Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (41)

41.

— Оставих една торба тук преди два-три часа — каза Аби. Тя подаде билетчето с номера, което беше намерила в една саксия пред музея.

Жената на гардероба се усмихна.

— Сега се връщам. — Тя взе билетчето и изчезна в задното помещение.

Сам огледа пълния с хора първи етаж на музея.

— Това не е ли рискован начин за осъществяване на сделка?

— По-добре, отколкото да се използват багажните клетки на автогарата.

Сам изучаваше просторното фоайе.

— Тук определено е по-изискано.

Жената се появи. Тя подаде торбата с логото на известен магазин.

— Заповядайте.

— Благодаря — кимна Аби.

Тя пое торбата и отвори леко сетивата си. Потоци от енергия се завихриха в атмосферата. Предметът вътре определено беше горещ. Погледна Сам и разбра, че и той бе усетил излъчването. Без да каже и дума, Сам взе торбата от нея. Двамата се отправиха към изхода, излязоха на Първо Авеню и завиха надясно към пазара Парк Плейс.

— Дано това да е лабораторният дневник — каза Сам.

— Сигурна съм, че е.

— Чудя се къде е Милтън. Дали ни наблюдава?

— Не. Мисля, че той вече е в някой самолет и напуска града. Казах ти, много е изплашен.

— Като всички, замесени в тази история.

— Освен нас, разбира се — изтъкна Аби с гордост.

— Говори от свое име.

— Ха! Теб нищо не може да те изплаши, Сам Копърсмит.

— Грешиш. Направо съм на ръба да изпадна в паника от деня, в който ти дойде да ме посетиш на острова.

— Не вярвам на това и за секунда.

— Повярвай го.

— Защо?

— Защото от самото начало знаех, че си в опасност.

Аби го погледна.

— И това те плаши?

— Повече от всичко друго, което се е случвало в живота ми.

— О! — Аби не знаеше как да реагира на това признание. — Познавам хора, които се страхуват от мен, но не за мен. Освен майка ми, разбира се. Но нея я няма от много отдавна.

— Повярвай ми, аз се страхувам за теб. Затова сега веднага заминаваме за острова.

— Добре — съгласи се Аби. — Засега. Оценявам загрижеността ти. Но не мога да остана там вечно. След като отключа кода на дневника, работата ми ще бъде приключена. Имам разни ангажименти. Трябва да си намеря ново жилище в някоя сграда, където приемат кучета. Трябва да обявя апартамента си за продажба. После трябва да се върна към работата си.

— Ще решаваме проблемите в крачка.

Режещ вятър разроши косата на Аби. Тя видя черните облаци, които се скупчваха по посока на Елиът Бей.

— Скоро ще завали — каза тя.

— Доколкото знам, е често срещано явление тук.

Беше ясно, че мислите на Сам не са насочени към времето.

— Как ще разберем?

— Какво?

— Как ще разберем, че всичко е свършило? Лесно ще се разчуе, че лабораторният дневник е придобит от нов собственик и че кодът е отключен. Като се замисля, сигурно този слух вече се носи на черния пазар. Но не можем да бъдем сигурни, че това ще бъде краят на историята. Какво ще стане, ако този, който опита да ме отвлече, реши да опита да открадне дневника от теб?

— Не мисля, че убиецът ще рискува с опити да краде дневника от моя сейф. Той знае, че не може да го отключи.

— Все още си убеден, че човекът, който издирва дневника, е същият, който е убил Касиди, нали?

— Сигурен съм.

— А сега какво?

— Сега отиваме вкъщи. Не можем да пропуснем годишната техническа конференция и голямото барбекю.

— Не подозирах, че го очакваш с такова нетърпение.

— Този уикенд ще бъде много по-интересен от миналогодишния.

— Защо?

— Защото убиецът ще бъде там.