Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (3)

Фаетон

Един ден младият Фаетон изтичал с плач при своята майка.

— Никой не ми вярва, че моят баща е бог — викнал той. — Момчетата, с които си играех, ми се присмиват. Казват, че само се хваля.

Прегърнала го майка му и го утешила:

— Твоят баща, синко, наистина е бог. Вдигни очите си нагоре. Това слънце, което свети на небето и пръска топлина, това е баща ти. Той вижда как ти си играеш с момчетата, как се къпеш в реката, всичко, което става на земята, той го вижда. Твоят баща е богът слънце Хелиос.

Фаетон погледнал към небето и затъгувал за своя баща.

— Ще отида при него — казал на майка си, — искам да го посетя.

Майка му не могла да го спре.

— Иди — казала му тя, — той ще се радва да те види. Трябва да тръгнеш на изток и там ще видиш висока скала. Към скалата води тясна пътечка, а на края на пътечката върху скалата е слънчевият град на баща ти Хелиос.

Нетърпеливият Фаетон се подготвил и тръгнал на път. Вървял и вървял все на изток, докато стигнал високата скала. Дворецът на бога на слънцето сияел в далечината, а високите златни колони, върху които се издигал, изглеждали като пламъци. Двукрилата врата, водеща до двореца, блестяла със сребърните си лъчи и осветявала Фаетон, независимо че на земята отдавна бил паднал мрак.

Фаетон влязъл в двореца, но трябвало да спре и да присвие очи от светлината, която струяла навсякъде. В средата на една зала седял на трона си, покрит със скъпоценни камъни, самият бог Хелиос. Около него седели Часовете, Дните, Месеците, Годините и Вековете. Когато Фаетон свикнал със светлините и блясъка, забелязал около трона на баща си няколко фигури. Там била младата Пролет с венец в косите, Лятото с венец от житни класове, Есента, опръскана със сока на гроздето, а ледената Зима — с посивели и разрошени коси. Изведнъж в двореца се разнесъл като звън гласът на бог Хелиос:

— Добре дошъл, сине Фаетон. Защо си дошъл при мен чак тук?

Фаетон преодолял стеснението и смело пристъпил към баща си.

— На земята ми се присмиват, че лъжа и се хваля. Казват, че моят баща не е бог. Моля те, покажи на всички, че аз наистина съм твоят син.

Хелиос снел венеца от искрящи лъчи от главата си, повикал при себе си Фаетон и го прегърнал.

— Да, ти си мой син, Фаетоне — казал му, — и искам да ти го докажа. Поискай от мене каквото пожелаеш и аз ще изпълня твоята молба.

Фаетон се зарадвал.

— Знам, че всеки ден пътуваш по небето от изток на запад със златна колесница, водена от приказни коне. Бих желал само веднъж аз да карам тази колесница.

Хелиос се уплашил и съжалил за своето обещание.

— Само това не — започнал да разубеждава сина си той, — поискай нещо друго. Ти си млад и няма да можеш да задържиш моите диви коне. Пътят на слънчевата колесница е труден. Сутрин се появява на небето и когато достигне най-високата точка, и аз самият получавам световъртеж от тази височина. След това пътят пред колесницата става стръмен и води чак долу до морските вълни. Трябва да имаш силна ръка, за да не позволиш колесницата и конете да паднат стремително в дълбокото.

Каквото и да говорел слънчевият бог, Фаетон не желаел да слуша. Силно искал да докаже на своите приятели и на всички хора на земята, че е син на самото Слънце. И богът не можел да наруши своето обещание.

С въздишка Хелиос прегърнал сина си и го завел до златната колесница, която разпръсквала своя блясък на всички страни. Докато Фаетон се възхищавал на приказната гледка, утринната зора Еос отворила вратата и показала една зала, пълна с рози. Нощта избягала от зората и дошло време буйните огнени коне да се впрегнат в слънчевата колесница.

Хелиос намазал лицето на Фаетон с вълшебна мас, за да го предпази от изгаряне, и му дал последни напътствия:

— Синко, знам, че е късно да се откажеш от опасния път, но те моля да внимаваш и да не се изкачваш много нависоко, защото ще запалиш небето, а ако се спуснеш много ниско, ще подпалиш земята. Затова твоят път е по средата между небето и земята. Не използвай й камшик, защото конете сами теглят напред. Лесно ще познаеш пътя по следите от моята колесница, върви по тях.

Фаетон кимнал с глава, без да чуе нищо от това, което казал баща му. После бързо се метнал на колесницата, хванал радостно поводите и в галоп излязъл през вратите на двореца. Блестящата колесница разкъсала мъглата и под копитата на слънчевите коне въздухът започнал да искри. Отначало конете препускали по познатия им път, а косите на Фаетон се развявали около главата му. След като конете усетили, че в колесницата седи непознат, който не умее да ги управлява, а и товарът е по-лек от обикновено, те напуснали познатия път. Колесницата едва удържала на бързия им ход. Ужасеният Фаетон поглеждал земята от небесните висини. Под него лежали планини, реки и градове, осветени от блясъка на колесницата. Той усещал, че всичко около него се върти. Поводите се изплъзнали от ръцете му и паднали свободно върху гърбовете на конете. Те се изправили, навлезли при звездите и отново се втурнали всред димящите облаци към земята. Навсякъде, където слънчевата колесница се приближавала до земята, избухвали пламъци. Почвата изсъхвала и се пукала, а в нея зейвали черни цепнатини. Царят на подземните дълбини със страх наблюдавал светлината, която го огрявала през разтворената кора на земята и прониквала в царството на вечната тъма. Тревата, житото и дърветата горели, градовете се превръщали в пепел. Със свистене реките започвали да се изпаряват, а горите, разпалени до бяло, се разпадали на прах. Фаетон видял останките от горящия свят. Нагорещеният въздух изгарял устните и дробовете му, колесницата под него бясно се люшкала. В Африка, където слънчевата колесница се наклонила към земята, лицата на всички народи почернели и се образували големи пустини. Морето също завряло, а рибите се скрили на дъното. Измъчената земя изпратила своите молитви към Зевс, за да я избави от страданието. Зевс се вслушал в молбите и изпратил светкавица, която поразила Фаетон на колесницата. Конете се изплашили и разкъсали впряга, колесницата отишла на една страна, а конете — на друга. Фаетон паднал бездиханен от пламтящия простор върху земята.

Речните нимфи намерили тялото му и го погребали. Баща му Хелиос изпаднал в дълбока скръб и така посред ден настъпила нощ, озарявана само от пожарите, осветили небесата.

Майката на Фаетон дълго пътувала по света и търсила гроба на своя син. Когато го намерила, с плач измила пръстта, под която той лежал. Жалели го и неговите сестри. Те скърбили цели месеци. Изведнъж усетили, че не могат да помръднат от местата си, краката им прераснали в земята, а от косите им западали листа. Започнали да обрастват с клонки и се превърнали в тополи. Майка им искала да ги спаси и започнала да къса от тях малките издънки. От пресните рани се образували капки, които на слънцето се втвърдявали в кехлибар. От скръб сестрите се превърнали в тополи.

Слънчевият бог и до днес скърби за своя син. Вечер, след залез-слънце, от сребърните очи на небесния свод — звездите, капят сълзи. Хората ги наричат роса.