Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (5)

5.

Не само моят тип клиент — помисли си Сам. — Моят тип жена.

Сам гледаше от кея как Диксън изкара водното такси с Аби на борда и не помръдна, докато лодката не се скри в лабиринта от малки островчета.

Все още усещаше възбудата, когато се качи в джипа си и се отправи по тесния виещ се път към къщата си на Копър Бийч. Огъна пръстите си и стисна по-силно кормилото. Предизвикан от енергията, която все още го заливаше, камъкът на пръстена му блестеше с приглушен пламък. Не можеше да си спомни последния път, когато някоя жена беше предизвикала такава реакция у него. Никога не се е случвало — заключи той.

Аби Радуел беше поразила сетивата му като свистяща, искряща, гореща светкавица, предизвикана от някой екзотичен, непознат кристал, някой с невероятни свойства, които той няма търпение да изучи, които се чувства длъжен да изучи. Не само любопитството и физическото желание го изпълваха с такава енергия в момента, макар че желанието определено играеше значителна роля. Имаше още нещо. Каквото и да беше, той предчувстваше, че тази нощ няма да успее да заспи. Нямаше нищо против. Така щеше да се отърве от съня, който го преследваше през последните шест месеца.

Когато се върна в голямата къща, откри, че някаква странна тишина, някакво чувство за празнота са се настанили в старото имение. Това не беше тишината, която произлизаше от липсата на звуци. Каменните стени отекваха както винаги при шума на стъпките му. Дебелите дъбови стъпала скърцаха на места. Хладилникът бръмчеше тихо в кухнята.

Но сега в атмосферата се долавяше нещо различно. Сякаш невидима ръка беше изключила звука на дистанционното, след като Аби си беше тръгнала.

Сам слезе в лабораторията, отпусна се на стола си и вдигна пети върху ъгъла на бюрото. Сплете пръсти и се замисли за новата си клиентка.

Първо извика образа й, като се концентрира върху това да открие какво у нея го беше очаровало. Реши, че не е един отделен аспект от външността й. Мед и злато грееха топло в кестенявата й коса, която беше като облак от къдрици около живото й, очарователно, интелигентно, но не класически красиво лице. Очите с цвят на тъмен кехлибар бяха леко повдигнати в ъгълчетата. Изваян нос и меки, чувствени устни допълваха лицето й.

Тя бе висока не повече от метър и шейсет, но тялото й беше женствено и стегнато. Държеше се със самоувереността на жена, която е свикнала сама да се справя с проблемите, жена, която владее таланта си. Аурата й, изпълнена с енергия и сила, осветяваше атмосферата около нея.

След известно време той извади телефона си и набра един познат номер. Баща му вдигна по средата на първото позвъняване.

— Тя появи ли се? — попита Илайъс.

— Беше тук — отвърна Сам. — Току-що си тръгна. В момента пътува към Сиатъл.

— Е? Прав ли беше? Тя замесена ли е в тази история?

— Мисля, че да, но още не съм сигурен.

— Уебър я изпрати при теб. Той нямаше да го направи, ако тя не беше свързана по някакъв начин с лабораторния дневник.

— Съгласен съм, но единственото, което знам със сигурност в момента, е, че някакъв анонимен човек е изпратил на Аби два имейла, които могат да се определят като заплахи за изнудване. Изпращачът се опитва да я принуди да му сътрудничи. Той иска тя да направи нещо за него, но още не е отправил конкретни искания, а само заплахи.

— Какви заплахи?

— Не физически, поне засега. В личния живот на Аби има факти, които би предпочела да запази в тайна заради имиджа на семейството си. Освен това тя определено не иска сред колекционерите на черния пазар да се разчуе какво е станало в библиотеката на Вон.

— Значи се оказа прав? Нападателят не е припаднал от свръхдоза?

— Аби е отключила паранормалния код на една от книгите в колекцията на Вон и после е насочила енергията към аурата на нападателя. Потоците са го пратили в безсъзнание.

Илайъс подсвирна тихо.

— Трябва много сила, за да се насочи толкова гореща енергия.

— Така е.

— И изнудвачът знае, че тя го е направила?

— Не е съвсем сигурно дали той знае, че тя е обезвредила нападателя. Имейлите са неопределени. Но смятам, че можем да заключим, че той е наясно, че Аби може да отключва паранормални кодове. А интуицията ми подсказва, че това е важно за него.

— Ландър Нокс — каза Илайъс разтревожено. — Трябва да е той. Той се нуждае от човек като Аби, за да придобие дневника и да разбие кода.

— Бих казал, че има вероятност мъжът, изпратил имейлите, да е Ландър Нокс, но това все още е само теория и ние правим догадки. Според Уебър слуховете за появата на лабораторния дневник витаят от няколко месеца. Има още няколко души, които биха искали да докопат дневника.

— „Хеликън Стоун“. — Гласът на Илайъс прозвуча по-мрачно. — Да, трябва да приемем, че ако онзи кучи син Ханк Барет е чул за лабораторния дневник, той също се опитва да го открие. Сигурно е пратил сина си да му свърши мръсната работа.

Сам почти се усмихна. Враждата между Илайъс и Ханк Барет, собственика на най-големия конкурент на Копърсмит, беше легендарна. Никой не знаеше откъде води началото си, но с годините неприязънта между двамата мъже беше подхранила изграждането на двете империи.

В бизнес колежите преподаваха на студентите една голяма заблуда — че успешните многомилионни компании се ръководят от умни директори, които основават решенията си на цифри и логични маркетингови стратегии.

Истината, помисли си Сам, е, че като при всяко човешко начинание решенията в бизнеса се ръководеха от емоциите, егото и личните цели на човека начело. Понякога резултатите бяха добри.

— Знам отношението ти към Ханк Барет, татко. Но изнудването не е в негов стил, не е в стила и на Гидиън.

— Хм. — Илайъс замълча за момент. — Чудя се защо изнудвачът не се е опитал направо да наеме Аби Радуел?

— Тя работи само с хора, които са й препоръчани, а отделно всичките й потенциални клиенти биват проверявани от Тадеус Уебър.

— Навярно списъкът с клиентите й е съвсем кратък — отбеляза Илайъс.

— Но е относително безопасен. Знаеш не по-зле от мен, че на черния пазар има някои много опасни хора. Аби го описа като дълбоки води. Каза ми, че предпочита да плува в плиткото.

— Изглежда, сега някой я е бутнал в дълбокото. Жалко, че Джъдсън не е свободен. Ще трябва да се оправяш сам с това.

Преди седмица Джъдсън беше поел една привидно рутинна консултантска задача от редовен клиент. После беше изпратил кратко съобщение, че ситуацията се е усложнила и той ще бъде неоткриваем за известно време. Оттогава не се бяха чули. Това не беше необичайно, когато се работеше за този конкретен клиент — неназована държавна агенция, която плащаше добре и за паранормалните способности, и за дискретността.

— Дръж Радуел под око — нареди Илайъс. — Трябва да открием този лабораторен дневник. Ако не друго, тя е най-добрият ни шанс да го намерим.

— Това няма да бъде проблем — каза Сам. — Тя ме нае да открия изнудвача.

— Нае те? — попита Илайъс слисан. — Какво, по дяволите, значи това?

— Мислех, че ще се зарадваш да чуеш, че отново работя като консултант. Знам, че двамата с мама се тревожехте за мен напоследък.

— Чакай малко. Твоята работа е да откриеш стария лабораторен дневник, преди Ландър Нокс да го докопа.

— Трябва да затварям, татко. Тръгвам за Сиатъл. Ще ти се обадя по-късно.

Сам затвори телефона и се качи на горния етаж, за да си приготви багажа. Изпълни го нетърпение. Скоро щеше да види Аби отново.