Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (3)

3.

— Сигурно сте чули слуховете за Сам Копърсмит. — Шофьорът на водното такси отпусна газта и лодката бавно навлезе в малкото пристанище. — Не им обръщайте внимание.

Аби намести слънчевите очила на носа си и огледа по-внимателно мъжа на руля. Преди половин час той я беше взел от пристанището в Анакортес и се беше представил като Диксън. Изглеждаше към шейсет и пет годишен, но беше трудно да се определи възрастта му със сигурност, защото той имаше обветреното лице на човек, прекарал целия си живот във водата.

На лодката беше изписано името „Чартъри Диксън“. Името на фирмата се придружаваше от лого с кит, изскачащ от вълните. Изображенията на великолепния черно-бял кит, порещ студените вълни на Северозападния Пасифик, бяха навсякъде в района на Сан Хуан. Китовете се мъдреха на табелите на книжарници, магазини за сувенири, агенции за недвижими имоти и ресторанти. С тях бяха декорирани менюта, поздравителни картички и календари. Родителите купуваха сладки плюшени китове на децата си.

Аби беше израснала в този район. Тя разбираше значението на китовете за местната култура и история. И безспорно те бяха великолепни на вид. Нямаше по-голяма тръпка от това да видиш как това лъскаво силно същество изхвърля многотонното си тяло от дълбините във въздуха и после се гмурва обратно под водната повърхност. Но по нейно мнение повечето хора забравяха, че китовете не са никак сладки и подходящи за гушкане. Те бяха интелигентни, изключително силни и опасни хищници. Питайте сьомгите, помисли си тя.

— Тук съм по работа — заяви невъзмутимо. — Уверявам ви, че последното нещо, което ме интересува, е личният живот на господин Копърсмит.

— Хубаво — кимна доволно Диксън. — Защото слуховете, че той е убил годеницата си преди шест месеца, са пълни глупости.

Добре, това не го очаквах. Пулсът на Аби се ускори леко. Тя вече беше предположила, че Сам Копърсмит е доста ексцентричен, но това не я тревожеше. Ексцентричните колекционери съставляваха значителна част от клиентелата й. Обаче не беше чула за убитата годеница. Беше опитала да провери набързо какво пише в интернет за семейство Копърсмит, но сутринта времето не й беше стигнало. Може би трябваше да направи малко по-задълбочено проучване, преди да пристигне на остров Легаси.

— Така ли? — попита тя учтиво, но престорено нехайно.

— Знаете как става, когато някоя жена умре при мистериозни обстоятелства — обясни Диксън. — Ченгетата винаги проверяват мъжа, който е спял с нея, и този, който е открил тялото. В случая това беше един и същи човек.

— Сам Копърсмит?

— Да. Но шерифът сне подозренията от него. Проклетите блогъри с вечните теории за конспирации опитаха да вдигнат шум. Името Копърсмит привлече вниманието им. Когато едно семейство притежава огромен бизнес като корпорация „Копърсмит“, винаги има такива, които мислят най-лошото. Обаче никой от хората на острова не повярва и на една дума от това, което се изписа по адрес на Сам.

— Явно семейство Копърсмит е уважавано от местните — отбеляза Аби с учтиво неутрален тон.

— Определено — кимна Диксън. — Но не е само това. Семейство Смит са част от общността от почти четирийсет години. Тогава родителите на Сам са купили старото имение на скалите. Нарекли го Копър Бийч^[1]. По онова време на острова не живеел почти никой. Може да се каже, че те са основали града. Първият кмет и първият градски съвет гласували градът да се нарече Копър Бийч.

— Щом никой не е живеел на острова преди пристигането на семейство Копърсмит, кой е построил имението, за което говорите?

— Мъж на име Хавиер Маклейн. Натрупал състояние с корабите си и търговията с дървесина в началото на двайсети век. Купил острова и построил голямата къща. Според легендата бил много странен.

— Всеки има различна представа за странност — каза Аби учтиво. Повярвай ми, знам за какво говоря.

— Според старите истории онзи Маклейн си падал по разни шантави неща, нали се сещате? — Диксън посочи слепоочието си и завъртя пръст. — Твърдял, че вижда неща, които другите не виждали. Има куп невероятни истории как Маклейн вършел разни супер странни работи в мазето на къщата си.

— Какво се е случило с Хавиер Маклейн? — попита Аби.

— Никой не знае със сигурност. Тялото му било открито изхвърлено на брега в залива под голямата му къща. Мнозина смятали, че е паднал от скалите. Според други скочил. Някои смятат, че е бил убит. Децата обичат да разправят как духът му още броди по скалите в мъгливи вечери, но аз не вярвам на тези глупости. Както и да е, след като Маклейн умрял, наследниците му не искали къщата, камо ли острова. Продали ги на Илайъс Копърсмит.

— Чакайте малко, да не би да ми казвате, че семейство Копърсмит притежава целия остров, не само имението?

— Ами всъщност не може да се каже, че притежават града. Отстъпили са собствеността на местните. Хората тук притежават къщите си, разбира се, Илайъс Копърсмит е отделил част от имота и го е продал. Но, да, семейството все още притежава по-голямата част от острова. Единственият, който живее тук целогодишно, е Сам, но останалите от семейството го посещават често. Всички си имат свои отделни къщи там на скалите. Сам взе старото имение, защото никой друг от семейството не го искаше. Майка му никога не го е харесвала. Уилоу и Илайъс живеят в Седона, там е и главният офис на компанията им.

— Уилоу и Илайъс са родителите на Сам?

— Да. И те ще пристигнат скоро — продължи Диксън. — Винаги идват за годишната техническа конференция на компанията и за уикенда със семействата на служителите. Последната вечер правят страхотно барбекю. Местните също са поканени. Това е голямо събитие по тези места.

Аби огледа лодките на пристанището. Повечето изглеждаха доста използвани. Някои бяха сериозно оборудвани за риболов. От саксиите и завесите на прозорците на други ставаше ясно, че се използват като жилища. За разлика от пристанищата на някои от другите острови, които бяха посещавани предимно от туристите, тук нямаше луксозни яхти.

Една лъскава лодка с изчистени линии привлече вниманието й. Надписът на корпуса гласеше „Феникс“. Диксън проследи погледа й.

— Това е лодката на Сам. Изненадан съм, че не е дошъл да ви вземе от Анакортес лично. Но напоследък той напуска острова само ако е наложително.

— Сам също ли се занимава със семейния бизнес?

— В известен смисъл. Двамата с брат му имат своя консултантска фирма, от онези високотехнологичните. Но изпълняват много поръчки като консултанти и на семейната фирма, така че може да се каже, че са ангажирани с бизнеса.

Аби беше научила това-онова за семейния бизнес, докато правеше онлайн проучването си сутринта. Състоянието на Копърсмит беше натрупано от мини и от проучвания на така наречените редкоземни елементи, осигуряващи сложните материали и кристали, жизнено необходими на съвременните технологии. Сред тях имаше непознати имена като лантан и церий, които се използваха навсякъде — от компютри до мобилни телефони, рентгени и самопочистващи се фурни.

— Сам винаги си е бил самотник, още като дете — каза Диксън. — Но след като намери трупа на годеницата си, съвсем се затвори в старата къща на Копър Бийч. Много хора, включително и жена ми, мислят, че сърцето му е разбито от това, че е загубил любовта на живота си. Казват, че близките му са разтревожени за него. Мислят, че може да е изпаднал в депресия или нещо такова.

Супер, помисли си Аби. Тадеус Уебър я беше изпратил чак тук, за да се консултира с луд учен, живеещ като отшелник, притежаващ паранормални таланти и същевременно страдащ от депресия заради смъртта на годеницата си, за която евентуално носеше вина. Дългото пътуване от Сиатъл вече й се струваше загуба на време. Тя погледна часовника си, чудейки се дали да не каже на Диксън да обърне водното такси и да я върне в Анакортес, където беше оставила колата си.

Диксън внимателно приближи лодката до кея. Едно върлинесто момче изтича да помогне с въжетата. То изгледа Аби с любопитство. Тя му отвърна с разсеяна усмивка и се обърна да огледа сградите край пристанището. Имаше още няколко постройки край брега, но като цяло градът Копър Бийч не беше нищо особено. Трудно можеше да мине и за село. Но това беше типично за повечето отдалечени общности в архипелага Сан Хуан.

Хората се местеха на островите поради най-различни причини. Някои търсеха уединение и по-прост и спокоен живот. Други се нуждаеха от кътче, където да се отдадат на съзерцание и медитация. На островите бяха намерили мястото си най-различни манастири, религиозни секти, комуни, плантации за марихуана.

Много от хората, които избираха да живеят на някой от островите, пристигаха с главната цел да излязат от рамките на традиционното общество. Да се загубят и да останат загубени. Това не беше трудно за осъществяване, тъй като на островите всеки си гледаше само своята работа. Външните хора биваха изолирани, ако започнеха да любопитстват. Което правеше коментарите на Диксън за клюките по адрес на Сам Копърсмит още по-интригуващи, помисли си Аби. Сякаш той считаше за свой дълг да защити Сам от злобните слухове, които очевидно се бяха разпространили след смъртта на жената.

Диксън и момчето завързаха лодката за кея. Аби пристъпи внимателно от поклащащата се лодка на дървения кей и се огледа, чудейки се дали трябва да отиде пеша до целта си.

— Мога ли да платя на някого да ме закара до къщата на Копърсмит?

— Няма нужда — поклати глава Диксън. — Сам е дошъл да ви посрещне.

Аби усети някаква хладина и косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя веднага отвори сетивата си и се обърна да види мъжа, който крачеше към нея по кея. Тъмната му коса беше доста израснала. Слънчеви очила с черни рамки скриваха очите му, но острите черти на лицето му подсказаха много за мъжа, с когото й предстоеше да се запознае.

Всъщност потоците от сурова енергия, която гореше в атмосферата около него, въздействаха на сетивата й. Тя буквално усещаше горещината му, и нормалната, и паранормалната, дори и от разстояние. Когато мъжът я доближи, Аби зърна малка огнена искра на дясната му ръка. Тя го погледна още веднъж и заключи, че ярката светлина е причинена от отблясъците на слънцето върху камъка на пръстена му.

Първоначалните тръпки се трансформираха в силна възбуда. Не можеше да определи дали е по-развълнувана от когато и да било през живота си, или просто беше уплашена до смърт. Това беше типичната й реакция — бе готова да се впусне в битка или да избяга. Нямаше средно положение. Очевидно на острова живееше още един изключително силен и опасен хищник. Тя погледна Диксън.

— Имам един въпрос към вас, господин Диксън.

— Задайте го.

— Защо вие и всички останали на острова сте толкова сигурни, че Сам Копърсмит не е убил годеницата си?

— Много просто — намигна й Диксън. — Всички Копърсмит са много умни, а Сам вероятно е най-умният от тях. Ако той беше убил жената, нямаше да има нищо, което да го свърже със смъртта й. Със сигурност нямаше да остави трупа й в лабораторията си. Тя просто щеше да изчезне. На острова това не е трудно да се случи. Достатъчно дълбоки води има наоколо.