Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (1)

1.

Петък, краят на работната седмица.

На малката веранда от задната страна на къщата си един адвокат на име Дизмъс Харди седеше с вдигнати на парапета крака и се опитваше да запомни този прекрасен момент, докато слънцето се спускаше надолу по небето от близо час и сега се снижаваше към хоризонта зад дома му.

Постоянно разширяващата се сянка на сградата се плъзгаше над част от квартала на изток — района Ричмънд на Сан Франциско — и донасяше облекчение на светлите, гледащи на запад фасади на градските къщи пред него, докато се простираше надолу към центъра. Големият прозорец отрази обратно към Дизмъс проблясъци светлина — като светулки в събиращия се мрак, блещукащи във въздуха на сиромашкото лято.

Той отпи от своя джин с лед, постави чашата на малката алуминиева масичка за пикник, която бяха поставили отвън, и изведнъж осъзна, че просто не може да е по-доволен. Жена му Франи, която продължаваше да обича след двайсет и три години брак, беше все още в къщата зад него и си тананикаше, докато правеше нещо вътре. Двете му деца бяха далеч и се справяха добре в своите престижни училища — Ребека в Бостънския университет и Винсънт в университета на Сан Диего. Правната фирма на Фрийман, Фаръл, Харди и Роук, в която той бе ръководещ партньор, също вървеше напред, сякаш беше на автопилот.

Харди погледна за момент към небето над себе си и премига срещу прилива на емоции. След това, съвсем в негов стил, устата му образува насмешлива усмивка, насочена към самия него и той вдигна чашата си за нова глътка.

Вътре в къщата телефонът иззвъня два пъти и спря, което значеше, че е някой техен познат и Франи бе вдигнала слушалката. Гласът й с нотки на съчувствие и разбиране долетя до него, но той не се напрегна, за да чуе какво точно казва. Тя самата имаше донякъде преуспяваща кариера като брачен и семеен консултант и често й се налагаше да разговаря с някои от клиентите си от вкъщи.

Харди се отнесе, не нанякъде конкретно, а просто се предаде на подсъзнателни размишления. За момент той съществуваше точно колкото питието или стола му; или светлината, или бриза над океана на около километър и половина западно от мястото, на което седеше. Затова когато вратата се отвори зад гърба му, той леко се стресна.

Франи сложи ръка на рамото му и той вдигна своята, за да я положи върху нейната, наполовина обърнат към жена си, вглеждайки се в изражението на лицето й.

— Какво има? — попита, докато сваляше краката си от парапета. — Децата добре ли са? — Винаги първата им грижа.

Тя кимна положително на втория му въпрос, след това отговори на първия.

— Обади се Трея. — Трея беше съпруга на най-добрия приятел на Харди — Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско. С мъка в очите, Франи задържа и след това изпусна дъха си. — Заради Зак — обясни, имайки предвид тригодишния син на Глицки. — Станала е злополука.

 

 

Придружавана от петгодишната си дъщеря Рейчъл, Трея Глицки отвори вратата в бялата дъсчена ограда на семейство Харди. Дизмъс Харди, които седеше в хола си и гледаше през ленените щори на предния прозорец, викна към жена си в кухнята, че те са вече тук и отиде да отвори входната врата.

Трея се обърна, затвори портичката и се наведе да вземе един малък брезентов чувал. По начина, по който го вдигна, изглеждаше сякаш тежи сто килограма. Когато се изправи, раменете й се повдигнаха и спуснаха, след което тя посегна със свободната си ръка към челото си и застина напълно неподвижно за секунда или две. С малката си ръчичка Рейчъл се държеше за предния джоб на дънките на майка си, докато поглеждаше нагоре към лицето й, а устните й бяха здраво стиснати.

Харди прекоси верандата и слезе по трите стъпала до циментовата пътечка, която пресичаше предната му ливада. Слънцето вече се беше спуснало зад сградите, въпреки че истинският мрак щеше да падне след поне още двайсет минути. Когато Трея се обърна и го погледна, изглеждаше като че ли всеки момент щеше да загуби легендарното си присъствие на духа. Тя беше висока жена — почти с ръста на Харди — и бе добре сложена. Изразителната й уста, която обичайно веднага се разтегляше в усмивка, сега потрепна и след това образува черта и остана така.

Харди излезе, взе чувалчето от ръцете й, придърпа я към себе си и я прегърна, като я задържа за момент. Най-накрая се отдръпна назад и прошепна:

— Как е той?

Тя поклати глава и сви рамене. След това отговори, тихо като него:

— Все още не знаем.

Франи също дойде, докосна рамото му и го заобиколи, за да прегърне Трея.

Диз се отдръпна настрани и приклекна на едно коляно, за да бъде главата му на равнището на Рейчъл.

— А как е най-любимото ми момиченце на целия свят?

— Добре — отвърна тя. — Но Зак го блъсна кола.

— Знам, скъпа.

— Обаче няма да умре.

Харди погледна нагоре към двете жени. Трея бързо му кимна и той отново се обърна към дъщеря й:

— Разбира се, че няма. Но, доколкото разбрах, ти ще останеш тук за няколко дни, докато той се оправи. Нали нямаш нищо против?

— Ако мама каже.

— Тя точно това иска. В чувала твоите неща ли са? Ето, дай да го взема. А сега, ако ме прегърнеш през врата, стария ти чичо Диз ще те занесе вътре.

След това всички минаха по пътечката и влязоха в къщата.

— Ейб отиде с линейката — казваше Трея, — не знаем колко време ще трябва да останем там. Просто не ми стигат думите да ви се отблагодаря, че ще гледате Рейчъл през това време.

— Не се излагай — отвърна Франи. — Ние обичаме Рейчъл — тя се протегна и докосна бузката на детето, което си почиваше на раменете на Харди, — тя е любимото ни малко момиченце.

 

 

Харди и Франи отидоха да изпратят Трея, след като настаниха малката Рейчъл пред телевизора с чиния бисквити и чаша мляко. Отново спряха на пътечката, точно до оградата.

— В съзнание ли беше? — попита Харди.

— Не — отговори Трея, след което замълча за малко и продължи с по-нисък глас: — Не си беше сложил каската.

— Какво точно се е случило? — попита Франи.

— Може и никога да не разберем — отвърна Трея. — Ейб тъкмо бил изкарал голямото колело и Зак вече се бил настанил на него, когато Ейб му казал да стои мирно и да го изчака за минутка, за да отиде и да вземе каската. Която бил оставил на около два метра от там, при стълбите. Но в момента, в който се обърнал, Зак вече тръгвал — не знам дали е въртял педалите, или просто е оставил колелото да върви само надолу по алеята — точно когато една друга кола се качвала нагоре по улицата. Един от съседите ни. Карал е едва с около десет километра в час, но Зак просто се е забил в колата, паднал е от колелото и се е изтърколил на улицата. — Тя хвърли бързо по един тъжен поглед и на двамата. — Ударил си е главата — поколеба се. — Трябва да отида в болницата веднага. Благодаря ви за помощта, страхотни сте.

— Тръгвай — отвърна Харди. — Обади се, когато имаш възможност.

 

 

В десет и половина Харди довършваше последната си за вечерта чаша вино, от която изобщо нямаше нужда. Той седеше в креслото си за четене срещу камината във всекидневната. Рейчъл си беше легнала рано и бе заспала спокойно преди около час и половина. Франи в момента се намираше в семейната им спалня и през последния половин час говореше със сина им Винсънт, който беше в Сан Диего. Вече се бе обадила на Беки в Бостън. И двете обаждания обаче не бяха, за да сподели лошата новина, а по-скоро да установи контакт със собствените си деца, да се увери, че те са добре и в безопасност.

Нито Трея, нито Ейб им се бяха обадили все още с новини от болницата. Харди, изнервен от постепенно завладяващото го чувство на ужас, държеше здраво столчето на винената си чаша, но за момента не я поднасяше към устните си. Просто седеше и гледаше към огъня.

Франи явно бе затворила телефона, защото сега стоеше на прага между трапезарията и всекидневната.

— Диз?

Обърна глава към нея, очевидно изненадан от факта, че тя се появи така изневиделица, както му се стори.

— Хей.

Жена му измина останалите няколко стъпки до него и седна по турски в краката му.

— Откакто застанах на вратата, ти просто стоиш тук, без да помръдваш.

— Изометрично упражнение. Всеки мускул се напряга за максимален ефект — но не прозвуча смешно.

— Добре ли си?

Той сви рамене. Усилието, което положи, за да се усмихне, бе в най-добрия случаи вяло.

— Как е Вини?

— Добре. Получил е пет плюс на първия си изпит по естествознание.

— Кръшкач.

— Питаше дали искаме да дойде тук. Каза, че няма проблем. Аз му отвърнах, че не мисля, че е необходимо.

— Най-вероятно е така. Няма какво да направи.

— Ти също — напомни Франи. — Просто трябва да ги подкрепяме, ако имат нужда от нас.

Харди поклати глава и въздъхна.

— Въобразяваш си, че някои неща са погребани завинаги, а в следващия миг се оказва, че не можеш да мислиш за нищо друго.

Франи се поколеба, но знаеше за какво говори той.

— Майкъл?

Първородният син на Харди беше починал в ранна детска възраст трийсет и пет години по-рано. Очарователно и преждевременно развито седеммесечно бебе, той се бе изправял в бебешкото си креватче много преди момента, в който беше нормално да започне да си стои сам на краката. Някак си бе успял да се претърколи през защитната преграда, която бяха поставили на креватчето. И се беше приземил на глава.

— Не мисля, че съзнателно съм се сещал за него през изминалите пет години, а сега ето ти го — голям, колкото самия живот. Всъщност по-голям, отколкото той беше в живота.

Франи сложи едната си ръка на коляното му.

— Не е задължително и този случай да завърши по същия начин. Да се надяваме, че няма.

— Не знам дали Ейб ще може да го понесе и въобще как някой би могъл. Не знам как аз самият успях.

Франи знаеше. Трагедията със сина на Харди беше маркирала края на първия му брак, изоставянето на адвокатската му кариера, десетте години зад бара в „Литъл Шамрок“, изпиването на някъде между една и две дузини бири на ден, да не споменаваме и останалия алкохол, които консумираше.

Тя стисна крака му насърчително.

— Нека почакаме, докато нещата се изяснят. Искаш ли да дойдеш в леглото?

— Искам да изпия бутилка джин.

— Можеш, но няма да си доволен от това утре сутринта.

— Да. Знам. А и… ако Ейб има нужда от нещо… — Той поклати глава и се огледа, след това се обърна към нея и я погледна в очите. — Мамка му, Франи.

— Съгласна съм. Но Рейчъл ще стане рано. Ще е най-добре, ако сме отпочинали. Аз отивам да си легна. Ще се радвам, ако ме придружиш.

— Ще бъда скапана компания. — Поглади ръката й със своята и добави по-меко: — Още няколко минути.

И телефонът иззвъня.

 

 

— Най-добрата част от новините е — обясняваше им Трея, тъй като и двамата слушаха по двете разширения на телефона, — че е излязъл от двойката. Очевидно колкото си по-млад, толкова по-лоша е прогнозата. Тройка е много по-добре от двойка. А това е първокласна болница, така че са имали невролог на разположение, което си е чист късмет, защото веднага е успял да се хване за работа — въпреки че гласът й не беше точно весел, бе силен и в него се долавяше увереност. Пресявайки фактите, избирайки поносимите новини, тя се опитваше да се справя с нещата по своя обичаен начин — като просто стискаше зъби. — Охладили са го, за да стане хипотермичен — продължи Трея, — както постъпват винаги, и са му направили няколко изследвания и продължителна ЕЕГ. Жизнените му показатели са добри, така че всичко това е обнадеждаващо.

— Но все още е в безсъзнание? — попита Харди.

Франи и съпругът й чуха как Трея си пое дълбоко дъх и всеки за миг мина през съзнанието на другия.

— Е, това всъщност не е чак такъв голям проблем точно сега, тъй като са установили, че е в кома. Ще бъде в безсъзнание за известно време. Може би седмица или повече.

— Той е в кома? — думите излетяха от устата на Франи, преди да е успяла да ги спре.

— Не е чак толкова лошо, колкото звучи — отвърна Трея. — Инжектират му някакво лекарство, което уж помага на мозъка му да се лекува. Дават му и нещо за вътрешното подуване, но докторът каза, че все пак може да се наложи да го оперират. Всъщност най-вероятно.

Харди, който сигурно оставяше следи по телефонната слушалка до ухото си от силното стискане, попита:

— Кога ще бъде? Операцията?

— Вероятно много скоро. На сутринта, може би. Сложили са му няколко катетъра във врата, за да мерят черепното му налягане. Ако мине петнайсет, каквото и да означава това, трябва да влизат в операционната. В момента е тринайсет, повишило се е от десет, когато пристигнахме, така че…

— Можем ли да направим нещо? — попита Франи.

— Това, че се грижите за Рейчъл е повече от достатъчно. Просто не виждам как някой от двама ни ще може да излезе оттук скоро.

— Няма проблем. Може да остане за колкото време ви е необходимо — очите на Франи се заковаха върху тези на съпруга й и двамата кимнаха. — Изобщо не мисли за това. Тя е прекрасно дете и ние много се радваме, че ни гостува. И двамата.

— И двамата — повтори и Харди. — Та, какво следва сега?

— Мисля, че операцията.

— Какво ще правят?

— Ще извадят няколко костици от черепа му, за да намалят налягането.

— Не за постоянно, нали? — попита Харди.

— Не — отвърна Трея, — поне не мисля. Но сега ще попитам за по-сигурно. Както и да е, след това ще направят няколко малки прореза в дурата.

— Какво е това? — не се сдържа да не попита Франи.

— О, това ще ви хареса — Трея очевидно се опитваше да поддържа висок дух независимо от всичко. — Означава твърда майка.

— Кое?

— Дура матер. Това е най-външната обвивка на мозъка — от плътна съединителна тъкан. Здрава и влакнеста. Ще направят няколко малки разреза в нея, за да може мозъкът да се разширява.

Настана тишина по линията, докато тази малка част от ужасяваща и може би все пак добра информация се отцеждаше. Най-накрая Харди си прочисти гърлото и каза:

— Как е Ейб?

Трея се поколеба.

— Тих. Дори за него.

— Вината не е негова — обади се Франи.

— Знам. Но той може би не го разбира — след това продължи, с по-оптимистичен тон: — Но ще го осъзнае.

— Сигурна съм — отвърна Франи.

Харди, не толкова убеден в това твърдение, особено ако Закари не прескочеше трапа, извърна лице от това на жена си. Като хвърли един бърз поглед на собствения си часовник, той сметна набързо: ако инцидентът се беше случил в пет и половина, досега са минали пет и половина часа. След като го бяха закарали до болницата, неговият собствен син бе издържал шест.

Продължаваше да чува ромона от думи на двете жени през телефонната слушалка, но не осмисляше нищо от тях, потънал в собствените си спомени — или това беше само неговият пулс, чиито удари чуваше като тиктакането на часовник, който отброяваше оставащите секунди?