Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (14)

14.

На около сто и петдесет метра от страдащата и стремяща се към молитва Мая, Уайът Хънт отгърна още една страница от годишника, мислейки, че в бъдеще частните детективи ще бъдат значително облекчени. Например, ако искаш да разбереш нещо за сегашните деца, трябва само да влезеш в техните акаунти в Май Спейс или Фейсбук, като автоматично и много подробно ще разбереш какво точно са правили субектите на издирването от шести клас нагоре.

Но Мая Таунсхенд бе на трийсет и две години и бе малко старичка за подобен подход. Така че Хънт ограничи търсенето си до откриването на някоя нишка в хартиените носители от нейните университетски години. Естествено първо бе написал имената на нея и на съпруга й в Гугъл и имаше повече от три хиляди резултата, повечето от които се отнасяха за бизнеса на Джоуел и за общата им благотворителна дейност. За двойка, която има такива политически връзки, бяха много малко свързани с местната и националната политика, а и не бяха част от висшето общество на Сан Франциско. За „Бей Бийнс Уест“ видя „многобройните“ четири резултата с описанието „малко квартално кафене, което може да се мери с гиганта «Старбъкс» и се справя доста добре“.

Нито намек за марихуана или за неприятности от какъвто и да е вид.

На Хънт му хрумна да напише и името на Дилън Воглър. За управителя на кафенето нямаше никакъв резултат, освен съобщенията за скорошната му смърт и си помисли, че това е един от много малкото невидими мъже в цялата страна.

Сигурно Крейг Киурко ще има повече късмет, докато проверява криминалната база данни.

Следващата му спирка бе библиотеката на университета, където разгледа годишника от 1994 година и откри стандартна портретна снимка на Мая Фиск, която изглеждаше на около петнайсет години — свежо лице, перфектна коса, голяма усмивка. През първата си година в университета бе представяла курса в студентското управително тяло, в дебатите, пред градския футболен отбор, посещавала бе музикални и театрални занимания и бе участвала в две студентски представления. Също така бе и мажоретка. Втората й годна в университета бе напълно идентична с първата.

Промяната би трябвало да е настъпила в края на втората или през последвалото лято, защото на следващите снимки бе направо неразпознаваема. Макар че си бе изсветлила косата и прическата й да бе далеч по-дива главната промяна според Хънт бе изражението на лицето й. На мястото на младото момиче със слънчева усмивка от преди две години, на тази предизвикателно гледаше млада жена и се усмихваше отегчено и глуповато. За да види друга гледна точка от този хамелеон, Хънт обърна на клубните и отборните страници. Имаше още една драстична разлика — Мая бе спряла да участва в каквито и да било извънучилищни занимания.

Снимката от последната й година поне малко наподобяваше момичето от първите две — бе надянала пасивна беззъба усмивка и бе сресала косата си, но все пак беше и по-официална портретна фотография от останалите. И отново не участваше никъде.

Почти зашеметен от видяното в годишниците, започна да преглежда микрофилмите от студентския вестник, наречен „Сирена при мъгливо време“. Когато все още дейно е участвала в университетския живот, бе заснета в няколко фотографии заедно с други студенти. Извади късмет почти веднага. Имаше снимка на Мая от първата й година гримасничеща пред обектива заедно с още три мажоретки на спортен фестивал. Хънт си записа имената им. Както и на още трима, които забеляза, че са се снимали заедно с нея през същата година. Очевидно в началото Мая е била популярна и активна студентка.

Като второкурсничка Мая бе изиграла главна роля в „Отело“ и имаше нейна фотография, заедно с другия главен герой, чиято роля бе изпълнена от красиво афроамериканско момче на име Левън Пресли. В съпровождащата статия, озаглавена „В гените им е“, Хънт прочете, че Мая се е увлякла по сцената благодарение на нейната леля, известната актриса Тес Гранат, която по това време е била истинска звезда, участвала в шестнайсет филма и в четири постановки — в главната роля — на Бродуей.

Хънт се облегна назад, заинтригуван от роднинската връзка, за която нямаше никаква представа. Бе сигурен, че е гледал някой от филмите, в които е участвала Гранат, но не можеше да си спомни поне едно заглавие. Или какво бе станало с нея. Може би същото, случило се с толкова много някогашни талантливи красавици, които са загубили част от привлекателността си, станали са нежелани и не са ги наемали за работа в Холивуд.

Или е умряла? Да не се е случила някоя трагедия?

Мъгливо свързваше името й именно с това, но просто не можеше да си спомни със сигурност. Във всеки случай в статията не се споменаваше, че е била съществена част от живота на Мая, но все пак бе още един човек, който би могъл да знае какво е представлявала младата жена или с какво се е занимавала през онези дни. Записа името й в тефтерчето си.

Е, ако беше все още жива, той със сигурност просто можеше да се обади на някогашната холивудска знаменитост или каквато там точно е била и да си поговорят за старите времена. Със сигурност ще се случи. Как ли пък не!

Но все пак следобедът не бе пълна загуба на време. Когато приключи, разполагаше с девет имена на връстници на Мая, с които бе контактувала в университета.

Все отнякъде трябваше да започне.

 

 

Когато се върна в офиса, Хънт осъзна, че тези имена бяха добро попадение, но седем от тях бяха на жени. Бе много вероятно някои от тях, както и самата Мая, да се подвизават под друга фамилия, след като са завършили университета. Междувременно разполагаше с други две — на Левън Пресли и на Джими Д’Амико, а първото фигурираше в телефонния указател на Сан Франциско.

Хънт набра номера, но чу телефонният секретар, остави съобщение и реши, че е време да включи Тамара в тази досадна работа. Имаше няколко Д’Амико в града, двамата се обадиха на всеки един от тях, надявайки се да попаднат на въпросния Джими, но тъй като беше ранен следобед през работен ден, успяха да разговарят само с едно човешко същество, което не познаваше никакъв Джими.

Оставиха доста съобщения.

Оказа се, че дори намирането и на една жена е доста трудна задача. Надяваха се чрез фамилията да попаднат на родители, които са склонни да споделят някаква информация с тях, но това изискваше многобройни обаждания и отново съобщения, съобщения, съобщения.

Към четири и петдесет, след тричасова работа, Хънт набра двайсет и третия телефонен номер срещу фамилията Петерсон и от другата страна на линията чу женски глас.

— Здравейте — поздрави той. — Опитвам се да се свържа с Ники Петерсон.

— Аз съм Ники.

Хънт замахна победоносно с юмрук във въздуха, хвърли един кламер по Тамара, за да привлече вниманието й и да я уведоми, че най-накрая има попадение, след което се опита да звучи сладкодумно и представи себе си и своята задача. Когато приключи, тя отвърна:

— Разбира се, че познавам Мая. Бяхме мажоретки. Не знам къде се намира сега, тъй като не сме се виждали от университета насам. Да не би да има неприятности?

— Защо попитахте това?

— Ами вие сте частен детектив и питате за нея. Не съм отличничка по математика, но мога да събера две и две. Значи има?

— Какво?

— Неприятности!

— Не, все още не — отвърна Хънт, — но може би ще има много скоро.

 

 

Той й каза, че ако е свободна, биха могли да се срещнат още сега и час по-късно седеше от отсрещната страна на бюрото. Макар да не бе вече мажоретка, изглеждаше сякаш все още можеше да направи някой и друг подскок, за да подкрепи отбора.

— Така — попита я Хънт, — разговарям с хора, които са контактували с Мая тогава. Познавате ли мъж на име Воглър, Дилън Воглър?

Тя се поколеба за момент.

— Не вярвам. Спортист ли е? По онова време ходех на срещи само със спортисти.

— Мая също ли излизаше само със спортисти?

— Всъщност не. Първоначално се присламчи към нас, но след това отпадна от отбора.

— Защо?

— Наистина нямам никаква идея. Може би имахме прекалено много тренировки. Не знам. Може би просто загуби интерес. Често се случва.

— Спомняте ли си някакви слухове или клюки около момента, в който напусна? Забременяване, аборт или нещо подобно. Наркотици? Арест?

— Всъщност не. Но ние не бяхме съвсем близки. В смисъл, че докато беше в отбора, сме общували, но след като напусна, както вече ви казах, нито съм я чувала, нито съм я виждала.

— Дали има други мажоретки, които да са я познавали по-отблизо? Разполагам със снимка, отпечатана в студентския вестник, на която с нея, освен вас, са фотографирани още две момичета — Ейми Байндер и Черил Золотни.

— За Ейми съм напълно сигурна, че не са били близки. А Черил? Може би за малко. Но фамилията й вече не е Золотни. Само за секунда да си спомня.

— Разполагате с колкото време ви е необходимо.

В приемната телефонът на бюрото на Тамара иззвъня. В този момент тя провеждаше друг разговор, който остави на изчакване, успя да вдигне, след което каза:

— Само минута, моля. Може ли да изчакате за момент?

В същия миг Ники отговори на зададения по-рано въпрос на Хънт.

— Черил Бийл. Точно така. Б-и-й-л. Мисля, че все още живее в града. Събирахме се миналата година. Може да я питате.

— Добре. Благодаря, Ники. Оказахте ми голяма помощ.

Малко след това тя напусна офиса и Хънт даде сигнал на Тамара и вдигна слушалката.

— Ало.

— Господин Хънт?

— Аз съм.

— Името ми е Джери Д’Амико. Остави ли сте съобщение на телефония секретар.

И той започна отначало.

 

 

— Нищо? — попита Джина Роук.

— Нищо.

Часът бе шест и четирийсет и пет минути. Джина, съдружничката на Дизмъс Харди и Уес Фаръл, която беше и малко тайна приятелка на Хънт, бе подвила стройните си крака под себе си на дивана в нейния добре обзаведен двустаен апартамент в кооперация, намираща се на улица „Плезънт“, точно под върха на Ноб Хил. Хънт седеше срещу нея, в единия от столовете за четене в унисон с обзавеждането. Бяха дръпнали завесите върху панорамния прозорец и бяха запалили някои от лампите в апартамента, дори и газовата камина, тъй като свирепият вятър тропаше по стъклата. Джина, която беше без обувки, но все още не бе съблякла дрехите си от работа, бе облечена с кафява пола, бежово поло и пийваше от чашата си с уиски. Въздъхна.

— Това ми звучи като много дълъг ден, Уайът.

Хънт се облегна и заклати глава.

— Не ми пука дали е дълъг, стига да открием нещо съществено. Но бяхме говорили само с петима от тях, преди да се откажа. Тамара продължава и бих казал, че е страхотно да имаш служители, които са работохолици. Но е малко странно. Сякаш Мая не е съществувала след втората си година в университета. И няма начин, поне е необичайно, да е била замесена в някакъв скандал. Каквото и да е станало, Воглър я е изнудвал, но е бил един от малкото, които са знаели какво точно се е случило.

— Може би и единственият. Сигурно затова е проработило. Никой друг ли не го е познавал?

— Досега никой. Мистериозен мъж.

— И ти си сигурен, че е учил в университета?

— Диз каза, че е.

— Провери ли годишника или студентските архиви и за него?

— Не — Хънт направи физиономия. — Причината, поради която те харесвам, е, че си толкова по-умна от мен. Но ако предположим, че не е ходил в университета, тогава какво?

— Не знам. Можеш да откриеш къде всъщност е учил, а това да ти помогне да разкриеш нещо, което досега не си знаел за него.

— За него не знам нищо друго, освен че е бил в затвора за кражба, което вече Крейг потвърди. След което се установява отново в града, управлява това кафене и продава много трева!

Замислена, Джина разсеяно разклати чашата си. Най-накрая погледна към Хънт.

— Казваш, че е бил изпратен в затвора на Сан Франциско?

— Да.

— Ако е бил осъден, има предсъдебен доклад^[1], а в него има информация, която ще те осветли относно всичко, което са открили за него дотогава. Естествено само ако имаш близък приятел от службата за условно освободените.

Харди размисли за секунда.

— Казах ли ти вече, че си далеч по-умна от мен?