Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (30)

30.

Директните свидетелски показания на Бийл ги забавиха до обяд, така че нямаше да има кръстосан разпит поне до следобедната сесия и това устройваше Харди напълно. Той нямаше голяма представа какво, ако въобще имаше нещо такова, да я попита. Свидетелските й показания бяха честни и вероятно точни. Воглър без съмнение беше изнудвал Мая. Най-вероятно и той, и Пресли са били впили нокти в нея и затова тя е искала да се измъкне от тях. Стратегията, която бе решил да възприеме, изискваше здрави нерви по отношение липсата на физически доказателства, свързващи Мая с което и да е от престъпленията, но Бийл не бе предложила нищо, което чувстваше, че може да обори.

Беше получил гласово съобщение на мобилния си от Уайът Хънт, който му казваше, че ще обядва в ресторанта на Лу Гърка, ако Харди иска да научи с какво се е занимавал в „Бей Бийнс Уест“ и внезапно — ако не по някаква друга причина, то поне заради някакво нездраво любопитство към специалитета на заведението — това му се видя като добра идея. Така че той поседя, докато клиентката му, Стайър и по-голямата част от тълпата се изнизаха от съдебната зала, после се промъкна навън, слезе два етажа надолу до пълното с хора фоайе, където беше твърде пренаселено, за да може да го забележи някои.

Вече навън, с вдигната яка на палтото и прибрана брадичка, за да се предпази от хапещия студ, той притича през улицата до Лу, прекрачи спящото или безжизнено тяло пред вратата на заведението, след което се спусна по шестте петнисто бели стъпала, които го отведоха до истинския вход на ресторанта и люлеещите му се двойни врати, облицовани с червена кожа.

Както беше обичайно по обедно време, редовните клиенти седяха на бара. Всички двайсетина маси също бяха заети. Харди разпозна няколко ченгета, Харлан Фиск на малка масичка заедно с Черил Бийл, пет или шест колеги адвокати и няколко души от собственото му жури на една от страничните маси. И донякъде за негова изненада на най-голямата маса в заведението бяха Глицки, Трея, Дебра Скиф и Даръл Брако заедно със самия областен прокурор Кларънс Джакман, намръщен и очевидно погълнат от това, за което говореше Брако. Никой на масата не изглеждаше достатъчно весел, за да го прекъсне, и освен това Хънт бе вдигнал ръка и му махаше от едно от сепаретата, така че Харди си проправи път през тълпата и какофонията и се измъкна по-далеч от приказките на инспектора.

— Souvlaki lo mein — каза Хънт като поздрав.

— Това всъщност звучи вкусно.

— Така е, знам. Но предполагам, че има тайна съставка. Октопод или нещо подобно. Всичките малки пипала и спагети разбъркани заедно, така че да не можеш да познаеш кое кое е.

— Пипала на октопод и спагети? Мога да ги различа.

— Можеш ли? Как?

— Пипалата ще са по-дебели. И ще имат онези малки смукалца по себе си. Това ще ги издаде.

Точно в този момент собственикът спря до тяхната маса. Лу беше към средата на петдесетте или там някъде, с гъста черна коса, къси крака, солиден кръгъл стомах под колосаната си бяла риза.

— Хей, Диз, Уайът. Обяд или само питиета?

— Ще вземем октопода — рече Харди. — И ако може да махнете смукалцата от пипалата за Уайът. Той мисли, че са отвратителни.

Лицето на Лу изрази подобие на истинска болка.

— Няма октопод. Спагети и агнешко, може би и малко хумус. Превъзходно е.

— Може ли Чиу да сложи октопод в моето? — попита Хънт.

— Хайде бе, момчета, не виждате ли, че постоянно подтичвам насам-натам. Не правим замени, знаете го. Откога идвате тук? Ще ядете ли или не?

— Два специалитета — поръча Харди.

— А така. Вода, чай, бира, какво?

И двамата мъже избраха вода и Лу изчезна, за да вземе следващата поръчка. Харди вдигна глава и огледа помещението.

— Виж конференцията.

— Знам. Дойдоха тук няколко минути след мен. Не мисля, че има рожден ден.

Харди погледна натам и отново забеляза напрежението около масата.

— Може би просто не са толкова ентусиазирани, колкото сме ние за специалитета.

— Това са нашите момчета, нали така? Искам да кажа, които се занимават със случая.

— Скиф и Брако, да.

— Може би са се издънили.

— Най-вероятно имат още поне десет други случая, но винаги можем да се надяваме.

Водата пристигна — две халби с кубчета лед — и Харди отпи от своята.

— Е, как се оправяш със списъка ни?

— Бавно — отвърна Хънт. — Но бяхме прави за това, че целият персонал е знаел и участвал. Те наистина, ама наистина не искат да разговарят с истинските ченгета.

— Още ли продават от заведението?

— Не би ме изненадало. Въпреки че надали го правят на нивото на Дилън.

— Е, кой? Новият управител?

— Руиз. Точен тип. Но той казва, че имало човек на име Пако, който се оплаквал от Дилън, докато Левън е бил там, може би две седмици преди да бъде убит.

Харди седна изправено.

— И двамата са били там, Дилън и Левън?

— О, да. Доста често, поне всеки път, когато Левън е идвал да си вземе стоката.

— Е, ето ти го.

— С изключение на това, че няма Пако в списъка. Помолих Руиз да се оглежда за него, ако дойде отново, но той каза, че не го е виждал от големия ден насам. И, разбира се, би могъл да си измисля всичко това.

— Естествено.

Харди хвърли още един бърз поглед към масата на Глицки и хората там — точно толкова жизнерадостни, колкото и последния път.

— Днес сутринта си поговорих с твоя човек Крейг, да знаеш.

— Знам. Обади ми се. Може ли да ти помогне с нещо?

— Ами засега успя да каже, че Мая е била при Левън, но не и вътре в апартамента му. Така че, ако ми потрябва за нещо на свидетелската скамейка, няма да успее да нанесе много щети с тези показания.

— Всъщност може би е малко по-добре от това. По начина, по който ми звучи на мен, тя тъкмо е отишла там и не е могла да влезе, а не както излизаше обратното, че тъкмо е излизала.

— Голяма разлика — промърмори Харди.

— Без майтап. — Уайът се поколеба за секунда. — Но как ти се стори той?

— Кой, Крейг? Добре. Защо?

Хънт вдигна рамене.

— Той и Тамара скъсаха. Мисля, че има малко проблеми. Но казваш, че е бил добре?

— Стори ми се добре.

— Хубаво. Просто проверявам кученцата.

Хънт повъртя чашата си в мокрия кръг, който бе оставила на масата.

— Май разполагам и с нещо друго. Всъщност на Джина й хрумна, докато говорех за нещо друго. Ако има някакво значение.

— Мислиш ли, че имаш достатъчно резерви?

— Не искам да ти давам излишни надежди.

— Ще бъда нащрек. Междувременно, точно в този момент — продължи Харди, — не ми пука, ако ще и Дафи Дък да е източникът ти. Ще го приема.

— Добре. Какво знаеш за Тес Гранат?

Харди почувства, че би бил нищо без паметта си и отговорът му дойде за секунди.

— Филмова звезда. „Падащи листа“, „Смърт под звездна светлина“. Умряла беше тук в града, нали? Блъсната от кола, когато е била бременна, ако правилно си спомням.

Хънт кимна.

— Шофьор беглец. Майката и нероденото дете умират. Шофьорът така и не е открит.

— Добре.

— Добре. Знаеше ли, че тя е била сестра на Кати Уест?

С водата наполовина до устата му, Харди замръзна и бавно остави халбата на масата. Думите „неродено дете“ започнаха да се въртят в главата му. Както и детайлите от разговора му с Мая в стаята за посетители в затвора — когато говореше за невинността на нероденото, но отрече някога да е правила аборт. Думите й се върнаха с огромна сила.

Лу имаше обеден персонал от две бели жени и двама мъже филипинци — всичките на средна възраст, — които сервираха храната от кухнята до масите и никога не забавяха крачка. Една от жените се появи, пльосна специалитетите им на масата без излишни фанфари, след което метна и приборите им, увити в хартиени салфетки.

Харди най-сетне успя да проговори отново.

— Кога се е случило това с шофьора беглец?

— Март деветдесет и седма — отвърна Хънт. — Мая е била предпоследен курс тогава. Тогава явно нещата тръгват на зле при нея.

— Как се сети за това? — попита Харди. — Или Джина?

— Просто говорехме как започнах с всичко това и споменах една статия в университетския вестник, на която се бях натъкнал и в която ставаше дума, че Тес Гранат се падала леля на Мая. И попитах Джина какво й се е случило. Така че Джина, която е по-възрастна от мен, което никога не я оставям да забрави, си спомни за случая с шофьора и цялата история. И тогава ни просветна и на двамата.

— Има връзка?

— Може би си струва да се поразпита.

— Значи мислиш, че изнудването може да не е било заради обир?

— Не си мисля нищо. Просто се чудя. Смъртта на Гранат е била голяма работа тогава. Огромна.

Едно мускулче затрептя на челюстта на Харди.

— Освен това тогава са били заедно, знаеш ли? Мая и Дилън. — Хънт спря за момент, колкото да остави този факт да се уталожи, след което продължи: — Въпреки че през последната година или може би по-скоро са скъсали и тогава тя се е върнала към мажоретките и отново е открила религията.

— Това би обяснило много неща. Ако е знаела нещо за случая и не е отишла при ченгетата навреме, а след това семейството и е можело да разбере, тя е щяла да бъде прецакана. Семейството никога не би й простило и тя никога не би си простила сама. И това е причината да смята, че заслужава всичко, което й се случва. Ако Господ работи по библейското време, то просто й го връща сега за постъпката й тогава.

— Дяволски завладяваща теория — рече Хънт, — но лошите новини са, че всъщност не променя нещата кой знае колко. Дилън я е изнудвал за това, така че историята е същата и тя продължава да има същия мотив.

— Не точно. — Харди вече обмисляше как може да представи част от това пред журито. — Ако не е за нещо, което тя и Дилън са направили с Левън и имащо общо с дрога в университета, премахва Левън от картинката. Поне от нейната картинка.

— Освен ако Дилън не му е казал.

— Никога. Тъй като знанието е власт и така нататък, ако Дилън е единственият, който знае, а аз залагам на това, то той не би го разводнил, като каже на още някого.

— Прав си.

— Само понякога. Но би било хубаво, ако сега се окаже един от тези моменти.

Харди придърпа своя специалитет пред себе си и започна да човърка вътре с вилицата.

— Хмм. Изглежда като агнешки дреболии в гювече. — Това бе вероятно един от най-известните и мистериозни специалитети при Лу — не пристигаше в гювече и никой си нямаше и най-малка идея какво точно може да представлява „агнешкото“ — и се появяваше в менюто едва около шест пъти годишно.

— Мислиш ли, че агнешко може да означава октопод? — попита Хънт.

 

 

Но преди Харди да може да направи нещо с последната си информация, трябваше да се увери, че е вярна.

Той стоеше в широкия коридор зад Отделение 25 и чакаше, депресиран както винаги от окованите затворници, излизащи от асансьорите, които слизаха от килиите над него. Мая, преместена в новия затвор зад Съдебната палата, щеше да мине през черните врати, окована в своите лични малки вериги.

Дизмъс я видя и тръгна към нея, за да я посрещне. Месеците затвор не й се бяха отразили добре, разбира се. Тя бе помолила за къса подстрижка, за да намали липсата на блясък, предизвикана от грубия сапун, който ползваха в затвора, но резултатът беше занемарена, почти мъжка прическа, подобна на парцал за миене на под — и сега дори се бе изпъстрила със сиви косъмчета. Кожата й също бе придобила типичната за затвора бледност, въпреки че по ирония на съдбата Мая бе наддала около седем килограма с големите подноси висококалорична затворническа храна. И никой никога не би могъл да сбърка дълбоките резки около очите й с малки бръчици от смях.

Той я придружи в широката един и двайсет на два и четирийсет клетка в стената, свързана към задния вход на съдебната зала и металната врата се хлопна, когато съдебният пристав я затвори след тях. Тук тя чакаше всеки ден, обичайно съвсем сама, докато съдът влезе в заседание, и сега точно тук седяха двамата, върху бетонния ръб, които служеше като пейка.

Браун мина покрай тях, явно се връщаше от обяда си, заговорила се с някой от колегите си съдии и дори не погледна в тяхната посока.

— Тя е ужасен човек — каза Мая.

— Да, така е.

— Как някой такъв става съдия?

— Обичайно губернаторът ги посочва. След това просто продължават да ги избират.

— Значи необходимата им квалификация е да познават губернатор?

— И вероятно или да му дадат пари, или да му помогнат сам да си ги вземе.

— А ние защо не го направим? — Тя подръпна затворническата си униформа. — Съжалявам, чувствам се като ужасна кучка днес. И аз съм тази, която не би трябвало да е толкова осъдителна. Сигурна съм, че съдия Браун дава най-доброто от себе си. — Мая въздъхна дълбоко. — И като си помисля, че толкова неща в живота сме купили с Джоуел, преди всичко това да започне.

— Какви например?

— Сещаш се. Набиране на средства. Благотворителност. Да помагаме на хора като нея, за да ги изберат. Започвам да си мисля, че изобщо не става дума за справедливост. Чудя се какво сме правели, какво сме си мислели през цялото това време.

— Защитавали сте си интересите — рече Харди. — Придобивките. И в един момент сте се оказали с хора като Браун или Глас, ако става дума, за пазители. А те го приемат дяволски сериозно. Проблемът е, че щом веднъж сте успели да се окажете извън техния кръг, вече се превръщате във врагове. И ставате заплаха.

— Джоуел не е заплаха. — Най-сетне малко цвят се появи на лицето й. — Никога през живота си не е вършил нищо нечестно или незаконно. А всички го погнаха.

— Ще се оправи — каза Харди. — Но ще има нужда и от теб да се справяш заедно с него.

Тя обърна глава към него.

— Мислех, че за това ти плащаме.

Харди беше чувал подобни приказки и преди, и от съпруга, и от съпругата, дори от Харлан, и сега показа част от раздразнителността си.

— Както и двамата обсъждахме, понякога парите не ти носят това, което си очаквал. Понякога трябва да си промениш мирогледа. Представата за самия себе си. Като например, ти си тук, за да защитиш придобивките си или просто ще оставиш тези хора да ги вземат?

— Аз! Дали просто ще ги оставя да ги вземат? Все едно имам някакъв избор в това, което се случва тук? Или навън?

Дизмъс облегна гръб на стената и се обърна, за да срещне погледа й. Нямаше грам топлина в израза на лицето му.

— Имаш всички необходими избори, Мая.

Тя просто се загледа в него и поклати глава.

— За какво говориш? Нямам избор за нищо. Полудя ли?

— Може и да съм, като се опитвам да те защитавам с грешната теория, грешния мотив и с теб, седнала там, гледайки как го правя. Оставяйки ме да го правя.

— Не зная за какво говориш?

— Да, знаеш, Мая. Говоря за основите факти в случая. Дилън не те е изнудвал, защото сте продавали наркотици в университета и може би хората щели да разберат. Не беше това, нали? Въпреки че на това ти ме остави да изградя целия случай.

— И защо ми е да го правя?

— Две причини. Първо, чувствала си се виновна и си мислела, че заслужаваш да бъдеш наказана. И второ, никога не би могла да кажеш на някого истината. Дори и на адвоката си, защото не можеш да му вярваш достатъчно.

Харди се приведе напред, с лакти, опрени на коленете.

— Добре, достатъчно вече. Сега е моментът. Истина или лъжа, Мая. Дилън те изнудваше заради нещо, свързано със смъртта на леля ти, нали?

Тялото й леко залитна. Но не последваха думи.

— Какво беше, Мая? Знаеше кой я е блъснал и не каза на полицията? Твоята кола ли им беше заела?

Устата й увисна, а очите й заприличаха на стъклени.

— Била си там, нали, Мая? В колата с тях.

Харди внезапно почувства собствената си глава натежала, когато вероятната реалност го удари.

— Не — каза. — Ти си била шофьорът.

За един дълъг момент тя го гледа, сякаш той бе нейният палач, след което тих звук се изтръгна от гърлото й. Главата й се отпусна, а раменете й започнаха да треперят.

Сълзите й се разплискаха като дъждовни капки на пода между стъпалата й.

 

 

Мая вече се бе поуспокоила след плача и съвсем малко следи от него бяха останали по лицето й.

— Това, което има значение, е, че никой от семейството не трябва да знае. Което означава никой изобщо, защото който и да разбере, ще им каже. — Тя изпусна треперлива въздишка. — Ти как разбра?

— Съдба — отвърна Харди. — Моят следовател е споменал Тес Гранат и теб на приятелката си в едно и също изречение и ето ти го. Пазела си това в тайна сама през цялото време?

— Разбира се. Трябваше. — След това ръката й бързо се озова на крака му. — И ти също не можеш да кажеш на никого. Никога.

— Не, знам това. Няма нужда да се тревожиш. — Той се поколеба. — Но може би ти би могла.

Мая го погледна измъчено.

— Ако мислиш така — рече, — не разбираш семейството ми изобщо. Или мен. Или нищо от това, което се случва.

— Ами съпругът ти?

— Да му кажа, че съм убийца? Да му кажа, че майката на децата му е детеубийца?

Харди се поизправи, гърбът му беше плътно опрян до стената на килията.

— Прекалено си строга към себе си, Мая. Било е много отдавна.

Тя поклати глава.

— Беше вчера. Беше тази сутрин. Сега е, в този момент, за бога. Не разбираш ли? Убих я. Сестрата на майка ми. Сестрата на Кати и нероденото й дете. Любимката на всички.

— Било е инцидент.

— Бях напушена и пияна. И двете. Заредена. Беше убийство.

— И никога няма да си простиш за това.

— Защо ми е? Направих го. Ти би ли си простил?

— Не зная, да ти кажа честно. Може би след цялото това време щях да се изкуша да започна да опитвам.

— Времето не го е заличило.

— Можеше и така да стане, ако беше споделила товара с някого. Ако бе казала на някого. Може би ти трябва опрощение на греховете.

— Моля се за него всеки ден.

— Няма да дойде без някакво признание.

— Какво? Сега и свещеник ли стана?

— Далече съм от там — отвърна Харди. — Просто приятел грешник като теб самата. Но съм отглеждан като католик. Повярвай ми, знам как сработват нещата, когато искаш прошка.

— Някога убивал ли си някого?

Харди кимна.

— Бях във Виетнам. Убих много хора.

Включително и не само във Виетнам, помисли си той, но и жертвите на ужасяващата престрелка, от която беше част, тук, в Сан Франциско, резултатите от която направляваха кариерата му и емоционалната му стабилност през следващите три или четири години. Така че, да, той бе убил своя дял от хора. И също беше пазил своя дял тайни. Но Франи, децата му, Глицки, Роук — всички те знаеха какво бе направил, бяха минавали през последствията заедно с него и всичко това му бе помогнало.

Мая поклати глава.

— Виетнам е било убийство на война.

— Какво? Казваш го все едно това не се брои? А аз го почувствах така, сякаш се броеше, повярвай ми. Знам, че се броеше за семействата на жертвите. Знам, че се броеше и за мен. — Той си пое дъх. — Исках да кажа само, че според мен пазенето на тази тайна вече те е наранило достатъчно. Погледни каква сила е дала на Дилън Воглър.

— Мразех този човек.

— Мога да си представя. Беше ли в колата с теб?

Тя кимна.

— Беше неговата кола. Нямаше връзка с мен. Той просто я изми и после никога не каза на никого. Копелето.

— Кога започна изнудването?

— Не преди да излезе от затвора, но точно след това. Не можеше да си намери друга работа, въпреки че не мисля и че се е опитвал особено. Намери ме и ми напомни колко много съм му задължена заради мълчанието му.

— Схванах — кимна Харди.

— Не зная дали е така. Не зная дали някой може да разбере. — Брадичката й падна рязко надолу, като кукла на конци. — Никога не свършва. Един постоянен товар.

— Не обичам да натяквам, Мая, така че ще го кажа само още един път. Можеш да кажеш истината. Можеш поне да допуснеш Джоуел до себе си. Стоял е до теб през цялото това време и сега може би си мисли, че си убила някого. Той те обича. Може да се справи.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, прегърби се и започна да се люлее на бетонния ръб.

— Господи, Господи, Господи.

— Всичко е наред, Мая. Всичко е наред.

— Не. Не, не е наред. — Минаха няколко секунди, през които тя забави движенията си и най-накрая застана мирно. — Човек би си помислил, че ще съм подготвена за това. Искам да кажа, че това е великият мит, с които съм била отгледана и възпитана.

— Кой по-точно?

— Ева. Райската градина. Дървото на знанието за доброто и злото. Това беше всичко за мен, когато срещнах Дилън. Той беше змията, толкова привлекателен, толкова по-мъдър, така си мислех. Готов да опита всичко, нали знаеш, само заради преживяването от него. „Ето, опитай от това.“ И аз бях това дете, което никога не бе правило нищо, което беше просто… толкова наивно и глупаво. И знаеш ли кое беше истинската глупост?

— Кое?

— Бях наистина щастлива. — Тя погледна към Харди, търсейки следи по лицето му, че въобще е разбрал нещо. — Искам да кажа преди Дилън. Бях щастлив човек, добър човек. Но след това той започна да ме предизвиква и да ме разпитва за всичко, за това коя бях. „Как можеш да знаеш, че си толкова щастлива, колкото е възможно, без дори да си опитала някакво преживяване извън кутията на своя добре подреден малък живот? Може би просто се боиш да откриеш за какво става дума в истинския живот? И ако случаят ти е такъв, то тогава всичкото това така наречено щастие е просто страх и измама, нали така?“ — Очите й умоляваха Харди. — Как съм могла да не видя какво е правел?

— Било е изкушение, затова — отвърна Харди. — Ако е някаква утеха, съмнявам се, че и Ева е разбирала какво я чака, също като теб. Тя просто е искала знанието, да опита забранения плод.

— Една малка хапка. Това е всичко, което исках. Просто да разбера.

— Първородният грях — отбеляза Харди. — Е, ти не си първата, която го е извършила, нали? От край време е така. Някои биха казали, че това си е нормалното човешко състояние.

— Но не беше каквото очаквах.

— Не — отвърна Харди, — предполагам, че не е било.

— Това е ужасното нещо. И след това Тес. — Гласът й отново се пречупи. — Ако можех да си върна онези дни. Онзи ден.

Фразата на Джон Грийнлиф се повъртя в съзнанието на Харди — „От всички тъжни думи на езика или перото, най-тъжните са тези: а можеше да бъде“. Но той само обгърна с ръка раменете на клиентката си и я придърпа за момент към себе си.

— Все още имаш много дни пред себе си, Мая. По-добри. Обещавам ти.

Изведнъж приставът почука от страната на съдебната зала и отвори свързващата врата. Разпознавайки обичайната за тази стая картинка — заподозрян, изцеден от емоции, с почти обезобразено лице, подуто и зачервено от плач, — той пристъпи в стаичката и се наведе към Харди, питайки го с неочаквана загриженост:

— Всичко наред ли е, сър?

— Ако можете да ни дадете още няколко минути, ще ви бъда много благодарен — отвърна Харди. — И може би малко хартиени салфетки.