Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (25)

25.

Закусвалнята на Копър Бийч беше почти празна, когато Аби пристигна. Когато младата сервитьорка й донесе кафето, мястото вече беше наполовина пълно и с всяка изминала минута прииждаха още и още местни.

— Отразяваш се добре на бизнеса — каза сервитьорката тихо. — Между нас казано, шефът ми е много щастлив. Единственият проблем е, че хората поръчват само кафе и понички.

Сервитьорката изглеждаше към деветнайсетгодишна. Беше весела, дружелюбна и искрено любопитна. Русата й коса беше вързана на конска опашка. Униформата й се състоеше от дънки и тениска. Нямаше табелка с името си. В градче с размерите на Копър Бийч сигурно нямаше нужда от това, помисли си Аби. Беше чула някои от клиентите да я наричат Бренда.

— Не пренебрегвай кафето и поничките — каза Аби също толкова дружелюбно. — При тях печалбата е много висока.

— Да, за шефа ми. Но хората, които си поръчват само кафе и понички, почти не оставят бакшиши.

— Да, знам. И аз съм работила като сервитьорка. Съжалявам. Може би трябва да сложа табелка, че всеки, който иска да види непознатата, трябва да си поръча поне един хамбургер. И че има допълнителна такса, ако искат да видят и кучето, което е вързано отвън.

Бренда се изкикоти. Аби погледна претъпканото заведение. Няколко души бързо отместиха поглед. Престорено оживените разговори станаха още по-шумни. Повечето се въртяха около риболов и прогнозата за времето.

— Знам, че тук на острова не идват много туристи — каза Аби на Бренда, — но чак толкова рядък вид ли са, щом всички от града хукват да видят новопристигналия екземпляр?

Бренда се разсмя и се наведе към масата, преструвайки се, че прибира менюто.

— Вярно е, че тук почти не идват туристи. Със сигурност не сме като Фрайдей Харбър. Повечето хора дори не са чували за острова ни и тукашните предпочитат това да си остане така. Най-голямото събитие за годината предстои следващата седмица — годишната техническа конференция на „Копърсмит“. Служителите от лабораториите на корпорацията пристигат тук заедно със семействата си и пълнят всички пансиони и малкия хотел. Последната вечер винаги има голямо барбекю. Целият град е поканен.

— А защо аз съм им толкова интересна?

— Защото си отседнала в къщата на Сам Копърсмит, разбира се.

— Явно не се случва често той да има гости.

— Шегуваш ли се? — Бренда се изправи и забели очи. — Не е водил приятелка тук, откакто убиха годеницата му.

— Доколкото знам, не са били сгодени.

— Така е, не бяха. Убиха я, преди да обявят официално годежа си. Но всички на острова знаеха, че Сам ще се ожени за нея. Загубата й, и то по този начин, направо разби сърцето му.

— Аха.

— Когато той откри тялото й, имаше много гадни приказки по негов адрес. В интернет го наричаха Черната брада. Казваха, че всяка жена с ума си би трябвало да е уплашена до смърт от него.

— Синята брада — каза Аби.

— А?

— Синята брада е името на един благородник от седемнайсети век, който имал навика да убива жените си. Не Черната брада.

— А, ясно. Може. Както и да е, фактът, че те е довел тук, е голямо събитие. Това означава, че е започнал да лекува разбитото си сърце.

Аби видя, че Сам върви по улицата към закусвалнята. Тъкмо беше излязъл от пощата, но не носеше пликове. Кимаше на хората, с които се разминаваше. Те го поздравяваха непринудено.

Нютън, който беше вързан за един стълб, забеляза приближаването на Сам и скочи на крака да го поздрави.

— Никой от местните не повярва нито за минута, че Сам има нещо общо с убийството на бедната жена — прошепна Бренда със сериозно изражение.

Аби видя как Сам спря да почеше Нютън зад ушите.

— Разбрах. Вярвали са, че е невинен, защото са познавали и него, и семейството му. Не биха могли да си представят той да извърши убийство.

— Със сигурност всички познават семейство Копърсмит. Те притежават по-голямата част от острова. Но не заради това всички прецениха, че Сам не е убил годеницата си.

— А защо? — попита учтиво Аби, предусещайки какъв ще бъде отговорът.

— Много просто — заяви Бренда с триумфално изражение. — Както казва баща ми, ако някой от мъжете Копърсмит реши да убие някого, със сигурност няма да има нищо, което да го свързва с местопрестъплението. Или ще изглежда като нещастен случай, или тялото просто ще изчезне. — Бренда кимна леко към залива. — Там водите са достатъчно дълбоки.

— Чух тази теория — каза Аби.

— Да. Е, очевидно ти не мислиш, че той е убил онази жена. Иначе нямаше да си тук, нали? Леле, трябва да вървя! — Бренда направи гримаса. — Шефът ми отправи смъмрящ поглед.

Тя се понесе към кафе-машината.

Сам отвори вратата и влезе в закусвалнята. Главите на всички се завъртяха към него. Последваха няколко весели поздрава. Сам им отговаряше непринудено, като човек, който познава всички присъстващи.

Той си проправи път до сепарето, където Аби седеше сама с кафето си, и се настани на виниловата седалка срещу нея.

Бренда веднага се появи до масата с чаша и пълна кана с кафе.

— Добро утро, Сам — каза тя, изчервена от вълнение. — Кафе?

— Да, благодаря, Бренда. Как е баба ти? Чух, че имала проблеми.

— Отиде на преглед при някакъв специалист в Сиатъл, както мама настояваше. Направили й изследвания и лекарят й изписал нови лекарства. Изглежда, вършат работа. Кръвното й се нормализира.

— Браво, радвам се да го чуя.

Бренда наля кафето и отправи на Сам ослепителна усмивка.

— Искаш ли нещо друго?

— Не, засега кафето ми стига. Очакваме нашите. Диксън ще ги докара от Анакортес. Би трябвало да пристигнат скоро.

— Ще се радвам да ги видя отново — кимна Бренда.

Тя се върна зад бара и започна да долива кафе на седналите там.

Шумът от разговорите, който беше притихнал, сега се завърна с пълна сила. Сам вдигна чашата си да отпие от кафето. Спря, когато забеляза, че Аби го гледа втренчено.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не.

— Добре. — Сам сви рамене и пийна кафе.

Аби се намръщи.

— Не се прави, че не разбираш. Не осъзнаваш ли, че всички в тази закусвалня, а вероятно и всички в града, смятат, че ние двамата имаме връзка?

Сам обмисли въпроса в продължение на няколко секунди.

— Ние наистина имаме връзка.

— Може би, но нещата са много сложни. — Тя наклони леко глава, за да посочи претъпкания ресторант. — Съседите ти не разбират нюансите. Мислят, че имаме любовна връзка.

— Да. — Сам отпи още от кафето си и остави чашата. После се усмихна. — И такава също.

Тя се наведе към него и понижи глас:

— Тревожа се, че това ще предизвика някакво широко разпространено недоразумение, Копърсмит. Тук е твоят дом, не моят. Не те ли тревожат клюките?

— Защо? Това е малко градче на малък остров. Клюките са живецът за местната общност.

— Не говориш сериозно, нали?

— Какво искаш да направя? Да се изправя и да обявя, че двамата спим заедно, но нямаме любовна връзка?

Тя се облегна назад и забарабани с пръсти по масата.

— Не казвай, че не съм те предупредила.

— Успокой се. Не ме интересува какво си мисли, който и да е от хората тук. Щом тази история приключи, няма да видиш никого от тях, нали?

Тя отново забарабани с пръсти и присви очи.

— Да.

— Добре. Радвам се, че го изяснихме.

Аби му отправи ледена усмивка.

— Както казва баща ми в книгата си за съвременния брак, комуникацията е ключът към добрата връзка.

— Точно така. Ето го водното такси на Диксън. — Сам остави чашата си, стана и извади пари от портфейла си. Пусна банкнотите на масата. — Време е да се запознаеш с родителите ми.

Аби се измъкна от сепарето и взе чантата си. Тръгна редом със Сам, покрай любопитните погледи и любезните поздрави за довиждане.

Бренда им махна разсеяно и Аби й отвърна. На тротоара навън Нютън я поздрави с обичайния си прекомерен ентусиазъм. Тя го отвърза от стълба и уви края на каишката му около китката си.

Тръгнаха по крайбрежната улица, наблюдавайки как водното такси се намества до кея. На борда му имаше само двама пътници. Приликата между Сам и широкоплещестия, среброкос мъж бе очевидна. Същите остро изсечени черти, същият решителен поглед, помисли си Аби. Не беше трудно да си представи как Илайъс Копърсмит оцелява при опита за убийство и бяга от подземната експлозия, грабнал купчина опасни паранормални кристали. Не беше особено трудно да си представи как мъж като него е основал империята „Копърсмит“.

Слаба, привлекателна жена с красива руса коса стоеше до Илайъс Копърсмит. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на сакото й.

Аби погледна Сам.

— И двамата ти родители ли са силни таланти?

— Татко определено притежава силна чувствителност по отношение на скритата сила на кристалите. Но талантът му не е толкова силен като на Джъдсън, Ема или моя. Той не може да насочи психична енергия през кристалите, както го правим ние например.

— А майка ти?

— Бих казал, че тя има средно развита интуиция, но коя майка няма. Тя ръководи фондация „Копърсмит“ като контролиращ счетоводител. Но не мисля, че способността й може да се опише като паранормална. Просто е много, много добра в проследяването на пари.

— Тогава откъде вие с брат ти и сестра ти сте наследили таланта за кристалите?

— Татко казва, че сигурно е дошъл отнякъде по-назад в родословното дърво. Семейство Копърсмит се занимават с мини по един или друг начин от няколко поколения.

— Струва ми се, че ти не вярваш на това обяснение.

— Да кажем само, че ние тримата с Джъдсън и Ема си имаме своя теория по въпроса. Обсъдихме я преди няколко години, но не сме я споделяли с мама или татко, защото не искахме да ги разстроим.

— Мили боже, не вярвам да мислиш, че не си син на баща си. Ти имаш неговите очи, скули…

Сам се усмихна.

— Не такава теория. Но преди четирийсет години, когато е станала онази експлозия в мината „Феникс“, се е освободила адски много паранормална радиация. Знаем, че татко и Нокс са били изложени на нея в голяма степен.

— О, боже! — Аби буквално зяпна от изненада и после с усилие затвори устата си. — Да не ми казваш, че според вас радиацията от експлозията е предизвикала някаква генна мутация, която се е проявила у теб, брат ти и сестра ти?

— Генетиката е изключително сложна, дори и когато става въпрос за обичайни неща. А не знаем почти нищо за паранормалните аспекти на въпроса.

— Вярно е.

— Обещай ми, че няма да кажеш нищо на мама и татко за тази теория. Ема смята, че няма да я приемат добре.

— Обещавам.

Сам се спусна по кея и грабна въжето, което Диксън му хвърли. После хвана и второто въже. Завърза водното такси с няколко уверени и опитни движения, изправи се и подаде ръка на майка си, за да й помогне да слезе. Уилоу Копърсмит стъпи на кея. Тя залепи една майчинска целувка на бузата на Сам и после се обърна към Аби с топла усмивка.

— Ти трябва да си Аби.

Аби се усмихна.

— Да.

Тя понечи да протегне ръката си, но Илайъс скочи от поклащащата се лодка и прекъсна любезните поздрави. Той я огледа от главата до петите. После се усмихна и в очите му грейна хладно задоволство.

— Намерил си я. — Той стисна рамото на Сам. — Браво, синко. Ако тя е наполовина толкова добра, колкото Уебър си мислеше, най-после ще се сдобием с проклетата книга.

Аби му отправи най-любезната си професионална усмивка — тази, която пазеше за най-ексцентричните си клиенти.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, господин Копърсмит.