Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (32)

32.

Медиите не бяха загубили интерес към делото и днешните свидетелски показания изпратиха журналистите и спецовете да потракват по клавиатурите на лаптопите или телефоните си, за да докладват за току-що разкритите твърдения за изневярата на Мая, последвалото й отхвърляне и добавената от това мотивация, която е допринесла за възможността тя наистина да е убила Дилън Воглър.

Всичко това например, по вечерните новини, които Харди и партньорите му, на по питие, обичайно гледаха на огромния телевизор, който той бе поставил в изискания вграден рафт на задната стена на солариума. Въпреки че веднага след като емисията приключи, Харди взе дистанционното и спря телевизора.

— Остави факта, че нищо от това не се е случило в действителност — рече той, — въпреки че не обичам да се хващам за дреболии.

Фаръл пиеше еспресо и малко или много бе заприличал отново на себе си. Беше оправил нещата с приятелката си Сам, подстригваше косата си сравнително редовно. Тъй като беше след работно време и Филис си бе отишла вкъщи, Уес се чувстваше комфортно, когато слизаше по стълбите с кучето си и фланелка, на която днес се четеше следното: „Вечност — пушене или непушене“.

— Ти живееш, за да се заяждаш — каза той на Харди. — Хващането за дребни работи прави живота ти смислен, както всеки, който те познава, ще потвърди със сигурност.

Джина Роук елегантно отпи от своето капучино.

— Сигурен ли си? — попита. — Нищо от това не се е случило?

— Добре, когато са били в университета. Но от тогава насам не. Съжалявам, но вярвам на Мая.

— Значи Джанси просто излъга под клетва? — попита Джина.

Харди, още в съдебно настроение, пийна от бутилката си с вода и кимна.

— Абсолютно.

— Защо?

Уес се задави.

— Обичам, когато питаш това, Джина. Като че ли лъжесвидетелстването е изненада.

— Не съм толкова изненадана, колкото разочарована, че продължава да се случва. И по-скоро, предполагам, търся това, което печели Джанси от цялата работа.

— Мисля, че първо, главното е — отвърна Харди, — че тя се намира в ничия земя и това е билетът й за навън. В началото Стайър или Скиф, или някой най-вероятно й е казал нещо като: „Не ни интересува колко си знаела за бизнеса с дрога на Дилън или какво си печелила от него, или дали още се занимаваш с това. Интересува ни само, че Мая го е убила, и ако ти можеш да ни помогнеш за това, ние просто ще забравим за останалото.“ Така че тя е доста мотивирана да им даде нещо. И какво по-добро от куп неща, които Дилън вероятно й е казал и които никой никога не може да провери или дори да опровергае? Съвършено е. А и сигурно мисли, че Мая наистина го е направила, и това при положение, че не го е направила самата тя…

— Мислиш ли, че е възможно? — попита Джина.

Харди сви рамене.

— Все някой го е убил. Алибито на Джанси може да се нарече в най-добрия случай разкашкано. Тя вече си има ново гадже, а най-вероятно го има отпреди. Тя е един от най-логичните избори за човек, който може да го е извършил. Но, въпреки че ми е много неприятно да го кажа, и Мая не изглежда твърде невероятна заподозряна.

— Браво на момчето. — Фаръл винаги имаше силен и, трябваше да му се признае, често оправдан предразсъдък, че клиентът винаги е виновен. — Недей да се размекваш сега.

— Не се тревожи. Доста съм сигурен, въпреки че признавам, има малка вероятност все още да бъда повлиян.

— От какво? — попита Фаръл.

— О, не знам. Един-два нови факта.

— Е — отвърна му Фаръл, — това няма да стане. Не и на този етап.

— Всъщност би могло — възрази Харди. — В действителност, може би вече е станало.

Той им каза за Лори Брадфорд, нова в списъка със свидетели на Стайър.

— Вече изпратих Уайът да говори с нея, да видим какво има да каже.

— Какво има в полицейските доклади? — попита Джина.

Печална гримаса.

— Изглежда, че така и не са могли да намерят време да го включат.

— Шокираш ме — рече Фаръл.

— Зная — съгласи се Харди. — Разклати ми мирогледа. Но фактът си остава, тя трябва да има нещо за казване или Стайър не би си направил труда да я включва в списъка със свидетелите. Дори и ако няма намерение да я призове наистина. Надява се, че и аз ще я пропусна. — Той се усмихна на партньорите си. — Но се страхувам, че ще го разочаровам. Поне докато не разбера какво има тя. Или няма.

 

 

В седем и трийсет вечерта, убивайки малко време до очакваното пристигане на Крейг Киурко, Харди беше в офиса си, зад бюрото. Какъвто бе обичайният му навик, той преглеждаше документите си с надеждата нещо от цялата тази огромна безформена маса трески да даде искра.

Документите сега представляваха четири дебели черни трипръстенови папки, в които той, в някакво подобие на ред, бе натъпкал: съдебни доклади, полицейски доклади, копия на интервюта, подобни на тези, които бе използвал днес в съда с Джанси, снимки, лични бележки на Скиф и Брако — безкрайното натрупване на съдебния процес.

Най-сетне, след като бе прегледал записките си по свидетелските показания на Джанси — четирийсет и седем страници — за втори път, той затвори папката и се облегна назад в стола си. Въпреки че една част от него копнееше да може да си я припомни на свидетелската скамейка и да разгледа отделни страни на свидетелските й показания, които може би бе оставил незасегнати този следобед — а те бяха голяма част, — също така осъзнаваше, че бе успял да постигне главната си цел, която бе да я дискредитира, така че целите й показания да изглеждат съмнителни. Освен това не можеше да пренебрегне основното си чувство, чистия си инстинкт, че нямаше нищо в лъжливата й история, което, ако истината излезеше наяве, да промени мнението на някой от съдебните заседатели за вината на Мая. Основните факти оставаха същите — независимо дали тя бе имала любовна афера с него или не, Воглър я бе изнудвал, а тя бе плащала парите (което означаваше, че е виновна за нещо) и беше отишла до „Бей Бийнс Уест“ и до Левън.

Защо? Защо? Защо?

Джанси несъмнено лъжеше, но лъжеше по изцяло свои, може би много важни, причини. В крайна сметка той вярваше, че каквото и да каже тя, няма да промени нещата особено.

Харди се изправи, отиде първо до прозореца, от който погледна надолу към Сътър Стрийт, след което до друг вграден шкаф в стената срещу бюрото му, като този съдържаше таблото му за дартс.

Той отвори вратичките и ги плъзна настрани, накъдето и да отиваха, след което грабна волфрамените си красавици от местата им и отстъпи назад до тъмната линия от черешово дърво в полирания под от бял дъб.

Двайсет. Двойно двайсет. Пет.

От таблото до линията.

Едно. Пет. Двайсет. След това едно, едно, пет. Още четири или пет лоши хвърляния — ужасна, нетипична стрелба, — преди най-сетне да уцели двайсет, двайсет, двайсет.

Добре.

Като остави стреличките забодени, той седна на бюрото.

 

 

Киурко, отново със сако и вратовръзка, седеше във фотьойл срещу Харди в по-малко формалното от двете места за сядане в офиса. Той изглеждаше леко нервен, така че Харди започна разговора.

— Е. Левън Пресли.

— Добре.

— Приломни ми. Как изникна това име на първо място?

— Уайът ме остави да разследвам старите присъди на Дилън за обири. Мислеше, че може да има връзка с каквото и да е това, за което е изнудвал Мая. Или, даже по-добре, можеше да открием някой друг, който е искал да го убие.

— И как стигнахте до Пресли?

— Просто се разрових в нета. Открих Воглър. Това ми даде обира през деветдесет и седма. И изскочи неговият съобвиняем, Левън. Потърсих и него в нета и открих, че работи за Американската школа за театър и изящни изкуства. Няма да повярваш, но го имаше също така и в указателя. Реших, че щом работи в театъра, най-вероятно си е вкъщи през деня, така че просто отидох дотам. Дори не знаех на какво се е натъкнал Уайът за него, докато вие, хора, не ми казахте.

— Не си му се обадил първо?

— Не, сър. Мислех, че в случая Уайът не беше прав и реших, че може би ще получа по-добри отговори ако хвана човека неподготвен.

— И после какво?

— После отидох до тях и там видях тази жена да стои пред вратата.

— Как разбра, че е Мая? Срещал ли си я преди?

— Не, но тя ни е клиент. Видях снимката й във вестника. Тя беше.

— Както излиза, си прав.

— Но както и да е, не знаех какво прави там или какво трябва да направя аз, затова просто стоях мълчаливо за около минута.

— След това какво?

— Ами тя ми каза, че той не си бил вкъщи и мина покрай мен. Господин Харди, съвсем честно, мисля, че я видях да разклаща дръжката, сякаш се опитваше да влезе, но явно се появих секунда по-късно и не мога да бъда абсолютно сигурен. Но сериозно, мисля че видях точно това.

— Ами тогава, ако това е най-доброто, което можеш да направиш за нас, ще се наложи да го използваме. Поне е нещо. Ако те призова да свидетелстваш, не се опитвай да подобриш тази версия. Това трябва да кажеш. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре тогава. Напиши тогава показанията си точно както ми ги каза сега и ги подпиши, защото ако реша да те извикам в съда, ще трябва да дам текста на прокурора.

— Няма проблем.

— Добре тогава. Приятна вечер.

— И на вас.

 

 

— Тя е възрастна жена — рече Уайът Хънт, — но не знам откъде им е хрумнало, че е изкуфяла.

Харди се беше сетил да се обади у дома и да каже на Франи, че не знае къде ще бъде точно — често му се случваше, когато работеше по някое дело, — но в същото време се сети, че е забравил да хапне нещо. Затова когато Хънт се свърза с него след срещата си с Лори Брадфорд и каза, че е в офиса си, точно зад ъгъла на улица „Грант“, главната улица на Чайнатаун, и се приготвя тъкмо да отиде да похапне нещо, Харди се самопокани.

Сега те седяха на високите столчета и деляха една двойна порция до предния прозорец, единствените клиенти, ядяха скариди и свинско и нямаше и помен от souvlaki lo mein ала Лу Гърка. Това беше добре.

— Е, каква и е историята?

Харди дъвчеше и слушаше, докато Хънт говореше. Колкото и елементарно да беше, последствията, осъзна Харди, можеха да бъдат огромни — нищо по-малко от пълно преструктуриране на теорията на случая. Още по-важно — и по-вероятно да подкопае вечната вяра на Харди във вината на клиента му — беше, че просто нямаше факти, които той да можеше да си представи, които да бъдат съвместими с присъствието на Мая в този сценарии с двата изстрела.

— Не — каза той на Хънт, — само помисли. Имало е един изстрел от предполагаемото оръжие на убийството, нали? Така. Така че какво е направила тя, стреляла е веднъж — по какво? Дилън? Някакъв вид предупредителен изстрел? Не ми се струва вероятно. Но главното нещо е, че ако има втори изстрел от същия пистолет, то това значи, че тя е презаредила. А това е абсурдно.

— Стайър ще твърди, че не се е случило и точка. Дори ще използва собствените ти аргументи, че няма доказателство. Няма втора гилза, втори куршум, нищо. Не се е случило. Било е ехо от първоначалната стрелба.

— Да. Точно. Зная. Но нека се престорим за минута.

— Добре. Какво виждаш?

— Трябва да е имало два пистолета.

— Два?

Харди, развълнуван, остави пръчиците за хранене.

— Който и да е отишъл да застреля Дилън, е имал собствено оръжие и е знаел, че и Дилън има, затова първо го е държал на прицел за неговото оръжие.

— Защо? Защо просто не го е гръмнал, бум?

— Познавал го е. Може би първо си е помислил, че могат да се разберат и с добро, независимо от различията си. Може би Дилън се е опитал да го разсее някак.

— Значи са имали уговорена среща? И с Мая ли?

Харди поклати глава.

— Това още не мога да го разбера. Как тази жена, тази, с която си се видял днес…

— Лори.

— Точно. Как ще се представи на скамейката?

— Доста добре, бих казал. Искрена и умна. Знаеше точното време на изстрелите и помнеше деня и датата дори и след цялото това време. Тя не е глупава, Диз.

— Е, какво има тогава? Да не би Стайър просто да не й е повярвал? Искам да кажа, защо просто я е оставил вместо да се опита да намери начин да обясни историята й? И между другото, тя не е кой знае колко сложна за обяснение, както ти току-що направи преди минута.

— Може да не е знаел за нея.

— До кога? — Тогава Харди посочи с пръст в заведението, припомняйки си напрегнатото множество, което се бе насъбрало по обяд при Лу. Глицки, Джакман и инспекторите. — Може би до днес на обяд, а?

— Ако трябва да бъда честен, и на мен ми мина същото през ума.

— Това може и да проработи — рече Харди. — За присъдата, искам да кажа.

Хънт хапна една скарида.

— Би могло — рече той, след което попита: — Има ли нещо друго? Освен присъдата?

— Има въпроса кой наистина го е извършил, Уайът. Ако не е била Мая. И ако е имало два пистолета…

Идеята накара Хънт да се облегне удобно в стола си.

— Ами — започна той и се загледа през прозореца към мъгливата улица, — Уес се кълне, че това никога не се случва в истинския живот.

— Зная. Ще бъде съсипан, но и преди е грешил.

След минута, обръщайки се отново към Харди, Хънт подпря лакти на масата.

— Но както и да е, ами другото нещо? Умирам от любопитство какво си научил.

— Какво друго нещо?

— Тес Гранат? Шофьора беглец? Проверих го в гугъл преди обяд.

— Да благодарим на Бога за гугъл — каза Харди, като наистина му се искаше Хънт да не повдига този въпрос отново. — Всичко, което някога се е случвало, е там.

— С изключение на Дилън Воглър. Поне не и ранните години от живота му. И като не броим времето точно след като е бил убит, което би трябвало да е някаква утеха, която гугъл дава посмъртно, въпреки че тъй като вече е бил мъртъв, може би не му е била от полза. Въпреки че, за да бъдем честни, мисля, че той е единственото човешко същество, което гугъл не е открило и картотекирало.

— Ти си погледнал?

— Диз. Гугъл е половината част от живота ми, може би дори три четвърти. Там поглеждаш първо. Което ни връща обратно на Тес Гранат, която е била много истинска и много картотекирана. Та, какво откри?

Харди вдигна чашата си с чай.

— Нищо.

— Нищо? Тя не е искала да каже или какво? Дори и да не е била въвлечена, би трябвало да е знаела поне.

Харди виждаше, че няма какво да направи, освен да си признае.

— Беше поверителен разговор между адвокат и клиент, Уайът. Не мога да го обсъждам.

Хънт се усмихна криво.

— Диз. Пич. Аз съм твоят детектив. Покрит съм с поверителност.

— Е, само защото мога да ти кажа, не означава, че трябва да го направя. — Харди постави чашата си обратно на масата и продължи: — Но слушай, не зная дали така или иначе това ще ни трябва. Тази Лори Брадфорд, както казах, може да успее да постигне всичко сама. Трябва да й връчим призовка за свидетел по делото.

— Като наш свидетел?

— Абсолютно. И то светкавично.

Хънт извади малък бележник от джоба на сакото си и си записа нещо.

— Ще накарам Крейг да мине през офиса ти утре сутрин по този въпрос.

— Добре — отвърна Харди. — Първото, което ще направя сутринта, ще е това и ще оставя призовката при Филис. Дай на момчето някаква смислена работа, за да може да се пребори с проблемите си.

— Ами надявам се, че ги е преодолял. Деца, нали знаеш. Любов.

— Чувал съм и за двете — каза Харди.

— Както и да е, ако Крейг не дойде, ще мина аз. Не се тревожи. А и записах Лори на касета днес, ако има значение. Заключена е в офиса.

— Отлично.

Харди остави настрана последната хапка свинско и погледна часовника си. Десет без петнайсет. Като въздъхна тежко, той поклати глава.

— Понякога си мисля, че започвам да ставам прекалено стар за тези неща.

— Дела?

— Не просто дела. Дела за убийство.

— Мислех си, че те са забавната част и че адвокатите живеят за тях.

Харди го погледна.

— Ъ-ъ. Освен ако нямаш предвид, че когато страдаш, поне знаеш, че си жив.

— Ами, ето ти го.

— Да, ето — отвърна Харди.

Но внезапно, докато Харди караше към дома си, той разбра, че откриването на тези два нови факта днес — сценария с двата изстрела на алеята зад „Беи Бийнс Уест“ и участието на Мая в смъртта на Тес Гранат — не само го накараха да затвърди съмнението си във вината на клиентката му, но и почти го накараха да се почувства сигурен в нейната невинност.

Ключовият елемент, касаещ Тес Гранат, за който той и Хънт бяха намекнали на обяд днес, бе прост и в същото време неразбираем. Дилън Воглър бе знаел за инцидента и бе изнудвал Мая от момента, в които бе излязъл от затвора. Харди можеше да повярва — и всъщност бе повярвал, — че клиентката му имаше всички мотиви на света да убие Дилън. Също така бе имала средства и възможност.

Онова, което се бе променило в сценария с Тес Гранат и което бе твърде възможно да е истина, бе, че в съзнанието на Харди това напълно елиминираше Левън Пресли от картинката. Той вече бе получил услугата си, работата си, от Мая и може би дори чрез Дилън. Но това очевидно е било достатъчно. Работата му бе помогнала за ново начало на различен живот. Нямаше доказателство или дори намек, че Мая го бе виждала или бе разговаряла с него от осем години, преди изведнъж да отиде до апартамента му в деня, в които е бил убит.

Отново — защо?

Защото Левън й се бе обадил?

По същия начин, по които го бе правил и Дилън?

Или някои друг се бе обадил? В единия или и в двата случая?

Някой, свързан с Дилън и Левън в настоящето, и които е имал вземане-даване с тях и в миналото?

Пако.