Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (20)

Едип и Антигона

Някога в Тива управлявал цар Лай със съпругата си Йокаста. Те искали да имат син, който един ден да наследи престола, но желанието им не се изпълнявало. Тогава Лай решил да изпрати пратеник в Делфи, който да попита пророчицата как може да усмири гнева на боговете. Новината, която донесъл вестителят, след като се върнал, била ужасна.

Предсказанието спряло дъха на царя, защото научил, че ще му се роди син, „но с него под неговия покрив ще се настани нещастието“. Сам царят трябвало да загине от ръката на своя син, за да се изпълни проклятието. Съкрушен, той споделил страшната вест с жена си, а тя плакала цяла нощ, обхваната от лоши предчувствия.

Скоро на Йокаста се родил син. В двореца, вместо радостта, се настанили тъгата и отчаянието. Цар Лай не искал даже да види своя син и наредил на един стар пастир да занесе новороденото в гората и да го остави за храна на дивите зверове. Пастирът се смилил над невинното дете и вместо да го захвърли в гората, го предал на свой стар познат пастир, който пасял стадата на коринтския цар. След това се върнал в Тива, сякаш е изпълнил задачата, поставена му от царя.

Лай се успокоил и след няколко месеца изсъхнали сълзите в очите на царицата, която забравила страшната прокоба и своя малък син. Царското семейство се примирило с факта, че няма да има наследник. Пастирът на коринтския цар дал името Едип на момчето и го завел със себе си в Коринт. Царят на Коринт и неговата жена нямали деца. Детето, което пастирът донесъл, харесало на царската двойка. Те го приели в двореца и го отгледали като свой син. Едип растял и станал силен младеж, но не предполагал, че има други родители. Всички пазели тайната, че в Коринт бил донесен от пастира.

Когато Едип пораснал, царят организирал голямо пиршество. Виното разпалило умовете на веселите гости. Говорило се за това, което се е случило или изобщо не се било случило, а някои от гостите започнали да се карат помежду си. Едип, който имал непокорен характер, също се включил в спора. Един свадлив гост не само го разгневил, но и му казал:

— Омръзна ми да се карам с теб. Боговете знаят чий син си ти. Само нашият цар не знае.

Едип укротил гнева си и не отвърнал нищо. Тази мисъл не му давала покой. Още на другата сутрин той попитал царя и царицата дали това, което се говори, е истина. Те започнали да го успокояват и да обвиняват пияния си гост. Едип обаче не им повярвал. Подозрението не го оставяло на спокойствие. Без знанието на царя и царицата се отправил към Делфи. Надявал се, че прорицателката ще му открие истината. Оттам той се върнал още по-объркан, защото разбрал своето ужасно бъдеще: „Бягай от истинския си баща, защото срещнеш ли се с него, той ще умре от твоята ръка, а ти ще се ожениш за собствената си майка“.

Едип решил, че не трябва да се връща в града, където живеели неговите осиновители, които мислел за свои родители. Тръгнал в обратна посока, посетил непознати места и земи, като се ориентирал по звездите. Страхувал се да се върне отново в Коринт, за да не се изпълни пророчеството.

Един ден по своя път той срещнал колесница, в която пътувал беловлас старец със слугите си. Единият от слугите му заповядал да отбие от пътя:

— Махни се от пътя ни!

Едип влязъл в спор с него, свалил го от колесницата и го ударил. Тогава старецът се намесил и праснал с жезъла си Едип по главата.

Обзет от гняв, той убил стареца и слугите. След това спокойно продължил по своя път.

Така достигнал стените на град Тива. Уморен, седнал на един камък, за да си почине от дългия път. Тогава пред него застанал пътник, който бързал за някъде. Пътникът му извикал:

— Кой си ти, че така спокойно си седиш? Даже свой неприятел не бих посъветвал да си почива тук.

Едип учудено го погледнал.

— Някой си почива, а друг бяга, като че ли се е случило нещо лошо — казал Едип. — Ти бягаш от Тива, а аз отивам точно там.

— В Тива ли отиваш? — попитал пътникът. — Нима не знаеш, че на една скала пред портите се е заселило страшното чудовище Сфинкс^[1]?

— Идвам от Делфи — отговорил Едип — и не съм говорил с никого по пътя.

— Тогава слушай — прошепнал страхливо пътникът. — Чудовището има глава на жена и тяло на лъв, с грамадни криле на гърба. Всеки ден при него трябва да идва гражданин на Тива и да решава загадката, която Сфинкса ще му зададе. Този, който не спечели, трябва да умре, хвърлен от скалата. Никой не може да разгадае загадките на Сфинкса. За мен е щастие, че не съм от Тива. Веднага щом научих за това, реших да бягам. А и ти, щом не си от Тива, не отивай там, а тръгни с мен.

— Ти бягай — отвърнал му Едип, — явно животът за теб има голяма цена, след като толкова се пазиш от опасностите. Ако аз изгубя живота си, поне ще се отърва от злата прокоба, която тегне над мен.

Едип се насочил към Тива. Пътникът учудено го погледнал и се замислил: „Този не е от Тива, а се бърка в работите на града. Дано го следва божията милост“.

Едип отишъл направо в царския дворец. Намерил там царица Йокаста и брат й Креонт. Цар Лай тръгнал за Делфи, за да попита прорицателката как да се избавят от Сфинкса, и не се върнал обратно. Дочуло се, че по пътя го нападнали разбойници и го убили. На мястото на убития цар седнал Креонт. Едип се изправил пред господаря.

— Знам за скръбта, която измъчва града — казал му той, — ще отида при Сфинкса и ще се опитам да разгадая загадката.

Креонт и Йокаста се възхитили от храбростта на Едип. Креонт промълвил тъжно:

— Боговете обичат храбрите. Сфинкса погуби и моя син и всички ще ни постигне неговата участ, ако не се разгадае загадката. Аз ще предам властта на този, който победи чудовището.

Йокаста с възхищение се вгледала в лицето на Едип, без да знае, че това е нейният син.

Народът на Тива изпратил Едип до една от седемте врати на града. По-нататък не се осмелил да мине нито един гражданин.

Едип преминал по една тясна пътечка и достигнал до скалата, на която седяла Сфинкса и вече чакала своята жертва. С притворени очи и усмивка наблюдавала идването на пътника.

— Чуй ме добре! — От човешкото гърло изведнъж се разнесъл нечовешки глас:

Има само една глава,

сутрин има четири крака,

на обяд те са само два,

а вечерта са три.

Колкото повече са краката,

толкова силите са по-малко.

Едип се зарадвал, защото веднага решил загадката.

— Това е човекът — отвърнал на Сфинкса. — Когато е още дете, той лази с ръце и крака, като че ли има четири крака, след това крачи изправен само на два крака, а когато наближава вечерта на живота му, към краката той прибавя и един бастун. Това е третият му крак.

— Ти реши загадката — признала Сфинкса и се хвърлила от скалата в пропастта.

Когато жителите на Тива забелязали, че Едип се връща жив и здрав, не могли да скрият своята радост. Чествали го като освободител, а Креонт му предал трона си. Така Едип станал цар на Тива, а царица Йокаста — негова жена.

Дълго царувал Едип и бил щастлив и справедлив цар. Царицата му родила двама синове — Етеокъл и Полиник, и две дъщери — Антигона и Исмена. Никой не предполагал, че децата на Едип са и негови сестри и братя.

Минали години и от момчетата израснали силни мъже, а от момичетата — красиви жени. Обаче голямо бедствие сполетяло Тива — ужасна болест моряла млади и стари. Във всяка къща имало трупове, измирали цели семейства и вече никой не се надявал, че ще остане жив. Морът засегнал и стадата по поляните. Умирали пастирите и животните. Всичко наоколо било нямо и мъртво.

Изплашените тиванци потърсили Едип и го помолили да отърве града от голямото бедствие. Те били убедени, че след като той е победил Сфинкса, него сигурно го пазят боговете. Едип ги утешил:

— Спокойно се върнете по своите домове. Днес ще пристигне от Делфи братът на моята жена Креонт и ще донесе отговора на оракула. Ще чуем какво искат боговете, за да се отървем от злото по нашите земи.

Преди да се свечери, пред двореца спряла колесница с впрегнати и покрити с пяна коне. От нея скочил Креонт и бързо отишъл при Едип.

— Прокобата е много тежка — казал Креонт. — Убиецът на цар Лай все още живее в нашия град. Когато той си получи заслуженото наказание, морът ще си отиде.

Едип наредил по цялото царство да се разгласи вестта, че убиецът на цар Лай е между тях и всеки, който знае нещо за него, веднага трябва да се яви в двореца. Наредил също така да доведат слепия прорицател Тирезий, комуто боговете дарили дарбата да пророкува.

Дълго търсили Тирезий, защото той не желаел да назове името на убиеца. Когато прорицателят се спрял пред двореца, посрещнал го Едип.

— Заповядай в двореца — поканил го той. — Чакаме да ни дадеш мъдър съвет.

— О, пусни ме да си отида вкъщи! И на двама ни ще бъде по-леко, ако не назова името на убиеца. Понякога е по-добре да не знаеш, отколкото да знаеш.

— Само кажи — подканил го Едип, — между нас няма нито един, който да не иска да се освободим от това ужасно бедствие. Ти не трябва да бъдеш изключение. Само погледни, целият народ очаква ти да проговориш.

— Не ме принуждавай, царю, нека по-добре да мълча — казал Тирезий. — Зла съдба се е спуснала върху твоя народ, но ако аз проговоря, най-лошото ще се стовари на твоята глава.

— Добре — избухнал Едип, — аз вече знам защо не искаш да говориш. Ти сигурно си свързан с тези разбойници, които убиха царя. Ти си предател и ако не беше сляп, щях да кажа, че ти самият си убиецът!

Отстъпвайки пред гневните думи на Едип, Тирезий не се стърпял и издал това, което дълго време таил:

— Щом искаш да знаеш истината, аз ще ти я съобщя. Не търси врага, защото това си ти. Ти си убил собствения си баща и си се оженил за своята майка.

С ужас Едип изслушал Тирезий и си спомнил за старата прокоба. Но гневът го обзел отново и той се обърнал към Креонт.

— Кой измисли всичко това? — извикал. — Може би ти, Креонте. Искаш с коварство да вземеш отново моя трон. Или ти си загубил разсъдъка си?

— Може би изглеждам луд — казал му Тирезий, — но твоите родители смятаха, че аз съм мъдър. Времето ще покаже кой е прав и кой не. — След тези думи слепият старец напуснал двореца.

Царица Йокаста утешавала разгневения Едип:

— Какво те интересува това, което говори Тирезий. Не се безпокой. Ще ти докажа с примери как прокобата може да не се изпълни. И моят първи мъж Лай някога попита оракула и получи отговор, че ще умре от ръката на своя син. Но нашият единствен син умря в горската пустош, а Лай беше убит от разбойници недалеч от град Делфи.

— Недалеч от Делфи ли? — попитал Едип. — Моля те, опиши ми как изглеждаше цар Лай.

— Беше висок — отговорила Йокаста, — имаше вече бели коси и на вид бе като теб.

— Тирезий имаше право! — извикал ужасеният Едип и започнал да задава въпроси, а нещастието приближавало все по-близо и по-близо до него и започнало да го задушава. Като пара се изпарило и твърдението, че Лай бил убит от разбойници, и все повече той започнал да осъзнава своята вина.

Тези дни в Тива от Коринт пристигнал пратеник с вестта, че царят на Коринт е умрял. Едип трябвало да заеме трона. Йокаста попитала пратеника от каква смърт е умрял царят на Коринт. Научила, че той е починал от естествена смърт. Вече бил много стар. След като чула това, тя изтичала при Едип и с усмивка му разказала всичко, което била разбрала.

— Виждаш ли — казала му Йокаста, — ти се измъчваш, а през това време твоят баща е умрял в Коринт от естествена смърт.

Тази вест не успокоила Едип. Той се обърнал към вестоносеца с думите:

— Аз няма да се върна в Коринт, но ти ми кажи, живее ли там моята майка?

— Нима се страхуваш от това, че там живее твоята майка? — учудил се вестоносецът. — Аз искам да те успокоя. Нито царят, нито царицата на Коринт са твои родители. Аз самият преди години те занесох като малко дете там.

— А откъде съм аз? — стреснал се Едип.

— Един стар пастир, който пасеше стадата на тиванския цар, те предаде на мен.

Едип като луд напуснал двореца. Вече нямало съмнение, че злата прокоба е изпълнена. Молел хората да го убият, за да запазят града от нещастията. Но гражданите на Тива съжалявали своя цар и не чувствали омраза към него. Едип се върнал обратно в двореца и взел решение да се самоубие, ала срещнал една разплакана слугиня, която му казала, че Йокаста се обесила в своята стая, защото не могла да понесе този ужас. Едип се втурнал натам, изтръгнал златната игла от дрехите на Йокаста и с нея избол очите си. Слепият Едип се обърнал към Креонт:

— Вземи си трона и ме прогони от Тива.

Креонт не изгонил нещастния Едип от Тива. Бедствието вече отминало и в града се върнали отново спокойствието и благоденствието. Едип решил да напусне града. Съпровождала го само по-голямата му дъщеря Антигона. Единствено тя не искала да остави баща си сам в неговото нещастие.

По цяла Гърция се разнесла вестта за двамата пътници — слепия старец Едип и красивата му дъщеря Антигона. Тя се грижела за него и осигурявала храната му. Дълго пътували и стигнали до гората на евменидите^[2]. Там според едно предсказание Едип трябвало да намери вечен покой.

През това време синовете на Едип — Етеокъл и Полиник — пораснали и всеки от тях искал да получи трона. Тяхното съперничество не било от полза за Тива. Креонт наблюдавал недоразуменията в царското семейство и посъветвал двамата младежи да се редуват в управлението на страната. Братята се съгласили. Една година трябвало да бъде на власт Полиник, а следващата година — Етеокъл. Последният успял да се задържи на трона, а брат си изгонил. Етеокъл станал цар на Тива, а Полиник започнал да събира войска в изгнание, за да си върне трона.

Двамата братя имали горещата кръв на своя баща и никой от тях не искал да отстъпи. Започнала война, но и двамата искали Едип на своя страна. Едно пророчество предсказвало, че във войната ще победи този, на чиято страна застане Едип. Те започнали да търсят баща си и да се осведомяват за местата, през които е минал. По това време Едип бил наблизо до Атина. Той чувствал, че наближава моментът, когато ще получи вечен покой. Седнали с Антигона на края на една гора, за да си починат. Тогава чули конски тропот и скоро се показала група ловци начело с царя на Атина — Тезей. Връщали се от лов. Тезей познал веднага Едип, скочил от коня и го поздравил.

— Бедни ми Едипе — казал Тезей, — зная твоята съдба и с радост бих ти помогнал. Тръгни с нас за Атина и там на спокойствие можеш да дочакаш своите старини. След малко ще падне нощта и не трябва да оставаш тук, в хладните гори на евменидите.

Когато Едип чул, че се намира в гората на ериниите, той се зарадвал. Значи бил достигнал целта на своето пътуване. Затова отговорил тихо и спокойно на Тезей:

— Благодаря ти, царю, но аз постигнах своята цел. Скоро ще бъда в царството на сенките. Ако искаш да ми направиш услуга, нареди на своя слуга да ми донесе нови дрехи, за да не бъда в последния си час с тези прашни и стари одежди.

Тезей изпратил да донесат от Атина нови дрехи за Едип и седнал до него. Тъкмо слугата се скрил между дърветата, ето че отново се чул конски тропот и пред Едип се появил неговият син Полиник. Най-после той намерил своя баща. Паднал пред него на колене и започнал да се оплаква от своя брат Етеокъл, който му взел трона. Той искал Едип да тръгне с него и да се върнат в Тива.

— Дълги години ти не си спомни за мен — отговорил Едип на молбите на своя син, — но когато желаеш да станеш по-могъщ, тогава ме търсиш и искаш да взема участие в братоубийствената война. Чуй баща си, който стои пред вратата на подземното царство. Тръгнеш ли с войска към Тива, ще те постигне това, което ти готвиш на своя брат. Иди си, защото даже моите слепи очи виждат братска кръв върху твоя меч.

Полиник се ядосал и със своите придружители възседнали конете и без да се сбогува с него, се отправил към своята войска.

Етеокъл изпратил Креонт, за да накара баща му да се върне в Тива. Креонт застанал пред Едип точно в момента, когато Полиник напуснал разгневен стареца и минал покрай него, без да го забележи. Тогава Креонт си помислил, че ще успее да убеди Едип да се върне в Тива при Етеокъл. Влязъл в гората на евменидите и предал молбата на сина към бащата.

Едип си обърнал главата на другата страна, защото в последните мигове на живота си не искал да се меси в светските работи.

Креонт си тръгнал, без да получи отговор. Слугата донесъл дрехи от Атина и Едип облякъл празничното облекло. Разделил се с всички и помолил Тезей да помогне на Антигона при връщането й в Тива. Тогава изведнъж неговите слепи очи сякаш прогледнали и той влязъл с твърди стъпки и изправен в гората на богините на възмездието. Навътре в гората бил входът към царството на мъртвите. Едип изчезнал в него, а земята над него отново тихо се затворила.

Никой никъде не намерил тялото му.

Антигона се върнала в Тива. Към града вече приближавала войската на Полиник. Шестима военачалници обсадили шестте врати на Тива, а пред седмата стоял самият Полиник.

Етеокъл се боял от дългата обсада, затова се изкачил на крепостните стени и извикал:

— Защо трябва да умират войниците от двете страни само заради спор, който можем да решим ние двамата помежду си. Покажи само на мен своята сила! Паднеш ли в боя ти, ще се оттегли твоята войска, а ако падна аз, ти ще станеш цар на Тива и народът сам ще отвори вратите на града.

Полиник приел предложението на своя брат. Двете войски сключили примирие и се събрали пред крепостните стени. Войниците спорели разгорещено за това кой ще бъде победител. Етеокъл и Полиник излезли един срещу друг с оръжие в ръка и пред очите на двете войски започнала братоубийствена битка.

Засвистели копията. Братята се биели, окуражавани от своите войници. Етеокъл, без да иска, оставил крака си незащитен и Полиник веднага изпратил острото си копие точно там. Раненият превъзмогнал болката и хванал меча си. Полиник също хванал своя меч и боят продължил. Етеокъл успял да се приближи до тази страна, която брат му не бил защитил. Замахнал с меча си и му нанесъл смъртоносна рана. Полиник паднал в краката на своя брат. Етеокъл се навел над тялото на умиращия Полиник, който отворил за сетен път очите си, събрал последни сили и с меча пробол противника си.

Едновременно умрели и двамата братя, но между техните войници се разгорял спор. Тези от Тива били убедени, че боя е спечелил Етеокъл, а другите — че победителят е Полиник. Войниците от Тива успели да пленят оръжието на противниковата страна. Когато избухнал спорът между двете войски, тиванците имали предимство. Те насочили своите копия срещу неприятеля и войската на Полиник отстъпила. Победителите се върнали в Тива с богата плячка.

Креонт отново взел властта. Етеокъл загинал за своята родина, затова го погребали с царски почести. Полиник бил оставен пред вратите на Тива непогребан, тъй като тръгнал срещу града с оръжие и войска. Тялото му оставили на дивите зверове и на глутниците кучета. Ако някой се осмелял да го погребе, очаквала го смърт. Креонт изпратил стража при трупа му, за да не наруши някой неговата заповед.

Решението на Креонт тежко разстроило Антигона. Как може душата на Полиник да получи покой, когато тялото му не е погребано?

— Сестро — казала Антигона на Исмена, — нашият мъртъв брат лежи пред градските стени. Ела с мен, за да го погребем двете и да не го оставим на дивите зверове и на птиците.

— Нима не знаеш, че за погребението на Полиник наказанието е смърт? — отвърнала със страх Исмена.

— Смърт за дело, което е богоугодно, е сладка смърт — отговорила й Антигона.

— Невинаги трябва да правим това, което е добро — боязливо споделила Исмена. — Креонт е много силен и не можем да се скрием.

— Може да ме убие, защото съм послушала вътрешния си глас на любяща сестра. Но човечността и любовта никой не може да убие. Ако ти не искаш, аз ще отида сама.

Антигона повече не убеждавала сестра си. В една беззвездна нощ сама напуснала двореца и града. Под стените лежал мъртвият Полиник, а недалеч от него спели стражите. Антигона тихо успяла да пренесе брат си до реката, измила тялото му и го затрупала с пръст. Преди да разсъмне, се върнала в Тива.

Сутрешният хлад разбудил стражите. Мястото, където лежал мъртвият, сега било празно. Пазачите знаели какъв ще бъде гневът на Креонт, затова старателно огледали околността, докато намерили стъпките на Антигона. По тези стъпки стигнали до пресния гроб. Внимателно прочистили пръстта от тялото и се скрили в храстите, защото вярвали, че който е извършил това дело, ще се върне отново.

Чакали целия ден и в сумрака на вечерта забелязали тъмна фигура. Антигона отивала при гроба на своя брат. Над открития труп тя се спряла за момент, но след това се навела и отново го покрила с пръст. Когато се навела за втори път, стражата я хванала и я отвела при Креонт. Тя не отричала и не се отбранявала.

— Как си могла да престъпиш моята заповед? — викнал разгневеният Креонт, когато признала всичко.

— Това не е заповед на Зевс, а на цар — отговорила Антигона. — Съществуват закони, които не са на царя, но са по-важни, това са законите на човеколюбието и на любовта.

— Така мислиш само ти — разкрещял се Креонт.

— Не — казала Антигона, — така мисли и народът на Тива, но мълчи пред теб.

— А защо ти се разграничаваш от другите?

— Аз не се срамувам за това, че съм почела брат си. Смъртта дава равни права на победители и на победени. А освен живота ми няма какво друго да ми вземеш.

— Много си смела. Дано тази смелост не те напусне по пътя към подземния свят. Стражи, тук!

Въоръжените стражи получили заповед от Креонт да хвърлят Антигона в една пещера и там да я зазидат жива. Войниците вече се били отправили на път, когато за случилото се разбрал синът на Креонт — Хемон. Антигона била негова годеница, но безсърдечният Креонт не се съобразявал с нищо. Хемон бързо напуснал двореца, желаейки да осуети изпълнението на заповедта.

Тогава в двореца се появил слепият прорицател Тирезий и предупредил царя за последствията от жестоката му заповед. Зла прокоба показвала, че над царското семейство е надвиснало нещастие.

Тирезий си тръгнал, а Креонт се замислил. Той се боял от съда на безсмъртните богове. Наредил бързо да впрегнат конете, сам се качил на колесницата и подкарал бързо към пещерата. По пътя научил страшната вест. Антигона се обесила в пещерата, а неговият син Хемон се пробол с меча си. Когато за това нещастие научила жената на Креонт, и тя се самоубила.

Какво ли не би дал Креонт, за да върне мъртвите отново към живот. Но такава е съдбата на тираните. Само с една заповед могат да унищожат щастието и живота на своите поданици, но никаква заповед не може отново да върне щастието и мъртвите не могат да оживеят. Тъжно преминал животът на Креонт, докато и него смъртта не го отнесла в царството на мъртвите.