за да не се разтопи восъкът от топлината и да се разпръснат перата. Не се спускай и много ниско, за да не се намокрят крилете ти от солената вода. Не лети нито високо, нито ниско, не изоставай от мен и не ме губи от погледа си.

Дедал целунал Икар и баща и син се понесли над земята. Синът летял така, както го посъветвал баща му. Пастирите, които пасели стадата си и ги гледали, с ръце закривали очите си и казвали:

— Сигурно това са боговете на Олимп, които искат да видят как живеят хората на земята.

Ръцете на рибарите започнали да треперят, когато забелязали двамата, които летели във въздуха над морето, над корабите, а весларите забравили да въртят веслата, щом ги видели. Всички ги наблюдавали в захлас.

Остров Крит вече бил далеко зад тях, денят бил слънчев и Дедал се отдал на спомени за своята родина. Замислен, той забравил да контролира сина си. Икар се забавлявал и размахвал леките си криле в топлия въздух. Той с радост желаел да полети още по-високо и докато баща му не го следял, забравил неговите наставления.

Издигал се по-високо и по-високо и даже започнал да си пее. Приближил чак до самото небе и до лъчезарното слънце — толкова близо бил до него, че разгледал слънчевата колесница. А слънцето разтопило с палещите си лъчи восъка. Големи жълти капки разтопен восък паднали на дъното на морето. Ленените конци с перата се разлетели из въздуха. Икар замахнал с ръце и паднал в морето. Водата напълнила устата му, а блестящите гребени на вълните подхвърлили шепа бели пера.

Дедал чул вика и се обърнал да потърси сина си. Никой не му отговорил. Огромните простори над морето били празни, а то — пусто. Дедал се спуснал над вълните, за да търси сина си. Видял само пера от крилете на Икар.

Отчаяният баща полетял към близкия остров, свалил крилете си и седнал на брега. Така останал през целия ден, а вечерта, когато слънцето завършило своята обиколка, морето изхвърлило на брега мъртвия му син. Под небето, покрито със звезди, Дедал го погребал. Върху пресния гроб кацнала самотна птица. Това била чайка, която забравила за малко своята плахост и със своя крясък припомнила на Дедал неговата постъпка отпреди няколко години.

Дедал продължил пътя си, прелетял далече от своята родина и достигнал до Сицилия. Там останал да живее и построил още красиви сгради, изкуствено езеро, красив царски дворец върху високи скали, но до смъртта си не намерил покой и щастие.

Островът, където Дедал погребал сина си, и днес напомня за съдбата на Икар. Нарича се Икария.