Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (17)

17.

Дебра Скиф не беше единствената, която се чувстваше отговорна за раздвижването на нещата, които очевидно и някак неочаквано бяха излезли извън контрол. В три часа през нощта Дизмъс Харди все още не можеше да заспи.

Слезе долу, след близо час въртене из леглото, и си приготви чаша топло мляко, отиде в дневната и пренареди кервана от стъклени слонове, които се намираха над камината.

Седна в стола си за четене, като така и не включи лампите, и се опита да убеди себе си, че всъщност не е имал друг избор. Това, което бе направил, беше да прати своите детективи да се опитат да разкрият тайните на неговата клиентка. Не би имал нужда от това — да разполага с тази информация, — ако не му би била от помощ при нейната защита.

Би трябвало да се отнася до това.

Което — прекалено очевидно — изглеждаше все по-вероятно с всяка изминала минута.

Точно преди Хънт да получи обаждането от полицията от дома на Левън и да се обади на Харди, за да му съобщи новините, бе научил от своя служител Крейг Киурко, че същият този Левън Пресли, който Хънт вече бе установил, че е бил приятел на Мая по време на обучението им в университета, бе същият, който е бил арестуван заедно с Воглър за обир, който са извършили двамата горе-долу в същия период.

Киурко бе отишъл до апартамента на Левън в късния следобед, но никой не бе отговорил на неговите позвънявания. Вероятно вече е бил мъртъв. Крейг тъкмо му докладваше, че възнамерява да проследи потенциалния клиент по-късно тази вечер или на следващия ден и да го разпита, когато позвъни инспектор Талънт с новината за смъртта на Левън.

Веднага щом чу това, Харди допусна, че Мая вероятно не разполага с алиби. Естествено все още никой не знаеше приблизителния час на убийството, но тя определено щеше да се издигне в очите на Брако и Скиф като заподозряна, и то не само в последното престъпление, но и при това на Воглър.

Част от Харди искаше Уайът да не е бил толкова учтив и общителен с полицаите, когато са му позвънили. Но какво друго му остава да направи? Вече са разполагали със съобщението, което той е оставил на телефонния секретар на Левън, че работи за един адвокат, който представлява Мая Таунсхенд. Той нямаше как убедително да отрече това и когато полицията е разпознала името, заедно с взаимоотношенията й с мъртвия мъж, тя щеше да се превърне в обект на проучване и той не можеше да направи нищо по въпроса.

След като изпи млякото, отново се качи в спалнята и се повъртя за около още час, час и нещо, като мозъкът му прехвърчаше като топка за пинг-понг между Мая, съпруга й, Джери Глас, след това Брако и Скиф, после Глицки и Закари, най-накрая Уес Фаръл и после обратно, но в различна последователност. Всеки или имаше неприятности, или сам се бе забъркал в тях, или и двете взети заедно.

Най-накрая отново стана, грабна халата си и се запъти по стълбите надолу. Дъждът все още се изсипваше като порой от небето, барабанейки наоколо. Отново отиде в дневната и седна върху стола за четене, без да пали и една лампа.

Не можеше да си позволи една безсънна нощ. Предусещаше, че неговата клиентка ще му се обади в ранни зори и дори беше изненадан, че досега не е звъннала. А може би все още не знаеше за Левън.

Или знаеше прекалено добре.

При тази мисъл, при действителното признание пред себе си, че това е възможно, всичките случайните хрумвания на Харди, свързани с неприятности на негови приятели — независимо причинени или натресени — се обединиха в една дребна, но точно определена идея, която изведнъж почувства, че е несъмнен факт.

Независимо дали наистина беше убийца или не, бе напълно сигурно, че по някакъв начин Мая е замесена и е деен участник във всичко това. В смъртта на Дилън Воглър и на Левън Пресли.

И започна да му изглежда, че въпреки всичко, което Харди щеше да избере да направи, и независимо колко Мая щеше да сътрудничи на полицията, тя можеше да бъде арестувана и за двете убийства.

 

 

Защото все още спеше в стола, а навън дъждът и вятърът блъскаха ло прозореца на метър от дясната му ръка, Харди така и не чу телефонния звън. Изведнъж над него се надвеси жена му, като първоначално го докосна по рамото, а след това леко го разтресе.

— Дизмъс! — отвори очи, но всичко бе разфокусирано, едва успя да различи очертанията на пеньоара й и слушалката в ръката й, опитвайки се да разбере какво му шепне. — Мая Таунсхенд!

Изправи се, вратът му изпука и изпита пронизваща болка. Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира в обстановката. Добре, все още се намираше долу, май че е заспал, докато се опитваше да изясни…

— Ало!

— Съжалявам! Да не би да ви събудих?

Харди прочисти гърлото си.

— Не, разбира се, че не.

Замисли се, колко ли, по дяволите, е часът. Загледа се през прозореца, където буреносните облаци се спускаха над дневната светлина и изглеждаше сякаш е полунощ.

— Това е гласът ми, преди да съм пил кафе. Не му обръщайте внимание. Как бих могъл да ви помогна?

— Отново са тук.

— Скиф и Брако ли?

— Направо са невероятни тези двамата!

— Не знам. Напоследък са доста вероятни. Какво искат?

— Изглежда разполагат със заповед за обиск. Искат да тършуват из къщата. Джоуел, разбира се, е бесен. Още дори не сме завършили закуската си, а децата са разстроени. Дори не знам кой ще ги закара на училище сега!

Харди чу децата да реват изотзад.

— Колко е часът всъщност?

— Седем и десет! Позвъниха на вратата точно в седем!

Харди знаеше, че това е лош знак. Най-общо казано, на полицаите не им бе позволено да връчват подобни заповеди през нощта. Те дори не са валидни между двайсет и два часа вечерта и седем часа сутринта, освен ако съдията е намерил специфично доказателство, което свидетелства, че е наложително екстремно нахлуване в нечий дом. При отсъствие на спешност, съдиите доста неохотно издаваха подобни заповеди. Биха го направили, при условие че имат основателна причина, че заподозреният ще укрие и заличи доказателства или ще избяга под прикритието на нощта. Така че фактът, че са изчакали до седем и са почукали в първата допустима от закона минута, без изключително съдебно решение, беше злокобен.

— Добре, къде са сега?

— Точно тук. Джоуел се опитва да разговаря разумно с тях. Те твърдят, че трябва да ги пуснем. Накараха ни всички да седнем в дневната и не ни позволяват да се движим. Ако се опитаме да мръднем, ни предупредиха, че ще ни сложат белезници. Дори не ми дадоха да разговарям по мобилния ми телефон, защото исках да звънна на Харлан, за да дойде да вземе децата, и след това на теб! Могат ли да се държат по този начин?

— Ако разполагат със заповед, могат. Казаха ли какво точно търсят?

— Обувки и/или дрехи, върху които може да има следи от кръв…

Което означаваше за Харди, че тя вече е заподозряна.

— Телефони разпечатки, финансови документи, данни в компютъра, същите неща, които изискваха при предишното… — тук гласът й се пречупи. — О, Господи, не знам защо всичко това изведнъж ми се стовари на главата! Не знам какво се случва! Сякаш живеем в някоя полицейска държава. Могат ли просто да се появят тук и да преровят абсолютно всичко?

— Не и без причина, така че вероятно разполагат с някаква и също така са убедили и някои съдия. Въобще разговаряха ли с теб?

— Докато влязат вътре, да. Преди да ми връчат заповедта, ме попитаха какво съм правила вчера.

— Вчера по кое време?

— Следобеда.

— Нали не им каза нищо?

— Просто им казах, че съм била на църква, това е всичко.

И бе напълно достатъчно, си помисли Харди и се зачуди, че пристрастията на клиентката му постоянно я поставяха в положение, което може да я злепостави.

— Ти пак си била на църква?

— Знам! Повечето хора, предполагам, не ходят толкова редовно. Но аз ходя постоянно. В „Свети Игнасио“.

— Колко дълго остана там?

— Не знам. Малко по-дълго от обикновено. След това взех децата от училище. Но казах на инспекторите, че няма да отговарям на повече въпроси, преди ти да дойдеш.

Отворила е вратата, пуснала е конете на свобода, а след това я е затворила. Но нямаше какво да се прави, затова той само каза:

— Браво на теб, Мая. Придържай се към това. Ще дойда след около половин час. Как ти звучи?

— Като много дълъг период от време.

— Знам. Не мога да го променя. Ще дойда възможно най-скоро. Обещавам.

— Добре — Харди чу дъха й.

— Може би преди да дойдеш, Харлан или Джоуел ще успеят да ги спрат.

— Харлан? Брат ти Харлан?

— Да! Нали ти казах, че първо на него се обадих.

— Да, но каза, че си му звъннала във връзка с децата!

— А, и за това. Но нали той и сержант Брако са приятели?

— Да, запознат съм с това. Били са приятели, но сега той е…

Харди спря, преди да каже още нещо рода на, че предвид намесата на Джери Глас в случая едва ли най-успокояващата намеса за полицията би била тази на Харлан Фиск — особено за Скиф — или за законността или разумността на заповедта за обиск в къщата на Мая.

— Ще се държи учтиво с тях, господин Харди. Харлан е учтив с всички.

— Добре тогава, ако пристигне преди мен, мога ли да те помоля да не казваш нищо на полицията, преди аз да дойда? Можеш ли да ми го обещаеш?

След като направи това, затвори телефона и отиде да се приготвя, но измъченият му врат отново го заболя много силно и Харди седна за малко, като се опита по-внимателно да раздвижи главата си и да открие ъгъл, под които не го боли.

— Добре ли си? — Франи влизаше в дневната с две димящи чаши.

— С изключение на шилото за лед, забито във врата ми — взе една от чашите. — Ти си най-добрата, знаеш ли това?

— Чувала съм да се говори. Отново, нека те попитам, защо си спал долу?

— Не можах да заспя и не исках да те будя.

— Винаги можеш да ме събудиш.

— Всички казват така, без наистина да го мислят.

— Аз наистина го мисля, Дизмъс, и ти го знаеш.

— Знам. Съжалявам, просто се шегувам — пийна кафето си и въздъхна. — Ако оставим шегите настрана, работата започва да изглежда много зле.

— Случаят с Мая Таунсхенд ли?

Той кимна но се възпря, преди да стигне прекалена далеч.

— Трябва да приключа с това веднъж завинаги. Трябва да разполагат с нещо ново или да спрат да действат по този начин.

— Мислиш, че отново е намесен този тип Глас?

— Не знам. Може би. Може би трябва да звънна на Ейб.

— И какво?

— Ще го прилъжа да внесе малко трева вътре. И като се провали, да видим дали ще забави малко топката — осъзнавайки абсурдността на тази възможност, добави: — Това е план, който няма да проработи.

— Не и ако разполагат с нещо срещу нея, което сигурно е така, нали?

— Да. Бих искал да знам какво е — направи гримаса, протегна се и остави чашата си върху перваза на прозореца. — Трябва да тръгвам.

Опита се да се изправи отново и ръката му отново хвана вратата, но този път прецени, че ще устои на болката, докато се изправи на крака.

— Стъпка по стъпка — окуражи сам себе си. — Стъпка по стъпка.