Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (8)

8.

Сам чу звука от кучешки лапи по пода, преди Аби да отключи входната си врата.

— Това е Нютън — обясни Аби. — Той не си пада по непознати, особено мъже.

— Ще се постарая да му направя добро впечатление — увери я Сам.

Тя се обърна и бутна вратата. Неугледно сиво куче от неясна порода скочи да посрещне Аби, сякаш не я беше виждало от година.

— Извинявай, че закъснях, Нютън. — Аби се наведе да почеше кучето зад ушите. — Имаме си компания.

Нютън погледна Сам мрачно и недоверчиво.

— Аз съм с нея — каза Сам.

— Обикновено той не хапе — поясни Аби.

— Няма нужда да го казваш така, сякаш това е някакъв недостатък — отбеляза Сам.

Нютън не беше едро куче, но само по това приличаше на типичните кучета, отглеждани в апартамент, които според Сам бяха две разновидности: миниатюрни и пухкави или ниски и набити мопсове. Нютън беше умалена версия на улично куче.

— Откъде го намери? — попита Сам.

— От подслона за бездомни животни. — Аби погледна Нютън с обич и му се усмихна. — Беше любов от пръв поглед, нали, Нютън?

Нютън я погледна за момент, за да отбележи, че е чул името си. После отново насочи вниманието си към Сам.

Сам остави кожения си сак на пода, коленичи и протегна ръка към Нютън. Кучето наклони леко глава настрани и наостри уши. Подуши ръката на Сам и после благоволи да му позволи да го потупа няколко пъти.

— Поздравления — каза Аби. Тя свали палтото си и се обърна да го закачи на червената емайлирана закачалка. — Нютън те одобрява. Той не приема всеки новодошъл.

Сам се изправи.

— Мисля, че по-скоро ме понася.

— Ами да, но поне не изглежда така, все едно се кани да те захапе за гърлото.

— Дребен е — отбеляза Сам. — Най-много да стигне до глезена ми.

Аби го погледна навъсено.

— В никакъв случай не подценявай Нютън. Той улавя вибрациите в атмосферата. Усеща, когато го обиждат.

Сам погледна Нютън.

— Така ли?

Нютън изсумтя презрително и се отправи към коридора.

Сам погледна Аби.

— След като твоето куче пазач ме пусна да прекрача прага, може ли да си съблека якето?

Аби се изчерви.

— Да, разбира се. Извинявай. Не исках да бъда груба, просто не очаквах да те видя отново толкова скоро.

— Досетих се.

Той свали якето си и й го подаде. Когато тя го пое от ръката му, пръстите й се докоснаха за миг до неговите и предизвикаха тръпка от вълнение в сетивата му. Той знаеше, че тя е усетила същото, защото блестящите й очи се разшириха леко от изненада. Тя го погледна стреснато, после бързо извърна глава.

Аби окачи якето му на закачалката и го поведе по коридора към дневната и трапезарията.

Няколко минути по-рано Гуен Фрейзиър дискретно се сбогува с тях и си взе такси към дома си. Сам усети как енергията в атмосферата се раздвижи, когато Аби го представи на приятелката си. Беше сигурен, че Гуен използва някакъв талант, за да го прецени. После очевидно реши, че той не е опасен за Аби, поне за момента, така че ги остави насаме.

Нещата се нареждат, помисли си той. Беше успял да премине през две защитни бариери тази вечер — загрижената приятелка и кучето пазач. Вървеше му.

— Приятелката ти също има талант, нали? — попита той.

— Да. Гуен е парапсихичен съветник. Тя разчита аурите на хората. Приемната й е близо до пазара.

— Разчита аури. Ясно.

Аби го погледна строго.

— Знам какво си мислиш.

— Така ли?

— Мислиш, че Гуен използва таланта си, за да мами хората. За твое сведение тя не предсказва бъдещето и не гледа на ръка. Със сигурност не се преструва, че говори с мъртъвци. Наистина може да разчита аури. Клиентите й ходят при нея за съвет или помощ. Тя анализира енергийните им полета, казва им какво е видяла и дава препоръки.

— Разбрах.

Аби въздъхна.

— Сигурно реагирам прекалено. Просто твърде много хора смятат Гуен за измамничка. Традиционните психотерапевти и психолози нямат особено високо мнение за съветниците с паранормален талант. Искаш ли чаша билков чай? Бих ти предложила кафе, но не пия вечер, поне от известно време.

Явно това беше цялата информация за Гуен Фрейзиър, която щеше да научи от Аби.

— Ще пия чай, благодаря.

— Сега ще сложа водата да кипне. — Тя се поколеба, сякаш не беше сигурна какво да прави със Сам. — Заповядай, седни.

Той обмисли вариантите. Апартаментът беше малък, но все пак беше ъглов, с просторна обща дневна зона. Стените бяха боядисани в слънчево, средиземноморско златисто, с тъмнокафяви акценти. Подовете бяха дървени. Имаше два килима с модернистичен дизайн в наситено червено, синкаво, зелено и жълто. Нютън лежеше на килима край прозореца. Той наблюдаваше Сам с дълбоко подозрение, но засега не даваше вид, че се кани да атакува гърлото или глезените му.

Имаше едно удобно на вид канапе с Г-образна форма, кресло, няколко етажерки, много цветя в саксии и масичка за кафе със стъклен плот. Върху масичката имаше една книга. Сам я погледна по-отблизо. „Семейства по избор. Как да създадем модерно смесено семейство“ от доктор Брандън С. Радуел.

— Това е новата книга на баща ми — обади се Аби.

Сам взе книгата и погледна задната корица. На нея имаше снимка на усмихнатия доктор Брандън С. Радуел, хванал за ръка елегантна жена, която вероятно беше съпругата му. Зад грейналата двойка стояха Аби, един мъж на нейната възраст и две много привлекателни жени на деветнайсет-двайсет години.

— Това ли е семейството ти? — попита Сам, като вдигна книгата, за да й покаже снимката.

— Това е семейство Радуел, съвършеното модерно смесено семейство — отвърна Аби. — Тя се извърна и се засуети с чайника. — Доведеният ми брат Доусън и двете ми полусестри са до мен зад татко и Даяна.

— Полусестрите ти изглеждат като близначки.

— Те са близначки. Сега са в колежа. — Аби постави чайника на котлона. — Бях на дванайсет, когато те се родиха. Доусън беше на тринайсет.

Сам остави книгата на масичката и продължи да оглежда стаята. Единият ъгъл беше превърнат в домашен офис с бюро, компютър и шкафове с папки.

Миниатюрният балкон и огромните прозорци от пода до тавана разкриваха градския пейзаж. Светлините на Космическата игла^[1] блестяха в нощта.

Цялото място грееше в уютна предразполагаща топлина, която подсказваше човешка намеса. Много време и внимание бяха отделени, за да се превърне този малък апартамент от жилищно пространство в дом.

— Хубаво е — каза Сам.

Аби се усмихна — първата истинска усмивка, която той изтръгваше от нея. Изведнъж Аби цялата грейна. Дълбоко задоволство и очарование блеснаха в очите й.

— Това е първият ми дом. Дълго време живях под наем. Най-накрая успях да спестя пари за първоначалната вноска. Пренесох се преди три месеца. Сама го обзаведох. Приятелите ми помогнаха за боядисването и вградените шкафове.

В гласа й звучеше нещо повече от гордостта на собственика. Това е първият ми дом разкриваше доста за Аби. Малкият апартамент беше много важен за нея. Още нещо от думите й направи впечатление на Сам. Приятелите й бяха помогнали с боядисването и мебелите. Тя не спомена за помощ от доведения си брат или полусестрите си.

Сам отиде до гранитния плот, който разделяше дневната от кухнята, и се настани на едно от високите столчета до него.

Аби извади един порцеланов буркан от шкафа.

— Предполагам, че дойде да ме видиш тази вечер, защото си отбелязал някакъв напредък с разследването?

— Не, засега не съм открил нищо.

За секунда или две тя не помръдна и дори не мигна. Остана абсолютно неподвижна. После бързо се осъзна и се намръщи.

— Тогава какво правиш тук?

Той скръсти ръце върху плота.

— Върша си работата. Казах ти, че не съм направил някакви разкрития, но имам няколко въпроса към теб.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Предпочитам разговорите лице в лице. — Той се усмихна. — Така намалява възможността от недоразумения.

— Добре, както и да е. — Аби свали капака на буркана и започна да сипва с една лъжица от насипния чай в малък чайник. — Задавай въпросите си.

— Каза, че не знаеш какво иска изнудвачът.

— Казах ти, че не е отправил никакви конкретни искания.

— Имаш ли някакви теории?

— Предполагам, че издирва книга с паранормална енергия, която вероятно е заключена с код. И иска аз да му я намеря.

— Но не знаеш коя книга?

— Още не. — Тя постави капака на буркана. — Няколко изключително редки книги с паранормална енергия непрекъснато се предлагат на черния пазар.

— Тадеус Уебър направи ли някакви догадки?

— Не. — Аби отвори друг шкаф и извади две порцеланови чаши. — Обсъждали сме темата единствено по имейла. Тадеус живее сам в подножието на планината. Предпочита уединението. Доста е параноичен. Няма телефон. Казва, че телефоните се подслушват прекалено лесно. Когато настоя да се свържа с теб незабавно, аз му изпратих имейл с няколко въпроса, но отговорът му беше само: „Отиди да говориш със Сам Копърсмит. Той ще знае какво да прави“.

— Мисля, че е прав. Имам по-добра представа от теб какво се случва в действителност.

Тя се усмихна с горчивина.

— Сама стигнах до същия извод. Обясни ми какво става, Сам.

— Почти съм сигурен, че Тадеус Уебър те е изпратил при мен, защото смята, че изнудвачът ти всъщност издирва един стар лабораторен дневник, който баща ми се опитва да открие от години.

— За протокола, който и да е той, не е моят изнудвач, но продължавай.

— В крайна сметка татко заключил, че и дневникът, и мъжът, който е записвал в него резултатите от експериментите си, са били погребани при експлозията в една стара мина, наречена „Феникс“. Но сега имаме основание да смятаме, че тетрадката се е появила на черния пазар. Знаем за поне един много опасен човек, който я търси.

Аби повдигна вежди.

— Предполагам, че не говориш за себе си.

За момент той не я разбра. После осъзна, че подозира, че той е опасен.

— Няма нужда да ме обиждаш — каза Сам засегнато. — Аз съм на твоя страна, забрави ли?

— Всъщност започва да ми се струва, че ти си имаш някакви свои цели, но нямам нищо против. Всеки си има своите мотиви, нали така?

Той не я удостои с отговор.

— Това, което се опитвам да ти обясня, е, че изглежда много вероятно Уебър да те е изпратил при мен, защото според него си в опасност заради мъжа, който издирва дневника. Уебър знае, че аз съм най-подходящият човек, който да те пази, докато открием проклетия дневник и го приберем на сигурно място.

— Добре, разбрах това, но не забравяй, че се предполагаше, че ти работиш за мен.

— Повярвай ми, няма да те изпусна от поглед, докато не открием дневника и човека, който се опитва да те изнудва.

— Не съм сигурна, че това означава, че ще работиш за мен.

— Ще можеш да разчиташ на пълното ми внимание, докато тази история не приключи — увери я той сериозно.

Дълго време тя се взира в него с тъмен, неразгадаем поглед. Свистенето на чайника наруши напрегнатата тишина. Аби се обърна, за да залее чая с горещата вода.

— Добре — каза тя. — Явно това е най-доброто, което мога да получа. Ти ще намериш моя изнудвач и ще го прогониш, а аз ще ти открия лабораторния дневник.

В него пламна раздразнение.

— Това не е делово споразумение.

— Напротив. — Тя остави чайника и се усмихна загадъчно. — Точно такова е. Няма значение. Да разбирам ли, че според теб този лабораторен дневник е заключен с паранормален код?

— Според слуховете, да. Не знаем кога е бил заключен или кой го е кодирал.

— Човекът, когото спомена, мъжът, който е описвал експериментите си в дневника, казваш, че е умрял при експлозия в мина?

— Да.

— Кога?

— Преди около четирийсет години. Казвал се е Рей Уилис. Двамата с баща ми и още един мъж, на име Куин Нокс, били минни инженери, които притежавали паранормална чувствителност за спящата енергия на скалите, кристалите и рудите. Освен това те имали далновидността да предвидят, че бъдещето на технологиите ще зависи от така наречените редкоземни елементи. Тримата станали партньори и се заели с търсенето на такива минерали. Ударили джакпота, когато купили правото за разработка на една стара мина в пустинята Невада. Този, който я бил изоставил, вероятно бил търсил злато. А там нямало злато. Но татко и партньорите му търсели златото на двайсет и първи век.

— Редкоземните елементи.

— Да. И тримата били убедени, че мината „Феникс“ е съвременният еквивалент на златна мина.

— Открили ли в нея минералите и елементите, които търсели?

— Да, но открили нещо много по-интересно и, според татко, много по-опасно. Открили жили, пълни с подобни на кварц кристали, които не приличали на нищо, което дотогава били виждали. Нямало данни за такива кристали в справочниците. Накрая открили, че се споменава за подобни кристали в една стара алхимическа книга.

Аби направи физиономия и наля чай в чашите.

— Алхимия. Ясно. Старите алхимици постоянно търсели тайни формули и правели експерименти с паранормални кристали и кехлибари, с цел да увеличат силите си.

— Татко, Уилис и Нокс усетили енергията, заключена в кристалите, но нямали представа как да стигнат до нея, камо ли как да я използват. Те си направили малка лаборатория в мината и започнали да провеждат експерименти.

Аби постави едната чаша на плота пред него. Поне вече не го гледаше със скептично изражение. Вместо това тя изглеждаше неохотно очарована от историята.

— Открили са, че кристалите имат паранормални свойства? — попита тя.

— Да. Но скоро осъзнали, че си играят с огъня. Може би буквално. В лабораторията можели да установят само, че енергията в камъните е избухлива и непредсказуема и че е паранормална по природа. Татко и Нокс искали да спрат експериментите, докато не отнесат няколко проби от кристалите в подходящо оборудвана лаборатория. Но Рей Уилис се вманиачил по камъните. Бил убеден, че те са изключително ценни, и решил, че не иска да дели потенциалната печалба.

Аби вдигна чашата си.

— Предал партньорите си?

— Може да се каже. Рей Уилис опитал да убие Нокс и баща ми. Татко никога не ми е разказвал какво се е случило в мината в онзи ден, но в крайна сметка станала експлозия. Нокс и баща ми избягали през една вентилационна шахта. Уилис не успял да се измъкне.

— Какво станало?

— След това татко и Нокс се договорили. Решили, че на този етап кристалите трябва да си останат в земята. Те били прекалено опасни. Нямало как да се предположи какво можело да причинят в неподходящи ръце. Съгласили се да запазят местоположението на мината в тайна и опитали да унищожат всички следи от съществуването й.

— И това положение не се променило четирийсет години?

— Да, и татко още не е променил мнението си за мината. Той не иска тя да бъде открита, поне засега. Казва, че ако дойде моментът мината да бъде отворена отново, корпорацията „Копърсмит“ ще се заеме с това.

— А дотогава той ще продължи да пази тайната.

— Старият му партньор Куин Нокс също я е опазил. Но той умря преди две-три седмици. Точно преди смъртта си ни предупреди, че синът му Ландър Нокс, който очевидно е изключително зъл човек с много силен талант, е по следите на лабораторния дневник.

— Казваш, че баща ти и Нокс са търсили дневника след експлозията?

— Не само дневника. Няколко от кристалите, които Рей Уилис използвал в експериментите, също липсвали. Татко и Нокс не открили нито дневника, нито кристалите. Накрая се отказали и решили, че всичко е останало погребано заедно с Уилис в мината. Но през годините от време на време се появявали слухове, че дневникът и поне няколко от кристалите са оцелели. Отначало татко проверявал всяка възможна следа. Сега брат ми, Джъдсън и аз отговаряме за това. Но досега слуховете не са довели до нищо.

— А какво станало с партньорството на баща ти с Нокс?

— Работили заедно известно време. Открили нова мина, този път за мед. Продали я на една голяма минна компания и си поделили печалбата. Това бил краят на партньорството им. Баща ми вложил своя дял от парите в разработването на друга мина за редки елементи, която сложила началото на корпорация „Копърсмит“.

— А какво се случило с Куин Нокс?

— Двамата с татко загубили връзка през годините. Нокс очевидно имал проблеми с хазарта и някои други зависимости. Но татко го чул за пръв път от десетилетия, когато Нокс му се обадил от болничното си легло, за да го предупреди за Ландър Нокс. Очевидно Ландър е открил един от кристалите, които Куин е бил запазил, и е научил за съществуването на мината „Феникс“. Заключил, че е бил лишен от законното си наследство, и е твърдо решен да я открие. Но за да го направи, му трябва дневникът.

— Наистина ли мислиш, че Ландър Нокс е човекът, който се опитва да ме изнудва?

— Мисля, че е много вероятно той да е изнудвачът, да. Но трябва да приемем, че може да има и други, които ще направят всичко възможно, за да се сдобият с дневника.

— Леле, загубена мина и загубен лабораторен дневник. — Аби изглеждаше искрено развеселена. — Знаеш ли, ако не беше частта с изнудването, това можеше да се окаже един от най-интересните ми случаи.

— Радвам се, че виждаш нещо позитивно в ситуацията.

Той се взря в чая, който беше поставила пред него. Обикновено не пиеше чай, нито билков, нито черен. Но този чай беше мистериозно златистозелен. Взе чашата и отпи предпазливо. Запарката имаше странно успокояващ вкус. Той усети топлината, която го заля, и му стана добре. Хрумна му, че от известно време му е било студено. Странно, че до тази вечер не го беше осъзнал.

Двамата изпиха чая си мълчаливо. Накрая Сам остави чашата си.

— Сигурно вече си чула слуховете за мен — каза той.