Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (12)

12.

Подобно на всеки друг работен ден, Крейг Киурко се бе разположил в малкото фоайе на „Клубът на Хънт“ — офисът на Уайът, разположен в сърцето на Чайнатаун. Бъбреше си с приятелката си Тамара Дейд, която отговаряше на телефонните обаждания и понякога се занимаваше с полева дейност — правеше снимки или вървеше по петите на разни свидетелки. Тамара бе на двайсет и шест и обикновено се обличаше в ярки цветове, с къси поли, с блузи, подчертаващи бюста й, свършващи до талията й и излагащи на показ пъпа й, на който имаше мъничка и елегантна златна халка. Днес се подаваха само очертанията й под оранжевата плътна блузка, която този път бе напъхана в черната й пола. Все пак Хелоуин щеше да настъпи съвсем скоро.

Крейг, който бе с около пет години по-голям, излизаше с нея от около три години, но все още живееха в отделни апартаменти. Вече четири години работеше при Хънт и вършеше всичко, което му възложеха, предимно връчване на призовки и наблюдение. Вече бе натрупал необходимите часове в занаята и даде начало на процеса по получаване на собствено разрешително в бизнеса с разследванията. Но след като бе в списъка на Воглър, плановете му за кариера бяха изложени на опасност. Именно затова разговаряха с Тамара, която отхвърли тази идея с ръка.

— Уайът вече ти каза да не се тревожиш.

— Да, тогава няма.

— Крейг! Наистина престани! Той е този, който ти плаща, така че след като не го притеснява, как би могло да те засегне?

— Отива в досието ми, а аз трябва да подам молба…

Тамара разтърси глава.

— Това е само нарушение, Крейг!

— Достатъчно е, Там, и това ме притеснява.

— Но ти дори още не си обвинен в него. А и могат да ти го впишат само ако те хванат, че наистина притежаваш трева. Присъствието ти в някакъв списък не доказва нищо! А и ти изхвърли всичко, така че дори да дойдат и да претърсят жилището ти, какво от това? — Погледна го снизходително. — Разстроен си, защото те хванаха. И защото Уайът разбра.

— Може би.

— Само дето на него не му пука. Да не мислиш, че никога не е пушил трева?

— Предполагам, че не е злоупотребявал.

— Вероятно си прав. Но сигурно също допуска, че след като сме заедно, от време на време сме припалвали двамата, познай къде!

Крейг протегна краката си към ръба на малкото диванче, което всъщност бе и единственото място, където можеха да седнат гости или клиенти, и леко се усмихна:

— Няма да те издам, Там! Обещавам!

— Не съм казала, че ще ме издадеш, Галахад, знам, че няма. Но това не означава, че Уайът не е събрал две и две, а в нашия случай едно и едно — взе пилата и започна да пили ноктите си. — Смятам, че най-умното, което можем да направим, което всъщност вече направихме, е да си вземем поука, да бъдем малко по-разумни и да се откажем от тези неща заедно.

Киурко, с преплетени пред гърдите ръце, сви устни при това заявление.

— Какво? — попита Тамара. — Наистина ли смяташ, че ще ни е трудно?

— Не чак толкова трудно. По-скоро е излишно. На мен ми харесва. На теб ти харесва. Всички са съгласни, че не би трябвало да е незаконна. Тогава защо да се тревожа и да я отказвам напълно?

— Ами например защото е незаконна. Независимо дали трябва да е или не. Или защото искаш да работиш като правоохранител. Както вече отбеляза, ако те хванат, влиза в досието ти. И ще окаже влияние върху молбата ти. Ето ти основателна причина да се откажеш — блъсна стола си назад и се обърна към него. — Важното за момента е, че няма да има последствия в реалния живот. Твоето име може да присъства или да не присъства в списъка с клиентите на Воглър. Защото списъкът например може да е на хора, които всъщност му дължат пари.

Кратък смях.

— Това също!

— Ами ето. Ти може да го знаеш, но полицията не може да знае или да докаже каквото и да било, за който и да било от този списък. Дори всички останали да се изправят и да кажат, че са били негови клиенти, пак няма да има доказателства, че и ти си бил. И между другото, ако се притесняваш, че вестникът може да го публикува — забрави. Ще бъдат съдени оттук до Италия! Няма да стане!

— Добре — отсече той. — Убеди ме.

— Хубаво. Но най-важното е да не го правим вече. Доста лесно, а?

— Би трябвало да е — каза Киурко.

— Всичко е наред. Приключихме с този въпрос.

Уайът Хънт хвърли бегъл поглед към улица „Грант“ от прозореца в приемната си стая, след което се обърна отново към служителите си.

— Бих приветствал дори и най-незначителната идея.

— Ще ни подскажеш ли нещо — попита Киурко, — или поне какво да търсим? Има ли някакъв времеви период?

— Харди смята, че се е случило, когато е била в университета. Което означава преди от десет до четиринайсет години. Нещо, от което се срамува или още по-лошо. Очевидно смята, че ако се разчуе, все още може да й навлече неприятности.

— Добре — отвърна Тамара, която също бе получила своя дял от курсове по криминалистика, — статусът на ограничението се простира върху почти всичко, което е извършила тогава, като изключим, че е убила някого. Какво е направил Воглър, за да го вкарат в затвора? Може ли да е била замесена по някакъв начин в това?

Хънт насочи пръст към секретарката си.

— Ето! Оттук можете да започнете. Ако по някакъв начин е била замесена и Воглър е обрал пешкира… Колко добре го познаваше, Крейг? Говорил ли е някога за това?

— Не и пред мен. Бегло го познавам, само от кафенето. Можем да се докопаме до този списък и да попитаме някой от фигуриращите вътре дали знаят.

— Не бих заложил на това. А и смятам, че предположението на Там може да се окаже по-ползотворно. Провери дали няма съучастник или съучастници и разговаряй с тях.

— Харди просто трябва да я попита — каза Киурко. — Нали каквото и да му каже е неприкосновено? Никой друг няма да узнае. Не виждам проблем.

— Ами първият проблем е — дано не прозвуча користолюбиво, — че ако той я попита и тя му отговори, моята агенция няма да изкара пари. Другият е, че очевидно е обещала на мъжа си, чието име е Джоуел, че няма да се вижда с Диз, освен ако не присъстват и тримата. Как ти се струва всичко това?

Тамара вдигна ръка, сякаш бе прилежна ученичка и заговори моментално:

— Не би искала Джоуел да разбере.

— Шестица! — поклати глава Хънт. — Така предположих и аз. Което означава, че може въобще да не е нещо криминално. Просто някаква постъпка или поведение, за което предпочита той никога да не узнае.

— Направила е аборт — предположи Тамара.

Отново Хънт кимна глава в знак на съгласие.

— Не е невъзможно. Особено ако си съвестна католичка, каквато е тя, каквито всъщност са и двамата.

— Чакай малко — Киурко разкърши тяло и отново седна. — Плаща на Воглър деветдесет хиляди на година, за да не каже на съпруга й, че е направила аборт? А Воглър е единственият, който знае? Не ми се връзва нещо.

— Не знам, Крейг. Странни неща се случват. Може и Воглър да е бил бащата — Хънт се спусна от перваза на прозореца. — Нека първо да се съсредоточим върху пребиваването му в затвора — защо е попаднал, с кой се е размотавал и да проучим дали е свързано по някакъв начин с Мая.

— Това ми допада — отвърна Киурко.

— Добре. Междувременно ще подуша наоколо и да видим дали ще успея да говоря с някого, който си спомня нещо за нея от университета. Говорих за това с Диз вчера и той е малко притеснен, че ако Воглър я е изнудвал, тя би могла да знае нещо опасно, което всъщност не знае, че знае. Цялата ситуация е малко спешна.

Киурко вече бе на крака.

— Веднага се заемам — каза той.

 

 

Малко преди обяд, в бурен и ветровит есенен ден, Брако и Скиф отново бяха в Хейт-Ашбъри и разговаряха с възрастна жена на име Лори Брадфорд. Бяха се разположили около малка дървена масичка с дантелена покривка в ъгъла на кухнята й. Живееше на втория етаж в кооперация, с изглед към Ашбъри, срещу улицата с отбивка към алеята, на която Дилън Воглър бе застрелян.

Тя, разбира се, бе видяла полицията и тълпата миналата събота. Оттогава четеше за убийството и следеше отблизо развитието на разследването във вестниците. От два дена насам се опитваше да прецени дали си струва усилията да се обади за забелязано от нея възможно несъответствие и най-накрая бе решила, че си заслужава. Затова се намираха в нейното жилище.

— Сигурна ли сте? — попита я Скиф.

— Да, напълно. Чух два изстрела, а не един.

Госпожа Брадфорд, която бе близо седемдесетгодишна, бе облечена за срещата с инспекторите с лилав костюм, практични черни обувки и черно поло.

— Още когато ги чух си помислих да звънна в полицията, но тъй като нямаше раздвижване, писък или други звуци, предположих, че са били пиратки или нещо подобно. Ако наистина се бе случил някакъв инцидент, някой друг така или иначе щеше да се обади. Не че не бих искала да се замесвам. Хората винаги казват, че не искат да се замесват, но това не ме притеснява. По-скоро се самоубедих, че вероятно не се е случило нищо. Погледнах през прозореца — виждате, че имам ясна гледка върху първите няколко метра от алеята — и не видях нищо да се движи. Както и на улицата. Не искам да подавам фалшив сигнал, което би било по-лошо от това, да не се обадя въобще. Нали така? Както и да е… — обясняваше тя, а гласът й постепенно замря.

— Хубаво е, че се обадихте, госпожо — успокои я Брако. — Но досега не сме чули никой друг да споменава за повече от един изстрел.

Върху лицето на Брако се изписа раздразнението от нехайството, което цареше в Сан Франциско. Това все пак не беше Хънтър’с пойнт, където гърмяха пистолети всяка минута, но си мислеше, че е квартал, в който престъпността не е така висока и два изстрела от пистолет не са съвсем обичайно събитие. И очевидно нито един от гражданите не е бил склонен да се обади. Ако не ставаше въпрос за напалм, никой не обръщаше внимание.

Госпожа Брадфорд местеше поглед от единия инспектор към другия, сякаш молеше за тяхната прошка.

— Значи никой не се обадил на полицията?

— Не, госпожо.

— О, тогава наистина трябваше да звънна, нали?

— Това в момента няма значение, госпожо — отвърна Скиф. — Важното е, че сте се обадили и сега сме тук. Инспектор Брако и аз ще проверим съобщенията, за да видим дали някой друг се е обадил, за да ни уведоми за тези изстрели или да се оплаче от притеснителен шум в събота сутринта. Може би и други са помислили, че не е станал някакъв инцидент и затова съобщението не е стигнало до нас.

Брако се примъкна напред и постави лактите си върху масата.

— Бихте ли ни казали малко повече за тези изстрели? Например какъв беше интервалът между тях?

— Може би около минута. Между другото бе достатъчно дълъг. Не бяха последователни, тоест един след друг. Спомням си, че бях будна, но все още се намирах в леглото, когато чух първия. Лежах и се чудех какво беше това и изведнъж осъзнах. Сещате ли се? Сякаш не си напълно буден. Тогава реших, че наистина съм чула нещо и станах, за да видя какво всъщност може да е било и тъкмо бях стигнала до коридора, когато прокънтя и вторият.

— И какво направихте след това? — попита Скиф.

— Ами… — Лицето на госпожа Брадфорд се оживи при спомена. — Отидох до прозореца възможно най-бързо и погледнах към улицата и към алеята, но не знаех откъде точно идва звукът на изстрелите. Наистина не можех да определя. Както и да е. Но след като не видях никои да се движи и не чух нищо друго откъм улицата, реших, че вероятно не е нещо сериозно и че няма да звъня в полицията.

— Госпожо Брадфорд — обърна се към нея Скиф, — дали случайно не сте забелязали точното време на изстрелите?

— Да — отвърна тя. — Часът беше шест и десет минути. Имам предвид втория изстрел. Първият беше малко преди това, в шест и осем-девет минути. — Посочи към печката: — Според онзи дигитален часовник.

— Доколко сте сигурна — заинтересува се Брако, — че това е бил точно този звук?

— О, определено беше същият. Ако вторият е бил изстрел, тогава и първият е бил и обратното. Силен и остър. По-висок от телевизора — отново се завърна към любимата й тема: — Наистина трябваше да се обадя на полицията. Можеше някои да дойде тук бързо и да хване убиеца.

— Не се безпокойте, госпожо Брадфорд — Скиф потупа ръката й, поставена върху масата. — Всичко е наред. Постъпихте правилно, като ни се обадихте. Това е много важна информация, с която не разполагахме до този момент — хвърли едно око на Брако. — Може да промени цялата ни теория относно случая, и то само защото вие сте добър гражданин. Благодарим ви много.

 

 

Надолу по стълбите, където вече не можеше да ги чуе, Скиф започна да коментира чутото.

— Вярваш ли й?

— Смятам, че е чула нещо.

— Но имаше само един липсващ куршум от оръжието, с което е извършено престъплението!

— Евентуално оръжието, с което е извършено престъплението. Съответстващо на оръжието, с което е извършено престъплението. Споменът ми не е много точен, Дебра.

— Воглър не е застрелял никого в тази алея.

— Не е.

— И имаше само една гилза.

— Да.

— Което какво означава?

— Означава, че жената е почти на сто години! Че й е скучно да живее сама. Просто е чула шум същата сутрин, в която е прострелян Воглър.

Излязоха в мрачния и ветровит ден и се отправиха към Хейт, където, макар че бяха паркирали в законно обозначената зона, Даръл бе преминал през цялата процедура със закачането на станцията върху огледалото за обратно виждане и поставяне на визитната си картичка върху таблото. Вървяха по противоположната страна на улицата на „Бей Бийнс Уест“ и когато се изравниха със заведението, Скиф удари Брако по ръката.

— Даръл — промълви тя, — чакай малко. Погледни!

Двамата спряха.

— Какво?

— На вратата.

Брако бегло погледна, след което слезе от бордюра и тръгна да пресича улицата.

— Какво е това?

Когато се приближиха, отговорът се появи от само себе си. На предната врата бе закачен официален жълт лист от правителствен документ, на които бе изписано „Обнародване на недвижим имот“, с което се декларираше, че заведението е обект на конфискация от федералното правителство поради заведено дело за трафик на забранени субстанции.

— Джери Глас — отбеляза Скиф. — Страшно го харесвам този тип!