Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (6)

6.

Домът на Мая Таунсхенд беше малко по-скъп дори от обичайното за престижния квартал. Зад изваяната розова градина се извисяваше четириетажна къща на просторния североизточен ъгъл на Грийн и Дивисадеро. Зад него стръмният склон падаше отвесно надолу към морето, което значеше, че всички задни и разположени западно прозорци на Мая Таунсхенд — всичките четирийсет и шест от тях — имаха убийствена гледка към залива, към ръждиво червения мост Голдън Гейт и към яхт-клуба.

Беше имот за много милиони и застанал пред него, Брако подсвирна.

— В кафето имало повече пари, отколкото си мислех.

Скиф се бе вторачила в необятността на къщата и клатеше глава.

— Това не са пари от кафе, Даръл. Освен ако тя не притежава и „Старбъкс“. Но ако го притежаваше, и „Бей Бийнс Уест“ щеше да се нарича Старбъкс, нали? Няма начин да не предпочете името на търговската марка.

Наближаваше един часа, шизофреничната температура отново бе скочила над трийсет градуса. Лек бриз, едва достатъчен за да разроши леко косата на Скиф, намекваше за нова смяна във времето. Но засега навън беше приятно.

На богато украсената резбована врата имаше звънец с осем различни тона.

— Господи, благодарим ти. Скланяме глави.

Скиф обърна глава към него.

— Какво?

— Тези звънци. Песента, която върви с тях. „Господи, благодарим ти. Скланяме глави, ти ни наблюдаваш.“ Тя е католичка.

— Може би, но на фериботната гара свири същата мелодия, ако не си забелязал.

— Сигурно е някакъв заговор на Ватикана.

Преди Скиф да успее да отвърне с подобаващо остроумие, вратата се отвори и разкри привлекателна тъмнокоса жена в началото на трийсетте, която беше облечена сякаш никога не бе чувала за „Хай Ашбъри“ или дори за сини дънки. Всъщност носеше уголемен, направен за възрастни вариант на униформата на Католическото девическо училище — карирана пола и бяла блуза под вълнен пуловер. Къдравата й коса падаше до раменете. Зелени очи, безупречна кожа.

Брако и Скиф не и бяха съобщили точно кога или дори дали щяха да идват.

Скиф бе говорила с нея по телефона за кратко през почивните дни и й беше казала, че полицията може да я потърси, за да я разпита за Дилън Воглър и бизнеса, който притежава, но умишлено се бе въздържала да определи точна среща. Разбира се, съществуваше възможността Мая да не си е вкъщи, ако просто се изтърсят така, но пък беше за предпочитане пред варианта тя да успее да говори с адвоката си или да се замисли твърде сериозно колко точно информация желае да сподели с инспекторите.

— Здравейте — каза младата жена. — Мога ли да ви помогна?

Брако вече беше извадил документите си.

— Полицейски инспектори сме, мадам. Отдел убийства. Удобно ли е да поговорим? Става дума за Дилън Воглър.

— Естествено. Разбира се. — Тя отстъпи назад, може би поради невъзможността да се сети набързо за извинение защо сега не е подходящ момент — и ги покани вътре през огромно фоайе с десетметров таван.

Скиф спря, изумена от панорамата, разкриваща се през огромните прозорци. Очевидно реакцията й не беше нищо ново.

Мая спря и представи гледката, сякаш и принадлежеше.

— Знам — рече. — Големи късметлии сме.

— Сигурно успявате да продадете доста кафе — подхвърли Брако.

Контраалтовият смях на Мая звучеше непресторен.

— О, това не е от „Бей Бийнс Уест“. Заслугата е изцяло на Джоуел, съпруга ми. Занимава се с недвижимо имущество. Заведението е повече или по-малко нещо като хоби за мен, да се записвам с някаква работа.

Скиф се приближи към нея и каза небрежно:

— Разбирам, че не прекарвате много време там.

Мая кимна.

— Да, вярно е, съвсем малко. Но пък се грижа за повечето от книжата, одобрявам поръчките, разписвам чековете със заплатите, подобни неща. — Тя сви рамене извинително. — Може и да не е съвсем така, но поне се чувствам ангажирана. Хубаво е да имаш нещо, с което да се занимаваш, освен децата и домакинската работа. Може би вие го знаете.

Нито Скиф, нито Брако бяха женени, така че може би не знаеха. Брако продължи разговора от преди малко:

— Но заведението все пак изби вложените в него пари?

— О, дори много повече. Миналата година събирахме по около 40 хиляди месечно. Всъщност се оказа истинска малка златна мина, като се имат предвид всички вложения в него. На хората наистина им харесва.

Изведнъж леко се смръщи.

— Извинете. Каква домакиня съм само. Всички стоим прави. Искате ли да седнете? Да ви донеса нещо за пиене — кафе или нещо друго?

— Ще поседна наистина — Брако се нагласи върху една табуретка. — Нищо за мен, благодаря.

Скиф пък седна върху единия край на претъпкания и украсен с цветя диван.

— За мен също нищо, благодаря.

За още секунда или две Мая постоя в очакване, след което сви рамене и се настани на другия край на дивана.

— Ами целият този разговор за бизнеса за мен е интересен, разбира се, но не заради това сте тук. С какво мога да ви помогна?

Скиф хвърли бърз поглед на Брако и той леко започна:

— Добре, нека първо се отървем от трудните работи. От колко време Дилън Воглър беше управител на „Бей Бийнс Уест“?

Мая почти се усмихна.

— Това не е трудно. Започна при нас още с откриването на заведението, което беше преди десет години, и стана управител на пълно работно време около две години по-късно.

— Знаехте ли — продължи Брако, — че е продавал марихуана от работата си в „Бей Бийнс Уест“?

Всички следи на жизненост напуснаха лицето й.

— Да си призная, бях чувала подобни слухове.

Тя погледна към Скиф. Инспекторката й кимна.

— Очевидно се оказаха истина. Отглеждал е висококачествена марихуана на тавана си. Раницата му беше пълна с нея, когато е бил застрелян. В дома му открихме списъци на около седемдесет редовни клиенти, с около двайсет от които вече разговаряхме. Продавал я е от заведението.

Ръката на Мая се стрелна към устата й.

— Не съм знаела, че е било толкова…

— Значи — Брако продължи натиска, — не сте знаели, че той е имал криминално досие?

Веждата й се повдигна, когато се обърна рязко към него:

— Всъщност да. Знаех. Но това беше много отдавна.

— Преди да е започнал да работи при вас.

— Точно така.

Брако я попита дали е знаела за досието на Дилън, когато го е назначавала на работа.

— Разбира се.

— Разбира се? — учуди се Скиф.

Мая кимна.

— Бяхме приятели. Бяхме приятели в университета. Знаех, че е направил грешка, но вече си бе платил за нея и аз имах възможност да му помогна отново да си стъпи на краката. Не ми изглеждаше рисковано. Той беше добър човек и всички го харесваха. И бе идеален управител през цялото това време. — Тя направи пауза. — Не мога да повярвам, че е продавал дрога от моето заведение.

— Това е доказано почти със сигурност, мадам — каза Брако. — Имате ли нещо против да ни кажете колко пари изкарваше като ваш служител?

За първи път Мая показа нежелание да отговори. Гърбът й се стегна за секунда.

— Не виждам какво общо може да има това.

— Така или иначе — рече Скиф, — може да ни спести известно време.

Все още скована на ръба на дивана, но вече без усмивка на лицето си, Мая сведе поглед към ръцете в скута си.

— Изкарваше деветдесет хиляди годишно. Седем хиляди и петстотин на месец.

— Много пари — заключи Скиф.

— Както вече казах — отвърна Мая, — заведението беше печелившо. И то главно заради управленските способности на Дилън. Вършеше добра работа и мисля, че беше честно да му плащам добре.

— Колко изкарва един управител в „Старбъкс“? — попита Скиф.

Мая поклати глава.

— По-малко, отколкото аз плащах на Дилън, сигурна съм. Но това е без значение. Аз не съм голяма мултинационална корпорация. Нямам акционери. Мога да плащам такива заплати, каквито поискам. Той работеше здраво и исках да е доволен, затова му плащах добре. Както вече казах, бяхме приятели в университета. След като бе започнал да си стъпва на краката и особено след като създаде и семейство, се чувствах някак си отговорна за него. Има ли нещо лошо в това?

Скиф поклати глава.

— Никой не казва, че има, госпожо Таунсхенд.

Но Брако още не беше готов да се откаже от тази идея, затова продължи бързо:

— А вие с вашият съпруг контактувахте ли с Дилън и жена му?

— Не — отвърна Мая, — не. Не особено. Той ми беше служител все пак. Вече водехме съвсем различен живот.

Внезапно решила, че се е изложила по някакъв начин, Мая съзнателно се отпусна назад в канапето и прокара ръка през облегалката.

— Опасявам се, че не разбирам за какво са всички тези въпроси. Мислите, че имам нещо общо със смъртта на Дилън? Или съм знаела повече за бизнеса му с марихуаната? Та аз дори не знам какво ще се случи със заведението сега. Може да го пусна за продан. Ние с Джоуел нямаме нужда от него и сега, след като Дилън вече не е сред нас, няма истинска причина да…

Тя поклати глава и сви рамене.

— Причина да какво? — попита Скиф.

— Имам предвид причина да задържим „Бей Бийнс Уест“. Аз със сигурност нямам времето да се върна там и да започна да работя всеки ден. Не знам какво ще правя… — до този момент очите й вече бяха започнали да блестят — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Госпожо Таунсхенд — Скиф положи ръка на дивана помежду им, — опитваме се да получим идея кой може да има причина да убие Дилън. Възможно е да ви е казал нещо, нещо, за което се е тревожел, проблем с персонала например. Наскоро уволнявал ли е някого?

— Не. Всички от персонала са много лоялни. Не е споменавал нищо подобно. Наистина нямам никаква представа. Може да е било случайна стрелба.

— Може би — потвърди Брако, — но той не беше обран, което ни оставя да умуваме над мотив.

— Ако не е нещо, свързано с марихуаната — предположи Мая, — просто не мога да си представя какво може да е.

— Добре, госпожо — Брако се изправи на крака. — Един последен въпрос набързо. Само за протокола, бихте ли ни казали къде бяхте в събота сутринта?

Очевидно въпросът обиди Мая, но тя се съвзе веднага.

— Отидох на литургията от шест и половина.

— В събота? — попита Брако.

— Почти всяка събота ходя на литургия. В неделя — също. Предполагам, че вече не е модерно — рече, — но мен лично ме успокоява.

— Ами браво за това — каза Скиф, — със спокойствието не може да се прекали.

Тя се изправи от мястото си и се усмихна небрежно.

— Може да се наложи отново да разговаряме с вас в определен момент.

— Няма проблем — отвърна Мая, — ако ще ви помогне да откриете кой е убил Дилън.

 

 

Брако и Скиф караха обратно към центъра. Бяха спрели на светофар на Ван Нес Авеню и Брако се возеше на мястото до шофьора. Скиф говореше.

— Значи са приятели от университета, тя се чувства отговорна за него по някакъв начин, но не общуват много и тя продължава да му плаща почти по сто хилядарки годишно. Как ти се връзва това?

— Защо не? — отвърна Брако. — Нали видя къщата й? Мъжът й се справя доста добре.

— Тогава защо не му е продала заведението? На Дилън?

— Не знам. Може да не се е сетила за това. Може той да не е поискал. Заведението си е вървяло, значи не е имала нужда да променя каквото и да било.

Караха още няколко пресечки в мълчание. Скиф продължи:

— Още едно нещо.

— Това наистина те гризе, нали?

— Кажи ми защо сега няма причина да задържи „Бей Бийнс Уест“. Докарва й половин милион годишно. Наема нов управител, плаща му половината от това, което е плащала на Дилън, и заведението пак й носи половин милион. Не съм бизнес дама, но не се виждам да продам нещо, което ми изкарва такива пари годишно.

— На нея парите не са и необходими.

— Я стига, Даръл. Да получаваш половин милион, за да не правиш нищо?

В пасажерската седалка Брако сви рамене.

— Ще го продаде за пет пъти повече пари и ще и се махне от главата завинаги.

— Започвам да си мисля, че му е дължала нещо. На Дилън.

— Какво?

— Ако е държала заведението отворено само за да може да му плаща заплата?

— Налучкваш.

— Така е, но имам разрешително.

Пътуваха мълчаливо още половин пресечка. След това Брако погледна към партньорката си.

— Мислех, че клониш към Джанси.

— Така беше, може би все още е. Не обичам да съм предубедена. Но нещо, което Робърт Трип каза, продължава да ме човърка.

След няколко секунди Брако каза:

— Не ни даде нищо друго освен алиби.

— Не. Всъщност ни даде. Каза, че Бен е отишъл и е събудил майка си в събота сутринта, спомняш ли си?

Той кимна.

— Е — продължи Скиф, — винаги можем да проверим повторно — и така и мисля да направим, — като попитаме детето. Ще получим точно типа детайл, който не смятам, че Трип или някой друг би могъл да съчини. Ще бъде историята, както я знае то. И ако е истина, ще значи, че Джанси не е излязла от къщата рано, за да причака Дилън при заведението. Може да го е застреляла и много по-близко до дома им така или иначе.

— Ами Трип?

— Дали може да е стрелецът?

Брако кимна отново.

— Признава, че е бил буден. Може и той да е отишъл до кафенето вместо Джанси.

— Защо?

— Защо да го правят при заведението?

— Не знам. Трип каза, че ходи пеш до университета за лекции и че вървят дотам заедно. Тогава може би знае, че Дилън носи пистолет. И двамата са нещо като приятели, така че защо да не го е попитал дали може да го разгледа за момент… и бум! — инспекторът бързо погледна към Скиф. — Това отговаря на липсата на борба. Хванал го е неподготвен, изхвърлил е пистолета и е изтичал към къщи навреме, за да отпуши мивката.

— Може би — отвърна Скиф. — Възможно е и да се е случило.

— Но?

— Но нищо. Както казах, не обичам да съм предубедена.