Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (19)

19.

Тя почувства горещите потоци от енергия, които се вихреха в лабораторията, още щом влезе през автоматичните врати със Сам. Вътрешността на лабораторията „Блек Бокс“, известна още като изследователската и развойна лаборатория на корпорация „Копърсмит“, блестеше от повърхностите от неръждаема стомана и дебело зелено стъкло. Работните плотове бяха отрупани с инструментите и сложно оборудване, включително лазери, които очевидно бяха последна дума на техниката. На всяко бюро светеха компютърни екрани. Техници с бели престилки стояха надвесени над образци от руди, кристали и скали.

В помещението имаше много паранормална топлина, установи Аби, и тя не се излъчваше само от изследваните образци. Тя беше сигурна, че повечето, ако не и всички изследователи и техници също притежават различни паранормални таланти.

Един от техниците вдигна глава, когато Сам заведе Аби в стая без прозорци. Той свали предпазните очила от очите си и се изправи.

— Господин Копърсмит. Извинете, сър, не ви забелязах. Отдавна не сте се отбивали.

Неколцина от останалите членове на персонала забелязаха Сам и го поздравиха със смесица от изненада и уважение. Те погледнаха Аби с едва скрито любопитство.

— Знам, че в последните месеци не съм идвал толкова често, колкото обикновено — каза Сам на техника. — Но следях как вървят нещата от личната си лаборатория. Аби, това е Дейвид Естрада. Дейвид, Аби Радуел.

Дейвид кимна на Аби.

— Приятно ми е, госпожице Радуел.

— Наричайте ме Аби, моля — каза тя. — Приятно ми е да се запознаем. — Тя се огледа. — Никога не съм виждала място като това тук.

— Да, няма много лаборатории като тази — потвърди Дейвид. Той не опита да скрие гордостта си. — Според слуховете нашият конкурент „Хеликън Стоун“ има доста прилично копие на тази лаборатория, но се съмнявам да имат подобно оборудване.

— Ако научиш, че те имат нещо, което ние не сме купили, обади ми се — каза Сам. — Ще ти го купим.

Дейвид се засмя.

— Ето затова ми харесва да работя тук. Получавам всяка играчка, която поискам.

— Как вървят нещата? — попита Сам.

— Много добре. Днес работя с един много интересен кехлибар със заряд. Искаш ли да го видиш?

— Бих го погледнал с удоволствие, но нямам време. Тръгнали сме към библиотеката. Просто се отбих да ти кажа здрасти. Къде е доктор Фрай?

— Мисля, че ще го откриеш в библиотеката — отвърна Дейвид и се подсмихна, сякаш се сети за някаква тайна шега. — С госпожица О’Конъл.

В стаята се чу хихикане от няколко души. Сам хвана Аби за ръката.

— Добре, ще го потърся там. А с теб, Дейвид, ще се видим на техническата конференция другата седмица.

— Не бих я пропуснал за нищо на света — каза Дейвид. — Децата ми нямат търпение отново да гребат с каяците. Още говорят за миналото лято.

Сам поведе Аби назад през автоматичните стоманени врати и после по един коридор. Тя огледа облечените с камък, стомана и стъкло стени, подове и тавани.

Сам отгатна мислите й.

— Камък, стомана и стъкло са трите материала, които най-добре спират паранормалната радиация и ултра светлината.

— За камъка и стоманата знам. Но стъклото?

— Стъклото все още е загадка, открай време се знае, че то е непредсказуемо при контакт с паранормална енергия, защото притежава свойства и на твърдо вещество, и на кристал. Но тук в лабораторията използваме специален вид стъкло, което сами сме създали. То не блокира винаги паранормалната енергия и ултра светлината, но все пак смущава моделите на трептене на потоците в много от образците. Освен това в повечето случаи действа като твърда бариера.

Той спря пред друга двойна стоманена врата и въведе код, за да я отключи. Вратите се отвориха почти безшумно и вероятно затова двамата души в далечния край на стаята не усетиха, че вече не са сами. Те седяха близо един до друг и езикът на телата им подсказваше, че имат интимна връзка.

Аби се огледа с нарастващо вълнение, а сетивата й затанцуваха в ритъма на горещата енергия в стаята. За разлика от генерираната от кристалите паранормална енергия в лабораторията, тази тук беше от типа, с който тя беше свикнала.

Техническата библиотека на корпорация „Копърсмит“ приличаше на хранилище за редки книги и ръкописи в голяма университетска библиотека. Атмосферата беше притихнала и старомодна. Подвързани с кожа томове бяха подредени по рафтовете. Някои бяха много стари. Много от книгите с най-силна паранормална енергия се пазеха зад стъклени витрини. Нямаше прозорци, а изкуственото осветление беше сведено до минимум. Зелени стъклени абажури смекчаваха светлината на настолните лампи. Разликата беше само, че много от книгите бяха с паранормална енергия.

Сам се прокашля дискретно.

— Доктор Фрай, Джени. Извинете, че ви прекъсвам.

Двамата в другия край на стаята скочиха на крака и се обърнаха бързо. Жената беше видимо смутена. Тя беше около четирийсетгодишна и със строг академичен вид, който подхождаше на библиотеката. Леко посребрената й коса беше елегантно подстригана на черта. Беше облечена в тъмносин делови костюм с пола и носеше очила със златни рамки.

— Господин Копърсмит — каза тя смутено. — Извинете. Не забелязах, че сте тук.

— Няма проблем, Джени — успокои я Сам и пристъпи напред с Аби. — Просто се отбих да проверя някои неща и да направя едно малко проучване.

Мъжът до Джени се усмихна.

— Господин Копърсмит. Радвам се да ви видя отново тук. Не сте идвали скоро.

— Бях зает. — Сам бързо се зае с представянията. — Доктор Джералд Фрай, Джени О’Конъл, запознайте се с Аби Радуел.

Джералд Фрай очевидно беше на сходна възраст с Джени, може би две-три години по-млад, помисли си Аби. Трийсет и девет или четирийсетгодишен, трудно беше да се определи със сигурност. Той очевидно не си беше направил труда сутринта да вчеше разрошената си тъмна коса, която бе започнала да посивява. Мустакът и брадата му се нуждаеха от оформяне. Той носеше очила с дебели рамки и разкопчана лабораторна престилка, по която се виждаха множество петна от кафе.

Последва размяна на любезности.

— Аби е специалист по книги с паранормална енергия — каза Сам.

— Така ли? — усмихна се мило Джени. — Винаги се радвам да се запозная с колега. Не сме много хората с подобни умения и интереси. В някоя от другите лаборатории на „Копърсмит“ ли работите?

Започва се — помисли си Аби. Подготви се за неизбежната реакция.

— Не, не работя в някоя от другите лаборатории. — Тя отправи на Джени най-широката си професионална усмивка. — Работя на свободна практика.

Джени примигна. Изражението й разкри тревога и зле прикрито неодобрение.

— Ясно. Значи работите на частния пазар?

— Да — кимна Аби.

Частният пазар беше евфемизъм за нелегалния пазар на книги с паранормална енергия. Професионалните библиотекари и учените, които държаха на академичната си репутация, не припарваха до черния пазар или поне не си признаваха, че го правят. Те се тревожеха за репутацията си и освен това съзнаваха опасностите.

— В момента Аби работи за мен — поясни Сам.

Усмивката на Джени остана хладна, но тя се постара да се държи учтиво.

— Ясно — повтори тя.

Джералд Фрай погледна Сам с разтревожено изражение.

— Не разбирам. Госпожица Радуел издирва някоя конкретна книга, така ли?

— Точно така — каза Сам. — Книга, която ми трябва за семейната колекция, а не за библиотеката на корпорацията. Книгата е изчезнала преди години, но сега се носят слухове, че ще бъде обявена на търг. Аби се занимава с това. Причината да сме тук днес е, защото искам да проверя някои неща.

— Разбира се — кимна Фрай. — В такъв случай ще ви оставя. Трябва да се връщам в лабораторията. — Той кимна на Аби. — Радвам се, че се запознахме, госпожице Радуел.

— Доктор Фрай — каза тихо Аби.

Фрай изчезна през стоманената врата. Джени отправи на Сам собствения си вариант на професионална усмивка.

— Как мога да ви помогна, господин Копърсмит?

— Търся всичко написано от или за Маркъс Далтън.

Джени се намръщи леко.

— Ученият от деветнайсети век, който се побъркал на тема алхимия?

— Точно той — кимна Сам.

— Опасявам се, че не разполагаме почти с нищо. Никога не са го смятали за сериозен учен. В литературата има много малко за него, а доколкото си спомням, повечето от собствените му писания са били унищожени при някакъв пожар или експлозия. Не помня подробностите.

— Дай да видя с какво разполагаш, Джени — настоя Сам.

— Разбира се, сър.

* * *

Преглеждането на всичко налично в библиотеката по темата за Маркъс Далтън не им отне много време. Час след като Джени донесе малката купчина с книги, всичките вторични източници, Аби и Сам напуснаха лабораторията и прекосиха паркинга, за да се върнат при джипа.

— Това се оказа загуба на време — отбеляза Сам. — Имах чувството, че ще стане така, но бях длъжен да проверя.

— Джени О’Конъл беше права — каза Аби. — Маркъс Далтън не са го приемали сериозно нито приживе, нито историците, изучаващи науката от деветнайсети век. Жалко, че толкова много от работите му са се загубили при експлозията.

Нютън чакаше точно където го бяха оставили, притиснал муцуна към леко отворения прозорец на задната седалка на джипа. Аби знаеше, че вероятно беше седял неподвижно, насочил вниманието си към входа на лабораторията през цялото време. Той ги поздрави с обичайния си ентусиазъм.

Сам седна зад кормилото и изкара джипа от паркинга.

— Не че ни влиза в работата, но забеляза ли, че има нещо между Фрай и Джени?

Аби се усмихна.

— Да, нарушихме романтичното им усамотение.

Сам изглеждаше замислен.

— Дано да проработи и за двама им. Джени е сама, откакто съпругът й почина преди няколко години.

— А доктор Фрай?

— Доколкото знам, никога не се е женил. — Сам сви по отбивката към магистралата и се насочи на север към Анакортес. — Забелязах изражението на Джени, когато й обясняваше, че работиш на свободна практика на частния пазар. Често ли ти се случва да си обект на подобно отношение?

— Само от хора като нея, които работят в академичните или научните среди.

— А колко често става това?

Аби се усмихна.

— Не е често. За такива като тях е почти невъзможно да намерят кой да ми ги препоръча. Тадеус беше жестоко обиден на академичните среди по принцип заради отказа им да възприемат паранормалното сериозно. В резултат почти никога не ме свързваше с хора от тези среди. В редките случаи, когато се съгласявам да поема клиент от някой университет или научен институт, обикновено не успяваме да постигнем съгласие за хонорара ми.

Сам се ухили.

— Не могат да си позволят да ти платят?

— Винаги завишавам хонорара си, когато си имам вземане-даване с такива хора. Знам, че е дребнаво заяждане, но всички си имаме своите стандарти.

— Явно трябва да се чувствам късметлия, че ме прие за клиент.

— Имам новина за теб, Сам Копърсмит. Независимо дали ти харесва или не, ти си от моя свят.

— Това не ме притеснява.