Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (8)

8.

Двайсет минути след като бе излязъл от кабинета на Глицки, Харди влезе във фоайето на офиса си на улица „Сътър“ и неговата секретарка Филис го поздрави с хладна усмивка и отбеляза, че след като тя отговаря за неговата програма за деня, би било от полза, ако той споделя с нея уговорените си срещи поне от време на време.

— Но аз това и правя. С религиозен плам! — отвърна той, полагайки ръка на сърцето си. — Филис, надявам се знаеш с абсолютна сигурност, че аз никога, при никакви обстоятелства не бих си определил среща, преди да споделя всеки един детайл от нея с теб!

Филис превъртя очите си нагоре и демонстрира вечното си раздразнение от сарказма на нейния началник. Хвърли няколко погледа през рамото му, опитвайки се да му посочи млада жена, която седеше и прелистваше списание на дивана, разположен срещу стената зад нейното кръгло бюро.

Харди проследи погледа й. Жената отгърна страница от списанието.

— Мен ли очаква? — прошепна театрално. — Вероятно е някакъв номер, за да се злепоставя пред теб! Кълна се, че никога през живота си не съм я виждал!

Филис присви устни.

— Твърди, че има среща, уговорена от Харлан Фиск. Казва се г-жа Таунсхенд.

— Аха! Тя трябваше да звънне и да си уговори среща, Филис. Може би е някакво недоразумение. Но истинската добра новина е, че грешката не е моя. — И със скептично изражение добави: — Ами случва се!

Остави секретарката си, като я потупа примирително по ръката, премина покрай нея, направи две крачки и застана пред очакващата го гостенка.

— Госпожо Таунсхенд? Дизмъс Харди. Съжалявам, че ви се наложи да ме изчакате.

Тя затвори списанието и се изправи. Устните й бяха строго присвити, а челото й бе сбръчкано от притеснение. Протегна се и хвана ръката на Харди здраво, сякаш след като вече е пристигнал, не желае да го изгуби.

— Бяхме се разбрали с Харлан да ви даде моя телефонен номер, за да си уговорим среща. Опасявам се, че не съм очаквал да се появите толкова бързо.

Тя пусна ръката му и покри с пръсти устата си.

— О, съжалявам много. Аз си помислих… Имам предвид, че той ми каза къде работите и че е разговарял с вас, аз бях свободна и предположих…

Харди изправи ръката си, за да я спре.

— Всичко е наред — успокои я той. — Появяването ви не би могло да се случи в по-подходящ момент. Очакваше ме дълъг и отегчителен ден, изпълнен с административна работа, а вместо това ще си поговоря със сестрата на Харлан.

Устните му се разтеглиха в приветстваща усмивка и той я поведе към кабинета си, като бе поставил ръка под лакътя й.

— Това означава ли, че сте племенница на кметицата?

— Да.

— Добре — покани я в кабинета си. — Аз също така много харесвам Кати. Особено когато заемаше длъжността надзорник.

Затвори вратата след тях и я покани на по-удобното от двете места за сядане, където се намираха две кресла и масичка.

— Да ви предложа нещо за пиене? Кафе? Вино? Нещо по-силно?

— Всъщност… Ами малко е рано, но съм… Предполагам, че съм малко нервна. Чаша вино би било добре.

— Няма за какво да се притеснявате — отвърна Харди. — Нищо от това, което споделите в тази стая, няма да излезе, освен ако не пожелаете. Червено или бяло?

— Бяло.

— Добре, бяло.

Харди се насочи към огледалния, покрит с гранит мокър бар, заемащ почти едната цяла стена. Барът до известна степен бе за перчене — мивка с инкрустирано злато и със златни кранчета, една открита лавица за гигантски чаши за вино, друга за чаши от китайски порцелан, голяма професионална кафе-машина и избрани чайове, смеси и разтвори, аранжирани по продължение на останалата част от свободното пространство на стената. Отвори малък хладилник, спря се и се обърна към нея:

— Шардоне или нещо друго?

— Друго по-добре.

— И аз предпочитам друго. Ще ви правя компания — извади бутилка „Грот Совиньон Блан“. Докато сервираше, се обърна към нея: — Ако смятате, че обслужването тук е добро, изчакайте само да видите правната ни дейност!

Демонстрираше онова, с което знаеше, че е добър, а именно професионалната му обезоръжаваща усмивка, настани се срещу нея и пийна една глътка, мълчаливо подканяйки я да направи същото.

— Така, с какво мога да ви бъда полезен?

След първата малка глътка тя постави чашата над скута си, като я държеше с двете си ръце.

— Мисля, че имам неприятности — започна. — Не знам как да постъпя.

— Нека да започнем с първата част и да видим докъде ще стигнем. Защо смятате, че имате неприятности? Защото полицията ви е посетила във връзка със смъртта на управителя на вашето заведение?

— Отчасти да. Не знам какво точно ви е споделил Харлан, но Дилън е продавал дрога, всъщност само марихуана и надявам се да е било извън моето кафене.

— Харлан ми каза, че вие не сте била запозната с това обстоятелство.

— Не съм. Наистина.

— Тогава не би следвало да имате неприятности — опита се да разчупи ситуацията с усмивка. — Това бе лесно. Следващият проблем?

— Наистина ли?

— Имам предвид, че не се намирате в беда — почувства, че не е необходимо да навлиза в малко вероятния сценарий за конфискацията. — Да, наистина.

— Но… добре, но аз притежавам мястото. Аз съм законният собственик. Ако някой се спъне и падне, аз ще съм тази, която ще съдят.

Харди се облегна, сложи глезен върху коляното си и пийна още една глътка вино.

— Това не е същата ситуация. Никой няма да предяви претенции за възстановяване на вреда, защото си е купил марихуана от вашето заведение. Кой ще ви съди?

Но тя само поклати глава.

— Всъщност не се притеснявам, че някой ще ме съди. Притеснявам се, че… че полицията отново ще се върне, за да разговаря с мен.

Въпреки цялата си обиграност и вероятно поради неофициалното естество на молбата на Харлан да разговаря със сестра му, за момент Харди бе изкушен да бъде прям и да я попита направо дали всъщност не е застреляла своя управител. Макар и за момент да не бе помислил, че това е възможно. Неписано правило в работата на защитника е обикновено да не задава подобен въпрос. Защото като не знае отговора му, винаги ще бъде воден от добрата вяра при защитата на своя клиент. И най-важното — на теория не би трябвало да има значение. Ще оспорва доказателствата, които могат да бъдат изнесени в съда. Не задължително фактите.

Вместо това отбеляза:

— Предполагам, че наистина няма за какво да се притеснявате.

— Не знам дали това е вярно — сети се за виното в скута си и поднесе чашата към устните си. — Защо да е вярно?

— Защото инспекторът, който ви е посетил, е бил партньор на Харлан в отдел „Убийства“. Знаехте ли това?

— Да, но какво от това?

— Ами на първо място означава, че Брако ще разбере, че сте сестра на Харлан. И знаейки за неговата присъща свенливост… — отбеляза иронично. — Макар че вероятно вече е открил. Така че докато Брако не разполага с нещо подобно на димящ пистолет в ръцете ви, ще е склонен да не е толкова внимателен. Вие сте тази, която е изгубила управителя си, така че също сте жертва на това престъпление. Плюс това роднинската ви връзка с кметицата едва ли ще подтикне Брако да ви създава проблеми. По-грубо ли се държа с вас?

— Малко — тя се поколеба, преди да продължи: — Той мисли, че има нещо странно в заплатата на Дилън или във взаимоотношенията ни. Не знам точно какво. Но ме накара да се почувствам неловко.

— Предполага се. Това е едно от нещата, които ченгетата правят, когато разпитват хората. Намират слабо място и дълбаят.

— Но защо е преценил, че това е слабо място?

— Не знам. Колко му плащахте на Дилън?

Когато чу цифрата, Харди запази спокойно изражението на лицето си и само кратко си пое дъх, за да прикрие изненадата си.

— Хубава заплата!

— Знам. Но той вършеше добра работа. Бе учтив с клиентите. Рядко ми се налагаше да присъствам. Ако въобще съм ходила. Струваше ми се, че я заслужава.

— Кой би могъл да спори? Вие сте собственичката на заведението!

— Точно така. Но инспектор Брако искаше да знае дали аз и Дилън сме поддържали взаимоотношения извън служебните!

— И?

— Аз му казах, че не сме, което е самата истина. Но той и това прецени, че е странно. Все пак Дилън и Джанси водеха начин на живот, различен от нашия с Джоуел.

— Много от собствениците не поддържат близки взаимоотношения с подчинените си — отбеляза Харди. — Не разбирам защо Брако е сметнал това за странно.

— Може би защото му казах, че аз и Дилън сме приятели от университета. Това беше, разбира се, преди да прекара известен период в затвора.

На Харди му отне минута, за да осъзнае чутото.

— Не мога да повярвам, че не знам за този факт.

Госпожа Таунсхенд разтърси глава.

— Беше недоразумение, глупава грешка на младостта или го наречете както там искате. По някакъв начин се забърка с някакъв грабеж и го хванаха. Дълга история, но накратко — след като той излезе, аз се надявах да развия кафенето и там всичко да потръгне, и… както и да е, той започна да работи за мен.

— Бяхте би близки приятели в университета?

Тя се поколеба, стисна устни, разгледа щорите, висящи на прозореца зад Харди.

— Не сме били интимни приятели, ако питате за това. Бяхме просто приятели.

Харди приближи чашата към устните си, отпи и изчака. Имаше още много да му сподели и искаше да й даде пространство. Тя заоглежда ъглите на стаята, докато се опитваше да подреди бъркотията от мисли в главата си. Той седеше неподвижно, давайки й време.

Най-накрая госпожа Таунсхенд си пое въздух и го погледна в очите.

— Предполагам, че не бях същият човек, който съм сега.

— Не бих и помислил — отвърна Харди. — Това е било кога? Преди около десет години?

— Горе-долу.

— Това, което искате да кажете, е, че не бихте се сприятелили с Дилън, ако се бяхте запознали сега?

Тя поклати глава.

— Нямаше да сме точно такива приятели.

— Какви точно приятели бяхте?

— Ами… бяхме малко диви. Надушихме се и започнахме да вършим разни неща заедно, да се забавляваме. Пиене, веселби, такива неща.

Харди се досещаше какво има предвид.

— Дрога?

— Предимно трева — промълви тя. — Но и малко кокаин от време на време, когато можехме да се доберем.

Взе чашата си и я изпи до дъно.

— По дяволите, защо се опитвам да се представя в по-благоприятна светлина пред вас, господин Харди?

— Моля ви, наричайте ме Дизмъс.

— Добре, Дизмъс. Опитали сме всичко, до което сме успели да се докопаме. Трева, кокаин, екстази, алкохол, хапчета — възбуждащи и успокояващи, каквито и да е. Беше забавно. Не че сме били дрогирани през цялото време. Имам предвид, посещавали сме занятия и повечето от нас се справяха доста добре. Правехме това през уикендите, когато се събирахме, и бе по-скоро, за да изпуснем парата. Всъщност беше доста глупаво.

— И се притеснявате, че сега полицията може да ви свърже с дрогата на Дилън и че по някакъв начин всичко това ще си пробие път, ще се завърне и ще ви навреди?

Изражението й на благодарност и облекчение го накара да осъзнае колко сериозно възприемаше цялата ситуация.

— Наистина не знаех, че продава трева покрай заведението, но ако разберат какво сме правили в университета, няма да ми повярват, независимо какво им говоря. Не знам дали бих повярвала на самата себе си.

— Вярването не е от значение — успокои я Харди. — Има ли нещо в документите на заведението, от което би могло да изглежда, че по някакъв начин сте печелили от продажбата на дрога?

— Не. Няма начин. Не съм печелила.

Харди се облегна и съзнателно направи пауза. Нямаше намерение да изстисква фактически отговори от новата си клиентка, основани на чувството й за вина или неопитност, но разговорът сякаш бе тръгнал в тази посока. Опита се да придобие естествено изражение на лицето.

— Добре, както споменах по-рано, предвид роднинската ви връзка с Харлан и кметицата, Брако няма да се стреми да изтръгва разни факти, докато ви разследва — след което въпреки същността си и усилието си да я успокои, наруши собствения си закон и добави: — Не и докато не се добере до нещо, което ви свързва с убийството на Дилън.

Тя възприе това като въпрос и се опита да го отбегне. Преглътна, плахо се усмихна, погледна го в очите и бързо сведе поглед.

Харди, които тъкмо се канеше да се изправи, да се приближи към нея и да направи нещо наподобяващо потупване по главата, изведнъж се осъзна и седна обратно в стола си.

— Има ли нещо друго?

— Не знам. Опасявам се, че може да изглежда… Наистина не бих искала да разговарям с полицията отново. Както и Джоуел.

— Съпругът ви?

Поклати глава в знак на съгласие.

— Тогава не се познавахме. Запознахме се, след като този период бе отминал. Никога не съм могла да му споделя. Той мисли… Ами… никога не би предположил, че бих могла да се държа по този начин. Не смятам, че би го приел леко. Ние сме Таунсхенд преди всичко. Работи с инвеститори, които разчитат на това. Така че има определени очаквания — тя въздъхна. — Знаете ли, че той винаги е искал да продам кафенето?

— Защо?

— Не беше бизнес, който одобряваше. Макар че всъщност просто не харесваше Дилън, не му вярваше и не разбираше защо държа на него и не продам кафенето.

— Защо не го продадохте? Ако не сте се нуждаели от парите, тъй като предполагам, че не сте?

— Не. Не беше заради парите — поколеба се, след което заяви: — Но кафенето си беше мое. Караше ме да се чувствам сякаш давам своя принос. Така и не успях да убедя себе си, че има достатъчно добра причина, за да се откажа от него.

Остави насъбраното напрежение да се излее.

— Както и да е, Харлан ми каза, че може да присъствате, ако полицията пожелае да разговаря отново с мен, за да съм сигурна, че няма да кажа нещо погрешно.

— Това мога да направя — отвърна Харди. — Разбира се, че ще го направя.

Смъкна се в стола си и нивото на очите им се изравни.

— Но и двамата знаем, че не се нуждаете от адвокат, който да ви предпазва от въпросите на полицаите относно забавите ви с ваши приятели в университета. И често казано, едва ли някой би помислил, че сте припечелвали някой и друг долар от бизнеса на Дилън с трева. По-скоро хората биха ви съжалили, защото той е подкопавал вашето доверие, с начина, по който се е държал.

— Значи ме питате, защо съм казала на Харлан, че се нуждая от адвокат?

— Никога не бих попитал подобно нещо — вметна Харди с бегла усмивка. — Всеки се нуждае от адвокат, постоянно. Това е мотото ми. Но в този случай, така както ми описахте ситуацията, може би всъщност не се нуждаете.

— Смятате, че не ви казвам истината — отбеляза тя.

— Проблемът не е в това, което казахте. По-скоро е в това, което спестихте — посочи към ръцете й и добави внимателно: — Държите крехка чаша. Трябва да ви предупредя, че ако я стиснете малко по-силно, ще се счупи.

За един дълъг момент очите й се оцъклиха и застана напълно неподвижна. Най-накрая леко треперене премина през тялото й, тя премигна и една сълза се изтърколи по бузата й.

— Дилън ми се обади предната вечер и каза, че непременно трябва да ме види на следващата сутрин. Че е спешно. Така че аз отидох.

— Имате предвид в събота сутринта.

— Да — притвори очи, опитвайки се да запази самообладание. — Отидох до алеята и го видях. Вече беше мъртъв.

Когато очите й срещнаха тези на Харди, продължи бързо:

— Не знаех какво трябва да направя, освен че не искам да се намирам там. Върнах се бързо в колата и си тръгнах. В смисъл, нямаше какво да направя за Дилън — това бе очевидно. Но след като полицията дойде в дома ми да ме разпитва, аз им казах, че съм била на литургия, което и направих след това, макар че доста закъснях и някой може да си го спомни. И си помислих, ами ако някой ме е видял и опише мен или колата ми на полицията?

Харди я остави да размисли върху думите си за момент. След което я попита:

— Какво беше спешно?

— Не спомена. Каза само, че трябва да ме види.

— Лично?

— Да. Не знаех как да реагирам. Нямаше голям смисъл, но за първи път се обаждаше с подобно съобщение и си помислих, че трябва да отида.

Харди постави чашата си на малката масичка пред него. Изведнъж нещата бяха станали доста сериозни. Бе излъгала полицията за алибито си по време на убийството. Причината да желае да я представлява в случаи на нов разпит сега вече не бе разумна, а необходима. При липсата на други качествени заподозрени, този факт сам по себе си би могъл да я превърне в централна фигура в тяхното разследване.

Независимо дали има или няма политически връзки.

— Пък и…

Той изчакваше.

— Ако проверят телефоните му разговори, предполагам, че ще го направят, нали така? Ще разберат, че ми е звънял и ще искат да научат повече!

Харди въздъхна.

— Той е управлявал заведението ви. Въз основа на това няма да ви обвинят в престъпление — облегна се назад. — Нека да се договорим така. Когато Брако се обади отново, ако го направи, веднага ме уведомете, ще установим за какво иска да разговаря и след това ще решим дали ще ни е от полза да му кажем, че сте били там. В противен случай няма да му споделяме. Как звучи това?

Тя пробва да се усмихне немощно.

— Малко плашещо, наистина. Просто копнея всичко да приключи. Не бих искала Джоуел и децата да разберат каква съм била.

— Не знам — произнесе Харди.

Докато се изправяше, извади една от визитните си картички от портфейла си и й я подаде.

— Хората са способни да ви изненадат. Могат да проявят разбиране и да не ви се налага никога повече да се тревожите за това. А и нали знаете — добави той, — всички сме били в университет и не всички сме били светци. Може би дори и Джоуел.

Госпожа Таунсхенд поклати глава в знак на несъгласие и каза:

— Не го познавате. — Тя го последва и застана до бюрото му, като извади собственото си портмоне от чантата си. — Опасявам се, че Харлан не ми е споменал колко струва това. Ще ми пратите ли сметката или да ви платя сега?

— Както предпочитате.

Отново нарушаваше основно правило, а именно — веднага да грабне парите. Но Мая бе сестра на Харлан и си помисли, че малко колегиална любезност не би била извън реда. От чекмедже с документи изтегли стандартен договор и й го подаде.

Тя го прегледа набързо.

— Как ви звучат три хиляди като договорена сума? — попита тя, отваряйки чековата си книжка.

— Вероятно ще ви бъдат възстановени, след като приключим — обясни той.

Подаде му чека и двамата се изправиха един срещу друг на вратата на кабинета.

— Значи нямате нищо против да ви звънна? — попита тя.

— По всяко време, ден и нощ — посочи картичката. — Тук са изписани всички номера, чрез които можете да се свържете с мен.

Благодарност изпълни очите й.

— Благодаря ви — отвърна тя.

И той отвори вратата, за да я изпрати.

 

 

Двайсет минути по-късно Харди посегна към телефонната слушалка.

— Ехо!

— Ехо — прозвуча гласът на партньора му Уес Фаръл.

— Какво правиш?

— Кога?

— В момента!

— Много неща едновременно — отвърна Харди. — Дишам, разговарям с теб, разсъждавам как нашето съдружие с талантливи партньори оползотворява цифрите от последното тримесечие. Защо?

— Чудех се дали имаш няколко свободни минути.

— Горе ли си?

Уес работеше сам един етаж над него, на третия, в кабинет толкова различен от този на Харди, че сякаш попадаш в друг свят.

— Както обикновено, можеш просто да слезеш долу — предложи Харди.

— Бих могъл, но тогава ще трябва да издържа теста на Филис, а не съм сигурен, че в момента съм в състояние да го направя — Дизмъс усети нещо в интонацията на гласа му. Уес почти винаги звучеше бодро, но не и сега. — Ако наистина не прекъсвам някакви важни занимания, би ли се качил за минута?

— Разбира се — отвърна Харди, — вече съм на път.

Докато преминаваше през фоайето, Филис повдигна вежди и се опита да направи гримаса, наподобяваща усмивка, която по някакъв начин изглеждаше обвинителна. Харди посочи с пръст нагоре.

— Отивам да видя Уес — обясни й той. — Фирмени дела.

Знаеше, че това е като парола. Харди ще върши онова, която тя смята, че той трябва да прави — да управлява фирмата. Филис го удостои с одобрително кимване и отново насочи погледа си към бюрото си. През годините Харди бе развил необяснима и неохотна привързаност към своята секретарка, но докато се изкачваше по стълбите в края на фоайето, се зачуди колко ли всъщност би се натъжил, ако случайно тя бъде милостиво и светкавично екзекутирана от голям камион, преминал на червен светофар.

Вратата на Фаръл, която бе украсена с левичарски лепенки за солидарност, зееше отворена, но Харди почука, преди да прекоси прага. Видът на кабинета правеше съвсем незначителен реверанс към правната дейност, която се предполагаше, че Фаръл извършва в него. Нямаше нито бюро, нито папки, само две кушетки, ниска масичка, наслуки поставени фотьойли, телевизор с плосък екран на едната стена, а на другата — кош за безопасен офисен баскетбол с дунапренова топка, старинна маса с по-функционални дървени столове, разпръснати напосоки около нея. Един от столовете бе на земята, точно пред краката му.

Гърт, неговото куче, се бе свило в ъгъла.

В друг ъгъл, до един от прозорците, Фаръл бе разположен модерен компютър, който никога не включваше и пред който седеше в момента… Когато не му се налагаше да се явява в Съда, Уес не се обличаше особено спретнато. Днес носеше жълто-кафяви дочени панталони и обувки, които не бяха лъскани от аферата „Уотъргейт“. И естествено се бе накичил както винаги с тениска, която днес отне на Харди повече от обикновения бегъл поглед, за да я прочете: „Хайкутата може да са лесни. Но понякога нямат смисъл. Хладилника“.

Харди се усмихна, посочи я и отбеляза:

— Това е една от най-сполучливите!

Фаръл сведе поглед.

— Да, смятах, че ще разсмея Сам, но не успях.

— Между вас всичко наред ли е?

Раменете му се повдигнаха и спуснаха.

— Вероятно ще го превъзмогнем. Надявам се.

— Какво се е случило?

— Тъп спор. Може да се окаже, че не е толкова тъп, ако заради него се разделим. Което започвам да мисля, че има голям шанс да се случи.

— За какво спорихте?

Фаръл превъртя очи. Седейки на ергонометричния си стол, някак се свлече. Неговата гъста кафеникаво-сивкава коса бе разпиляна и се спускаше върху раменете му. Харди забеляза, че изглежда с около двайсет години по-възрастен, отколкото всъщност беше.

— Тя смята, че не ме е грижа за бездомните.

— За бездомните ли?

— Трябва да ги уведомим колко е гот да идват тук и след това да ги убеждаваме да отиват в приюти. Или нещо подобно. Трябва да ги уважаваме като индивиди. Господи! Така поне започна и се стигна дотам, че вече не е сигурна дали знае кой всъщност съм аз и дали все още желае да бъдем заедно.

Всъщност Харди би попитал защо въобще бе пожелала да бъде заедно с него, но сега не бе моментът. Затова го попита:

— Защо?

— Мисля, че докато спорехме, съм употребил думата „скитник“, може би дори „безделник“. Вероятно и двете, знаейки как споря. Както и да е, по някакъв начин съм разкрил моята крайна нечувствителност към тяхното лошо положение… и така нататък, и така нататък — описваше малки кръгчета с ръката си. Пое си дълбоко въздух. — Не знам за какво говоря, Диз. А и това не е най-важното в момента. За друго исках да поговорим.

Харди издърпа падналия дървен стол и седна върху него.

— Слушам те, но се надявам да не ми кажеш, че напускаш, защото Глицки по-рано ми спомена, че възнамерява да направи това и ако двамата напуснете в един и същи ден, ще започна да смятам, че всичките ми приятели са стари, което би означавало, че и аз съм стар, а това вече би било потискащо.

Фаръл изправи глава.

— Глицки ще напуска?

— Може би не — отвърна Харди. — Май успях да го разубедя. Вероятно дори не го е обмислял сериозно. Преминава през труден период.

— Може да основе клуб!

— Не би искал да си в неговия клуб. Синът му е в болница с травма на главата.

— По дяволите! Колко е зле?

— Доста, но поне е жив. Засега. — Харди въздъхна и срещна втренчения поглед на партньора си. — Така. За какво искаш да разговаряме?

Фаръл се наклони напред, постави лакти върху колената си, притисна ръце плътно една в друга.

— Има едно кафене близо до къщата ми — започна той. — „Бей Бийнс Уест“. Може би си чел за него през уикенда. Управителят, който се казва Дилън Воглър, е бил застрелян в събота. Всъщност Сам откри неговото тяло. Току-що ми се обади по телефона Дебра Скиф. Познаваш ли я?

— Разбира се — кимна Харди. — От отдел „Убийства“. Защо ти е звъняла?

Фаръл изправи глава.

— Защото Воглър е продавал трева покрай кафенето и изглежда е съставил списък с редовните си клиенти на домашния си компютър — повдигна измъчените си очи. — Ще се разчуе, Диз. По дяволите, сигурно вече се е разчуло. Това, което искам да те питам е дали, за доброто на фирмата, да напусна?