Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (23)

23.

Вратата на затворническата стая за посещения се залюля, отвори се и Харди се изправи, докато Мая влизаше. Той изчака търпеливо жената от охраната да му поиска разрешение и след това тя откопча белезниците на Мая с нежност, която той помисли за сърцераздирателна. Мая вече бе доказала, че е много по-твърда, отколкото изглежда, но Харди отдавна бе открил, че малките лични обиди са това, което смачква духа на хората зад решетките. Жената от охраната обаче беше внимателна, дори толкова внимателна, че докосна Мая по ръката и й кимна окуражително, преди да остави адвокат и клиент сами в малкото остъклено затворено помещение.

— Мразя това място, знаеш ли? — рече Мая, докато се настаняваха на металните си столове. — По-зле е даже от килията.

— И аз не мога да твърдя, че ми е от любимите.

Харди бързо разгледа обстановката. Беше идвал тук много пъти и малката полукръгла стая му бе добре позната. Преди известно време, не толкова отдавна, стаята, в която се намираха, беше „новият“ затвор и лъснатите бетонови подове и стъклени стени му изглеждаха сякаш придаваха определено чувство за пространство и светлина вътре в помещенията, които първоначално изглеждаха много по-малко депресиращи от предишните правоъгълни малки стаи, в които адвокатите идваха на посещения в стария затвор.

През годините обаче прозрачната топлина на тази стая също бе изчезнала по някакъв начин, може би заради душевния товар от всекидневната и употреба. Сега беше просто поредната стара стая, някак дори по-студена заради скромността, стерилността си и жестоката илюзия за пространство през стъклото.

— Може би трябва да ти вмъкна няколко килима и растения — предложи той. — Мога да ги донеса в куфарчето си по всяко време. Ще освежат мястото веднага, обзалагам се.

Неспособна да изимитира дори намек за несериозност, Мая простичко отвърна:

— Не съм сигурна, че ще помогне.

— Да, предполагам, че няма. — Харди се стараеше да поддържа висок дух и приятелски разговор, тъй като не виждаше причина да добавя допълнителна болка към тази на клиентите си, но понякога просто нямаше начин за това. — Джоуел отбивал ли се е?

Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си.

— Но навън, в обичайното място за посещения.

Ставаше дума за дългата стая за приятели и роднини, друга категория хора, различна от адвокатите, и доста подобна на онези, които дават по филмите — с дълга редица столове за посетители от едната страна на прозорци от плексиглас с вградени в тях високоговорители, правейки по този начин всеки истински личен контакт невъзможен.

— Нищо не се случва там. Той идва просто, защото има чувството, че така трябва.

— Идва — възрази Харди, — защото те обича.

— Добре — Мая очевидно не искаше да разговаря за това. Наклони глава и сведе поглед. След това попита с пресилен интерес: — Е, как се справихме днес?

— Щях да те питам същото.

— Не мога да повярвам, че продължават с това.

— Знам. И аз си го мислех.

— Особено с Левън. Нямат абсолютно нищо, нали?

— Твоето присъствие. Предполагам смятат, че това е всичко, от което ще се нуждаят, щом те натопят за Дилън.

Мая поседя неподвижно известно време, с ръце в скута.

— Продължавам да си мисля какво щеше да е, ако просто не беше носил тревата със себе си.

— Вероятно биха открили скривалището в дома му така или иначе, както и градината, и файловете също.

— Но ако не беше продавал тревата от заведението…

— Не можем да продължаваме да мислим какво би било „ако“, Мая. Продавал е.

— Прав си, така е. — Тя направи пауза. — Ами идването на Кати и Харлан днес? Помогна ли ни?

— Така смятам, въпреки че ми се иска да се беше посъветвала с мен първо.

Още едно мълчание.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Каквото поискаш.

— Другия човек, за който каза, че го е извършил. Някой търси ли го?

— Е, ченгетата — не. Това е сигурно.

— Ами ние?

— Ами ние какво?

— Търсим ли го.

— Или нея. Не забравяй, че може да е тя.

— Не, не бих го забравила. Но сериозно.

Този гамбит или предположение, или каквото и да беше, бе донякъде трогателен, но Харди задържа емоционалния си гард вдигнат. Въпреки че технически не беше от значение какво мислеше той за вината на Мая или съответно за липсата на такава, тя можеше и да смята, че би го стимулирало по някакъв начин на процеса, ако вярваше, че е невинна. И този въпрос очевидно предполагаше нейното предположение за друг убиец, без да й се налага директно да лъже адвоката си, като каже, че не го е извършила тя.

Проблемът беше, че той знаеше, че е извършила нещо. Нещо дяволски сериозно, за което Мая очевидно носеше огромен товар вина. И също така знаеше, или си мислеше, че знае, за какво е била изнудвана — нещо, свързано с обира или дори нещо още по-лошо, което бе направила с Дилън и Левън. Така че освен ако не беше убийство при тези обстоятелства…

„Момент“, каза си той. Точно така се тръгва по пътя на лудостта. Но след това си помисли: „Защо не?“ Бяха стигнали дотук. И попита:

— Мая, да или не, беше ли въвлечена в обира, който вкара Дилън и Левън в затвора?

Тя изправи гръб.

— Никой не може да докаже, че съм.

— Не това те попитах.

Мая се поколеба.

— Не. — Един удар на сърцето. — Не и този път.

— Значи точно затова беше изнудването?

Тя не отговори, обърна лице и се загледа в стената.

— Попитах — продължи Харди, — защото трябва да знаеш, че освен ако не си извършила убийство или друго ужасно престъпление по време на обирите, не могат да те обвинят в нищо. В нищо друго, тъй като е изтекъл срокът на давност.

Очите й отново се спряха върху него. Сълзи проблясваха в очите й.

— Защо си толкова сигурен, че са ме изнудвали?

— Например, защото това има най-много смисъл. Участвала си с тях в обири, докато си била в университета. Нали?

Най-сетне раменете й помръднаха с около сантиметър.

— Вече ти казах. Правила съм някои лоши неща.

— Достатъчно лоши, за да заслужиш живот в затвора ли, Мая? Достатъчно лоши, че никога повече да не живееш с децата или съпруга си?

Тя се вторачи през него.

— Искаш ли да ми кажеш какво си направила? Просто го направи. Поверително е. Никои друг никога няма да разбере.

— Не ме тормози. — Думите й прозвучаха спокойно.

— Не те тормозя. Само казвам, че можеш да ми кажеш всичко, което си направила.

— За какво? За да направиш нещо различно? Не мисля така. Мисля, че ще направиш абсолютно същите неща, ще използваш същите аргументи в съда, в каквото и да вярваш, че съм извършила наистина, нали така?

Вече ядосан, Харди не и отговори.

И след това, изведнъж, Мая му съобщи:

— Това, което изглежда не разбираш, е, че ме наказват — рече тя.

— За какво? Кой те наказва?

— Господ.

— Господ. — Харди почувства как гневът му започва да се топи, отмит от вълна съжаление към тази бедна жена. — Господ те наказва? Защо?

— По същата причина, поради която наказва всички.

— Заради това, което са извършили?

Тя седеше мълчаливо с лице към неговото.

— Мая?

— Ако е непростимо, да.

— Мислех, че неговата милост е безгранична.

Младата жена отговори тихичко:

— Не. Не за всичко.

— Не? Какво не би простил?

— Ако например нараниш нещо истински невинно… — Внезапно тя се сви и замлъкна.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. Не трябваше да казвам нищо.

Харди се приближи напред със стола си.

— Мая — каза, — да не би да говориш за нещо, което се е случило с теб, Дилън и Левън?

Приглушеният лаещ смях дори не наруши строгата линията на устните й.

— Ако дори можеш да ме попиташ това — отвърна тя, — очевидно нямаш ни най-малка представа какво значи „невинно“.

— Ами кажи ми.

— Като неродено. Такъв тип „невинно“. Какво ще кажеш за това?

Този отговор припомни на Харди разговора му с Хънт за това дали изнудването няма нещо общо с аборт в миналото й, затова я попита направо:

— Това ли е?

Но Мая решително поклати глава за „не“.

— Никога не бих го направила. Абсолютно никога. Но вече казах твърде много. Идеята ми е, че каквото и да се случи, каквото и Господ да реши, че трябва да стане, си го заслужавам. Спокойна съм. Помирила съм се с тази мисъл.

— Е, аз не съм.

Тя леко повдигна рамене.

— Съжалявам. — Посочи с ръка наоколо. — За всичко това.

— Аз също.

— Но… можем ли да се върнем към онова, което питах преди?

— Коя част по-точно?

— Търсенето на човека, който го е извършил?

Внезапна, черна, пулсираща болка дойде и се настани в пространството зад лявото око на Харди. Той вдигна ръка и разтри слепоочието си. Накъде биеше тази жена? Харди можеше да се сети за няколко начина, по които да изтълкува казаното от Мая тук този следобед като вид самопризнание. А сега го караше да търси истинския убиец.

Който, както предполагаше, много вероятно изобщо не съществуваше.

Той погледна към измъченото лице на клиентката си и се позабавлява с бързата мисъл, че тя би могла да е официално невменяема. Трябва ли да наеме психиатър и да и направят няколко теста? Ще бъде ли небрежен, ако не го направи?

Първият ден от процеса вече беше прекалено дълъг, прекалено стресиращ. На Харди му се струваше, че води непрестанна битка от рано сутринта.

И сега това.

Той разтри челото си.

— Мая — рече, — казваш ли ми направо и открито, че ти не си убила тези двама души?

Погледна го с широко отворени очи и примигна, отново ги отвори и за негово изумление избухна в истински, кратък смях.

— Разбира се, че не.

Двусмислено, както винаги. Разбира се, че не, не му казваше това направо и открито. Или, напротив, разбира се, че не тя бе убила Дилън и Левън. След което Мая добави съвсем сериозно:

— Как можа дори да кажеш подобно нещо?

Харди напусна затвора разтреперан и объркан. Когато отиваше да посети Мая, февруарското залязващо слънце напомняше на блед жълтък, които разпръсва светлината си над града. Когато си тръгваше и главата все още го болеше, навън бе паднала нощ и това допринесе съвсем за дезориентацията му. Кварталът около Съдебната палата изглеждаше по-безлюден от обичайно, но празнотата сякаш се задълбочаваше. Студен и силен вятър размяташе мръсотия и изхвърлените в канавките опаковки от заведения за бързо хранене. Харди трябваше да извърви няколко пресечки, за да се добере до мястото, на което бе паркирал автомобила си, но когато стигна до „Бекети“ — традиционно и успокояващо местенце, където предлагаха италианска храна на Шеста и Бренън, се замисли дали да не влезе вътре за коктейл или два — макар да знаеше, че това е лоша идея, когато си в първите дни на процес за убийство.

Разумът надделя.

Но той сви наляво, измина стотина метра надолу по улицата, почука на лилава врата, разположена в сив склад с гипсова мазилка, и почака около десет секунди пред шпионката, докато вратата се отвори и пред него застана Уайът Хънт.

— Бонбон или номер — каза Харди.

Хънт му отвърна почти веднага:

— Надявам се, че харесваш от малките желирани. Само това ми остана.

Той отвори вратата и отстъпи назад. Носеше черни шорти за тичане с логото на Найк и обувки за тенис, както и суичър на „Воините“, а кожата му блестеше, сякаш досега бе тренирал. Определено живееше на много удобно място за спортуване.

Бе превърнал един ужасно стар склад за цветя в неповторима околна среда. Таванът навярно бе поне двайсет стъпки висок. Бе разделил задната му част на местата, които му бяха необходими за живеене — спалня, баня, кабинет/библиотека и кухня. Което оставяше огромно празно пространство, вероятно шейсет, седемдесет или деветдесет стъпки отпред в склада. Харди бе идвал тук няколко пъти и преди, но всеки път оставаше изумен от факта, че Хънт паркираше своя мини купър в дома си, точно до гаражната врата, която се намираше в същата стена като вратата на жилището. Другата уникална особеност беше истинският баскетболен кош, който Хънт бе купил от „Воините“ последния път, когато бяха подновявали нещата си, за високопарната цена от четири хиляди долара.

В пространството между игрището и стаите от другата му страна той бе наредил върху стойки няколко китари, акустични и електрически. Усилватели, говорители, стерео уредба. Имаше също така и бюро до стената с два компютъра, на чиито екрани светеха два плажни скрийнсейвъра.

Но Харди още не бе влязъл навътре в склада, когато чу гласа на Хънт:

— Според мен можеш вече да излезеш. Май няма смисъл да се преструваме.

Джина Роук — боса, с мокра коса, шорти за тичане и синя фланелка — се появи някъде от задните стаи, вдигнала ръка за поздрав и с мила усмивка на на лицето си.

— Йо.

— Йо и на теб — отвърна Харди. — Не исках да ви прекъсвам. Ако сега моментът не е удобен…

— Преди половин час — заяви Джина, без да увърта — нямаше да е удобно. Сега моментът е точен.

— Все още мога да те почерпя с онези бонбони, ако искаш — намеси се и Хънт, — но мисля, че на мен вече ми е време за бира, ако предпочиташ да отидем в тази насока.

— Е, щом толкова настояваш — примири се Харди.

 

 

— Започвам да си мисля, че тя може наистина да е луда.

Харди, с бира в ръка, седеше на един от онези фотьойли със специална поставка за краката в кабинета — имаше много книги и списания, компактдискове и дивиди-та, наредени на белите лавици и телевизор с огромен плосък екран.

— Сега иска да тръгнем да търсим убиеца.

— Ние? — попита Хънт. — С нашия огромен екип по разследванията и неограничените ни ресурси?

— И аз нещо такова й казах — отвърна Харди.

Джина, която седеше до Хънт, се обади:

— Мислех, че е фактически виновна.

— Тя не ти ли каза, че го е извършила? — попита Хънт. — Мисля, че чух нещо подобно.

— Не с толкова много думи, но никога не го е отричала и през цялото време се държи все едно вече е осъдена сякаш го заслужава. Не е точно открито признание, но… — Харди отпи от бирата си.

— Както и да е, днес обаче ми каза, че не участвала и в обира с Левън и Дилън. Помислих си, че може да е било друг.

— Друг обир? — попита Джина. — Различен?

— Отново е двусмислено, но явно.

— Ами тогава — продължи тя, — за какво може да са я изнудвали?

— Попитах я и това. Заяви, че Господ я наказвал.

Това се стори на Хънт забавно.

— Не само нея — рече.

Харди кимна.

— На мен ли го казваш. След това пък изтърси — не можела да повярва как така съм могъл да си помисля, че го е извършила. Искам да кажа, ето ни, вече почти половин година се занимаваме с това и изведнъж не само че вече не знаем за какво е била изнудвана, то изобщо не се оказа онова, което мислехме, че е, ами сега иска и да открием кой е очистил онези двамата.

— Опитва се да те разиграва — заключи Джина.

— И аз така си помислих. Може би все още го мисля. Не знам. Но какво печели тя, ако е така? Какво? Доказва, че съм наивен? И какво от това? Какво й помага на нея?

Хънт прочисти гърлото си:

— Това може и да е очевидният отговора, а и аз не съм адвокат, разбира се, и може би не виждам нюансите като вас двамата, но ако той или тя съществува и откриете кой е, това не я ли отървава?

Харди седеше напред в стола си с лакти на коленете и увиснали рамене.

— С други думи — каза той, — ами ако не ме разиграва?

Хънт сви рамене.

— Трябва да го обмислим.

— Добре — рече Джина. — Но защо това излиза наяве точно сега?

— Не ми ли каза, че Диз го е споменал в съда днес? Другият човек. Може би е било първия път, когато тя се е замислила за този вариант като нещо, което можем наистина да направим.

— Да, обаче ето какво, Уайът — отвърна Харди, — нали знаеш за целия проблем с доказателствата, който имаме? Същото важи и ако има друг заподозрян, дори и виновен, който се крие в храстите. Това, което най-много мразя в цялата работа, защото е вярно, е, че Мая има не един, ами даже два чудесни мотива. Била е и на двете места. И, не знам дали е така, но смятам, че ако някой от нас беше изнудван в продължение на десет години, може би и на нас щеше доста да ни е писнало.

— Със сигурност — отвърна Джина. — Отдавна щях да съм ги очистила. И дори нямаше да оставя никакви доказателства.

— Това е моето момиче. — Хънт я тупна нежно по крака. — Напомни ми да унищожа онези наши тайни видеоклипове, които съм снимал досега. — След това се обърна към Харди: — Е, какво мислиш да правиш?

— Не зная. Ако сега ми казва съвсем открито, че не го е извършила, все още не съм сигурен дали точно това ми е нужно, за да я измъкна. Просто не мога да помисля, че с тези доказателства биха я осъдили, не и в този град.

— Е — добави Джина, — след като всичко останало съвпада, Диз, обичайно бих се съгласила с теб. Но ти имаш връзката Кати и Харлан…

— И за тях няма доказателство и това е…

— Самозалъгване — рече Роук. — Това е просто самозалъгване.

— Кое?

— Очевидно смяташ, че някое стандартно доказателство ще важи, дали за Мая в процеса, или за Харлан и Кати и съпруга на Мая за всички конфискувани неща. Но, както ти така красноречиво изтъкна днес в откриването си на процеса, тук не става дума за доказателства. И не говоря само за него, а за цялата процедура от начало до край. Стайър води делото, като подмолно внушава, че причината да няма доказателства е понеже Мая има приятели на високи постове, които имат властта и основанието да се отърват от тях, и познай какво? Тя затъва. А те седят там — кметицата и Харлан, — целите изтъкани от самонадеяност, но това не помага на клиентката ти. И е напълно сигурно, че не впечатлява Браун, която без съмнение и може би основателно гледа на това като на заплаха.

— Обожавам, когато се разгорещява така — обади се Хънт.

Но Харди не беше в настроение за шеги.

— Значи ти твърдиш, че…?

— Аз твърдя — отвърна Джина, — че ако имаш и най-малкият шанс на света да откриеш поне едно живо, дишащо човешко същество, което може да бъде прочутия „друг човек“, аз ще спра да намирам всички причини, които имам в момента, за да не го търся.

— Без доказателства? — попита Харди. — Дори нямам идея откъде да започна.

— Е, за това — намеси се и Хънт, — аз може и да имам една.