Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (34)

34.

— Знам, че си буден. Вдигни.

Навън бе още тъмно, пет и четирийсет и две, и Харди пиеше сутрешното си кафе и четеше във вестника за вчерашното си представяне в съда, когато Джанси Тикнър въвлече клиентката му в дългогодишна и, той бе сигурен в това, напълно измислена афера с Дилън Воглър. Не за пръв път — и въпреки че вече имаше някои недостатъчни отговори — той се питаше защо тя лъжесвидетелстваше така упорито и дали би имало смисъл да я призове отново на свидетелската скамейка и да я изтормози.

Но когато чу гласа на Глицки, той остави тези мисли да отлетят, пресегна се и грабна слушалката.

— В моя край не наричаме това приличен час.

— По средата на дело си. Знам, че си буден.

— Франи няма дело.

— Не съм се обадил на онзи телефон.

— Имаш всички отговори.

— Налага ми се. Аз съм ченге. Хората разчитат на мен.

— Всъщност се радвам, че се обади. Щях да обсъждам с теб нещо за Лори Брадфорд днес.

— Предположих, че ще го направиш някой ден, но не затова се обаждам. Знаеш ли кой е Еухенио Руиз?

— Защо ме питаш?

— Диз. Не си играй игрички с мен, моля те. Разбира се, че знаеш кой е, нали?

— „Бей Бийнс Уест“. Новият управител.

— Точно така. Като изключим, че сега е новият мъртъв управител.

 

 

— О, Боже, бедният Еухенио.

— Не знам, Мая. Може би не чак толкова беден.

— Какво означава това? — попита го тя. Седяха един до друг в малката остъклена стая за посещение на адвокати. Все още беше малко преди осем сутринта. — Освен, че след това сега определено затваряме заведението. Трябваше да го направим преди, но Джоуел искаше да отстоява позиции пред Глас. Значи ми казваш, че са продължили да продават дрога от там.

— Така изглежда. Поне Еухенио е продавал. — Харди сви рамене. Това определено беше най-важният въпрос за деня, ако не и най-неочакваният. — Дилън е бил построил цялата система вече и най-вероятно всички, които работят там, са я знаели. Звучи логично някой да е продължил търговията.

— Имат ли някакви заподозрени? За това кой може да го е застрелял?

— Не. Много е рано още.

— Надявам се Джоуел да има алиби. Ако беше разбрал, че Еухенио е продавал след всичко, през което минахме, сигурно би го убил.

— Нека не споменаваме това пред никой, става ли? Но не е бил Джоуел, дори и без алиби. Имаше куршуми с два различни калибъра, така че изглежда като че ли е имало двама стрелци. Всъщност изглежда точно като класическо ограбване на дрогата. Някой е проследил някой друг до мястото, където дрогата и парите си сменят притежателите, и просто е гърмял на воля.

— И това се случва заради марихуана?

— Всеки ден, Мая. Всеки ден.

— Струва ми се толкова странно. Помниш ли, когато бяхме по-млади?

— Аз не съм бил млад, когато ти си била, но разбирам за какво говориш.

— Толкова ми е трудно да си го представя. Искам да кажа, че малко трева беше нищо, въобще нищо особено, а сега тези хора умират заради нея.

— Незаконно е. Така че все едно е алкохол по време на сухия режим.

— Би трябвало просто да я легализират.

— Това е различна тема на разговор, която ще се радвам да обсъдим с теб някой ден. Но нека не повдигаме този въпрос, когато си на скамейката. Става ли?

Коментарът явно я обиди.

— Не съм глупава, Диз.

— Изобщо не си го и помислям, Мая. — Той бутна стола си малко назад от масата и кръстоса крака. — Но ти ме попита какво е значело убийството на Руиз за нас. Би ми се искало да се преструвам, че Браун или може би Стайър ще види това като следващата стъпка във война за територия, която е започнала с Дилън и Левън, и такава, в която ти просто няма как да си била въвлечена, и ще решат, че цялото това преследване и целият процес е грешка и ще те освободят. Но за съжаление, това няма да се случи, не и след милион години.

— И? Какво остава?

— Остава някакъв тип на име Пако, който Еухенио може би можеше да разпознае, но сега определено няма да може.

— Пако?

— Говори ли ти нещо?

— Ами всъщност, да.

Харди седна в стола си удобно с тръпка на изненада и удоволствие.

— Кажи ми, че го познаваш, знаеш къде живее и можеш да го разпознаеш.

Тя прехапа устни.

— Никое от гореизброените, опасявам се. Но знам това име. Той беше приятел на Дилън. И на Левън, ако става дума.

— Които сега са мъртъвци, нали забелязваш. Кога ги е познавал Пако? В университета?

Мая кимна.

— Горе-долу по това време. Очевидно са били нещо като група, преди аз да стана част от нея. Нали знаеш, Дилън и приятелчетата му, които все вършеха онези опасни работи. И този легендарен тил на име Пако.

— И какво се е случило с него? Никога ли не си го срещала?

— Не. Той уж беше изчезнал до момента, в които аз се появих.

— Напуснал училището, преместен, какво?

— Нямам идея всъщност. Може би дори не е бил в нашето училище, ами просто е висял с тях. Обаче, да знаеш, почти сигурна съм, че Пако не беше истинското му име. Беше по-скоро като псевдоним. Понякога имам чувството, че е някой, когото всички познавахме. Може би все още го познаваме и се виждаме с него. Беше типично за Дилън да го обвие в мистерия и да е единственият, който пази голямата тайна. Да ти звучи познато?

— Мислиш, че Дилън може би е изнудвал и него?

— Не зная. Малко се съмнявам.

— Защо?

— Ами първо, мисля, че не е имал нужда. Имаше мен. И второ, ако нямаш насреща си слаб и смазан от вина човек, изнудването може да бъде малко опасно. Искам да кажа, че е по-добре да познаваш жертвата си. Рискуваш да разкриеш грешното нещо за грешния човек и той просто казва: „Мм, не. Мисля, че по-скоро ще те пречукам.“ Разбираш ли ме?

— Напълно. А Пако не е бил слаб или смазан от вина?

— Очевидно не. Грубостта и издръжливостта му бяха това, с което бе станал толкова легендарен. Беше истински играч. Излизал е с Дилън и Левън, както по-късно правех и аз, но… е, не е бездействал. Чувала съм, че уж веднъж нападнали някакъв магазин за алкохол, продавачът им извадил оръжие и Пако го убил.

— Това е бил друг обир, не онзи, за който са арестували Дилън и Левън?

— Да. Преди дори още да съм се била запознала с тях. Но когато Дилън ми разказа това, помислих, че просто се фука, накара го да звучи, сякаш са били от онзи тип романтични жребци, които обират разни места, от типа на Робин Худ, момчета, които са взимали парите от тези магазини за алкохол, и са купували нашата трева с тях, която после деляха с всички. Как въобще съм се забъркала с хора като тях? Не мога да проумея как е станало.

— Ти обира ли магазини с тях?

— Никога не съм го правила, но всичко, което знам, е, че Дилън никога повече не искаше да използва пистолет след Пако. Каза, че човек не можел да предвиди какво може да се случи и че не искал още една грешка.

— Значи Дилън е смятал, че е било грешка? Да използват пистолет.

— О, да, определено. Реши, че това е причината Пако да спре да излиза с тях. И това наистина го подтисна. Един човек по-малко, над който да има власт.

— Значи Пако си е тръгнал, защото…?

— Може би е разбрал, че има съвест след човека, който е застрелял. Начинът, по който го чух, беше, че Пако не е планирал да убива никого. Всичко било като майтап, който свършил зле. — Тя погледна подозрително към Харди. — Така се случваше с Дилън. Започваш да правиш глупости с него, все по-луди и по-безразсъдни, докато един ден не направиш нещо наистина ужасно, което не си имал намерение да вършиш изобщо. Само един момент на слабост с тези момчета и след това изведнъж се озоваваш на съвсем погрешно място, където никога в действителност не си искал да бъдеш. Аз и Тес. Левън. Може би и този Пако, не зная.

Изглеждаше, че Стайър няма да се остави да бъде разсеян от откритията нито за Лори Брадфорд, нито за убийството на Еухенио Руиз. Той имаше трима други свидетели, чиито свидетелски показания, както Харди знаеше, бяха сходни с тези на Черил Бийл за участието на Мая с Дилън и Левън в бизнеса с марихуана в университета.

Но тъй като Стайър бе прескочил от Бийл направо на Джанси Тикнър, Харди реши, че сигурно ще изостави дискусиите за далечното минало на Мая. Всички в съдебната зала досега най-вероятно бяха повярвали, че клиентката му е продавала наркотици в университета. Това, което Стайър трябваше да докаже оттук нататък, бе връзката й с настоящия бизнес на Дилън, така че веднага след като съдия Браун зае мястото си, той призова Майкъл Джейкъб Шермър.

Шермър, по средата на шейсетте, може и да е бил атлет някога, или дори още да тичаше на дълги разстояния. Висок, слаб, с побеляпа коса и много добре облечен за съдебната зала в светлозелен италиански костюм, той излъчваше тиха увереност, докато се заклеваше да казва само истината и отиде да седне на стола си.

— Господин Шермър — започна Стайър. — Каква е вашата професия?

— Счетоводител съм.

— И от колко време се занимавате с това?

Шермър, общителен, се отпусна назад на скамейката, за да се наслади на удоволствието от свидетелстването, което очевидно бе правил много пъти преди. Пусна тънка усмивка, която сподели с журито.

— Около четирийсет години.

— И развили ли сте някаква специалност през тези години?

— Да. Нарича се съдебно счетоводство. — Отново, обръщайки се към журито. — Представлява нещо като супер финансова ревизия, с много компютъризирани анализи и други звънци и свирки, ако искате да го обясня с по-музикални термини.

— И вие имате лиценз в тази област?

— Да. Имам лиценз и съм одобрен като ДРМ или Дипломиран ревизор по измамите.

— И какво точно вършите като такъв?

— Ами — сви рамене Шермър, — както името подсказва, основно съм обучен да откривам измамнически бизнес процедури или финансови сделки, злоупотреби, незаконно присвояване на активи, съмнителен фалит и така нататък.

— И как правите това?

— Ами става малко сложно. — Той направи пауза, за да може журито и хората от публиката да се усмихнат с него. — Но основно анализирам и физическите, и компютърните счетоводни отчети от документи П и Р до…

— Извинете ме, господин Шермър, какво е П и Р?

— Извинете. Опасявам се, че живея в света на жаргона. П и Р са Приходи и Разходи. Така че основно анализирам П и Р и местенето на активи. Също така реконструирам П и Р, за да открия скрити или незаконни приходи. Такива неща.

— Пране на пари?

— Да. Това е повече или по-малко моята подспециалност.

— Добре. Благодаря ви. Сега, господин Шермър, имахте ли възможност да прегледате финансовите документи на „Бей Бийнс Уест“ за шестте месеца с краен срок първи ноември миналата година?

— Да.

— И открихте ли счетоводни нередности?

— Да, открих.

Харди, облегнат удобно в стола си, знаеше, че това няма да е силен момент за защитата. Единствената му надежда беше, че финансовите свидетелски показания ще бъдат толкова сухи и безинтересни, че интересът на журито ще се изпари за около пет минути. Но приемливият разговорлив маниер на Шермър изглежда щеше да промени материала. Бърз поглед към журито потвърди тази му мисъл.

— Бихте ли могли да обобщите тези нередности за журито?

— Ами не бяха само един вид.

Харди реши, че може да си позволи да се обади веднъж или два пъти и възрази:

— Това не е отговор, Ваша чест. — И за голямо негово учудване Браун го подкрепи. Нерационално подкрепен за това малко решение, той седна с изправен гръб в стола си и придърпа жълтата си папка пред себе си, наперен. Но само мъничко.

Стайър се обърна отново към свидетеля:

— Да започнем от това, което смятате за най-важната нередност. Бихте ли казали на журито какво разкри вашият анализ?

— Ами с такъв дребен бизнес аз започвам с оборота от касата, тъй като винаги има запис за основните източници на приходите.

През по-голямата част на следващите два часа Шермър представи доста завладяващ разказ — изпълнен с графики, регресивни анализи и парични потоци, — който доказваше, от гледната точка на Харди, а той бе сигурен, че и от тази на журито, че „Бей Бийнс Уест“ не бе ръководено, най-меко казано, така че да се съобразява със стриктните счетоводни процедури. Не ставаше дума само за личните чекове, които Мая бе подписвала, за да покрие разходи или липсата на проследими върнати пари. За разследвания период, шестте месеца преди смъртта на Дилън Воглър, Шермър бе открил не по-малко от шейсет и седем индивидуални транзакции — взимане на пари или връщане, несъответствия в общата сума в разплащателната ведомост, прости грешки в касовите бележки, цена на храната и напитките — и представи анализ, който обрисуваше бизнеса, а и Мая като негов собственик, в, най-меко казано, неласкава светлина.

И най-лошото, разбира се, като изискан престъпник.

И всичко това преди още нещата да станат лични.

— Господин Шермър — започна Стайър, като остави последната графика настрана и сега отново бе застанал по средата на залата пред свидетеля. — По време на убийството на господин Воглър каква годишна заплата е получавал той като управител на „Бей Бийнс Уест“?

— Деветдесет хиляди долара.

Въпреки че съдебните заседатели вече бяха запознати с тази заплата преди встъпителната му реч, все още това число едва не събори двама души от съдебните заседатели от столовете им и изпрати вълна от шушукане през публиката.

Стайър, наясно, че сега му предстоят сочни свидетелски показания, продължи нататък:

— И каква беше приблизителната брутна сума на приходите на заведението през последната година?

— Ами това, което видях от подадените документи за такси, заведението е докарвало, брутно, четиристотин шейсет и една хиляди, деветдесет и два долара и четиринайсет цента.

— Сега, господин Шермър, заплатата на господин Воглър обичайна ли беше за човек на подобна длъжност в същия бранш?

— Не. Беше приблизително двойно повече от обичайната, която се предлага в града.

— Двойно. А другите работници в „Бей Бийнс Уест“ бяха ли подобно компенсирани, отново сравнено с хора, които работят същото или нещо подобно?

— Не. Те изкарват около нормалното, което е с горе-долу десет долара повече от минималната надница на час.

— Да вземем помощник-управителя например, господин Шермър, служител на име Еухенио Руиз. Той на надница ли работеше, или на твърда заплата?

— На час, изкарваше дванайсет долара и осемдесет цента на час, плюс бакшишите. Около петстотин долара седмично за четирийсет часа.

— Значи две хиляди на месец, около двайсет и четири хиляди на година? Като противоположност на деветдесетте хиляди долара на господин Воглър?

— Да, формулирахте го горе-долу точно.

— Господин Шермър, по вашето професионално мнение, осъществимо ли е било заплатата на господин Воглър да представлява процент от брутния доход на заведението?

Харди знаеше, че може да възрази, но също така бе наясно, че няма да има особена полза. На Шермър, с акредитивните писма на добре познат свидетел експерт, бе разрешено да дава собствено мнение. Хората от журито не бяха длъжни да му вярват, но съдът щеше да разреши свидетелските показания. Той седеше с ръка върху тази на Мая и двамата чакаха.

— Не — отвърна Шермър. — Беше нередност от драматичен характер.

— Значи бизнесът ще може да процъфтява с този модел продължително време?

— По мое мнение, не. Не и при тази брутна печалба и тази заплата.

— И като съдебен счетоводител такава нередност повдига ли някакъв вид предупредителен червен флаг за вас за определен вид финансова злоупотреба?

— Да, определено.

— И каква по-точно?

— Най-често става дума за пране на пари.

— Бихте ли обяснили на журито как точно става това?

— Несъмнено. — Шермър се завъртя в стола си, за да погледне към хората. — Да кажем, че има недокладван източник на незаконни доходи в заведение като „Бей Бийнс Уест“, като например продажбата на марихуана. Някой служител може да маркира на касата всякакъв брои кафени напитки, без в действителност да налива нито една от тях. Така че по този начин всеки ден може да имате допълнителни две или три хиляди долара, или повече, или по-малко. След това просто оставяте в касата сумата, изкарана с нелегалния бизнес, записвате я като обичаен приход от продажба на кафе и така става част от законния поток пари. Сега мръсните пари са чисти, или изпрани пари, и след като можете да се отчетете за тези пари, те могат да бъдат преразпределени като дивиденти, подялба на печалбите или заплати.

— Или заплати — повтори Стайър, който очевидно се наслаждаваше на всичко това.

Както, изглежда, и журито.

— Сега, господин Шермър — продължи той, — има ли някакъв надежден начин да установим съществуването на подобна схема за пране на пари?

— Да, има. Това е същността на работата ми.

— Бихте ли обяснили?

— Ами в нашия по-горен пример всички можем да видим, че действително продаденото кафе е много по-малко, отколкото това, за което е докладвано. Така че като сравним суровото кафе, закупено от заведението, с приходите, които биха били докарани с продажбата на такова количество, чашка по чашка, можем с доста голяма точност да установим дали има несъответствие.

— И вие открихте ли подобно несъответствие в своя анализ на „Бей Бийнс Уест“?

— Да.

— И на колко възлизаше?

— Ами, основан на действителното количество кафени зърна, които са били закупени, по тегло — виждали сме това на една от графиките, ако си спомняте — максималният брутен приход от продажба на кафени напитки през изминалата фискална година би трябвало да бъде не повече от триста и седемдесет хиляди долара, противоположно на докладваните четиристотин и шейсет и две хиляди долара.

— Значи имаме разлика от деветдесет и две хиляди долара? Почти съвсем точно заплатата на господин Воглър?

— Правилно.

— Благодаря ви, господин Шермър, нямам повече въпроси. — Той се обърна към Харди. — Свидетелят е ваш.

Но Браун се намеси.

— Господин Харди, тъй като наближава обяд, предлагам да отложим вашия кръстосан разпит за след обедната почивка. Има ли проблем?

— Никакъв, Ваша чест.

— Добре тогава. — Браун удари с чукчето. — Съдът се разпуска до един и трийсет.