Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (13)

Херакъл

Най-известният гръцки герой Херакъл бил син на безсмъртния владетел на боговете Зевс и на смъртната му жена Алкмена.

Още в детството си Херакъл имал сила, по-голяма от тази на възрастен мъж. Веднъж към леглото на малкия Херакъл допълзели две големи змии и започнали да се увиват около спящото дете. То се събудило от съня с вик, стиснало змиите с дланите си и ги удушило веднага.

Всички хора разказвали за това чудо, което се случило в град Тива. Слепият прорицател Тирезий предсказал на малкото момче живот на герой, пълен с подвизи, и безсмъртие.

Когато Херакъл пораснал, в Тива се събрали най-добрите учители и възпитатели. Те учили младия герой на различни науки и изкуства, да влиза в бой с оръжие и да кара колесница. Той бързо схващал, и това, което другите изучавали продължително време, научавал само за няколко дни. От малък Херакъл бил избухлив и раздразнителен. Веднъж по време на урок учителят по музика му направил забележка и Херакъл го ударил по главата с лирата така силно, че старецът паднал мъртъв на земята. След това съжалявал, плакал за своя учител, но вече било късно. Наказали го да напусне града и да отиде в гората при пастирите.

Израснал в гората, пасял стадата с пастирите и се превърнал в силен младеж.

„Хайде да си премерим силите“, често казвал Херакъл на своите другари. Скоро между тях нямало нито един, който да не бил победен.

Хищните животни бягали от него, сякаш знаели, че неговото копие винаги достига своята цел. Там, където се намирал Херакъл, стадата били винаги в безопасност. На самотните горски поляни той имал много време да размишлява. Спомнил си своето детство и пророчеството на слепия Тирезий. Както седял с глава, подпряна на дланите, видял да се приближават към него две жени. Първата от тях, облечена в бяло, вървяла бавно и спокойно. Втората — в прекрасни дрехи, обшити със злато и скъпоценни камъни, вървяла, сякаш танцувала, обръщала се и като че търсела нещо. Точно тя застанала пред Херакъл и му казала:

— Ти, Херакле, още не знаеш какъв живот да си избереш, нали? Избери ме за водач. Аз ще ти покажа най-приятния път. Ще ядеш само най-добрите ястия и ще пиеш само най-добрите напитки. Няма да работиш нищо, няма да се напрягаш, а всяка вечер ще те очаква най-мекото легло. Другите хора ще работят, а ти ще използваш плодовете на техния труд.

— Коя си ти, че даваш такива обещания? — попитал изненаданият Херакъл.

— Наричат ме Блаженство — отговорила жената — и имам приятели в целия свят.

След това към него се приближила жената, облечена в бяло, и му казала:

— Нищо от това, което хората желаят и за което мечтаят, не се дава от боговете без труд. Ако искаш да жънеш, трябва преди това да засееш. Ако искаш да те забележат останалите, трябва да работиш повече от другите и да правиш това, което те не успяват. Ако ме избереш, аз не ти обещавам лек път. Наричат ме Добродетел.

— Не се ли срамуваш да му предлагаш труден и нелек път? — присмяла се Блаженство на Добродетелта.

— Ако тръгнеш с Блаженство — казала Добродетелта, — ти ще се храниш, без да си гладен, ще пиеш, без да си жаден, и няма да имаш никакви мечти. Ще преживееш живота си като сянка и нищо няма да оставиш след себе си, само празен мях от вино. Ако избереш мен, ти ще извършиш големи подвизи.

Когато Херакъл вдигнал глава, нямало и следа от двете жени. Без да се колебае, той избрал Добродетелта.

Дошло време Херакъл да се връща в Тива. Той се радвал, че ще получи възможност да превърне своя замисъл в действителност.

Неприятелският цар Миний по това време изпратил в Тива свои хора да вземат от тиванците несправедливо наложен данък. Те срещнали Херакъл на пътя си.

— Махни се от пътя ни, ние отиваме в Тива, за да събираме данъци — развикали му се те.

— Аз пък съм Херакъл и престанах да паса стадата в горите, за да служа на справедливостта. Върнете се при своя цар и му кажете, че в Тива вече няма да плащат данъци — викнал им героят.

— Защо спирате? — скарал се на своите хора Миний. — Как така може да ви спре един-единствен мъж?

Воините се нахвърлили върху Херакъл, но той ги отстранил от себе си като пера. Пречупил копията им, пленените мъже завързал и ги върнал на техния цар. След това вече, успокоен, се върнал в Тива. Още не бил разгледал града, когато цар Миний изпратил пратеници при царя на Тива с молба да накаже Херакъл. Страхливият цар на Тива сигурно би го предал, ако не били няколко смели младежи. Те намерили Херакъл и му казали:

— Няма да изпълним желанието на неприятелския цар. Ела и ни поведи срещу Миний. Ще ти се подчиним напълно.

— Как искате да воювате с неприятелска войска, когато нямате оръжие? — отговорил той.

Тогава в Тива наистина нямало оръжие. Привържениците на Миний, за да бъдат сигурни, че градът няма да се обяви срещу тях, го оставили без оръжие.

Но младежите държали на своето.

— Ще воюваме с голи ръце — казвали, — ще съберем камъни и с тях ще нападнем неприятеля.

— Имаме оръжие — изведнъж се обадил един от тях, — в храма на богинята Атина виси оръжие, посветено на нея. Нашите прадеди са го използвали в победните си войни.

Всички се отправили към храма на богинята Атина. Нетърпеливо смъквали старите оръжия от стените на храма и се събирали около Херакъл. Заедно се насочили към планината срещу войската на Миний. Избрали тесен проход, за да посрещнат врага. Не чакали дълго. Наблюдателите забелязали, че се приближава голяма войска. Даже се виждали лъскавите шлемове и се чувал шумът от колелата на колесниците. Херакъл сам разположил на подходящите места своите воини. Все едно че огромна скала се спуснала по стръмните планински склонове и унищожавала всичко, до което се докоснела. Така тиванците нападнали своите неприятели.

Ужасените воини на Миний продължили да се отбраняват, но когато Херакъл убил техния цар, те започнали да захвърлят оръжието си и да се спасяват в своята земя. Тиванците ги преследвали чак до техния главен град и го унищожили. С големи трофеи победителите се върнали по своите домове в Тива.

Цяла Гърция говорела за победата на Херакъл, а населението не знаело по какъв начин да му се отблагодари. Боговете на Олимп също се радвали на победата и направили подарък на Херакъл. Аполон му дал лък и стрели, Хефест — колчан, а Хермес — меч. Такова оръжие още никой никъде не бил виждал.

В Микена царувал един сродник на Херакъл — цар Евристей. Като слаб и страхлив, той завиждал на Херакъл за славата и затова искал да го подчини. Бил по-възрастен и искал по право героят като по-млад да постъпи при него на служба. Херакъл се обърнал за съвет към делфийската пророчица, която му обяснила, че трябва да изпълни десет задачи, поставени му от първородния Евристей.

Това пророчество го обидило. Не знаел какво да прави. Само времето, което лекува всичко, успяло да намали безпокойството на героя. Той въздъхнал тежко и се отправил към Микена.

— Най-после великият Херакъл реши да ме посети! — приветствал го с добре дошъл Евристей. Искал да каже още нещо, но замълчал.

Очите на героя пламнали от ярост.

Царят затворил очи и без да го погледне, му възложил първата задача:

— Най-напред ми донеси кожата на немейския лъв. — И проследил с поглед отдалечаващия се герой. Вътрешно му пожелал да не се връща с успех.

Немейският лъв бил чудовищно едър. Много ловци се опитвали да го убият, но нито един не се завърнал жив. Херакъл, без да се бави, тръгнал да изпълнява поставената му задача. По пътя той срещнал хора, които, като знаели къде отива, започнали да шептят:

— Херакъл отива да убие немейския лъв. Силен е, но не се знае дали ще успее. Нито едно оръжие досега не го е достигнало. Той е недостижим.

Героят се направил, че не е чул нищо. Мълчаливо навлязъл с лъскавото си оръжие в гората, където бил внушаващият страх лъв. С меча си той проправял пътека, докато стигнал до едно място, където даже птиците не кацали от страх и където царяла мъртва тишина. Струвало му се, че даже листата на дърветата шумят страхливо. Там било леговището на лъва. Херакъл седнал отпред и зачакал. В сумрака се чул шум от счупени клони. Лъвът се връщал от лов и с чудовищните си лапи пречупвал всичко, което му се изпречвало на пътя. Показало се огромното животно, чиято козина била облята в кръв. Във въздуха изсвистяла стрела, която отскочила от лъвската кожа като от скала. Героят насочил и втора стрела, но и с нея се случило същото — и тя отскочила от кожата на звяра. Когато Херакъл опънал третата стрела, лъвът бавно обърнал глава и видял стрелеца. Подготвил се за скок. Херакъл извикал и след като лъвът се появил пред него, го ударил силно с боздугана по главата. Зашеметеният лъв паднал на земята. Героят се хвърлил към него, сграбчил го с мощните си ръце и го удушил. Одрал кожата на лъва, черепа му си поставил на главата като шлем, предните лапи сложил на раменете си, а с кожата му се покрил.

Когато, облечен в лъвската кожа, се появил в двореца на микенския цар, чашата на цар Евристей паднала от ръцете му.

— Лъв, лъв — извикал и паднал в тържествената зала, като че ли пред него стоял в действителност истински лъв. — Затворете вратите! — наредил на слугите царят. — Лъвът е там и отваря уста. — Едва успял да се смъкне по стълбата в избата, скрил се в една бъчва и сложил отгоре й капака.

Минало време, докато слугите се уверят, че истинският лъв е убит и че Херакъл е донесъл само кожата. Царят се престрашил, отворил капака на бъчвата и показал пред слугите бледото си уплашено лице. Излязъл от бъчвата и заповядал:

— Вече тук, в двореца, не искам да виждам Херакъл. Поръченията и задачите му ще изпращам по слугите.

Херакъл се присмял на страхливия цар и оставил за себе си лъвската кожа. През целия му живот тя го пазила като здрава броня.

Още неотпочинал от пътя, пред него застанал царски пратеник и му казал:

— Царят ти заповядва да убиеш хидрата, която опустошава околностите и град Лерна.

Нищо друго не оставало на Херакъл, освен да тръгне на път. Хидрата била страшно чудовище, змия с девет глави, средната от които била безсмъртна.

Недалеч от град Лерна героят срещнал млад пастир.

— Хей, приятелю — обърнал се към него Херакъл, — покажи ми пътя, по който трябва да вървя, за да намеря хидрата. Аз ще я убия.

— Не те съветвам да правиш това — отвърнал пастирът, — тя унищожи цялото ми стадо, а брат ми захвърли в блатото. Този подвиг може да извърши единствено Херакъл.

— Аз съм Херакъл — отговорил героят — и ще убия чудовището.

След като пастирът разбрал с кого се е срещнал, престанал да се страхува и съпроводил героя до края на блатото, където се намирала бърлогата на хидрата. Като нажежил до червено стрелите си, Херакъл започнал да ги пуска, докато не изкарал хидрата на дневна светлина. Тя изпълзяла от пещерата със свистене, а нейните девет глави надвиснали над блатото. Херакъл замахнал с меча си и започнал да сече една по една главите на хидрата, но вместо една, на мястото се появявали две глави. Огромен морски рак се притекъл на помощ на хидрата и се вплел около краката на Херакъл. С помощта на своя боздуган героят разсякъл рака и помолил младия пастир да му донесе запален огън. Смелият пастир донесъл клони, запалил ги и ги подавал един по един на героя. След като откъснел глава на хидрата, Херакъл изгарял раната с въглените и там вече не се появявала нова. Безсмъртната глава заровил в земята и я покрил с голям камък. Цялото блато се изпълнило с черна отровна кръв от хидрата. Героят потопил в тази кръв острието на своето копие. Никой не можел да се избави от удара с такова копие.

Като се разделил с пастира, Херакъл се отправил към Микена. Съобщил на Евристей, че е изпълнил поръчението, обаче той вече знаел за подвига. Из цяла Гърция се разнесла вестта за геройството на Херакъл.

Царят започнал да обмисля каква нова задача да му постави.

Изпратил Херакъл в гората да улови огромния глиган, който притежавал чудовищна сила и опустошавал реколтата. Херакъл донесъл на царя живия глиган в Микена. След това царят го изпратил за чудната кошута на богиня Артемида. Херакъл нарамил кошутата със златни рога и я оставил пред царския дворец. Царят отново му поставил задача да изгони от Гърция стимфалийските птици, които превърнали цялата околност в пустиня със своите остри нокти и човки и с перата си, остри като шипове. Героят успял да изгони стимфалийските птици от Гърция.

„Може би му възлагам твърде лесни за изпълнение задачи — мислел си царят. — Да хванеш или да изгониш някакво животно, независимо дали е чудовище, все пак е изпълнимо. Трябва да измисля такъв подвиг, който е невъзможно да се изпълни, и ще направя Херакъл за смях.“

Царят изпратил слугата при него със следната заповед: „Херакъл да изрине всичкия тор от оборите на Авгий“.

Авгий имал три хиляди глави добитък и когато разбрал защо героят идва при него, се засмял.

— Ако успееш за един ден да почистиш моите обори, ще ти дам триста глави от моето стадо — казал Авгий. Той мислел, че Херакъл никога няма да изпълни тази задача.

Без да се бави, Херакъл отишъл при царските стада. Авгий отглеждал добитъка зад високи огради и дълги години оборите не били почиствани. Героят добре проучил всичко, след което извел добитъка навън. Пробил зидовете на няколко места и пуснал водата от двете близки реки. Така изчистил оборите за един ден, без дори да използва някакъв уред.

Цар Авгий не повярвал на очите си, когато вечерта видял чистите обори. Обещаната награда героят не приел.

Евристей бил сигурен, че този път Херакъл няма да изпълни задачата. Но той застанал пред него и очаквал възлагането на ново предизвикателство.

Смутеният Евристей не можел да измисли нищо друго, освен да накара Херакъл да доведе в Микена критския бик. Героят закарал бика в Микена. След това царят му дал поръка да доведе красивите и силни кобили на цар Диомед, които се хранели с човешко месо. А когато Херакъл се върнал жив и здрав, след като изпълнил и тази задача, царят вече се затруднил, защото не знаел какво да му възложи. Тогава царската дъщеря му помогнала:

— Ти винаги изпращаш Херакъл при страшни животни. Изпрати го веднъж за нещо красиво. Аз бих искала да притежавам колана на царицата на амазонките. Говори се, че това е най-прекрасният и най-скъпият колан, произвеждан някога. Нека да ми го донесе. Това е доста трудна задача.

Царят се зарадвал на съвета, който му дала неговата дъщеря, и заповядал на Херакъл да донесе колана на царицата на амазонките.

Амазонките били племе от красиви, но войнствени жени. Ражданите момчета връщали на бащите им, а възпитавали само момичетата. Не ги учели да тъкат платно и да приготвят храна. Учели ги да водят бой и да яздят коне. Херакъл предчувствал, че боят с тях няма да е лек.

Евристей, както винаги, искал смъртта на героя. Но царската дъщеря искрено вярвала, че той ще се върне с колана. Тя го дочакала. След тежки битки Херакъл взел колана и го донесъл на царя.

„Остава му десетата задача — казал си Евристей и взел решение да изпрати Херакъл колкото е възможно по-далече. — Ще го изпратя да докара в Микена кравите на великана Герион, който е с три глави, шест ръце и шест крака, а стадата му се пазят от диво двуглаво куче.“ Извикал слугата си и му заповядал да предаде поръчението.

Земята, където пасели стадата на Герион, се намирала далече на запад. Херакъл трябвало да плава по море и да пътува по суша. След продължително пътуване се озовал в Африка, където живеел великанът Антей. Като видял Херакъл, той тръгнал към него.

— Спри се, пътнико, на запад не пускам никого, преди да си премерим силите.

Героят разбрал, че няма да му се размине срещата с великана. Приел предизвикателството. Великанът и Херакъл влезли в бой, като всеки искал да хвърли другия по гръб. Земята кънтяла под техните пети, след кратък отдих челата им лъщели от пот, но никой не бил победител. Когато героят повалил Антей на земята, силата на великана се увеличила и той се изправил. Винаги когато имал допир с майката Земя, получавал нова, по-страшна сила. Херакъл разбрал, че щом великанът докосне земята, силите му се увеличават, затова хванал Антей за кръста, издигнал го високо във въздуха и го удушил.

След победната битка преминал прашната африканска равнина и отишъл на брега на морето, на мястото, което сега наричаме Гибралтар. От двете страни на пролива поставил два стълба от камък. Старите гърци ги нарекли стълбовете на Херакъл. В този край на света слънцето греело много силно, изгаряло кожата, а пред героя предстоял още дълъг път. Над страданията му се смилил богът на слънцето Хелиос. Той му дал своята лодка, в която плавал всяка нощ от запад на изток, където отново сядал в слънчевата колесница и с новия ден излизал на хоризонта. С лодката на Хелиос Херакъл успял да доплава до земята на великана Герион.

Едва стъпил на брега — и срещу него със страшен лай се нахвърлило двуглавото куче на Герион. Херакъл го убил със своето копие и събрал стадата, пръснати по поляните. След това ги подгонил по посока на изгряващото слънце — там, където се намирала Гърция. Животните не искали да се разделят с тучните зелени ливади. Те спрели и започнали жално да мучат.

Герион чул мученето и като буря се спуснал на своите шест крака. Във всяка от шестте си ръце държал оръжие. Размахвал копията, все едно че е цял отряд въоръжени мъже.

Херакъл обтегнал тетивата на лъка и насочил една стрела към великана. Той избягал ужасен, след това паднал. Отровата от кръвта на хидрата, в която били натопени стрелите, започнала да действа. Точно такава стрела убила великана.

Една вечер пред царския дворец в Микена се чуло мученето на огромно стадо. Херакъл се появил пред Евристей.

— Царю, доведох ти стадото на Герион. Изпълних десетата задача, а сега вече трябва да ме освободиш.

Коварният Евристей обаче имал подготвено извинение:

— Още не мога да те пусна, защото досега си изпълнил добре само осем задачи. Два от подвизите ти аз не признавам. Нали лернейската хидра не си победил сам? Тогава ти е помогнал пастирът. А за да почистиш оборите на Авгий, си искал отплата.

— Но царят не ми даде обещаното — уточнил Херакъл.

— Ако ти беше дал обещаното, ти щеше да го вземеш — казал Евристей, — затова не мога да приема почистването на оборите.

— Казвай още какво искаш — отговорил раздразнено героят. — Аз изпълних десет задачи, ще изпълня и дванадесет.

Евристей си казал: „Само почакай, Херакле, за теб имам такава задача, в сравнение с която всичко, което си направил досега, изглежда незначително. Ще те изпратя за златните ябълки от градината на хесперидите“.

Героят се разгневил, когато разбрал желанието на царя.

— Как мога да търся ябълки от градината на хесперидите? Никой не знае къде се намира тази градина.

— Затова именно е задача точно за теб — казал царят, без да го погледне в очите.

Херакъл напуснал двореца и тръгнал по света, като непрекъснато разпитвал за пътя към хесперидите. Никой не му дал съвет, но по пътя неговата слава се увеличавала. Когато някое хищно животно или зъл великан заплашвал хората, той винаги помагал. Неговото копие, мечът му и отровните му стрели никога не бездействали. По своя път стигнал до планината Кавказ, където бил прикован Прометей. Героят тръгнал към него. Орелът, мъчителят на Прометей, тъкмо се готвел за отлитане. Херакъл опънал лъка, изпратил една стрела право в птицата и я убил. Падайки, орелът счупил оковите на Прометей и го освободил.

Благодарният Прометей прегърнал своя спасител и го попитал как да му се отблагодари. Херакъл разказал на Прометей за своя неуспешен път към градината на хесперидите.

— Трябва да преминеш през африканската пустиня и тогава ще срещнеш великия титан Атлант — казал Прометей. — Помоли го да ти донесе златните ябълки. Сам не отивай за тях. Градината се охранява от четирите нимфи и страшния стоглав дракон Ладон, който никога не заспива и всяка една от неговите глави издава различен глас. Но великанът Атлант ще се справи с тях.

Съветът на Прометей успокоил Херакъл. Той вече научил пътя до Африка. Вървял бързо под палещото африканско слънце към великана Атлант. Не търсел място за нощуване, а отпочивал под открито небе. Веднъж, когато спял, обвит в лъвската кожа, почувствал лек гъдел по ръцете и лицето. Отворил очи и видял дребни джуджета. Пигмеи. Едни от тях носели въжета, за да го завържат, други го нападали, като се катерели по гърдите му, лицето му и дърпали косите му. Херакъл не можел да престане да се надсмива над напразните усилия на пигмеите. Когато избухнал в смях, джуджетата започнали да падат, сякаш в планината имало земетресение. Героят ги покрил с лъвската кожа и ги взел със себе си.

— Ще ви отнеса в Гърция — засмял се Херакъл и прехвърлил лъвската кожа с джуджетата през рамото си.

Така вървял до земята на хесперидите, където живеел титанът Атлант. Той имал тежката задача да поддържа с плещите си небесния свод. Огромният великан се виждал отдалеч.

— Кого търсиш? — извикал той.

— Цар Евристей ме изпраща за златните ябълки на хесперидите — казал Херакъл, — затова се обръщам към теб с молба да ми ги донесеш.

— Разбира се, че ще ти ги донеса — отговорил великанът, — но нали виждаш, че поддържам небесния свод. Не мога да напусна своето място.

— Ще държа небесния свод вместо теб — предложил му героят и подпрял небето със своите мощни рамене.

Атлант през това време приспал дракона в градината на хесперидите, убил го и се върнал при Херакъл с трите златни ябълки.

Застанал пред героя, който се бил привел под тежестта на небето, което поддържал с главата си, но още не се решавал да го положи отново върху раменете си.

— Херакле, свободата ми хареса — казал Атлант, — наистина вече нямам желание да нося небесния свод.

— Добре — отговорил му хитро Херакъл, — само че позволи ми да подложа нещо между небето и главата си. Имам чувството, че ще ми се смачка черепът.

Атлант не разбрал хитростта и подпрял с раменете си небето, докато Херакъл се навел да откъсне трева и мъх.

Щом се избавил от тежестта на небесния свод, навел се, взел златните ябълки и избягал по най-бързия начин.

Цар Евристей вече мислел, че героят е загинал по пътя. И изведнъж след толкова години пред очите му се изправил той жив и здрав. Подал му трите златни ябълки на хесперидите, а от лъвската кожа изсипал джуджетата пигмеи. Царят се ужасил.

Евристей наредил златните ябълки да се подредят в храма на богинята Атина. Тя, от своя страна, отново върнала ябълките в градината на хесперидите, според божествения закон.

Царят започнал да се убеждава, че със своите подвизи Херакъл все повече става известен сред хората. Те намирали в негово лице защитник и освободител. Нямало място, където да не са му благодарни за някакъв негов геройски подвиг. Само името му предизвиквало възторг в сърцата на гърците.

— Царю — казал Херакъл, — очаквам твоята последна задача.

— Тогава тръгвай — размислил се царят, — тръгни по света и ми доведи кучето Цербер от мрачното подземно царство.

Триглавото куче Цербер пазело входа към царството на мъртвите. Позволявало на сенките на починалите хора да влязат в подземното царство, но никому не било позволило да излезе отново на земята. Евристей се зарадвал на своето хрумване. Толкова опасна задача все още Херакъл не бил изпълнявал.

Героят се отправил на запад, където в черните скали имало пещера, входът на която водел до подземното царство.

Самият владетел на подземното царство Хадес се изправил пред него.

— Спри се, Херакле — викнал му той. — Защо искаш да отидеш при сенките? Ти си жив и не принадлежиш на царството на смъртта.

— Аз съм тук по заповед на Евристей — казал Херакъл, — той ми възложи последната задача. Трябва да занеса в Микена кучето Цербер, пазача на подземното царство. Ако успея да направя това, царят ще опрости службата ми при него и аз ще бъда свободен.

— Искаш да отведеш Цербер? — учудил се Хадес. — Ако успееш да направиш това, тогава го отведи. Но имам едно условие: не трябва да го укротяваш с оръжие.

Героят се съгласил. С ужасен лай кучето Цербер го посрещнало и от трите му чифта очи се показали огнени пламъци. Яростно се хвърлило върху Херакъл, но той обхванал врата му с яките си като стомана ръце. Кучето правело усилия да се освободи, но Херакъл не го пускал, докато не паднало в краката му. Укротил го и така го изнесъл на земята. За първи път то виждало дневна светлина. От устата му започнала да излиза отровна пяна. Там, където падала пяната, пониквали отровни билки.

Хората от Микена се разбягали от Херакъл, който водел със себе си подземното куче Цербер. Изненадан от шума пред двореца, Евристей излязъл навън. Когато видял триглавото куче, се разтреперил. Изтичал обратно в двореца, затворил вратите и ги заключил. Иззад вратите заповядал на героя да върне кучето Цербер там, откъдето го е взел, и повече да не се мярка пред очите му.

Успокоен, Херакъл върнал кучето в подземния свят и вече бил свободен. Обаче и неговият свободен живот бил пълен с приключения. Никога не се спрял на едно място. Пътувал по света — там, където поискал, и там, където го викали, за да помогне със своята сила и храброст.

По своя път достигнал замъка на могъщ цар, който имал прекрасна дъщеря. Тъкмо по това време царят бил организирал състезание по стрелба с лъкове. Победителят щял да получи за жена красивата Йола. Херакъл решил да вземе участие в състезанието и искал да пробва своето щастие. Между кандидатите имало много изкусни стрелци, сред тях били царят и неговите синове. Вече всички смятали, че победител ще бъде самият цар и останалите ще се върнат с празни ръце. Тогава напред излязъл героят със своите стрели и прочутия си лък. Наоколо всички притихнали и с напрежение наблюдавали надпреварата. Изглеждало така, че сякаш целта привличала към себе си неговите стрели. Царят трябвало да го провъзгласи за победител, но нямал намерение да му даде дъщеря си Йола за жена. Измъквал се с различни извинения, отлагал сватбата с дни, докато Херакъл се разгневил и напуснал двореца.

Ядосан от неправдата, той взел решение да посети своя приятел цар Адмет. Градът му бил изпълнен със скръб. Отчаяният цар го поканил в двореца и го завел до легло, на което лежала мъртва царицата Алкестида. Цялата била облечена в бяло, а лицето й било така красиво, както и преди.

— На скръбно тържество си поканен, приятелю — рекъл Адмет и сълзи закапали от очите му. — Аз бях болен от тежка болест — разказал нещастният цар — и смъртта вече влизаше в двореца, за да ме отведе в подземното царство, когато бог Аполон, моят защитник, помоли богинята на съдбата да не прекъсва нишката на живота ми, ако се намери някой, който доброволно да се прости с живота вместо мен. Моята жена, моята красива Алкестида, дочу за това и доброволно се жертва. Искаше да запази моя живот и ми дари своята смърт. Оттогава съм неутешим и се движа като сянка от подземното царство, а моята храна и моето питие са само сълзите.

Херакъл се впечатлил от болестта на царя и от неговата скръб и излязъл от двореца. Потъналият в скръб Адмет даже не забелязал, че гостът му се е отдалечил. Героят избрал най-добрата колесница и най-бързите коне и тръгнал към пещерата, която отвеждала към подземното царство. Той добре познавал пътя.

С подвита между краката опашка кучето Цербер бягало пред него. Героят влязъл в подземното царство, земята под неговите крачки ехтяла, а в скалите се появили цепнатини. Хадес се изплашил от необикновения шум и отишъл да го посрещне.

— Царю на мъртвите — казал Херакъл, — душата на красивата Алкестида е дошла доброволно в твоето царство, за да спаси мъжа си. Позволи й да се върне отново в своето тяло.

Хадес видял цепнатините в скалите, размишлявал няколко мига и преценил, че ще бъде по-добре, ако душата на царица Алкестида се върне обратно, отколкото гостенинът да събори още няколко стени в неговото царство.

— Връщам душата на царицата в нейното тяло — казал неохотно, — но ти побързай и си върви от моето царство, като ми обещаеш, че повече няма да те виждам.

Херакъл му обещал и излязъл от подземното царство на слънчевата земя. Качил се на колесницата и бързо се върнал в двореца.

Потъналият в скръб Адмет забелязал как лицето на царицата порозовява. Дъхът й започнал да повдига гърдите й и Алкестида отворила очи. Усмихнала се на своя мъж. Адмет разтъркал очи, защото мислел, че някой добър бог му е изпратил хубав сън, пробуждането от който щяло да бъде още по-жестоко. Алкестида проговорила и царят се убедил, че това, което вижда, не е сън, а действителност. Разказала му за този, който е измолил отново живот за нея, и чак тогава Адмет забелязал, че героят дискретно се е отдалечил.

Щастливите съпрузи го приели като техен най-добър приятел. В негова чест царят организирал голямо тържество. Целият град се радвал, всички пеели и танцували. След седем дни Херакъл се простил с гостоприемния Адмет и с вярната му Алкестида и напуснал града.

По пътя го настигнал братът на красивата Йола, за чиято ръка той вече бил участвал в състезание с лъкове.

— Херакле, не ми се сърди — казал му той, — но трябва да се освободиш от едно подозрение. След твоето заминаване изчезнаха царските стада коне и баща ми мисли, че това е твое дело. Помогни ми да намеря злосторника и така подозрението от теб ще падне.

Това несправедливо обвинение го раздразнило и героят хвърлил царския син в пропастта, където той умрял.

Владетелят на боговете Зевс се разгневил на Херакъл. Той го дарил със сила, за да помага там, където има нужда от него, а не за да убива. Затова наказал героя със страшна треска.

Силният Херакъл толкова отслабнал, че заприличал на старец. Треската взела всичките му сили. Измъчен от болестта, посетил делфийската пророчица.

Тя му предсказала: „Продай се в робство за три години и така ще успокоиш боговете“.

Угнетен от това, което чул, Херакъл с няколко другари се качил на кораб, плаващ към Азия, и поискал да го продадат като роб. Силният герой станал роб на царица Омфала. Той оздравял и вече не боледувал. Помогнал на царицата да унищожи крадците в царството си и бил толкова храбър, че тя му се възхищавала. Когато узнала, че нейният роб е силният Херакъл, тя не само му дарила свободата, но и го обградила с разкош в своя дворец. Той свикнал с удобствата и постепенно започнал да забравя за своя героизъм. Мъжката си храброст заменил с нежност, обличал се в женски дрехи, а неговият славен лък си почивал. Обаче изминали трите години от предсказанието и Херакъл отново станал предишният… Припомнил си славните минали дни и напуснал двореца и удоволствията.

Още веднъж той поискал ръката на царска дъщеря. Този път му харесала Деянира, но не бил единственият кандидат. Да получи ръката й желаел и речният бог Ахелой, който притежавал качеството да се променя. При бащата на Деянира се явявал като бик или като дракон, или като човек с бича глава. Деянира се страхувала от него и плачела от страх, че може да я отведе. Херакъл пристигнал точно навреме. Силен, облечен в лъвската кожа, Деянира веднага го харесала и искрено си пожелала той, а не Ахелой, да бъде нейният мъж. Царят не искал да обиди никого, затова предложил на двамата да премерят силите си.

Започнал боят. Херакъл изпращал стрела след стрела без успех, след което хвърлил копието си върху Ахелой. Речният бог преследвал героя и се стремял да го набоде на бичите си рога. Херакъл сграбчил Ахелой с мощните си ръце. Двамата се борили гърди срещу гърди, но не помръдвали. С преплетени ръце и крака паднали, а Херакъл имал предимство. Притиснал към земята Ахелой, който се превърнал в хлъзгава змия, изплъзнал се от ръцете му и веднага се превъплътил в бик. Бикът се подготвил за удар, но Херакъл го хванал за рогата и го тръшнал с такава сила, че счупил единия му рог. Тогава Ахелой признал своята загуба и напуснал двореца.

Вдигнали голяма сватба. Херакъл взел Деянира за жена и най-после намерил спокойствие. Родил им се син, когото нарекли Хилос, а Деянира мислела, че нищо не може да заплаши вече нейното щастие. Ала старото безпокойство дремело у Херакъл и от време на време се разбуждало още по-силно. Дълго не можел да издържи на едно място. Той си спомнил за свой стар приятел, когото искал да посети. Тръгнали заедно с жена си. По пътя стигнали до широка река, през която един кентавър пренасял пътниците. Повечето кентаври били мъдри и добри, такъв бил и този, който учил Язон, но имало и зли, и лоши. Точно от този вид бил кентавърът, който пренасял пътниците през реката. Херакъл нямал нужда от помощ, затова кентавърът пренесъл само жена му — красивата Деянира. Тя много му харесала и той забързал, за да я отвлече, когато забелязал, че героят се бави.

Разбрал измамата, Херакъл насочил отровна стрела към кентавъра. Тя го улучила и той паднал. От гърдите му потекла кръв. Със слаб глас казал на Деянира:

— Преди да умра, с радост бих ти дал нещо, красива Деянира, за да разбереш, че не съм лош, както си мисли Херакъл. Бързо напълни един съд с моята кръв, която изтича от раните ми. Ако някога той те забрави или те остави, напръскай с тази кръв неговите дрехи и никога няма да те напусне. Но никому не говори за това, защото магията ще изчезне.

Кентавърът въздъхнал за последен път. Деянира му се доверила, напълнила съда с неговата топла кръв и го скрила, тъй като чула приближаващите крачки на Херакъл. По-нататък пътят им бил спокоен и без приключения.

Не след дълго героят решил да воюва с бащата на Йола, защото не бил забравил нарушеното обещание и това, че е бил обвинен в кражба на коне. Със своите воини стигнал до града, където живеел царят, обградил го и го превзел. След това го запалил и царят намерил своята смърт в пламъците. Дъщеря му Йола била пленена от Херакъл и заедно с другите пленници той я изпратил при своята съпруга.

— Ние победихме — казали пратениците на Деянира, — подземното царство се напълни с нашите врагове. Сега Херакъл ти изпраща първия пленник и много скоро с войската ще се върне и той.

— Коя е тази? — попитала Деянира единия от пратениците и посочила плачещата девойка.

— Това е царската дъщеря Йола — отговорил пратеникът. — Херакъл някога я искаше за жена. Тогава той взе участие в състезание с лъкове, но нейният баща не изпълни обещанието си и не му я даде.

Деянира се натъжила. Страхувала се, че съпругът й ще я остави, след като е изпратил в дома си Йола. Смятала, че заради царската дъщеря той ще я забрави. Всяка нейна крачка била придружена от нерадостните й мисли. Спомнила си съвета на кентавъра. Извадила скрития съд с кръвта му и се насочила към избите на двореца, без никой да я види. Там с тази кръв напоила новите дрехи, които била приготвила за мъжа си. Красивите дрехи подала на един слуга. Наредила му да ги предаде като подарък на Херакъл.

Минавали дните, а той не се връщал. Синът му Хилос тръгнал да го търси. Искал той да донесе пръв новините на майка си, но се върнал у дома без баща си. Плачейки, разказал на майка си това, което видял.

След завършване на боевете Херакъл подготвил жертвоприношение за боговете. За този случай той облякъл новите си дрехи, дар от Деянира. Изведнъж в средата на обреда, когато димът от жертвата се извисил до небето, той паднал на земята, покосен от страшни болки. Крещял от болка и изговарял само името на своята жена: „Деянира, тази дреха, която ми изпрати, изгори моята кръв и моите кости… Бързо ме качете на кораба и ме откарайте, защото не искам да умра на чужда земя!“.

Ужасена, Деянира слушала сина си и в отчаянието отишла в своята стая и се пробола с меча си. Хилос й се притекъл на помощ, но било късно. Нейната душа вече била на път към царството на сенките.

Умиращият Херакъл доплавал до своята земя и помолил да го отнесат на върха на планината. Там неговите приятели струпали грамадна клада, поставили го върху нея, но не я запалили. Никой от приятелите му не се осмелявал да направи това. Най-после Филоктет подпалил кладата и Херакъл като награда му дал лъка и смъртоносните си стрели. Когато се разгорели пламъците, гръмотевици се понесли по небето. Един облак, изпълнен със светлина, долетял до кладата и отнесъл героя на планината Олимп. Атина Палада взела Херакъл и той станал безсмъртен като останалите богове.

Така се изпълнило пророчеството на слепия прорицател Тирезий. След храбрия му живот, пълен с подвизи, го чакало безсмъртието.

А на земята останал жив споменът за него. Чествали го там, където е помагал на хората, където ги е избавял от злото и се е борил за правдата. От уста на уста се разнасяла легендата за смелия Херакъл, която преживяла векове чак до наши дни. А ние днес я предаваме на следващите поколения.