Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (43)

43.

Сам седеше на стола, вдигнал краката си върху ъгъла на бюрото, и се ослушваше за шум от стъпки в коридора. Оръжието му беше върху бюрото. Зелената призма също.

Бе въпрос на време. Той беше видял убиеца да се измъква от тълпата преди минути. Рано или късно щеше да се появи в лабораторията.

Лампата на бюрото беше изгасена, но Сам беше отворил сетивата си. Кристалите и камъните в стъклените витрини грееха в мрака, хвърляйки причудливи сенки, които можеше да се получат само от ултра светлина.

Стъпките, които очакваше, най-после отекнаха в коридора, отначало слаби, а после все по-силни с приближаването към вратата. Последва кратка пауза.

Вратата се отвори бавно. Силуетът на една фигура се очерта в рамката й. Токсична смесица от страх, паника и отчаяние натовариха атмосферата.

Неканеният гост се поколеба, после влезе бързо в стаята и затвори вратата. Чу се рязко щракване. Тънък лъч на фенерче прониза мрака. Лъчът се спря върху кашоните в ъгъла.

— Няма нужда да претърсваш кашоните, доктор Фрай — каза Сам. — Това, което търсиш, е на бюрото ми.

Джералд Фрай замръзна на място.

— Сам.

— Имах предчувствие, че ти ще бъдеш човекът, който ще дойде тук тази вечер, но трябваше да бъда сигурен.

— Търсех те, Сам. Майка ти забеляза, че си изчезнал от партито. Разтревожи се, защото напоследък си толкова депресиран. Тя ме помоли да видя дали си се оттеглил в лабораторията. Казах й, че сигурно си искал да се махнеш от тълпата за малко, но й обещах да се уверя, че си добре.

— Спести си измислиците — каза му Сам. — Тук си, за да вземеш призмата, която си използвал, за да манипулираш Грейди Хейстингс. Трябва да е било голям шок за теб днес, когато споменах по време на обиколката на лабораторията, че съм прибрал оборудването от лабораторията на един неизвестен изследовател, на име Хейстингс.

— Не знам за какво говориш.

— Призмата е единственият предмет, който те свързва с Грейди Хейстингс. Осъзнал си, че ако я огледам внимателно, ще разбера, че е дошла от лабораторията „Блек Бокс“. Бил си прав.

— Нищо не разбирам — каза Фрай.

— Веднага познах инженерния почерк. Знаех, че призмата може да е дошла единствено от нашата лаборатория. Но в нея работят голям брой хора. Отне ми известно време да отсея заподозрените. Все пак имах предчувствие, че ти си този, който е създал хипнотичния запис и си го настроил спрямо аурата на Грейди Хейстингс. Ти си един от малцината в лабораторията, които притежават техническата подготвеност и паранормалния талант, необходими за създаването на призмата. Но това не означаваше, че ти си бил убиецът. Винаги съществува възможността някой друг да е използвал създаденото от теб устройство. Повярвай ми, знам какво е да са те натопили. Не исках да допусна грешка, затова направих този малък експеримент тази вечер.

— Наистина не знам за какво говориш. — Фрай пристъпи леко към вратата.

— Няма смисъл да се опитваш да бягаш. Всичко свърши. Просто искам да изясня няколко неща. Чия идея беше да опитате да откраднете кристалите? Твоя или на Касиди?

— Няма да отговарям на въпросите ти. Ако дори ме пипнеш с пръст, ще започна да викам. Отвън има неколкостотин души.

— Намираме се в бетонно мазе. Никой няма да чуе виковете ти. — Сам свали краката си от бюрото, наведе се леко напред и постави едната си длан върху греещата зелена призма. — Но аз няма да те докосна. Просто ще си поговорим.

— Защо мислиш, че ще го направя?

— Защото искаш да разбера колко гениален и талантлив си.

Последва мълчание. Фрай усети, че го обзема спокойствие. Той се придвижи до най-близката витрина и огледа разрязания геод вътре. Синята ултра светлина от блестящите кристали в скалата хвърли причудливи сенки върху лицето му.

Фрай измърмори:

— Всички говореха, че си с разбито сърце, но аз знаех, че си просто ядосан, защото си допуснал Касиди толкова близо до семейните тайни.

— Отчасти беше така. — Сам стана и заобиколи бюрото си. Облегна се на плота му и скръсти ръце. — Е, чия идея беше да опитате да откраднете кристалите?

— Моя. Разбрах какво представлява Касиди Лорънс още първия път, когато я срещнах. Двамата си приличахме страшно много. Аз й подхвърлих за кристалите от мината „Феникс“. Представи си изненадата ми, когато открих, че тя вече знаеше за тях. Затова всъщност се е постарала да те съблазни на изложението за минерали и скъпоценни камъни.

— Явно това обяснява доста неща.

— Касиди, разбира се, смяташе, че ме използва. Беше свикнала да манипулира всеки мъж, попаднал на пътя й. Теб със сигурност те беше заслепила.

— А как е научила за кристалите?

— За четирийсет години слуховете за мината „Феникс“ са се превърнали в легенда. Касиди идваше от род, в който е имало много поколения таланти, свързани с кристалите. Тя е обръщала внимание на това, което се е говорело край нея. Дочула какво се шепне за „Феникс“ преди година и започнала да прави сериозно проучване. Нагласила нещата така, че да се запознае с теб на изложението. А в следващия момент ти вече я развеждаше из лабораторията и тя попълваше молбата си за постъпване на работа.

— Ти започна да работиш за нас преди Касиди. Ти как научи за мината и кристалите?

— Рей Уилис е имал повече от един лабораторен дневник. Водел си е записки за експериментите — отвърна Фрай с триумфиращ тон.

— Дяволите да го вземат! Уилис е имал втори дневник?

— Да, единия е показвал на баща ти и Нокс, а втория е водел за собствения си архив. Малко преди експлозията в мината той е изпратил втория дневник на майка ми да го пази.

— Защо го е изпратил на майка ти?

— Двамата са били любовници по времето, когато баща ти и останалите са открили кристалите — обясни Фрай. — Той веднага е осъзнал истинската стойност на камъните и е искал да скрие някои резултати от експериментите от баща ти и Нокс.

— Майка ти имала ли е представа колко опасни са камъните?

— Не, разбира се. Първият лабораторен дневник не е бил криптиран, но за нея все едно е бил. Бележките са написани във формата на парафизични уравнения и на технически жаргон. Аз го открих, когато сортирах нещата й след нейната смърт преди няколко години. Но в дневника нямаше нищо, свързано с точното местоположение на мината „Феникс“.

— Но след като си открил лабораторния дневник, си разбрал кой има точната информация, нали? Партньорите на баща ти, Илайъс Копърсмит и Куин Нокс.

— Успях да открия Нокс — каза Фрай. — Той вече беше затънал дълбоко в алкохола и дрогата. Опитах да го разпитам, но не измъкнах почти нищо от него. Мозъкът му беше като пихтия. Той ми разказа някакви небивалици за мината „Феникс“, че отдавна бил забравил координатите, или се престори, че ги е забравил. От него научих само, че е някъде в Невада.

— В Невада има доста пустини.

— Нокс издаде още малко интересна информация. Той ми разказа как двамата с баща ти избягали от мината, след като Уилис опитал да ги убие. Каза, че двамата едва не умрели заради баща ти, който настоявал да изнесе една торба с кристали.

— И ти си осъзнал, че вероятно семейството ми още притежава кристалите.

— Реших, че ще бъде най-сигурно да постъпя на работа в корпорация „Копърсмит“ — каза Фрай. — С моя талант не беше трудно да се озова в лабораторията „Блек Бокс“.

— И стана доверен служител, но не си открил онова, което си търсел — местоположението на „Феникс“. Нито си научил нещо за кристалите, които баща ми е изнесъл от мината в деня на експлозията.

— Тъй като камъните не се намираха в хранилището на лабораторията, разбрах, че най-вероятно са тук, на острова, или в Седона — каза Фрай. — Не можех да си представя семейство Копърсмит да остави кристалите някъде, където няма да може да ги държи под око. След няколко посещения тук осъзнах, че частната ти лаборатория е най-вероятното местонахождение на кристалите.

— Но охранителната ми система е добра, а освен това ти дори не знаеше къде се намира сейфът. Трябвало е да внедриш някого тук. В този момент се е появила Касиди и ти си я възприел като идеалната възможност. Тя как откри сейфа в стената?

— В този и близките щати няма много фирми, специализирани в производството на сейфове и хранилища с най-висок клас на сигурност. В крайна сметка открих фирмата, в чиито архиви имаше записана инсталация на сейф тук, на острова, преди няколко години. Нямаше много подробности, но някой от изпълнителите беше оставил написана на ръка бележка, от която ставаше ясно, че сейфът е инсталиран в една от стените на мазето.

— Касиди имаше свободата да обикаля цялата къща, когато ми гостуваше. Но въпреки това не мога да си представя как е открила сейфа. Никога не съм й го показвал.

— Не е толкова трудно да се открие — отвърна Фрай. — Знаех, че някъде трябва да има фалшива стена и че сейфът е зад нея. Дадох на Касиди един от детекторите за метал, които използваме в лабораторията. На нея не й отне дълго да открие ръчката, която отваря стената.

— След това вие двамата сте решили, че сте готови. Не сте се тревожили как ще отключите сейфа. С твоето лабораторно оборудване и таланта ти си преценил, че това ще е фасулска работа. Избрал си нощ, за която си знаел, че няма да бъда на острова заради пътуване по работа.

— Когато пътуваш по работа, ти обикновено отсъстваш по няколко дни — поясни Фрай. — Знаехме, че разполагаме с достатъчно време.

— Двамата с Касиди сте дошли на острова с частна лодка. Закотвили сте я в един от малките заливи, които не се виждат от градчето, за да не забележи никой пристигането ви. Дошли сте тук и сте успели да изключите алармената система на къщата.

— Винаги съм имал талант за ключалки, а твоята беше дошла право от лабораторията на „Копърсмит“. Това беше лесно. Двамата с Касиди слязохме в мазето. Тя ми показа механизма, с който се отваря фалшивата стена.

— Ти си отворил стената, но си открил, че сейфът е с нова ключалка, която не можеш да отключиш.

— Проклетата ключалка с кристала е проектирана от теб, нали? — Гневът пламна в очите и аурата на Фрай. — Веднага осъзнах, че няма да мога да отключа сейфа. Единственият вариант беше да го взривим. Касиди настояваше да го направим. Но аз не бях подготвен за това. Зная достатъчно за кристалите, за да съм наясно, че са избухливи. Последното нещо, което исках да използвам, беше експлозив. Тя започна да ми крещи.

— И затова ти реши да се отървеш от нея и я уби.

— Трябваше да я убия. Нямах избор. Тя беше полудяла, изпадна в ярост, че не мога да отключа сейфа. Каза, че съм я прецакал. Сигурен съм, че смяташе да ме убие. Просто аз я изпреварих.

— План Б, да откраднеш кристалите, се е провалил и ти си се върнал на план А, да откриеш мината „Феникс“. Този път си решил да подходиш към търсенето, използвайки изследователски подход. Прекарал си много време в библиотеката на корпорацията. Дори си започнал връзка с библиотекарката Джени О’Конъл.

— Джени знае много за пазара на паранормални книги — обясни Фрай. — Между нас казано, тя е силно привлечена от него. Дори виси в някои от чатовете на дилърите на черния пазар. Помолих я да ми помогне да открия един четирийсетгодишен лабораторен дневник, в който според слуховете са описани експерименти с редкоземни елементи, извлечени от някаква стара мина в Невада. Тя прие това предизвикателство с възторг.

— Тя знае ли защо искаш да намериш дневника?

— Не, разбира се, че не съм й казал нищо за мината, нито за моята връзка с тази история. Трябваше да бъда много внимателен. Джени е много лоялен служител на компанията. Ако дори подозираше, че се ровя във фамилните тайни на Копърсмит, тя веднага щеше да отиде при някого от семейството.

— Радвам се да го чуя.

— Изведнъж Джени изрови отнякъде, че се носят слухове за някаква криптирана четирийсетгодишна книга, която скоро трябвало да се появи на черния пазар. Според клюките книгата била тетрадка, в която имало записки за разни експерименти с кристали, и освен това била криптирана с паранормален код. Разбрах, че трябва да се сдобия с нея, но Джени нямаше необходимите връзки, за да посредничи при сделка на черния пазар.

— Това, че тя не е имала връзки, така или иначе не е било от значение, защото ти не си имал парите за подобна криптирана книга. Те обикновено са много скъпи. Трябвало е да намериш друг начин, за да се сдобиеш с нея.

— Да — кимна Фрай. — Трябваше ми някой на черния пазар, който не само да ми намери книгата, но и да отключи кода.

— Така че си се заел да търсиш дилър. Извадил си късмет и си научил за Аби.

Фрай се залюля леко на пети.

— Как се досети, че е станало така?

— Допуснал си една фатална грешка. Използвал си архивите на „Самърлайт Академи“, за да откриеш в района на Сиатъл човек с такъв талант.

— Знаеш за това? Признавам, изненада ме.

— Очевидно си знаел, че в „Самърлайт Академи“ са учили голям брой ученици с паранормални способности, защото проблемните тийнейджъри с такива психични профили често са се озовавали там. Откъде научи това? Да не си учил и ти в това училище?

— Не. Майка ми работи като психолог в „Самърлайт“ дълги години. Тя самата притежаваше известен паранормален талант, достатъчно, за да разбере, че някои от така наречените проблемни тийнейджъри в училището наистина имат паранормални способности. Тя искаше да проследи и наблюдава какво става с тях с течение на времето. Дори направи нещо повече. Промени леко критериите за прием в училището, така че семействата на тийнейджъри, проявяващи определен тип проблемно поведение, да бъдат насърчавани да записват децата си в „Самърлайт“.

— С времето си е създала полезна база данни за хора с паранормални способности, живеещи в Северозападния регион.

— Не че тя имаше голяма полза от нея — вметна Фрай. — Повечето истински таланти в училището или изчезваха напълно, след като се дипломираха, или отказваха да съдействат за проучването й.

— Но ти си използвал архивите, за да откриеш Аби.

— Да, информацията в архивите беше много подробна. Открих имената на членовете на семейството, адресите, колежа, в който е учила. С всичко това частният детектив, когото наех, нямаше никакъв проблем да я открие. В края на краищата тя дори не беше напуснала Сиатъл.

— Но преди да се свържеш с нея, си искал да бъдеш сигурен, че тя наистина може да отключва паранормални кодове.

— Със сигурност не исках да рискувам с още едно фиаско като това с Касиди Лорънс.

— Така че си подготвил експеримента, с който да тестваш способностите на Аби.

— Когато тя започна работа по каталогизирането на библиотеката на Вон, видях възможността да проведа теста си. Благодарение на Джени вече знаех, че Хана Вон има известен брой криптирани книги в колекцията си, включително „Ключът“.

— Но за експеримента ти е трябвал още един талант, някой, когото си можел да манипулираш чрез призмата. Избрал си Грейди Хейстингс пак от архивите на „Самърлайт“. Как успя да поставиш призмата в лабораторията му?

Фрай изсумтя.

— Много просто. Изпратих му я по пощата с обяснението, че е безплатна мостра от една интернет компания, която произвежда научно и лабораторно оборудване. След това госпожица Радуел издържа теста блестящо.

— Но ти си знаел, че не можеш да си позволиш да я наемеш, дори и да беше намерил кой да те препоръча пред нея, така че си започнал да й изпращаш заплашителните имейли. Аби обаче веднага се свързала с Уебър. А той вече знаел слуховете за лабораторния дневник. Осъзнал, че Аби е в опасност. И я изпратил при мен.

— Не можах да повярвам — изсъска ядосано Фрай. Той удари с юмрук по най-близкия плот. — Сякаш имаше някаква конспирация срещу мен.

— Това е класически пример за най-стария закон на проектирането. Ако нещо може да се обърка, то ще се обърка, и то в най-неподходящия момент.

— Не, ти беше виновен, кучи син такъв — изръмжа Фрай. — Ако има късметлия, то това винаги си бил ти. Трябваше да те арестуват за убийство, след като откри тялото на Касиди. Но ти се измъкна невредим. Когато плъзнаха слуховете за стария лабораторен дневник, при кого хукна Аби за помощ? При теб. Аз проведох внимателно планиран, контролиран експеримент, а ти го разгада, защото повярва на налудничавата история на някакъв младок, когото всички смятат за подлежащ на освидетелстване.

— За твое сведение Грейди още не е освидетелстван. Засега е подложен на наблюдение. Но, да, така е, разгадах какво се е случило. Каква беше вероятността за това?

— Не смей да ми се присмиваш, копеле! Аз имам право да притежавам онези кристали колкото и ти или всеки друг от семейство Копърсмит.

— В такъв случай трябваше да заявиш претенциите си открито, вместо да криеш истинската си самоличност, да се промъкваш в корпорацията „Копърсмит“ с тайни цели и да убиваш една невинна млада жена.

— Касиди Лорънс изобщо не беше невинна, но ако оставим това настрана, аз нямах избор. Знаех, че никога няма да ми дадете моя дял от онези кристали и че няма да ми разкриете местоположението на мината.

— Защото кристалите са опасни.

— Дяволите да ме вземат! — Фрай изглеждаше искрено развеселен. — Вие се страхувате от тях, нали? Ти и останалите Копърсмит сте готови да ги оставите да си стоят в сейфа, вместо да откриете истинските им свойства и да разберете какво могат да правят.

— Не се страхуваме от тях. Просто сме предпазливи. Необходими са ни по-напреднали технологии и апаратура, преди да рискуваме да правим експерименти с тях.

— Твоето семейство не заслужава да притежава кристалите. — Фрай бръкна в джоба си и извади един предмет. — Така че аз ще ги взема. Сега.

— С пистолет ли, Фрай? Това вече е прекалено.

— Не с пистолет. С нещо много по-интересно. Оръжие, което само аз мога да използвам, защото аз съм го конструирал. То не оставя следи. Вие, Копърсмит, не сте единствените, които могат да работят с кристали.

Ослепителна енергия изригна от предмета в ръката на Фрай. Ледена ударна вълна се стовари върху сетивата на Сам. Той опита да помръдне и откри, че не може дори да отпусне надолу скръстените си ръце. Блестящите камъни и кристали във витрините не помръкнаха, но атмосферата се промени, сякаш в стаята се спусна някаква странна мъгла.

— Защо реши, че съм направил само една призма? — попита Фрай. — Тази, която си открил в дома на Грейди, беше проста версия, предназначена да излъчва хипнотични команди. Но тази е много по-сложна. Тя изпраща обекта в транс, който наподобява сън. Осъзнаваш какво правиш, но няма да можеш да не ми се подчиниш. Сега ще отключиш сейфа, а после сам ще отнемеш живота си със собственото си оръжие. Ако те интересува, точно това използвах върху Касиди. Когато тя изпадна в този транс, й дадох една спринцовка с бързо действащо лекарство, което кара сърцето да спре и не оставя следи по тялото.

Кристалите и камъните във витрините се рееха в паранормалната мъгла. Сам се насили да фокусира паранормалните си сетива и откри, че не може да ги контролира. Чуваше всяка дума на Фрай, но не можеше да говори.

— Разликата между истинския сън и сегашното ти състояние е, че под влиянието на призмата ти осъзнаваш, че си заключен в съня. — Фрай мина бавно през лабиринта от блестящи кристали. — Осъзнаваш, че си безсилен.

Сам видя как един от нажежените камъни избухна в пламъци. Огънят не беше истински. Той знаеше това. Но в сегашното му състояние всичко му изглеждаше съвсем истинско.

— Аз си нося и пистолет — каза Фрай. — Но този път ще използваме твоя.

Той мина зад бюрото и взе пистолета. Сам го гледаше безпомощен. Не можеше да го спре.

Думите на Фрай отекнаха в съзнанието му… Осъзнаваш, че си заключен в съня.

Това беше дефиницията за полусън. Според приятелката на Аби — Гуен, силните таланти умеели много добре да манипулират състоянието на полусън, стига да се съсредоточат достатъчно.

С огромно усилие на волята той успя да отмести вниманието си от горящия камък. Паранормалните пламъци рязко изгаснаха. Но сега тъмната блестяща вътрешност на един от геодите го повлече в безкрайна черна дупка във вселената. Някъде в далечината чу затруднено туп-туп-туп. Сърцето му. Използваше изтощително количество енергия, за да преодолее влиянието на призмата.

Една огнена искра привлече погледа му. Успя да погледне надолу и видя, че камъкът на пръстена му гори ярко. Това е истинска енергия. Не е част от съня.

— Сега ще отключиш сейфа — заповяда Фрай.

Бавно и мъчително, Сам започна да изпъва ръцете си. Всяко движение, дори и най-лекото, изискваше огромно усилие. Сякаш се движеше в плаващи пясъци.

И тогава чу леки стъпки в коридора отвън. Жена.

Аби.

— Това вероятно е госпожица Радуел, която идва, за да види какво те е задържало тук — каза Фрай. — Това не съм го планирал, но и така ще се получи добре. Когато новата ти приятелка влезе през вратата, фигурата й ще се очертае на фона на светлината, което ще я превърне в лесна мишена. Ти ще я убиеш и след това ще отвориш сейфа. После ще насочиш пистолета към себе си. Предвид скорошната депресия, от която си страдал, никой няма да се изненада особено от случилото се.

Стъпките приближаваха вратата. Той чу познатия драскащ звук. Кучешки нокти по плочите на коридора. Аби водеше Нютън със себе си.

Сам опита да извика името на Аби, но не можа да изрече нищо.

Проклетият кошмар се е превърнал в реалност.

Стъпките и драскането спряха. Фрай се дръпна настрани от бюрото и насочи пистолета към вратата.

Сам опита с всички сили да накара сетивата си да работят. Този сън щеше да има различен край.

Изведнъж интуитивно осъзна как да се измъкне от транса. Фокусира цялата си останала енергия към кристала на пръстена си. Той беше последният му шанс да спаси Аби.

Откри резониращата честота, заровена дълбоко в сърцевината на камъка, спящата сила, за която винаги беше знаел, че се таи там. В този момент той можеше да я направлява.

Кристалът лумна с тъмни пламъци, които погълнаха енергията, използвана от Фрай, за да поддържа Сам в транс. Сам се отърси от парализата и яхна вълната от сурова енергия.

Паранормална светкавица се издигна от пръстена и подпали аурата на Фрай. Психичният огън лумна около него и го обви в пламъци. Той отвори уста в беззвучен вик. Тялото му се напрегна, като поразено от електричество. Пистолетът и призмата паднаха от ръцете му. Тялото му започна да се гърчи в силни конвулсии.

Той се строполи на пода, без да издаде никакъв звук. Паранормалният огън изгасна. Аурата на Фрай също.

Вратата на стаята се отвори рязко. Но не силуетът на Аби се появи в рамката. Нютън се втурна вътре — снижен, притихнал, опасен. Той сключи зъбите си около десния глезен на Джералд.

— Аби — промълви Сам. — Извикай кучето си.

Аби се появи.

— Нютън. Достатъчно.

Нютън освободи глезена и изтича обратно към нея.

— Виждаш ли? — подхвърли Сам. — Всеки път напада глезените.

Аби не обърна внимание на думите му.

— Всичко наред ли е тук?

Сам погледна пръстена си. Кристалът вече не гореше. После погледна нея.

— Вече да.