Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (36)

36.

Харди получи съобщение по мобилния си телефон, че Крейг Киурко е отвън във фоайето. Бе придружил от учтивост Лори Брадфорд поради призоваването й като свидетел в съдебната зала — добронамерена услуга от адвокатска кантора „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“.

Съдът бе излязъл в почивка и Харди се разхождаше из фоайето, получавайки поздравления от Джоуел, Харлан и от някои от сътрудниците си, които винаги се появяваха, когато някой от шефовете имаше голям процес, за да се научат как се води. Всеки един бе на мнение, че кръстосаният разпит на Шермър беше грандиозно и впечатлително представление. Някак между кръстосания разпит, обяда в „При Сам“ с Глицки и неочакваното решение на съдия Браун да обмисли отхвърляне на обвиненията, Харди трудно се удържаше да не се държи прекалено наперено.

Естествено решението все още бе — и винаги щеше да бъде — в ръцете на съдебните заседатели и без друг заподозрян, който да ги подтикне към съмнения, съдбата на Мая бе доста несигурна. Харди трябваше да насочи вниманието към Пако или някои подобен на него, но след като вече Руиз беше мъртъв, това се оказваше трудна задача. Предполагаемото познанство на Мая с този човек бе само мълва, а дори и да не беше, нямаше как да го е сложила в „Бей Бийнс Уест“ или с другите две жертви.

Отвън във фоайето Киурко седеше на дървената пейка заедно с белокоса жена, облечена в светлосин костюм с панталон. Двамата водеха оживена дискусия и взаимно се наслаждаваха на компанията си, докато Харди се приближаваше към тях. След като го забеляза, Киурко се изправи, накратко му разказа за проведения разговор с нея предната вечер, след което докосна жената по ръката и я представи.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Харди.

— Благодарете на този младеж, че ме убеди!

Харди се усмихна.

— Ще видя дали не може в скоро време да получи повишение на заплатата.

— Казахте, че името ви е Дизмъс? — попита тя. — Дизмъс? Като добрият крадец?

— Точно така, макар че малко хора са чували за него.

— Не смятам, че въобще някога съм познавала някой, който се казва Дизмъс.

— Сега вече познавате. Надявам се да не се разочаровате.

— Много сте симпатичен! — възкликна тя.

— Вие също — Харди се настани до нея. — Крейг обясни ли ви, за какво ще разговаряме в съдебната зала?

— За онова, което съм видяла или чула онази сутрин.

— Нали си спомняте датата?

— Разбира се. Двайсет и седми октомври, две хиляди и седма година, ако трябва да бъда точна.

— Точността е важна. Ние оценяваме точността.

Очите й светнаха от вълнение.

— И два изстрела. Единият в шест и осем-девет минути, а другият в шест и десет минути?

— Много добре — той се наклони към нея. — Бих искал веднага да ви извикам за свидетел, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против. Затова и съм тук.

— Добре. Вече разбрах за какво сте разговаряли с господин Хънт и в общи линии какви ще са свидетелските ви показания, но ако нямате нищо против, дали е възможно преди да влезем вътре и да обсъдим всеки един детайл, да останем тук за минута?

— Разбира се, нямам нищо против.

 

 

Въпреки капката надежда, която бе започнал да изпитва по отношение на молбата за отхвърляне на обвиненията, Харди не бе точно шокиран, дори не бе изключително разочарован, когато Браун се върна на мястото си и отсъди срещу него, отхвърляйки искането му за издаване на решение.

Все пак се осланяше на убеждението си, че Лори Брадфорд ще се окаже важен и убедителен свидетел, предлагайки напълно различна версия за голите факти на случая. Бе размишлявал върху думите, които щеше да използва, и техния скрит смисъл при въпросите, които щеше да й отправи, като целта му бе не само да измъкне от свидетелката си информация, но и да насочи вниманието на съдебните заседатели към лукавостта на инспекторите от отдел „Убийства“ и техните позорни методи.

Сега, след като бе установил стабилни отношения с нея, първо се надяваше заседателите да я възприемат като равна, в противовес на младия мъж, отнесъл се снизходително към нея, като към сенилен свидетел, и започна да я разпитва.

— Госпожо Брадфорд, къде живеете?

— Живея в апартамент в двуетажна сграда, намираща се на ул. „Ашбъри“, тук в града, на западната страна на улицата, точно под „Хейт“. Също така — добави тя, инструктирана от Харди, — от дясната страна на алеята, която преминава зад „Бей Бийнс Уест“.

— Можете ли да видите тази алея от вашия апартамент?

— Да, от прозорците на дневната и столовата мога да видя първите осем или девет метра.

— Така, госпожо Брадфорд, спомняте ли си нещо необичайно или особено за съботната сутрин на двайсет и седми октомври?

— Да.

— Какво по-точно?

— Няколко минути преди шест часа аз си лежах в леглото, намиращо се в задната част на апартамента, но вече бях будна, когато чух шумен гръм, подобен на пиратки, макар че поради някаква причина си помислих, че може да е пистолетен изстрел. Така че станах и бях стигнала в коридора, за да отида до предните прозорци, когато отново прозвуча „Банг!“ и последва още един изстрел. Около минута по-късно.

— Какво направихте след това?

— Отидох до прозореца и погледнах към улицата и към алеята.

— Видяхте ли нещо необичайно долу?

— Не. Нищо. Все още бе доста тъмно.

— Обадихте ли се на полицията?

— Не, тогава не се обадих. Не видях да се е случило нещо лошо. Просто два гърма. Макар че когато започнаха да идват полицейски коли там долу, разбрах, че нещо се е случило. Но тогава бе прекалено късно да звъня на полицията.

— Но вие все пак звъннахте на полицията, нали така?

— Да, два дни по-късно.

— Защо? Защо чак два дни по-късно?

— Ами защото по новините съобщаваха, че е имало само един изстрел и си помислих, че би им било от полза, че имаше два изстрела.

— Вие сте чули два изстрела?

— Да — и Лори, Господ да я благослови, добави думата, която Харди й бе препоръчал. — Определено!

Дизмъс повдигна вежди, за да натрупа точки пред съдебните заседатели и продължи:

— Така, вие се обадихте на полицията, за да съобщите тази информация?

— Да.

— Разговаряхте ли с някой детектив?

— Да. Двама детективи дойдоха в моя апартамент и разговаряхме.

— Нали им казахте за двата изстрела?

— Да, казах им.

— Между другото, какъв беше техният коментар?

— Благодариха ми и казаха, че тази информация може да промени цялата теория върху случая.

— Разбирам. След това потърсиха ли ви отново?

— Не.

— Не? — направи пауза за ефект. — Дори и през ноември, след като бяха арестували обвиняемата, докато са се подготвяли за предварителния процес?

— Не.

— Дори и когато е започнал съдебният процес по този случай?

— Не.

— Хмм. Когато детективите разговаряха с вас във вашия дом, те казаха ли ви, че не вярват на показанията ви или на описанието на онова, което сте видели?

— Възразявам! Няма връзка!

— Отнася се до психичното състояние на свидетелката, Ваша чест!

Нямаше много логика, но Харди се бе научил от показанията на Джанси Тикнър, че Браун не схваща много ясно какво означава твърдение, основано на слухове. Бе преценил, че ако Стайър се бе възползвал от това, и той би могъл.

Проработи.

— Отхвърля се!

Харди помоли съдията за позволение да продължи, след което отново повтори въпроса:

— Госпожо Брадфорд, детективите казаха ли ви, че не вярват на показанията ви или на описанието на онова, което сте видели?

— Не, точно обратното. Както споменах, те ми казаха, че това променя теорията за случая.

— И въпреки това никога не ви се обадиха повторно, не са ви пратили призовка или да са ви казали, че трябва да дойдете в съда и да свидетелствате, нали така?

— Възразявам! Този въпрос вече бе зададен и на него бе отговорено!

— Приема се.

— Благодаря ви, госпожо Брадфорд. Нямам повече въпроси.

 

 

Стайър се бе изправил на крака, преди още Харди да бе достигнал до масата си.

— Госпожо Брадфорд — започна той, — детективите, с които сте разговаряли, попитаха ли ви дали сте видели нещо на улицата, сутринта, когато бе убит господин Воглър?

— Да.

— Вие всъщност видяхте ли нещо на улицата или на алеята?

— Не, както вече казах.

— Сега, относно шумовете, които сте чули. Запозната ли сте как звучи изстрел от пистолет?

— Всъщност не точно.

— Във вашите показания пред господин Харди вие казахте, че докато сте лежали в леглото, сте чули изстрел, и тук цитирам: „като пиратка“. Край на цитата. Това вярно ли е?

— Да, вярно е. Помислих си, че може би е пиратка. Или спукан ауспух.

— Но въпреки това казахте на господин Харди, че това определено са били два изстрела от пистолет, нали така?

— Да, така е.

Тук Стайър, поради ентусиазма и липсата си на уважение към свидетеля, допусна най-голямата си грешка:

— Нека ви попитам нещо. Откъде бихте могли да знаете, че това са изстрели от пистолет?

Харди бе задал същия въпрос на госпожа Брадфорд във фоайето и пламенно се надяваше Стайър да е толкова глупав, че да го зададе пред заседателите.

— Ами звуците са сходни. Но със сигурност знаем, че вторият е бил изстрел от алеята, нали така. Нали тогава е бил застрелян господин Воглър? Точно когато аз чух изстрелите!

Правило номер едно, помисли си Харди, е самият ти да разговаряш с всеки един свидетел, всеки път. Харди видя как раменете на Стайър хлътнаха, след като някои от заседателите се наклониха напред и осъзнаха значимостта на показанията. Той колебливо се обърна към тях, след което спря и отново се обърна към свидетелката. Най-накрая проговори:

— Но можете ли да кажете със сигурност, че вторият звук всъщност е бил изстрел, а не пиратка или спукан ауспух?

Тя се замисли само за около секунда.

— Мога да твърдя със сигурност, че двата звука бяха напълно еднакви. Ако първият е бил изстрел, тогава и вторият е бил изстрел. И обратното.

Стайър реши да спре, преди да влоши още повече нещата.

— Благодаря ви, госпожо!

Лори Брадфорд ставаше от свидетелския стол.

— Но наистина звучаха като изстрели — добави с правдоподобност и искреност, които затвърдиха пълното поражение на Нервака.

 

 

Тримата партньори — Харди, Фаръл и Роук — и Уайът Хънт седяха в офиса си. След като приключиха с работата, седнаха около голямата кръгла маса в стъклената стая и започнаха да обсъждат възможностите. Цялото осветление бе включено, за да възпре нахлуващата смътна тъмнина, която се прокрадваше през стъклените стени. Отворена бутилка червено вино стоеше на масата, макар Джина да предпочиташе малцово уиски „Оубън“, а седящият до нея Хънт да пийваше бира „Анкър Стийм“.

Харди разполагаше с много малко време, за да предостави пред съдебните заседатели някакъв „друг“ — Пако или който и да е. Преди Руиз да бъде убит, донякъде бе планирал да го призове като свидетел, от една страна, за да му зададе някой и друг въпрос, а от друга — за да оборят твърденията, че нещо от по-интимен характер се е случвало между Мая и Дилън. Но сега тази възможност отпадаше поради развоя на събитията.

Другите свидетели за защитата на Мая бяха много малко, направо нямаше такива. Затова и Харди се бе вкопчил така отчаяно в Лори Брадфорд. Поне тук имаше мъничък кокал, за който заседателите можеха да се хванат. Но все още нейното алиби бе крехко и неподкрепено. Никой не я бе видял както да убива някого, така и да не убива някого. А и все още стоеше открит големият и неразрешим въпрос защо е присъствала и на двете местопрестъпления. Часът при случая с Дилън и местонахождението при случая с Левън доста убедително елиминираха идеята, че тя просто е била в съответния квартал. Отишла е и на двете места целенасочено, а очевидно е била и извикана — или натопена — и от двете жертви. И ако не е отишла, за да ги очисти, тогава защо е била там?

— Трябва да я призова — констатира Харди. — Нека съдебните заседатели чуят нейната версия.

— Може би пропускам нещо — отвърна Джина, — но каква е нейната история? В смисъл има ли каквото и да било обяснение защо се е намирала на тези места?

— Дилън й се е обадил, а след това и Левън й се е обадил.

Джина отпи от питието си.

— А тя просто е отишла? Без причина? Кога за последен път въобще е виждала Левън?

— Знам — съгласи се Харди. — Не звучи никак убедително.

— Може и така да погледнеш на ситуацията — Фаръл се облегна в стола си. — Може би просто трябва да го оспориш. Имам предвид, че на теория те трябва да докажат нещо, не ти.

Харди се протегна за чашата си.

— Просто искам да им предоставя нещичко, това е всичко.

— Ами — отбеляза Хънт, — нали затова призова Лори?

— Господ да я благослови! — възкликна Харди. — Но двата изстрела не са достатъчни, освен ако не водят към някаква друга версия. А аз не разполагам с такава.

— Ами Глицки? — попита Хънт.

Харди им разказа за уговорката, която бе постигнал с Ейб, докато обядваха, но подобно на всичко останало в този случай, сякаш имаше нещо, с което приятелят му би могъл да му помогне, но то пак бе прекалено нищожно.

— Предполагам, че ще разговаряме отново довечера, но ако наистина разполагаше с нещо, щях да съм чул досега.

— Можеш да си поговориш с детективите от „Убийства“, на които Ейб възложи случая Руиз — предложи Джина. — За още едно убийство, свързано с марихуана и „Бей Бийнс Уест“, но което се е случило, докато Мая е била в затвора и няма начин да има нещо общо с него. Присъства елемент на съмнение. Нещо продължава да се случва там.

— Това е добро предложение — отвърна Харди. — Макар че Ейб би ме убил, ако занимавам момчетата му в разгара на случващото се.

— Така е, но поне ще бъдеш убит от професионалист — отбеляза Фаръл, — така че няма да боли толкова много. Браун така или иначе не би го допуснала. Между убийството на Руиз и на нашите хора са минали шест месеца. Това ще е доста трудна сделка — пийна една голяма глътка червено вино. — По-скоро бих се върнал към предишната ти защита — просто трябва да повтаряш, че нямат никакви доказателства. Това е всичко, което можеш да направиш.

— Без да съм особено придирчива — вмъкна се Джина, — но има доказателства. Пистолетът на Мая, нейните отпечатъци върху дръжката на външната врата на Левън — тя въздъхна. — Допускам, че не е много, но е достатъчно трудно да се пренебрегнат. Във всяка една друга правосъдна институция в щата, вземайки предвид мотивите й, тя направо потъва. Тук може и да убедиш твоя един заседател, но аз не бих се въодушевявала прекалено.

— При тази весела вметка — Харди остави чашата си и се отблъсна от масата, — няма да изключвам телефоните и ще съм на разположение цяла нощ, ако на някого му хрумне някоя идея.

 

 

— Обзалагам се, че е бил продавачът — заяви Глицки, — който се е казвал Хулио Гомез. Тогава е бил на двайсет и четири години, а е умрял година по-късно. Мястото е било „Оушън Ликърс“.

Глицки се отби на път за вкъщи през дома на Харди и прекъсна безкрайното му проучване на папките от процеса и сега — малко след девет часа, седяха в кухнята и чакаха микровълновата да оповести, че чаят на Глицки е готов.

— Тогава било ли е проведено някакво разследване?

— Не — отвърна Глицки саркастично. — Детективите просто са решили да подминат това конкретно убийство. Изисквало е прекалено много работа — спря за момент. — Разбира се, че е имало разследване!

— И?

— И сме го закрили месец по-късно.

— Нямало е заподозрени?

— Нито един! — извади плик от вътрешния джоб на сакото си. — Копирах архивните документи и ти ги донесох. Сам можеш да се убедиш, че е доста тънък — след това посочи назад към дневната, където документите на Харди бяха разпръснати върху масата. — Не че имаш нужда от още материали за четене. Имам предвид документите по делото, разпръснати там.

— Ако въобще има някакъв смисъл — микровълновата писна и Харди отиде до нея, извади чашата и я подаде на приятеля си. — Наздраве. Ами свидетели?

— Свидетел. Един. Можеш да го видиш на третата страница. Възрастен човек, от азиатски произход, който е излизал от бар, намиращ се на противоположната страна на улицата, в дванайсет и половина в четвъртък през нощта. А мъглата очевидно е била доста гъста. Плюс, че е обърнал няколко питиета. Както и да е, чул е изстрел и е видял, че някой изскача от магазина, мята се в кола и изчезва — посочи към плика. — Всичко е вътре.

— Добре де, ами шофьорът? Имало е и друг човек? Двама души ли са чакали в колата?

— Не споменава. Знам накъде биеш — мислиш, че е бил твоят Пако.

— Може и да е бил. Това ли е било единственото убийство в магазин за алкохол през онези години?

— Не. Всъщност са извършени шест. Но вярваш или не, ние сме разкрили четири, макар че за да бъде честен трябва да отбележа, че двама са застреляни от намиращите се зад тезгяха, което доста ни улесни. Другият всъщност е жена, чийто убиец така и не хванахме. Последният, който остава, е случаят с убийството на този тип Гомез. Може да е бил и твоя Пако в края на краищата.

Харди кимна с удовлетворение.

— Много проникновено! Трябва с това да си изкарваш хляба!

Глицки духна към чая си.

— Мотивиран съм! Но никое от тези древни произшествия не ни помага особено в случая с Руиз.

— Не разполагате с нищо?

— Ами разговаряхме с повечето служители в „Бей Бийнс Уест“. Ще продължим още малко. Не сме постигнали много — просто всички са поразени, че Руиз може да е свързан с наркотици.

Харди се подсмихна.

— Мога да си представя! Но също така нищо от това не помага на Мая.

 

 

Седейки на масата в трапезарията, преглеждайки отново и отново внимателно всички папки, докато почти бе ослепял, Харди получи целувка по бузата от съпругата си. Часът бе около десет и половина. Уведоми я, че ще си ляга след малко.

— Нали това скоро ще свърши? — попита Франи.

— По един или друг начин, след ден, два.

— Това би било чудесно. Мислех си, че наистина не би било зле да имам съпруг отново.

— Знам.

— Защото, затова съм омъжена за теб. За да имам съпруг.

— Знам.

Тя го целуна отново.

— А и вероятно все още те обичам.

— Хубаво. Това би било хубаво.

Но всъщност едва я чуваше, целувайки въздуха пред лицето й, докато се пресягаше за още една папка.

 

 

Нищо. Нищо. Нищо.

Затвори поредната папка и се изправи. Отиде в кухнята, отвори хладилника, затвори го, разкърши се. Забеляза на плота плика, който Глицки му донесе. Убийството на Гомез, извършено преди тринайсет или четиринайсет години, не бе част от делото му. Приятелят му направи кратко изложение, но дори да го бе извършил Пако, какво от това? Трябва да остави плика, да се върне обратно и да се опита да намери нещо във всички бумащини.

Застанал до плота, извади около дванайсетина страници — доклади за инцидента, няколко копия на снимки от трупа, от аутопсията, балистичните експертизи, две страници с показанията на господин Лейлънд Лий, горе-долу както Глицки го описа.

Повече от нищо.

Отново започна да преглежда страниците, но по-бавно. Очите му горяха, но се принуди да прочете всеки един ред.

Чакай малко. Чакай!

Върна се обратно първо към доклада от аутопсията, а след това и към балистичната експертиза. Куршумът, който бе убил Хулио Гомез, бе четирийсети калибър. Неидентифициран служител на лабораторията бе написал на ръка, с едва разчиташ се почерк на сякаш бързо надраскана бележка: „Вероятно «Глок», четирийсети калибър. Балистичните означения са неидентифицирани.“

 

 

Добре, хрумваха му някакви предположения, но те трябваше да се потвърдят. А и какъв друг избор имаше? По някакъв начин бе напълно убеден, че тези отдавна случили се и почти незабелязано отминали събития и взаимоотношения, са сърцевината на случая, който бе погълнал последните шест месеца от неговия живот. Вероятно Мая нямаше нищо общо, а всичко се въртеше около Дилън, Левън и непознатия Пако.

Отново при компютъра в дневната изведнъж Харди осъзна, че за разлика от Хънт и Киурко, никога не се бе запознал с детайлите около грабежа, за който бяха осъдени Дилън и Левън.

Защо му бе да се запознава? В най-добрия случай това бе странично в ситуацията около Мая, и то в нейното далечно минало.

Но сега изведнъж осъзна мислите, които му се въртяха из главата отпреди няколко дни, откакто узна за съществуването на Пако, а именно, че ако тогава е бил проведен процес или е била сключена някаква сделка преди делото, то е трябвало да има двама свидетели на обвинението и вероятни приятели на страната на защитата — приятели и свидетели, чиито връзки с Дилън и Левън са установени далеч преди Мая да се запознае и да се сближи с тях, когато Пако е бил част от тяхната групичка, и то като истинско човешко същество, а не като nom de guerre^[1]…

Всъщност…

Извади тефтерчето си и си записа да се обади на Уайът Хънт и да му остави съобщение и указания за утре, веднага щом приключи с компютърното търсене тук. Току-що схвана, че Черил Бийл и другите три жени, които Стайър бе посочил за свидетелки, но така и никога не ги повика, може да спадат към същата категория — хора, които са посещавали Университета на Сан Франциско по онова време и са познавали Дилън и Левън. И които може и да познават Пако и да знаят истинското му име.

Но междувременно можеше да се опита да намери нещо по случая, в които са забъркани Дилън и Левън, и научавайки нещо, може да накара Хънт или Киурко да открият истинските документи по делото, служителите, които са били намесени, и останалите свидетели.

Появи се началната страница на гугъл и той написа името на Дилън Воглър. Излязоха трите споменавания на Воглър в мрежата и някои скорошни Детайли около неговата смърт. Премина към преглеждането на „Регистър на населението“ на щата Калифорния, отново написа името на Дилън и се появи информацията, че е бил в щатския затвор на Коркоран през 1997 г. за грабеж. Левън Пресли също фигурираше в системата, два месеца след като Воглър бе влязъл.

Дали нещо от това имаше смисъл? Можеше ли да му помогне по някакъв начин? Разбира се, тези факти нищо не му говореха за същинското престъпление, което двамата бяха извършили. Прекара още петдесет минути в претърсване на други бази данни на престъпници, до които имаше достъп.

Намери Дилън и Левън в някои от тях. Това, което не успя да открие, бяха каквито и да било признаци, че заедно са извършили престъплението или са имали общ процес. Тази информация очевидно бе изчезнала в мъглявините на времето.

И ако случаят бе такъв…

Изведнъж, взирайки се в екрана, въпросът, който му се въртеше в главата от дни наред, изведнъж изкристализира с поразителна яснота, носещ със себе си толкова мощно раздрусване от адреналин, че Харди отскокна от стола, останал без дъх, а кръвта бумтеше в ушите му. Постави ръка върху сърцето си, за да го успокои.

Обмисляше го отново и отново, от началото до края. Това беше.

Това беше. Нямаше друг начин.

После, независимо от късния час, се пресегна за телефона.