Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (18)

18.

Той издърпа Аби зад прикритието на големите скали.

— Накарай Нютън да мълчи. Не искам да издаде местоположението ни. Каквото и да правиш, стой наведена.

Тя кимна и дръпна Нютън до себе си. Притисна длан към муцуната му. Кучето явно разбра, че това не е игра.

— Какво става? — попита Аби.

Той направи бърза оценка на наличните доказателства.

— Мисля, че това трябваше да доведе до отвличане на колата и на самата теб. След минута или две ще осъзнаят, че работата се е провалила. Няма да им трябва много време да се сетят накъде сме тръгнали. От това място ще мога да ги видя, преди те да ни открият.

— И тогава какво?

Той извади пистолета изпод сакото си и легна по корем, така че да наднича през тясната цепнатина между двете скали.

— Тогава ще използвам това. Ако имаме късмет, те няма да очакват да съм въоръжен. За повечето хора аз съм човек, който прекарва прекалено много време в лабораторията в изучаване на разни скали и кристали.

— На мен ми звучи като чудесна кариера. — Аби прегърна Нютън още по-силно. Кучето се бореше да се освободи от ръцете й.

У Нютън се долавяше яростното напрежение, което Сам вече разпознаваше прекалено добре. И двамата усещаха ледената енергия, която придружаваше опасността, помисли си той, нюха на ловеца. Насочи вниманието си отново към пътя.

Един мъж се появи иззад завоя. Виждаше се съвсем ясно. Беше същият, който се преструваше на припаднал над кормилото на колата, блокирала пътя. Втори мъж слезе от другата кола и се приближи до спътника си. Заедно двамата огледаха отворените врати на джипа и после се обърнаха към дърветата. Един от тях посочи купчината гранитни камъни.

— Току-що се досетиха, че сме тук — каза Сам.

— Не че имахме много възможности за скривалище — прошепна Аби.

Долу под тях и двамата мъже извадиха оръжия и тръгнаха да се катерят по хълма. Разделиха се, като всеки се приближаваше към скалите, прикривайки се между дърветата. Но беше ясно, че не са свикнали да се придвижват в горист терен. Единият се подхлъзна на купчина борови иглички и камъни и замалко не падна. Сухите клонки изпукаха под краката им.

Градски главорези, прецени ги Сам. Такива като тях се занимават с търговия с наркотици по задните улички, бият и ограбват, крадат коли — все престъпления, типични за градската среда.

Днес не бяха в позната обстановка и стратегически бяха в по-неизгодната позиция, независимо дали го осъзнаваха, или не. Напредваха нагоре по хълма към противник, който беше на по-висока и укрепена позиция. А и още не знаеха, че противникът им е въоръжен.

Сам отвори сетивата си. Мога да се справя с това.

Вторият мъж се спъна и падна на коляно.

— По дяволите!

В дълбоката тишина на гората ругатнята му отекна силно.

Сам отправи предупредителен изстрел. Пръсна един клон точно над главата на втория мъж.

— По дяволите! — извика отново мъжът. Той се хвърли да се скрие зад дънера на дървото. — Той е въоръжен.

Първият също се скри.

— Да, разбрах. — Той повиши глас: — Ей, ти, там горе. Стрелецът. Чуй ме. И ние сме въоръжени. Но няма нужда от това. Ти не ни интересуваш. Искаме жената. Прати ни я и всеки ще си хване пътя.

Сам остави тишината да отекне. Градските биячи не ги биваше в чакането. Те бяха нервни и неспокойни. Липсваше им дисциплина за подобно преследване.

— Хей, ние няма да нараним жената, ако това те притеснява — извика вторият мъж. — Всичко ще бъде наред. Просто ще я вземем с нас за известно време. Наеха ни да я заведем някъде, това е всичко. Един мъж иска тя да му свърши някаква работа. Когато приключи, тя ще си отиде вкъщи жива и здрава. Никой няма да пострада.

Последва нова продължителна тишина. Първият не издържа. Наведе се покрай дървото и стреля на сляпо. Повечето му куршуми се забиха в земята. Два-три рикошираха в скалите.

Когато тишината отново стана непоносима, вторият извика на приятеля си:

— Може би са му свършили патроните — каза той с надежда.

— Как ли не — отвърна първият. — Ще чака там и ще ни атакува, когато тръгнем да се катерим към него. По дяволите, няма да стане така.

— Писна ми — заяви вторият. — Не са ни платили достатъчно за това. Да се махаме оттук.

— Ей, ти горе — извика първият. — Ти печелиш. Ние си тръгваме. Не стреляй.

Сам остави тишината да се проточи още.

Двамата мъже се показаха предпазливо иззад дърветата и тръгнаха надолу към пътя, като ту лазеха, ту се препъваха. Сам стреля още два пъти, за да ги насърчи да се махнат.

Нютън се изтръгна от ръцете на Аби. Той заобиколи скалите и се втурна надолу по хълма.

— Нютън — извика Аби ужасена. — Не! Върни се тук!

— Знаех си, че домашното куче ще създаде проблеми — каза Сам.

— По дяволите! — извика вторият мъж. — Има куче.

Първият беше стигнал до колата. Той скочи зад волана и запали двигателя. Вторият опита да отвори вратата за пътника, но зъбите на Нютън се забиха в крака му. Мъжът изпищя. Успя да се освободи, ритайки яростно, и се качи в колата, след което веднага затръшна вратата.

Колата обърна с три маневри, потегли с бясна скорост и изчезна зад завоя.

Сам се изправи на крака и тръгна предпазливо надолу по хълма.

Аби бързо го последва.

— Нютън, Нютън, ела тук. Добре ли си? — Нютън изприпка към нея, по кучешки доволен. Тя коленичи и го прегърна силно. — Добро куче. Смело куче. Ти си най-доброто куче на света.

Нютън я ближеше с настървение.

— Бях убеден, че той ще атакува глезена, а не гърлото на човек — отбеляза Сам. — Да тръгваме. — Той я подкани да се качи в джипа. — Искам да се отбия на едно място, преди да се отправим към острова.

— Къде?

— В лабораторията „Блек Бокс“.

— Не забравяй, че трябва да позвъним на 911, за да съобщим за Тадеус — допълни Аби.

— Ще спрем на някоя бензиностанция, преди да навлезем в Сиатъл — обеща Сам.