Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (17)

17.

— Съобщил ли ти е някакви подробности за търга? — попита Сам.

Той шофираше джипа по тесния виещ се път в подножието на планината. Теренът ставаше все по-стръмен и по-гъсто залесен. Аби седеше на седалката до него, вперила поглед напред. Нютън седеше отзад.

Аби беше необичайно мълчалива, откакто заключи апартамента си и натовари куфара си и кучето в колата на Сам. Той усещаше колко й е трудно да приеме, че домът й вече не е безопасно място. Искаше да й каже, че може да му се довери, че той ще се погрижи за нея, но знаеше, че това няма да компенсира временната й загуба на единственото място, което беше нейно, малкото уютно кътче, където тя държеше всичко под контрол. Ясен му беше проблемът с контрола. Той имаше същия. А и кой ли го нямаше?

— Не, но очевидно се носят слухове, че скоро за дневника ще бъде обявен търг. Това е добра и лоша новина.

— В какъв смисъл добра?

— Знам как да стигна до източника на подобен слух. Обикновено не работя с дилъри в опасния край на пазара, но благодарение на Тадеус и Ник ги познавам и знам как да се свържа с тях. Ще опитам да направя предварителна оферта за дневника. Ако това не успее, мога да им дам гаранция, че моят клиент ще даде по-висока цена от всяка, предложена от друг купувач. — Аби го погледна въпросително. — Така е, нали?

— Да. Дневникът ми трябва. — Сам стисна кормилото още по-силно. — Цената не е проблем. А коя е лошата новина?

— Щом новината за търга се разчуе, един или повече от големите играчи, които искат да се сдобият с дневника, ще изстрелят цената до небето.

— Това не е проблем.

— Радвам се, че е така. Това, което ме тревожи, е, че официално навлизам в тази част от пазара, която винаги съм избягвала. Както казах на Доусън, някои от колекционерите са много опасни. Ако някой реши, че няма да успее да купи книгата, може да поиска да се сдобие с нея по друг начин.

— Като опита да я открадне?

— За да го направи, ще има две възможности. Книгата е най-уязвима по време на продажбата. Така че може да опита да открие кой е сегашният й собственик или кой дилър посредничи при продажбата. Това няма да бъде лесно. Ако това не успее, ще има втори шанс да открадне книгата, като научи кой е новият й собственик.

— Аз.

— Твоят проблем е, че не си от колекционерите, които успяват да запазят анонимността си. Доусън например вече знае, че ти се опитваш да се сдобиеш с книгата. Ако той го каже на своя инвеститор…

— Ясно ми е какво намекваш. Но щом се сдобия с книгата, ще се погрижа да я скрия на сигурно място. После ще се разчуе, че тя повече няма да се появи на пазара. Дори и някои хора да знаят, че моето семейство я притежава, няма да има много колекционери, които биха опитали да крадат собственост на корпорация „Копърсмит“. Имаме изключително сериозна система за сигурност и още по-сериозен интерес книгата да остане под ключ. Ще се погрижим за това.

— Добре — каза Аби, но не изглеждаше убедена.

— Какво не е наред? — попита Сам.

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна. Просто имам лошо предчувствие заради последния имейл на Тадеус.

— Скоро ще стигнем до дома му.

— Сега завий наляво.

— Няма знак на пътя.

— Тадеус предпочита да няма.

Той намали и зави по един още по-тесен и много разбит път. Дърветата го ограждаха и от двете страни.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Зависи какъв.

— Мисля, че знам какво се е случило, когато неволно си предизвикала пожар във ваната. Опитвала си да отключиш някоя кодирана книга и енергията е излязла извън контрола ти.

— Нямах идея какво правя, камо ли, че може да стане пожар.

— Паранормалният огън е непредсказуем. Ако се нагорещи достатъчно, може да повлияе на съседните вълни от спектъра и така да стигне до нормалните. — Сам подсвирна тихо. — Трябва да си освободила адски много енергия, когато си отключила онзи код.

— Аха.

— А какво се е случило, когато си изчезнала за два дни и после едва не са те арестували за пожара в книжарницата?

— Това беше малко по-сложно — каза Аби. — Мислех, че собственикът на книжарницата е мил старец, който е разпознал таланта ми и иска да ми помогне да се науча как да боравя с него. После осъзнах, че той иска да ме използва да отключа един стар том от колекцията му.

— Отключи ли го?

— Не. И до ден-днешен не знам защо. Когато взех книгата в ръце, ме изпълни усещането, че вътре има нещо опасно или поне, че ще стане опасно, ако попадне в неговите ръце. Просто разбрах, че не искам той да прочете книгата.

— За какво се отнасяше тя?

— Отрови за хипноза. Излъгах го и му казах, че не мога да отключа кода. Той побесня. Заключи ме в хранилището за ценни книги и ми каза, че няма да ме пусне, докато не се съглася да разкодирам книгата.

— Кучият син те е затворил?

— Бях ужасена. Издържах колкото можах. Представях си как някой, баща ми или полицията разбират какво се е случило и идват да ме освободят. Но накрая се сетих, че никой не знае къде съм и че трябва да се оправям сама.

— Казала си на негодника, че ще отключиш кода?

— Да. Когато той отвори вратата, му казах, че съм направила това, което той искаше. Подадох му книгата. Когато той я докосна, насочих част от енергията от книгата към аурата му. Действах напълно интуитивно. Той изпищя и припадна. А в следващия момент книжарницата гореше.

— Място, пълно със стари книги и ръкописи. Идеално за пожар.

— Нямах идея как да потуша огъня. Дръпнах ръчката за пожарната аларма и успях да издърпам собственика на книжарницата извън хранилището. Така ме намериха пожарникарите и полицаите. Когато мъжът се свести, заяви, че съм опитала да подпаля книжарницата.

— И си се озовала в училище за проблемни младежи. А какво стана със собственика на книжарницата?

— Умря от сърдечен удар след няколко месеца. — Аби вдигна ръка. — Нямах нищо общо, аз бях заключена в „Самърлайт Академи“ по това време.

Сам разкърши едната си ръка, за да освободи натрупващото се напрежение.

— Съжалявам, че не мога да се погрижа за него вместо теб.

Аби го погледна смутена.

— Това е много… мило.

Той се усмихна.

— Мило?

— Не исках да те обидя. Просто никой никога не ми е предлагал да направи нещо подобно за мен. Трогната съм, наистина. Ти правил ли си нещо подобно преди?

— Обикновено предпочитам да използвам методи, които не водят до трайни последици.

— С други думи, правил си го.

— Може би.

— Когато работиш за онзи клиент, когото спомена? Онзи, който си има работа с пощите?

— Дай да го изясним веднъж завинаги: Пощите не са въпросната държавна служба.

— Кога последно си работил за този клиент?

— Преди около три месеца. — Сам замълча. — Но бях ангажиран и точно в нощта, в която Касиди беше убита.

— А — каза тя. — Нищо чудно, че ти е било трудно да си изградиш алиби.

Той не направи никакъв коментар. Реши, че му е достатъчно, че Аби му вярва.

— Завий по чакъления път наляво — упъти го тя.

Сам намали и зави по разбитата алея, която се виеше през дърветата и свършваше до една малка полянка. Висока стоманена ограда пазеше една порутена къща и двор, пълен с големи каменни саксии. Докъдето им стигаше погледът, в тези саксии растяха само плевели. Сам спря колата и огледа мястото.

— Сигурна ли си, че е тук?

— Казах ти, че Тадеус е доста ексцентричен. — Аби разкопча предпазния колан и отвори вратата.

— Явно не си пада по градинарстването.

— Саксиите и плевелите са единственото, което остана от една експериментална градина, която Тадеус засади преди години. Опита да отгледа някакви екзотични билки, които откри в интернет. Предполагаше се, че билките имат паранормални свойства. Но явно климатът тук не им понесе.

Сам слезе от колата.

— Как ще известим за появата си?

— На портата има звънец с домофон. — Аби тръгна натам. — Ще кажа на Тадеус, че сме тук. Той ще изключи охранителната система и ще ни пусне да влезем. — Тя отвори задната врата на джипа. — Хайде, Нютън. Отиваме на гости на Тадеус.

Нютън скочи на земята, но не изглеждаше в обичайното си приповдигнато настроение. Вместо това сниши ушите си и почти се залепи за Аби.

— Май не си пада по открити пространства — отбеляза Сам.

— Не мога да разбера — зачуди се Аби. — Обикновено тук много му харесва.

Сам усети ледени иглички по тила си. Той отвори леко сетивата си и се огледа. Опита да реши какво в обстановката му се струва смущаващо.

— Чакай — каза той със заповеден тон.

Аби спря и го погледна.

— Какво има?

— Изглежда, портата е отключена.

— Невъзможно. Тадеус винаги я държи заключена. — Тя се вгледа по-внимателно. — Мили боже, прав си. Не е типично за Тадеус да допусне такова недоглеждане. Той е параноичен на тема сигурност, и то с основание. Има си работа с някои много опасни колекционери.

Сам отиде зад джипа, отвори вратата на багажника и разкопча ципа на сака си. Извади малък пистолет, затвори вратата и се върна до портата.

— Това е оръжие — каза Аби шокирана.

— Много си наблюдателна.

— Мислех, че използваш онова нещо с кристала за самозащита.

— Понякога оръжието върши по-добра работа. Привлича вниманието на хората по-бързо.

Той побутна предпазливо портата. Тя се отвори с лекота. Сам влезе в двора. Аби бързо го последва. Нютън тръгна след нея и нададе тих вой.

— Нещо не е наред — отбеляза Аби.

— Да — съгласи се Сам. — Но мисля, че проблемът се е появил и си е тръгнал.

— Можеш да определяш такива неща?

— Имам доста добра интуиция в такива случаи. — Той погледна Нютън. — Кучето ти също.

— Може би Тадеус се е разболял или е паднал — каза Аби разтревожено. — Ако е успял да повика линейка или някой съсед, това би обяснило защо алармената система е изключена.

— Може би. — Но още преди да изкачи трите каменни стъпала, Сам знаеше, че това, което щяха да открият в къщата, нямаше да им хареса.

Предната врата беше леко открехната. Сам я бутна да се отвори.

— Това не е хубаво.

— Не е — потвърди Сам.

Сам погледна отново към Нютън. Ушите на кучето бяха залепнали за главата му, опашката му беше отпусната надолу. То стоеше близо до Аби, но нямаше агресивното излъчване, с което беше реагирало на Доусън.

Сам прекрачи прага. Прекалено познато зловоние вледени сетивата му. Разбра, че и Аби го е доловила. Но всъщност повечето хора, с паранормални способности или без, можеха да подушат смъртта, когато беше наблизо.

— Мили боже — прошепна Аби. — Дано не е Тадеус.

Сам прекоси антрето. Къщата изглеждаше празна и изпълнена с мъртвешко мълчание. Това усещане беше непогрешимо. Чу, че Аби и Нютън вървят след него.

Къщата изглеждаше като дом на човек, който трупа и събира всичко, но доколкото виждаше, Тадеус Уебър беше събирал единствено книги. Имаше хиляди книги на рафтовете по стените — от пода до тавана. Още стотици томове бяха струпани на купчини на пода.

— Тук е горещо — отбеляза той. — Горещо от паранормална енергия.

— Повечето книги в тази къща съдържат такава — обясни Аби. — Ако се съберат много такива книги на едно място, енергията им се усеща. Ако си мислиш, че тук е топло, чакай да видиш какво е в хранилището.

— Къде е то?

— Долу в мазето. Там Тадеус държи най-ценните си книги.

Сам зави зад ъгъла, където свършваше една редица от рафтове, и спря при вида на свлеченото на пода тяло.

— Тадеус — промълви Аби.

Тя произнесе името с мрачно примирение. Беше го очаквала, помисли си Сам.

Втурна се край него и коленичи до безжизненото тяло. Нютън остана назад и само зави.

Аби докосна гърлото на мъртвеца. Сам знаеше, че тя няма да напипа пулс. Беше сигурен, че и Аби го знае.

Тя дръпна пръстите си и го погледна. Очите й бяха пълни с безнадеждна тъга, която Сам нямаше да забрави скоро. Той пристъпи към тялото и коленичи до него.

— Съжалявам — каза тихо.

— Няма кръв — заговори Аби. — Не виждам никакви наранявания. Може да е умрял от сърдечен удар или инфаркт. Той беше на осемдесет и шест години в края на краищата.

— Властите ще заключат, че смъртта е настъпила по естествени причини, но и двамата знаем много добре, че не това се е случило тук.

— Той беше просто един старец, който обичаше книгите си.

Старец, който е обичал книгите си толкова много, че е бил готов да върти бизнес с доста опасни хора, помисли си Сам, но не го изрече на глас.

Той обърна Уебър с лицето нагоре. Тялото беше изненадващо тежко. Винаги натежават — помисли си Сам.

Рошава коса и израснала, неподдържана брада очертаваха хлътналите скули и месестия нос. Уебър беше облечен с протрит халат и вехта пижама.

— Изненадал е някого през нощта — каза Сам. — Излязъл е от спалнята си да види какво става.

— Някой е преодолял охранителната му система. — Аби се изправи и се огледа. — Трябва доста да е ровил, за да открие това място. Тадеус работеше анонимно и само по интернет.

— Както сама изтъкна, ако много искаш да откриеш някого, това не е невъзможно. Дори и най-сложните системи за компютърна сигурност са уязвими.

— Знам. Тадеус имаше много надеждна система, но все пак тук не е голяма корпорация или сграда на армията.

— И те не са напълно неуязвими. Това, което ограничава броя на заподозрените в този случай, е причината за смъртта.

— Какво имаш предвид?

— Виждал съм това и преди, Аби. Това е смърт, причинена с паранормални средства. Не са много хората, които могат да убиват по този начин. Тези убийства почти винаги изискват физически контакт.

— Сигурен ли си?

Сам се изправи на крака.

— Точно такива престъпления разследвам по поръчка на онзи клиент, за когото ти казах. Не, още не мога да бъда абсолютно сигурен, но работната ми теория е, че имаме смърт, причинена по паранормален начин. И ще приема това за вярно, освен ако не открия доказателства за противното. Смърт от сърдечен удар би било прекалено голямо съвпадение.

Разтреперена, Аби си пое дълбоко дъх.

— Може би са използвали някоя от криптираните му книги, за да го направят. Някой с талант като моя.

— Възможно е, но се съмнявам.

— Защо?

— Първо, просто няма много хора с талант като твоя. Второ, едно е да успееш да изпратиш някого в безсъзнание, като въздействаш на аурата му, а съвсем друго — да накараш сърцето му да спре, използвайки паранормална енергия. Това изисква съвсем различен талант.

— Може би не. — Аби разтри ръцете си, сякаш усещаше студ. — Ако жертвата е стар и немощен човек, който има сърдечно заболяване. Един тежък шок за сетивата му може да е достатъчен.

— Има такъв вариант. Да погледнем хранилището, за което спомена.

— Добре.

Тя го поведе към малката кухня и отвори нещо, което изглеждаше като врата на килер. Нютън вървеше по петите й. Сам видя тънещи в мрак каменни стъпала, които водеха надолу. Аби щракна един ключ на стената и освети бетонна стая, пълна с кашони, щайги и рафтове с книги.

— Не виждам никакво хранилище или сейф — вметна Сам.

— Защото Тадеус се постара да го направи възможно най-невидимо. Вратата към хранилището е на пода.

Тя слезе първа по стъпалата, мина през задръстеното помещение и спря до някаква неугледна част от бетонния под. Бутна настрани една тежка количка с книги и разкри малка, компютризирана брава в пода. Наведе се, въведе кода и се дръпна настрани.

— Уебър ти е казал кода?

— Мисля, че съм единственият човек, на когото имаше доверие — обясни Аби.

Голям квадратен участък от пода се издигна на невидими панти. Откъм отвора се появи тежка вълна от психична енергия и блъсна сетивата на Сам. Нютън застана на най-горното стъпало и отново нададе вой.

— Сега разбирам какво ми обясняваше за хранилището. Трябва човек да има поне някаква степен на талант, за да може да премине през тази наситена с енергия атмосфера.

— Тадеус държеше всичките си най-ценни книги и предмети долу. — Аби тръгна да слиза по стъпалата и щракна друга лампа. Огледа се. — Не мисля, че убиецът е стигнал до тук. Всичко изглежда непокътнато.

— Този, който е убил Уебър, не се е интересувал от нищо друго, освен от лабораторния дневник.

— Който не беше у Тадеус. — Аби изгаси лампата и се върна обратно горе. — Негодникът го е убил без причина.

— Не е точно така. Може убиецът да е търсел информация за дневника.

Аби въведе друг код в ключалката на хранилището и вратата му се прибра обратно в пода.

— Каква информация? — попита тя с изражение, което съчетаваше болка и гняв.

Сам опита да си представи логиката на убиеца.

— Ако аз търсех книгата, щях да дойда тук, за да науча кои са най-вероятните дилъри, които ще участват в търга.

Аби го изгледа странно.

— Какво? — попита той.

— Нищо. Просто за момент прозвуча така, сякаш знаеш какво си е мислел убиецът.

Сам не каза нищо.

Аби примигна и бързо се овладя.

— Добре. Това със сигурност е разумно предположение. Тадеус познава всички играчи. Ако се прави търг, той със сигурност е знаел кои дилъри биха го организирали.

— Значи въпросът е дали Уебър им е разкрил тази информация, преди да умре.

— Не би имал причина да рискува живота си, за да предпази конкурентите си. В този пазар всеки мисли само за себе си. Ако се е почувствал заплашен, той би казал на убиеца имената на дилърите. Сигурна съм, че негодникът е получил това, което е искал, но после въпреки всичко е убил бедния Тадеус.

— Да тръгваме.

Тя се обърна и бързо се изкачи по стълбите до основния етаж на къщата. Сам я последва. Нютън ги чакаше. Той изглеждаше облекчен, че най-после са се върнали. Сам затвори вратата към мазето.

Аби огледа претрупаните рафтове.

— Много скоро всички, интересуващи се от редки книги, ще научат, че огромен брой ценни томове са останали неохраняеми. Но само малцина знаят точното местоположение на тази къща.

— Убиецът е намерил Уебър — напомни й Сам. — Това означава, че и другите могат да открият това място.

— А какво ще правим с Тадеус? Не можем да го оставим просто така тук.

— Напротив. Можем и ще го оставим. А щом се върнем в града, ще се обадим анонимно от някой уличен телефон на 911 и ще се представим за загрижени съседи, които са разтревожени за Уебър, защото никой не го е виждал да излиза от известно време.

Аби се намръщи.

— Защо трябва да се обаждаме анонимно?

— На този етап не искаме никой да знае, че ние сме открили тялото. Трябва да се махаме оттук. Веднага. — Той тръгна към входната врата, после рязко спря.

— Какво има?

Сам погледна трупа.

— Какво е правел Уебър точно на това място, когато е умрял?

— Сигурно е опитвал да избяга от убиеца. Стигнал е там и се е свлякъл.

— Да, но тази пътека между рафтовете свършва със стена — посочи Сам. — Това е домът му. Той е познавал всеки сантиметър от него. Трябва да е знаел, че ако побегне в тази посока, ще се озове в капан.

— Той е умирал. Сигурно е бил изплашен до смърт. Поне е бил ужасно дезориентиран. Съмнявам се, че е можел да мисли трезво.

— Не съм толкова сигурен. — Сам пъхна пистолета под якето си и бавно мина по пътеката. Спря на малко разстояние от тялото и огледа прашните, подвързани с кожа томове по рафтовете. — Предполагам, че е имал някаква система за подреждане на книгите си?

— Разбира се. — Аби застана в далечния край на пътеката. — Тадеус измисли една много ефективна система още преди години. Тя се основаваше на алхимическите символи и числа. Всяка секция е означена. Виждаш ли малкото етикетче в края на всеки рафт?

Сам погледна най-близкото пожълтяло картонче. На него беше записано нещо на ръка. Комбинацията от символи и числа приличаше на някаква старинна, неразбираема алхимическа формула.

— Можеш ли да разбереш какви книги е държал в тази секция? — попита той.

Аби мина по пътеката и огледа избледнелия надпис на картончето.

— Предимно исторически. Справочници за алхимия, писани в края на деветнайсети век. От гледна точка на сериозните колекционери това са вторични източници. Някои са интересни, но като цяло не са необикновено редки или ценни сами по себе си.

— И никоя от книгите тук не съдържа паранормална енергия?

— Не. Повечето могат да се открият в старите антикварни книжарници или в големите академични библиотеки.

Сам се загледа в една малка празнина на един от рафтовете.

— Изглежда, една книга липсва.

— Сигурно я е продал наскоро.

— Не, виж как е размазан прахът върху рафта. Личи си, че книгата е грабната и издърпана рязко. — Той отиде отново до тялото и огледа мястото от по-ниска гледна точка. Тънък, подвързан с кожа том лежеше почти скрит в сенките зад последната редица от рафтове. Сам вдигна книгата, отвори я и прочете заглавието на глас: — „Кратка история на древното изкуство на алхимията“ от Л. Пейнтър. — Той погледна Аби.

— Пейнтър е бил учен от викторианската епоха — обясни тя. — Един от първите историци на науката.

— Знам.

— По онова време алхимията вече отдавна е била изпаднала в немилост. Смятала се е за занимание за луди и ексцентрици. Всички сериозни учени и изследователи са се били насочили към химията и физиката. Но Пейнтър е смятал, че щом Исак Нютон се е интересувал от алхимия, в нея е имало нещо.

— Пейнтър е бил прав. — Сам й подаде книгата. Тя я прелисти бързо и спря за момент по средата на тънкия том.

— Тук една страница липсва. Била е откъсната, не отрязана. Направено е наскоро, личи си от начина, по който са намачкани краищата. Ако книгата е стояла неотваряна от години, те щяха да се изгладят от натиска.

— Знаех си, че пропускам нещо — каза Сам.

Усещането, че злокобен мрак се спуска над тях, ставаше все по-силно. Така става заради трупа — напомни си Сам. — Това е важно. Спри и помисли на спокойствие. Трябва да разбереш какво е нещото, което не виждаш ясно. Той претърси халата и пижамата на Уебър. Това беше неприятна задача, но не за пръв път му се налагаше да го прави. Когато дланта му мина над джоба на халата, напипа някаква малка издутина. Сигурно салфетка или носна кърпа. Чу се тихо припукване. Сам бръкна в джоба и извади един смачкан лист.

— Ето я — възкликна Аби развълнувано. — Това е липсващата страница. Откъснал я е в последните мигове от живота си и я е пъхнал в джоба си.

— Той е знаел, че ние пътуваме насам, че вероятно ние ще бъдем тези, които ще го открият. Направил е всичко възможно да ни остави съобщение.

Сам разгъна внимателно пожълтялата страница и огледа илюстрацията. Студеният вихър от психична енергия, който тормозеше сетивата му цялата сутрин, сега се превърна в ледена буря.

— Какво? — попита Аби.

— Това съобщение не е за теб. За мен е. Той е знаел, че ще бъда с теб, когато дойдеш тук. — Сам пъхна страницата в джоба на сакото си. — Да тръгваме.

— Не разбирам. Какво значи тази рисунка?

— Ще ти кажа, когато се качим в колата.

За щастие Аби не оспори решението му. Тя го последва бързо навън. Нютън се втурна напред, видимо доволен да напусне мрачното място.

Сам настани Аби и Нютън в джипа, седна зад волана и се отправи бързо към главния път. Ледените иглички по тила му ставаха все по-осезаеми.

— Защо бързаме толкова? — попита Аби, докато закопчаваше колана си.

— Нямам никаква представа. — Той дръпна за момент едната си ръка от кормилото и разтри тила си. — Просто имам чувството, че трябва да бързам.

— Какво в страницата, която Тадеус е откъснал от книгата, те разтревожи толкова много?

Сам я извади от джоба си и й я подаде.

— Виж я.

Аби взе листа и го огледа внимателно.

— Рисунка на алхимическа лаборатория. Доста добре направена, но със сигурност не колкото „Меланхолията“ на Дюрер. И?

— Погледни обстановката.

— Различна е от повечето изображения на алхимици, защото обстановката е от ранната викторианска епоха — разсъждаваше Аби. — Подобни сцени обикновено се изобразяват на фона на средновековен или ренесансов пейзаж. Този тук повече напомня за стила на Франкенщайн. Или за лаборатория на луд учен. Но присъства и обикновената мешавица от алегорични образи от египетската и гръцката митология. — Тя вдигна поглед от рисунката. — Кое прави тази илюстрация по-различна?

— Рисунката не е плод на фантазията на художника. Погледни огъня в огнището.

Аби сведе поглед. Тя застина неподвижно.

— Пламъците образуват стилизирани криле на феникс. О, боже, Сам. Птицата ужасно прилича на татуировката на рамото ти.

— Откъде мислиш съм взел идеята за татуировката?

— Виждал си копие от тази книга?

— Не. Но имам някои от оригиналните бележки на Далтън. Баща ми ми ги даде. Казах ти, че когато той и партньорите му открили кристалите, направили подробно проучване на литературата по въпроса. Търсели някъде да се споменава за подобни кристали. Не намерили почти нищо полезно, само някакви стари алхимически текстове. Но попаднали на няколко бележки от мъжа на рисунката.

Аби прочете заглавието под рисунката.

— „Сцена от лабораторията на д-р Маркъс Далтън“.

— Далтън правел експерименти с кристали, които наричал Камъните на феникса. За нещастие много малко е оцеляло от работата му. Той долавял скритата енергия в кристалите, но така и не намерил начин да достигне до нея. Обаче развил теорията, че в ръцете на човек, който може да отключи енергията на кристалите, камъните биха могли да се използват за много неща, включително и като оръжия.

— Като онова устройство с кристала, което използва върху бедния Ник?

Сам пропусна край ушите си коментара за бедния Ник.

— Да, но в много по-голям мащаб. С моето малко устройство аз мога само да парализирам временно някои потоци от енергия в аурата на човек. Въздействието вероятно е подобно на това, което правиш ти, когато насочваш енергията от някоя кодирана книга към аурата на човек. И ми трябва физически контакт, за да постигна резултат. Далтън е вярвал, че кристалите имат потенциала за много по-голямо разрушение, и то от разстояние. Но според неговата теория кристалите биха могли да бъдат пренастроени, за да станат източник на енергия.

— Което вероятно обяснява защо баща ти не иска да унищожи записките за експериментите и защо не иска да заличи всички следи от мината „Феникс“.

Сам се усмихна.

— Добро предположение. Светът ще се нуждае от нови източници на енергия в бъдеще. Ако са настроени правилно, кристалите могат да бъдат решението на този проблем.

— Какво се е случило с Далтън?

— Загинал при експлозия, след като един от експериментите му излязъл извън контрол. Всички кристали, с които работел в момента, както и повечето от записките му се загубили.

— Също като с експлозията в мината — каза Аби.

— Да. Казах ти, тези кристали са опасни и силно избухливи.

Аби обмисли чутото.

— Значи Тадеус се е опитал да те предупреди, че някой търси лабораторния дневник. Но ние вече знаехме това.

— Не мисля, че Уебър се е опитал да ни каже точно това с последното си послание.

— Тогава какво?

— Мисля, че е искал да ме предупреди, че някой има един от кристалите от мината и е открил как да го използва като оръжие. Точно по този начин го е убил.

— О, боже! — прошепна Аби. — Ландър Нокс.

— Може би. Знаех, че Тадеус Уебър е бил убит с паранормално оръжие. Сега вече знам точно какво. Трябва да открием лабораторния дневник, Аби.

Тя извади телефона си.

— Ще проверя дали някой от дилърите не е отговорил на предложението ми за предварителна оферта.

Сам шофираше много бързо по чакъления път и излезе на главното шосе, където веднага увеличи скоростта. Видя колата, паркирана странично, така че да препречва и двете платна, точно след първия завой. Един мъж беше прегърбен върху кормилото.

Ледените тръпки, които се бяха засилили особено много през последния половин час, сега изригнаха в усещане за надвиснала опасност.

— Дръж се — каза той.

Аби вдигна поглед от телефона си и видя колата.

— Станала е катастрофа.

— Не мисля.

Той натисна рязко спирачките и изключи от скорост. Чу как кучето задраска диво с нокти върху седалката. Превключи бързо на задна и се придвижи към завоя. Маневрата ги скри от погледа на блокиращата пътя им кола, но Сам знаеше, че разполагат само с няколко минути в най-добрия случай. Със сигурност отзад идваше втора кола. Класическа засада.

Той отново натисна спирачката.

— Слизаме. В гората. Бързо!

Аби не зададе никакви въпроси. Разкопча предпазния си колан, отвори вратата и скочи на земята, като продължи да стиска телефона си. Сам я последва. В това време Аби освободи Нютън от задната седалка.

— Тръгвай към скалите — нареди Сам.

Побягнаха нагоре по хълма, скриха се сред дърветата и се насочиха към скалите, които образуваха нещо като естествено укрепление.

— Какво става? — попита задъхано Аби до него.

— Не съм сигурен, но мисля, че убиецът на Уебър е оставил няколко главорези да наблюдават къщата.

— Но защо?

— Някой се нуждае от теб, Аби. И то много.