Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (21)

21.

Ако Харди си мислеше, че на сутрешното заседание е било лудница в и около съдебната зала, сега му се стори, че се е намирал на изпълнена с мир и спокойствие ливада в сравнение с шумното безумие, в което се потопи щом слезе от асансьора на третия етаж след разговора с Глицки.

Очевидно Кати Уест щеше да остане и за следобедното заседание, а това предизвикваше голямо вълнение в света отвън. Не всеки ден кметицата идва в Съда и присъства на съдебен процес. Нейното появяване се бе превърнало в онова, от което Харди нямаше нужда точно в този момент — в новината на деня, може би най-интригуващата дори и в национален ефир.

Цялото фоайе бе претъпкано с хора и присъстваха репортери от почти всички медии. Адвокатът се опита да си проправи път, разбутвайки хората с лакти, защото ако закъснееше и с една минута, щеше да се сблъска с гнева на съдия Браун и с вероятна глоба за неуважение към съда. Не знаеше дали поради полицейска параноя, необходимостта у Браун от контролиране на ситуацията или член на екипа на кметицата се опитваше да предпази шефа си, но някой бе наредил да поставят детектор за метални предмети пред залата и това, което първоначално бе сметнал за аморфна тълпа, всъщност се оказа овладяна и организирана опашка от хора, които очакваха своя ред, за да влязат вътре.

Много, много бавно.

Почти в началото на опашката успя да разпознае фигурите на двамата си партньори — Джина Роук и Уес Фаръл, които неочаквано за него също се бяха появили за шоуто. Ако се интересуваше, те можеха да отговорят на въпроса колко светкавично новината за присъствието на кметицата се бе разпространила из града. Но нямаше начин да си пробие път до тях. Тълпата не му изглеждаше склонна да толерира някой, който желае да се пререди.

Макар да не бе почитател на архитектурния план на Съдебната палата, все пак знаеше как да се ориентира из сградата. Промъквайки се покрай задната стена на широкото и кънтящо от ехо фоайе, движейки се срещу наплива от хора, постепенно се приближи към Отделение 24 и установи, че вратата към него бе отворена. Съдът не заседаваше, затова прекоси през изоставената съдебна зала и през задния коридор, който свързваше всички отделения на този етаж. Незабелязан от приставите, всеки един от които въдворяваше ред в Отделение 25, той успя да стигне до вратата, пред която по-късно щяха да доведат клиентката му.

Докато преминаваше покрай стаите на съдиите, изведнъж се закова. Вратата на стаята на Браун бе отворена, а през нея излизаха Пол Стайър и Джери Глас, водещи дружелюбен разговор със съдийката. Когато съзряха Харди, внезапно и неловко спря както придвижването им, така и дискусията им.

— Господа. Ваша чест — поздрави ги Харди.

Той не помръдна, макар че бе по-скоро шокиран, отколкото ядосан, очаквайки предстоящото обяснение. Едно от най-свещените правила в правото бе, че адвокатите с активни дела, гледани пред съдия, не бива да имат никакво екс-парт^[1] взаимодействие с този съдия.

Никакво.

И това се отнасяше и за двете страни. Съдията не биваше да допуска или приема възможността за подобно взаимодействие.

Очевидно това, на което Харди току-що стана свидетел, бе явно нарушение на правилото — беше достатъчно само на това основание да даде заявление за обявяване на процеса за неправилно проведен, поради взаимоотношение на съдията с една от страните, и самият съдия да се оттегли.

Глас заобиколи Стайър и отстъпи няколко крачки встрани от него, а Харди възприе това като патетичен кавалерски ход. След което Федералният служител безцеремонно махна с ръка и с лековат тон съобщи:

— Адвокат, не е това, което си мислите, че е!

Отговорът беше недостоен, след като очевидно бе това, което е. Харди не възнамеряваше да бъде дружелюбен или опрощаващ и погледът му премина покрай двамата мъже и се насочи към стаята.

— Ваша чест? — попита с изискваща нотка в гласа.

Браун се приближи към него засрамена, но очевидно решена да премине към същината на въпроса:

— Господин Глас е прав. Нищо неетично не се е случило тук, господин Харди. Двамата господа случайно преминаха покрай стаята ми, аз ги чух да разговарят за появяването на кметицата в залата и просто разменихме няколко непреднамерени думи за това събитие, нищо повече. Горе-долу същото, което правим в момента.

— С цялото ми уважение, Ваша чест, ние двамата разговаряме в момента в присъствието на моите опоненти. Публично или не, дискутираме делото пред вашата съдебна зала. Всъщност, преди да продължим, ако въобще продължим, бих изискал да присъства и съдебният секретар.

— Това е нелепо! — изтърси Глас.

Харди игнорира изказването му и не свали погледа си от Браун.

— Ваша чест? — повтори отново.

След мъчителни шест секунди, през които очите на съдията се бяха свили от съсредоточаване, тя кимна и демонстративно посочи часовника си:

— Съдът се събира след шест минути — отбеляза тя. — Господа, ще се видим вътре.

И затвори вратата след себе си.

 

 

В съдебната зала все още не бяха довели Мая. Харди сърдечно поздрави Кати и Харлан през пресата около тях и им благодари за тяхната поява и подкрепа. Поздрави и Джоуел. След което се извини, успя да забележи, че Джина Роук и Фаръл са се настанили няколко реда по-назад и им посочи преградите.

Когато стигнаха до тях, той промълви:

— Ще повярвам, че и двамата сте дошли тук, за да си водите записки как майсторски се произнася встъпителна реч!

— На какво друго би могло да се дължи нашето присъствие? — попита Роук с безизразно лице и леко махна с ръка за поздрав към кметицата и Харлан.

През годините връзките между всичките тези личности се бяха поразхлабили и всеки един от тях се бе потопил в нови взаимоотношения, нова работа, дори понякога изглеждаха сякаш бяха придобили нови самоличности. Но преди седем или осем години градът се вълнуваше от оттеглянето на областния прокурор Шарън Прат и обвинителния акт, изготвен следствие на предварителния процес, за убийството на нейния главен асистент. Тогавашният кмет бе посочил нов областен прокурор — Кларънс Джакман, който постъпи на длъжността, идвайки от частния сектор, за да установи някакво подобие на ред — да оправи бюджета, да преследва престъпленията, да се сблъска със служебните проблеми на града. Джакман бе събрал около себе си група от хора, които всеки вторник се срещаха в заведението на Лу Гърка. Между всички останали, част от тази група бяха и Харди, Роук, техният вече покоен партньор Дейвид Фрийман, Кати Уест — която тогава бе надзорник, Глицки, журналистът в „Кроникъл“ Джеф Елиът и секретарката на Джакман — Трея, която впоследствие стана съпруга на Глицки.

— Макар че — продължи Джина, — винаги е приятно да видиш Кати. Не мислиш ли, че днес изглежда доста наперена?

— Мисля, но стига толкова за Кати — отвърна Харди. — Имам нужда от съвет. Искам да ви питам нещо.

Фаръл бе готов и произнесе:

— Берлин.

— Добър отговор — одобри Харди. — Макар че въпросът е грешен. Истинският въпрос е, как бихте постъпили, ако видите, че съдията по вашето дело води неформален разговор с вашия опонент?

— Да, Берлин би бил неправилен отговор — отстъпи Фаръл. — Да нямаш предвид екс-парт? Кога се случи това?

— Току-що. Преди пет минути. Браун, Стайър и Глас отзад, в нейната стая.

— За какво са разговаряли? — попита Роук. — Не че има съществено значение.

— Това имам предвид — съгласи се Харди. — Смятам, че поне трябва да се отбележи, че се е случило.

Фаръл се поинтересува:

— Тя не ти ли мрази вече?

— Да, убеден съм, че е точно така. При това положение, ако повдигна този въпрос, колко ще навреди?

— Винаги може да навреди — отвърна Роук. — Твоята съдийка те мрази, може да те прецака по десет хиляди ловки и непредсказуеми начина, за което съм сигурна, че си наясно. Наистина не би искал да те намрази повече, отколкото вече те мрази.

— Да, но това стана. Ако тя не го отбележи, все едно не се е случило.

— Аз пък искам да отбележа — продължи Роук, — какво ще се случи в сравнение с това, което ще последва, ако го отбележи. Може да е далеч по-лошо, а ти дори няма да знаеш. Още повече че, Диз, каква полза има да я вбесиш? Ще измислят някакви глуповати обяснения, независимо какво са правили, и нито един апелативен съд няма да отсъди анулиране на процеса. Няма да спечелиш нищо, освен неприятности, така че каквото и да загубиш, то така или иначе не си струва.

— Може би — Фаръл се включи, — можеш да я попиташ дали би желала да се оттегли.

— Това също би я вбесило.

Фаръл направи физиономия.

— Добре, тогава защо не отидеш при Томазино?

Оскар Томазино бе председателстващият съдия на Наказателния съд и — което бе по-същественото с оглед на техните цели — приемливо и топло се отнасяше към Харди и двамата му партньори.

— Помислих и за това — отвърна Харди, — но аз не чух нищо от онова, което са си казали, а Браун ще твърди, че е било обикновен разговор, който не е имал нищо общо с делото. И познай? Това също ще я вбеси. Знаейки, че всяка сутрин ставам от леглото, вероятно също я вбесява, не че размишлявам върху тази тема.

— А може би не трябваше да я предизвикваш — отбеляза Фаръл.

— Благодаря ти! — отвърна Харди иронично. — Само „ако“! Може би трябва да скоча в моята машина на времето, да се върна назад в миналото и да го поправя, докато все още мога!

— Наистина ли искаш да се оттегли, Диз? — попита Роук.

Харди се обърна към нея, гласът му едва се чуваше и прошепна:

— Нищо не би ме направило по-щастлив! Но някакво си отбелязване на екс-парт ми изглежда прекалено тънък лед, по който да се плъзна, за да се отърва от нея. Може наистина да се окаже, че не са разговаряли за делото.

— Може би е по-разумно — предложи Джина, — да я накараш да си мисли, че ти дължи нещо.

— Това ми харесва — каза Фаръл. — Далеч по-добре е да смята, че ти е задължена.

— Предполагам — додаде Роук, — че би желал да решиш на минутата.

— Всъщност мисля, че вече взех решение. Но последното нещо, което желая, е тя да си мисли, че съм бъзливец или че ме е страх от нея.

Фаръл се засмя.

— Смятам, че вече те познава доста добре.

— Значи да я държа на каишка? И двамата ли смятате, че това е добра идея? Без отбелязване? Без оттегляне?

Неговите партньори тихо обсъждаха помежду си, хвърляха поглед назад и стигнаха до консенсус.

 

 

Щом се изкачи на мястото си и въведе ред в залата, Браун извика адвокатите при нея.

— Господин Харди — започна тя, — вече се записва. Бихте ли желали да отправите някаква забележка към Съда?

Преминаваше направо към въпроса. Ако щеше да й създава неприятности, по-добре да започне веднага. Иначе щеше да й се върти из главата, докато той произнася встъпителната реч.

Кръвта на Харди кипеше. Изненадващо за самия него си даде сметка, че е толкова изпълнен с гняв и раздразнение, че едва успява да укроти дъха си. Най-накрая произнесе:

— Не, Ваша чест.

Харди забеляза как очите на Браун се свиха. Бе сигурен, че ако хвърли поглед към Стайър, ще види как тракат чарковете в главата му, в опита да отгатне какъв трик ще приложи сега легендарният Дизмъс Харди.

Браун не виждаше причина да не приеме Троянския кон. По-скоро сякаш изпита облекчение, ако не и благодарност, задето Харди й е помогнал да не изпадне в затруднено положение.

— Господин Стайър? — попита тя.

Точно в този момент една камера се включи шумно в съдебната зала, последвана от звън на мобилен телефон. Браун вдигна поглед и избухна, думкайки с чукчето.

— Това е всичко, което мога да толерирам, свързано с камери и други приспособления! Да, допуснах няколко новинарски камери в залата. При най-малкото последвало нарушение, разрешението ще бъде оттеглено. Не желая да се правят повече снимки! Искам да бъдат изключени всички мобилни телефони! — след което огледа подиума пред нея. — Всъщност като се замисля, до края на този процес — пристави, моля отбележете, няма да допусна повече камери в съдебната зала!

При слабото бучене от протеста, което последва след тази забрана, отново удари с чукчето.

— На крачка съм — произнесе тя, — да изгоня всеки един с камера още сега. Но в интерес процесът да не се бави повече, няма да задействам тази забрана, докато някой не я наруши.

Гледаше свирепо иззад очилата си в продължение на десет секунди, изследвайки залата наляво и надясно за признаци на непокорство.

След като не откри, насочи погледа си към прокурора, който стоеше редом до Харди, точно пред нея.

— Господин Стайър?

— Да, Ваша чест?

— Смятам, че преди това прекъсване Съдът ви попита дали Прокуратурата е готова за започнем.

Нервака за секунда придоби изображение, което по някакъв начин оправда името му. Бе неспокоен, а капки пот проблясваха върху високото му чело. Стайър прочисти гърлото си, хвърли бегъл поглед на Харди, след което отново се обърна към съдийката.

Най-накрая реши, че макар и да не разбира какво цели опонентът му — ако въобще Харди цели нещо, — всеки един умен прокурор би имал противоположната цел.

— Бих искал да обърна внимание на срещата, която се проведе преди няколко минути на вратата на вашата стая, когато вие и аз обменихме няколко шеговити забележки във връзка с появяването на кметицата в съдебната зала днес, без присъствието на господин Харди.

Харди не можа да повярва на ушите си. Но нямаше намерение да го прекъсва.

Браун погледна сякаш ще получи инфаркт точно в този момент, върху стола си.

— Продължете — произнесе тя. — Кое смятате, че е толкова важно, че има необходимост да бъде отбелязано на този етап от процеса?

Очевидно Стайър бе решил да продължава да копае гроба си.

— Смятам, че в интерес на отстраняване на евентуална молба на защитата на основание осъществено екс-парт между вас и мен, както и в интерес на справедливостта, е желателно тази дискусия да бъде отбелязана и да бъде включена в протокола. Тогава, ако господин Харди има някакви възражения, би могъл да ги повдигне още сега.

Харди се опитваше стоически да държи челюстта си здраво стисната, за да не се разлее в победоносна усмивка. За такива моменти живееше неговият стар ментор Дейвид Фрийман. Планираш и планираш, след което правиш стратегии и планираш още, а след това се случва нещо напълно неочаквано и ти отново си в играта, по начин, какъвто никога не си си и представял, че е възможен. Понякога просто трябва да обичаш магическата лудост на правото.

Прекалено много обмисляйки различни стратегии, Стайър ток-що бе направил изключително тъп ход и съдия Браун, която никога не прилагаше хитрости, го накара да разбере това чрез езика на тялото си и чрез смразяващото си изражение.

— Много добре, адвокат — изскочи от устата й, които бяха така свити, че сякаш не мърдаше изобщо устните си. — Непременно! Нека да отбележим този разговор. Съдебният секретар и адвокатите в моята стая! Десетминутно прекъсване!

 

 

Най-накрая Харди щеше да произнесе своята встъпителна реч. Можеше да я произнесе сега или да изчака прокуратурата да изложи доказателствата си и да извика своите свидетели. Но като повечето опитни защитници, не искаше да отпусне прекалено много време на съдебните заседатели да свикнат с версията за престъплението, описана във встъпителното слово на прокурора.

Макар че имаше много дела за убийство зад гърба си, винаги се поразяваше от нервността си през първия ден — познатата празнота в стомаха и изтръпналите крака, — когато заставаше и за първи път се обръщаше към съдебните заседатели.

А този път имаше и голяма, очарователна тълпа в залата. Внезапно усети, че нещо изключително важно се случва тук и сега. Когато се изправи, за да излезе иззад бюрото си и застана пред заседателите, ненадейно откри, че е обзет от почти неестествено спокойствие, дори увереност.

Приветливото другаруване между Браун и Стайър току-що бе получило сериозен удар и докато прокурорът вероятно все още бе замаян от случилото се, Харди можеше да се възползва от това малко, но реално предимство и да се опита да пропусне общоприетите ограничения. Може дори да наблегне върху някои спорни моменти и докато вниманието на Стайър е съсредоточено нейде другаде, да се размине без прекалено много прекъсвания под формата на възражения от прокурорската маса.

Подходи с любезен маниер, приветлива усмивка и погледна всеки един съдебен заседател в очите, още преди една дума да е излязла от устата му.

— Добър ден. Тази сутрин господин Стайър ви изложи един ексцентричен сценарии, основан на мотивация и съвпадения, чрез който се надява да ви убеди, че Мая Таунсхенд е виновна по две точки от обвинителния акт за убийство първа степен.

Подобно на същия начин, по който Стайър винаги назоваваше Мая „обвиняемата“, за да я лиши от човешки качества пред съдебните заседатели, Харди щеше да се стреми при всяка възможност да я назовава с рожденото й име, подчертавайки нейния човешки облик.

— За нещастие на прокуратурата, но за щастие на Мая и на справедливостта, това, което остана извън неговата история, са пропуските, дупките и противоречията в така наречената от него верига от събития. Прокуратурата не може и няма да докаже, че Мая е убила Дилън Воглър или че е убила Левън Пресли, защото тя не е направила нито едно от двете. Дали Мая е познавала Дилън и Левън, когато е била в университета? Абсолютно вярно. Дали е извършила нещо, от които сега се срамува, както твърди господин Стайър? Да. Дали има доказателство, като свидетелски показания на очевидец, за да се докажат тези неща? Отново отговорът е да.

Харди винаги съзнаваше, че има склонността да говори припряно и да замазва съставните части на умозаключенията, които могат да заинтригуват заседателите. Бе тренирал да забавя, да съобразява с времето ограниченото си преминаване от единия край на скамейката, на която седяха съдебните заседатели, до другия, връщането обратно до своята маса, където уж се консултираше с бележките си или пийваше глътка вода, а понякога само докосваше чашата, за да спазва ритъма, преди да започне нова обиколка.

Сега се облегна върху дървената маса, бързо и уверено кимна към клиентката си и се обърна към журито.

— Така, прокуратурата може да докаже, че Мая Таунсхенд — той се приближи към нея, поставяйки ръце върху раменете й, — притежателка на малък бизнес, съпруга, майка на две малки деца, е допуснала грешки, когато е била в университета. Знаем, че е била студентка в Университета на Сан Франциско, защото разполагаме с документи, доказващи нейното присъствие там. Тя се е появила четири пъти за четири години в годишника на университета и няколко пъти в университетския вестник, наречен „Сирена при мъгливо време“. Също така ще научим от някои нейни състуденти, че в този период тя редовно е общувала с Дилън Воглър и Левън Пресли, а от други свидетели ще чуем, че тези млади студенти не са били точно членове на хора. Това са факти, подкрепени както от документи, така и от очевидци.

Харди не посмя да хвърли дори бегъл поглед на Стайър. Дотук не бе получил нито едно възражение, бе му се разминало. Прокурорът все още си ближеше раните и не се бе впуснал в сражение. Без съмнение слушаше, но всъщност нищо не чуваше.

— Но тя не е обвинена в това. Тя е обвинена в убийство. А за това обвинение прокуратурата не разполага с доказателство. Прокурорът твърди, че разполага с доказателство, което да подкрепи обвиненията, които са повдигнати срещу нея, доказателство, което директно свързва нея — това е много важно, — което свързва нея и никой друг с тези престъпления. Това просто не е така. Истината е, че за разлика от по-предишния период от живота на Мая, който прокуратурата може да подкрепи със свидетели и документи, няма нищо, което да свърже тези убийства с конкретни доказателства, освен с инсинуации и спекулации. Защо това е така?

Харди направи пауза, опирайки за момент до свидетелския стол, отново посрещайки погледите на заседател след заседател.

— Отговорът, дами и господа, е доста елементарен. Прокуратурата няма да ви предостави подобни доказателства, защото нито едно от тях не съществува. Няма очевидци, които ще твърдят, че са я видели в присъствието на двете жертви в съответните дни на тяхната смърт. Няма нито едно документирано доказателство, като удостоверяване на времето или видеозапис, аналогични на годишника на университета или изданията на вестника „Сирена при мъгливо време“, които да поставят Мая като посетител на двете жертви в часа на тяхната смърт. В близост? Да, по нейни собствени признания. Но в близост, дами и господа, не е достатъчно съгласно юридическите норми, според които трябва да стигнем по-далеч от основателно съмнение.

Този път Харди спря за глътка вода. Огледа залата, задържа за кратко погледа си върху Кати, Харлан и Джоуел, намиращи се на първата редица пред него. Кимна им сериозно и отново се обърна към заседателите.

— Сега предполагам, че си казвате — чакай малко. Това е млада жена без криминално досие. Ако не го е извършила, ако няма нито едно доказателство, че го е направила, защо тогава се намира на съдебен процес? Защо щатът Калифорния отделя толкова време, енергия и разходи, ако няма нито едно веществено доказателство, което да я свързва с тези престъпления? Това са превъзходни въпроси и за съжаление изискват отговор. Защото действителната истина за това преследване е, че няма веществено доказателство, което да доказва, че обвиняемата някога е стреляла с пистолета, с който е убит господин Воглър, или е държала сатъра, с който е убит господин Пресли. Няма очевидци. Няма пръстови отпечатъци. Няма веществено доказателство. Няма уличаващи кървави петна върху Мая, върху нейни обувки или върху нейни дрехи. Няма нищо. Тя се е намирала в района, в който са извършени двете убийства, и по времето, през което са се случили. Да. Но и при двата случая, тя е била повикана на тези места — както телефонните разпечатки ще докажат — от самите жертви или от някой друг, който и се е обадил от техните телефони. Представям си, че този някой е човекът, който би трябвало да седи на мястото на Мая тук и сега, обвинен за тези убийства. Той или тя са напълно реални — всъщност повече от реални, от така наречените доказателства, които ще чуете, че свързват Мая с тези убийства. Полицията просто не е открила или идентифицирала този човек като заподозрян.

Теорията на случая, към която Харди щеше да се придържа, независимо дали вярваше в нея или не, предизвика значимо жужене в препълнената зала, както и предполагаше, че ще се случи. Учените глави, репортерите, съдебната телевизия и екипите на останалите новинарски екипи — и поради присъствието на Кати Уест — ще направят множество коментари през следващите няколко дни и ще разгледат тази стратегия от всеки един възможен ъгъл. Дали постъпи мъдро като показа своя коз толкова рано? Или това бе чист цинизъм? Дали разполагаше със собствено доказателство, за да подкрепи думите си? Не беше ли НДГН — „някой друг го е направил“ — банална защита и ненадеждна стратегия в криминалното право?

На Харди не му пукаше. Независимо дали можеше да я докаже или не — не че можеше — все пак усещаше, че би могла да свърши работа поне пред един заседател, а това бе същността на играта.

„Невероятно — помисли си той, — Стайър все още не е обелил и дума!“

Добре, Харди щеше да му даде още един шанс.

Пийна отново глътка вода, постави внимателно чашата долу и пак бавно се завъртя към заседателите.

— Разбира се, всичко това ни връща отново на въпроса защо Мая е била арестувана и обвинена за тези убийства. За съжаление отговорът в най-добрия случай е циничен, а в най-лошия е жалък. Мая Таунсхенд е собственик на кафене „Бей Бийнс Уест“, чрез което господин Воглър е продавал марихуана. Макар че тук отново няма доказателство, свързващо Мая с продажбата на марихуана от страна на господин Воглър. Документите, за които спомена господин Стайър в своето встъпително слово, претендиращи да докажат някаква връзка между господин Воглър и Мая относно продажбата на марихуана, са най-малкото неубедителни и съмнителни. Мая се оказва примамлива мишена за заподозрян поради множество причини, които нямат нищо общо с доказателствата. Всички те имат общо с политически амбиции и опортюнизъм.

Ако Стайър бе спал до този момент, вече бе напълно буден и готов за сражение.

— Протестирам, Ваша чест! Това е спорно! Откровено обвинение, предявено без никакви доводи! Няма място в една встъпителна реч и всъщност никъде в този процес!

Браун разкри дълбините на своята враждебност, когато някой се сблъска с тъмната й страна, както Стайър очевидно бе направил, като отново изненада Харди:

— Чудех се кога ще забележите, господин Стайър — отбеляза тя. — Но изоставате. Господин Харди просто представя неговата теория за случая, както и вие постъпихте в своята встъпителна реч. Възражението се отхвърля. Можете да продължите, господин Харди!

— Благодаря ви, Ваша чест! — Харди не загуби и секунда и отново се завърна към приказките си. — От самото начало на тяхното разследване, двамата детективи от отдел „Убийства“, които са поели случая, са били затруднени от познайте какво? От липсата на доказателства. В усилията си да разтърсят някои от потенциалните си заподозрени — свидетелските показания на тези инспектори ще разкрият, че са имали повече от двама такива — единият от детективите Дебра Скиф, във връзка с изградената от тях стратегия, се свързва с господин Джери Глас, федералния прокурор на Съединените американски щати тук, в Сан Франциско. Тя убеждава господин Глас да се възползват от незначителната връзка с марихуаната между „Бей Бийнс Уест“ и Мая Таунсхенд не само за да оспорят характера и репутацията на Мая, но и за да я свържат с несъмнен мотив за тези убийства, за нито едно от които няма нито реални основания, нито доказателства. Но по-лошото е, че при опитите си да обяснят тази липса на доказателства, те въвличат и най-близките роднини на Мая, между които са градски надзорник и кмета на града, като смятат, че след като са й близки, то тогава със сигурност прикриват нейните престъпления.

— Ваша чест, отново се налага да възразя! — Стайър се изправи. — Цялата тази високо претенциозна риторика е само димна завеса, целяща да обърка съдебните заседатели!

Браун, лишена от всякакво чувство за хумор, го погледна над очилата си.

— Възраженията, както знаете, господин Стайър, би трябвало да имат правна основа!

— Тогава е спорно, Ваша чест!

Изглежда сякаш го обмисли за момент, след което разтресе глава:

— Отхвърля се!

Харди леко кимна, потвърждавайки отсъденото. Стайър може би още не бе осъзнал, но току-що беше обидил съдебните заседатели и бе поставил под въпрос тяхната интелигентност, загатвайки, че димната завеса на Харди ще ги заблуди и ще ги подтикне към издаване на грешна присъда. Сега той реши да изиграе другата страна на монетата, като възхвали тяхната прозорливост и колективна мъдрост.

— Най-накрая, дами и господа — продължи той, — едва ли трябва да ви посочвам, че това дело има много силно обществено отражение. Само като погледнете пълната зала, множеството репортери и наблюдатели — поспря, за да може вълната от одобрение да премине през залата, — всички тези обстоятелства ясно показват, че този процес има потенциала да даде тласък на нечия кариера!

— Протестирам!

Харди чу думата зад себе си, но бе прекалено изпълнен с енергия, за да спре сега. Говореше за онова, което вярваше, че е абсолютната истина и искаше заседателите да я чуят. Всъщност повиши глас и продължи:

— Тласък на кариерата на хора, чиито амбиции…

— Ваша чест! — доста високо прозвучаха тези думи. — Протестирам! Без връзка и спорно!

— Господин Харди!

— На хора, чиито амбиции надхвърлят чувството за честност и безпристрастие и чиято жажда за слава и признание ги заслепява за елементарните изисквания на справедливостта!

Бам! Бам! Бам!

— Господин Харди, това беше достатъчно. Господин Стайър, възражението ви се приема. Господин Харди…

Но той бе стъпка пред нея.

— Извинявам се, Ваша чест! Малко се отнесох.

— Очевидно — съгласи се тя. — Моля ви, не допускайте да се случи отново. Съдебните заседатели ще игнорират последния изблик на господин Харди — след което отново се обърна към него: — Добре. Можете да продължите!

Харди пое дъх, успял най-накрая да достигне почти до заключителната част на встъпителното си слово.

— Това е процес за посочване на извършителя на две убийства — на Дилън Воглър и Левън Пресли. Единият е загинал следствие на огнестрелна рана, а другият — на удар със сатър. Доказателствата са достатъчно ясни в това отношение. Но те не са ясни и не могат да свържат Мая Таунсхенд с което и да е от двете убийства. Нито едно от тях не е нито очевидно, нито неоспоримо. Там, където трябва да е недвусмислено, е отворено за интерпретации. Там, където трябва да се разсеят основателни съмнения, възникват допълнителни. Нито едно веществено доказателство не свързва Мая Таунсхенд непоколебимо с тези убийства.

Сега, след като рязкото покачване на адреналина очевидно бе отминало, Харди прецени, че би могъл да говори с по-малко драматичен глас, да поуспокои Стайър и да не му дава повод още веднъж да направи възражение поради спорния характер на изказванията.

— Когато сте избрани за съдебни заседатели, всеки един от вас е положил клетва, че по презумпция Мая Таунсхенд е невинна. Тя трябва да остане невинна във вашите очи, докато прокуратурата не ви предостави достатъчно неоспорими веществени доказателства, които да ви докажат по категоричен начин, че наистина е извършила тези престъпления. Това означава, че вие трябва да сте убедени в детайли, че тя е извършила тези престъпления. Когато господин Стайър ви спомена, че не може да каже как точно Мая е убила господин Воглър или господин Пресли, той всъщност призна, че не разполага с доказателство. Без доказателство има съмнение. Където има съмнение, има и невинност. Моята клиентка Мая Таунсхенд е невинна. Тя ще разчита на дадената от вас клетва за невинност по презумпция и след като вие прецените тежестта на всички факти по този случай, ще се върнете с присъда, че тя е невинна.