Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (35)

35.

Стайър може просто да бе решил да игнорира убийството на Руиз като фактор в делото на Мая, но като началник на отдел „Убийства“ Глицки не можеше да направи същото, дори и да му се искаше. А определено не беше така.

През последните няколко месеца, докато Ейб мрачно размишляваше върху инцидента на сина си, крайната прогноза и собствената си карма, Харди бе неприятно запознат с тази нова безчувствена персона дотам, че сега — срещайки се с него зад една завеса на частно сепаре в „При Сам“ — целият поток на този оправдан гняв, който се излъчваше от приятеля му, го порази като нещо опасно. Опасно за самия Ейб може би, но повече за инспекторите му — източникът на този гняв.

— И, ако можеш да си представиш — обясняваше той напрегнато, — сега Скиф е съвсем извън форма, задето не ги оставих да се занимават с Руиз. След всичко, което направиха с Воглър и Пресли, трябва да са доволни, че не съм ги понижил да се занимават с обири, или дори да патрулират. Да си припомнят някои от основните правила наново.

Харди намаза малко масло върху една питка.

— Може би трябва да минеш през съдебната зала, след като приключим тук, и да споделиш някои от тези мисли с Браун. Тя трябва да ги чуе.

— Не твърдя, че клиентката ти е невинна, Диз.

— Не. Разбира се, че не. Просто ме покани тук да си поговорим скришом, защото никой друг не иска да обядва с теб. И не мога да кажа, че ги виня. Въпреки че съм леко изненадан от Трея. Човек би си помислил, че след като ти е жена от толкова години, поне ще те съжалява. — Той лапна парче от хляба. — Защо Скиф иска Руиз? И Брако също предполагам?

— Защо мислиш?

— Очевидно защото отново е свързано с „Бей Бийнс Уест“. И ако случаят е такъв, те имат съмнения за Мая.

— Не, нямат. Дори едничко. Не ги питай.

— Ами ти?

— Не бих казал, че са точно съмнения за Мая, Диз. — Глицки надигна чашата си и изсипа няколко кубчета лед в устата си, след което ги сдъвка. — Просто не зная как са успели да придвижат целия случай дори дотук.

— Ти не знаеш? Аз знам. Джери Глас и Скиф. Цялата история е ненормална. Като мотивирано убийство, още по-малко пък две, нямаше никакъв смисъл още от самото начало. Не че Мая не може да е очистила тези двамата, но никога не е имало случай, основан на солидни доказателства. Знаеш го.

— Е, поне сега го мисля. Просто се чудя какво още ще изскочи, че да направи детайлите да изглеждат съвсем некадърни.

— Имаш предвид нещо като Лори Брадфорд?

— Достатъчно си близо. Говори ли с нея?

— Още не, но Уайът Хънт го направи. Сложих я в списъка си със свидетели, което е чудесно за добрите момчета, но не и за теб.

— Скиф и Брако са знаели всичко за нея и са решили, че не е важна.

— Така и предположих. Мисля си обаче, че би могла да бъде.

Глицки се отпусна назад, когато облеченият в смокинг професионален сервитьор дръпна завесата и взе поръчките им — обичайното за Харди, когато идваше тук — писия, и раци за Глицки. След като той ги остави, двамата мъже помълчаха малко и накрая Харди отбеляза:

— Е. Не ме повика тук, за да ми помогнеш да отърва Мая.

— Така е.

— Ами?

— Ами извиках те, защото делото започва да изглежда загубено за нас. Определено страната с Пресли поне.

— Както и трябва да бъде.

— Добре, признавам, може би. Това е проблемът, когато нещата се започват толкова немарливо и накрая станат политически.

— Повече или по-малко съм запознат с това, Ейб. Какво искаш?

Глицки направи пауза.

— Искам да знам дали ти е известно нещо, което трябва да зная за Руиз.

— Като например?

— Ако знаех, нямаше да има нужда да те питам, нали?

— Ако действително зная нещо, то как точно ще помогне на клиентката ми?

— Най-вероятно няма.

Харди се намръщи.

— Еха, наистина ме изкушаваш. Какво имаш дотук?

— Важно, нищо. Ако той не беше работил в „Бей Бийнс Уест“, щяхме да сме съвсем на нулата. — Глицки предъвка още едно кубче лед. — Както може би си предположил, това върви малко като хранителна верига.

Харди помисли за момент, но външно запази спокойствие, въпреки нуждата да покаже изненадата и удоволствието си.

— Кати?

Кимване.

— Зад кулисите, разбира се, и винаги опровержимо. Но чрез Кларънс, след това Батист. — Съответно областният прокурор и шефът на полицията. Сериозен натиск на високо равнище отгоре. — Управлението й помага за случая, особено след като чуха за вчерашното фиаско с Лори Брадфорд и че по някакъв начин солидно разследване в друго, свързано с „Бей Бийнс Уест“ убийство, ще освободи Мая. Не съм толкова сигурен в това. Може да помогне за Воглър, макар да смятам, че ще го отнесе за него, и няма да има нужда от него за Пресли. Но както и да е, Кати мисли, че Руиз ще отвори врата и тя малко или много ни предизвика да направим нещо по този въпрос, при това бързо, или може би нечия глава ще се търкулне.

— Твоята?

— Не е невъзможно. На Франк също. Който, ти сигурно си спомняш, служи за удоволствие на кмета.

Сервитьорът почука, дръпна завесите и остави чиниите им. Когато пердето се спусна зад гърба му, Харди се обърна към Глицки:

— Докъде бяхме стигнали?

— Кати Уест и Еухенио Руиз.

Дизмъс набучи парче риба на вилицата си, без да бърза. Най-сетне взе решение и отговори:

— Може и да имам нещо.

— Може. Това ми хареса.

— Знаех си, че така ще стане. Затова и се изразих точно така. Може и да имам нещо, ако ти имаш за какво да ми го размениш.

— Най-вероятно не. Но какво?

— Ако откриеш нещо, основано на това, което ще ти кажа сега, искам да разбера и аз.

Глицки не се поколеба дори за миг. Веднага заклати глава.

— Не мога да направя това.

— Хубаво.

— Диз.

— Без спорове, Еиб. Не можеш да го направиш, значи просто не можеш.

— Имаш предвид, ако ще помогне на случая ти?

— Имам предвид каквото и да е.

— Не мога. Знаеш, че не мога.

Харди сдъвка рибата и преглътна.

— Не е мой проблем. Моят проблем е моят клиент.

— Ами ако не й помага?

— Аз ще преценявам това. Съжалявам, но такива са правилата. — Той се поколеба. — Виж, ако така ще ти помогне, можеш да го споделяш и със Стайър. Просто не искам да виждам как нещо друго изчезва така, както се случи с Лори Брадфорд.

Харди, до момента неочаквано обнадежден от възможността да разполага с източниците на цялото полицейско управление, които да работят в негова полза, все пак не желаеше да настоява. Той държеше картите тук и Глицки или щеше да осъзнае този факт, или нямаше. Той отпи от содата си и сложи няколко парченца масло с подправки върху рибата си.

— Ще могат да го открият — каза Глицки.

Харди поклати глава.

— Преди това. Под масата — под същата тази маса, ако желаеш, — но преди да мине през Стайър и компания. От това, което казваш, излиза, че Джакман ще те подкрепи, а също и Батист.

— Моята група — отвърна той. — Брако и Скиф. Ако подкопая случая им…

— Разбирам. Въпреки че човек би могъл да поспори дали случаят вече не е достатъчно подкопан и те заслужават всичко, което им се случва. Но отново ти казвам, Ейб, проблемът не е мой. И хей, това, което имам, може и да не е важно.

Отне на Глицки още една цяла минута, може би повече, а Харди ядеше с очевидна наслада и не обръщаше внимание.

Най-сетне Глицки капитулира.

— Искаш ли да подпиша клетвена декларация, или думата ми ти е достатъчна?

Харди остави вилицата си. Пое си дълбоко дъх.

— Има човек, който може би се нарича Пако или може би не и който е познавал и Левън Пресли, и Дилън Воглър в университета и понякога се е мяркал в „Бей Бийнс Уест“, за да купува от тревата. Но не и след октомври.

— Може би се нарича Пако или може би не — повтори Ейб презрително. — Затова ли преговаряхме досега?

Харди сви рамене.

— С това разполагам, Ейб. Руиз го е търсил.

— Какво имаш предвид?

— Руиз щеше да се свърже с Уайът Хънт, ако Пако се върнеше отново в „Бей Бийнс Уест“. И между другото изглежда, че всички там са получавали дял от печалбите.

— Да, предполагахме нещо подобно. Този път ще разговарям с всички, не само с неколцина избрани. Но този Пако в списъка на Воглър ли е?

— Не.

— Не, разбира се, че не — отвърна Глицки. — Няма как да е бил. Ти как разбра за него?

— Първо Руиз. След това Мая.

Очите на Глицки се присвиха.

— И тя го е познавала.

— Знаела е за него. Името. В университета. Мотаел се е с Воглър и Пресли и — може би — е убил човек в магазин за алкохол, който са опитали да оберат.

Това спря Глицки посред хапката.

— Може би.

Харди сви рамене. Беше каквото беше.

— Къде?

— Не зная. Освен че е било най-вероятно средата на деветдесетте — деветдесет и пета или и шеста.

— Може да е било във вестниците. Сигурно е имало разследване. Може да е бил заподозрян.

— Забавлявай се на воля — рече Харди.

— Пако знаеше ли, че Руиз го е търсил?

— Нямам представа. Обаче някой от хората, които работят там, може да му е казал.

Глицки остави вилицата си.

— И не си измисляш всичко това?

— Ни най-малко.

 

 

След обяд Харди се изправи и се приближи до съдебния счетоводител на свидетелската скамейка, който му се стори също толкова спокоен, колкото бе цяла сутрин.

— Господин Шермър — започна, — вие дадохте доста голяма доза технически свидетелски показания за счетоводната практика, работата с числа. Възможно ли е с някои от тези числа да стане грешка?

— Ами да, разбира се. При някои до по-голяма степен, отколкото с други, но като цяло, да.

— Да вземем анализа, който предложихте за брутните приходи на „Бей Бийнс Уест“ срещу количеството сурово кафе, купено през изминалата фискална година, това повече или по-малко вероятно е да бъде сгрешено, отколкото други изчисления, които сте предоставили и споделили с журито?

— Ами има доста висок шанс за грешка. Все пак е приблизително.

— Приблизително с доста висок шанс за грешка. Разбирам. Има ли усвоен стандарт в индустрията, който да изброява толерантността за грешки в този вид анализи?

Сега за първи път лицето на Шермър се изкриви в нещо като гримаса.

— Не съм сигурен какво имате предвид.

— Е, имам предвид, че взимате определено количество суров продукт — кафе в този случай — и му правите анализ, който показва, че отнема, да речем, килограм кафе, за да се направят определен брой чаши кафе и след това заключвате, че заведението не е закупило достатъчно сурово кафе за направата на толкова чаши кафе, колкото е заявено, че са продадени. Не е ли това основната идея?

— В най-общи линии, да.

— Ами тогава можем ли да предположим, че такъв вид анализ е стандартен инструмент в индустрията?

— В общи линии, да.

— И с други продукти, така ли?

— Да.

— Ами с кафе? Това тест с дълга история на анализи и сравнения ли е с други подобни тестове?

— Ами не. Беше изработен специално за това заведение. „Бей Бийнс Уест“.

— Специално за това заведение? Искате да кажете, че други лицензирани и признати съдебни счетоводители като вас и организацията, към която принадлежите, не са установили еталонни тестове за сравнение, за да измервате благонадеждността на тези анализи?

— Ами не, не точно, но…

— Не е достатъчно, господин Шермър. Сега бихте ли казали на журито малко за методологията, която използвате за измерването на количеството кафе, необходимо за направата на чаша в „Бей Бийнс Уест“.

След като отново му бе даден шанс просто да изнесе лекция по специалността си, Шермър се облегна назад в стола и се обърна към съдебните заседатели.

— Ами събрах информация от други заведения за кафе в града, вериги заведения и притежания на частни лица, и взех средната стойност на чаши кафе, произведени от всеки сто килограма зърна.

— Колко такива заведения използвахте за сравнението?

— Десет.

— И колко различни вида кафени зърна са представени в отговора ви?

— Не зная какво имате предвид.

— Ами зърната идват от много различни места. Южна Америка, Африка, Ямайка и така нататък. Така че какви видове зърна бяха представени във вашия пример?

— Доколкото си спомням, повечето бяха от Колумбия.

— И това ли е единственият източник на кафените зърна на „Бей Бийнс Уест“ — Колумбия?

— Не, не мисля така.

— Значи са пристигали от целия свят, нали така?

— Да, така смятам.

— Добре. И знаете ли колко чувала са пристигнали от целия свят през последната фискална година в „Бей Бийнс Уест“?

— Не зная това, не и точно. Стотици най-малко.

— Но няколко хиляди килограма кафе най-малко, не бихте ли казали?

— Да, най-малко.

— И направихте ли тестове, за да се уверите, че цялото това кафе има еднаква плътност? Приблизителна стойност на зърна на килограм?

— Ами не.

— Значи представеният пример, който сте използвали за анализа, може да е бил със заведения, които използват повече или по-малко кафени зърна, за да направят една чаша, не е ли вярно?

— Предполагам. Да.

— И в действителност „Бей Бийнс Уест“ е много посещавано заведение, не е ли така?

— Да.

— Възможно ли е тази популярност да е била заради вкуса на кафето, предлагано там? Имам предвид, ако кафето е било по-силно или слабо, отколкото в заведенията, които сте използвали в примера си?

— Няма как да зная това.

— Добре тогава. — Харди погледна към журито, всички хора от което бяха с него, следяха кръстосания разпит с интерес, вместо с обичайната за след обедната почивка апатия. — Нека поговорим за минута, ако може, за кафето, правено от тези зърна. Има ли стандарт в „Бей Бийнс Уест“, който използват за силата на кафето? Силно? Нормално? Слабо?

— Използвах нормално, тъй като това е обичайната за заведението смеска.

— Но не сервират ли и други кафета с различна сила?

— Да.

— И по-слаби и по-силни?

— Да, и точно заради това използвах нормално, за да бъде средно изчислението.

— Но знаете ли със сигурност какъв точно процент от свареното кафе е било слабо, нормално или силно?

Шермър си пое въздух. Вече определено не се забавляваше.

— Не.

— Ами еспресо?

— Какво за него?

— Това е било доста голям процент от кафето, което се е продавало в „Бей Бийнс Уест“, не е ли така?

— Да, така е.

— Знаете ли точния процент, господин Шермър?

— Не.

— А еспресото се пече различно от другите сортове кафе, не е ли така?

— Да.

Харди, безпощадно затрупващ мъжа с въпроси, реши да спре за минута, за да не изглежда коравосърдечен пред журито. Отиде обратно до бюрото си, отпи глътка вода, кимна леко първо на клиентката си, след това на Джоуел Таунсхенд и Харлан Фиск, които седяха един до друг на първия ред. Той придърпа папката с документи пред себе си и се престори, че чете от нея, след което се обърна и отново зае мястото си в средата на съдебната зала.

— Господин Шермър, в началото на този кръстосан разпит вие казахте, че вашият анализ на закупено сурово кафе срещу сервирано кафе е бил само приблизителен с толерантност към грешки, не е ли така?

— Да.

— Но няма стандарт в индустрията, който да определя коя е приемливата толерантност към грешки за анализи на заведения за кафе, нали така? Не и за това конкретно сравнение?

— Правилно.

— Сега бихте ли могли да поясните за журито, и след въпросите, които ви зададох, колко висока може да бъде толерантността към грешки на анализ като този, с различна плътност на зърната и различна сила на различните кафени напитки?

— Не зная дали бих могъл да кажа.

— Десет процента? Двайсет?

Зад него Стайър се изправи, за да възрази.

— Тормози свидетеля, Ваша чест.

— Не, ще го разреша — отсъди Браун. — Отхвърля се.

Харди веднага зададе въпроса си отново:

— Толерантността към грешки, господин Шермър? Може ли да бъде, например, двайсет процента?

— Да. Да, предполагам, че би могла.

— Всъщност след като няма стандарт в индустрията за тази толерантност към грешки за този конкретен тест, би могла дори да е по-висока, нали?

— На теория, предполагам, че да.

— Какво ще кажете за петдесет процента? Би ли могла да е толкова?

— Ами наистина не мисля така.

— Не мислите така? — повтори Харди с точно необходимото наблягане върху „мисля“, за да покаже гледната си точка пред журито.

— Правилно. Не мисля така.

— Добре, тогава нека останем с двайсетте процента, които вие признахте за възможна толерантност към грешки. Сега, ако може да ви помоля за момент да прочетете отново истинските числа на приходите, които сте дали в свидетелските си показания. — Харди бързо отиде до бюрото си и този път взе със себе си своята жълта папка. — Казахте, че количеството закупено сурово кафе трябва да осигури приходи от продадени кафени напитки на стойност триста и седемдесет хиляди долара, а вместо това „Бей Бийнс Уест“ е декларирало приходи на стойност четиристотин шейсет и две хиляди долара, не е ли така?

— Да.

— И ще се съгласите ли, сър, че двайсет процента от триста и седемдесет хиляди долара — толерантността към грешки, която ние обсъдихме — е седемдесет и четири хиляди долара?

— Звучи ми правилно.

— Наистина е правилно, сър. Което означава, че според вашите собствени изчисления, приходите от закупено сурово кафе на „Бей Бийнс Уест“ лесно биха могли да бъдат четиристотин четирийсет и четири хиляди долара, или само шестнайсет хиляди долара по-малко от декларирания приход, не е ли така?

Напълно обезсърчен до момента, Шермър гледаше пода пред себе си.

— Така звучи.

— Е, господин Шермър — рече Харди, — имайки предвид вашите директни показания, описващи шейсет и седем лесно допустими счетоводни грешки, разлика от шестнайсет хиляди долара при брутен доход между триста и четиристотин хиляди долара струва ли ви се сега толкова обезателно като индикатор за пране на пари?

Стайър тръгна да се изправя, но преди да успее да възрази, свидетелят отговори:

— Не непременно, не.

Съдията разреши отговора и Харди се извърна, усмихнат.

— Нямам повече въпроси.

Стайър също нямаше.

— Господин Шермър — обади се Браун, — можете да слезете. Господин Стайър, следващият ви свидетел.

Стайър погледна към Харди, след това отново към съдията.

— Ваша чест, Народът се оттегля.

Браун кимна и погледна нагоре.

— Много добре. Господин Харди, предполагам, че имате молба за издаване на решение?

— Да, Ваша чест.

— Много добре. Дами и господа съдебни заседатели. Ще ви дам по-дълга почивка от обичайната. Моля помнете моя съвет да не формирате или изразявате мнение по случая или да го обсъждате един с друг или с трети лица, докато същината на въпроса не ви е предоставена. Ще ви очаквам обратно след четирийсет и пет минути.

 

 

Десет минути по-късно, когато Браун отново бе заела мястото си, Харди направи своя 1118.1 — своето искане за сваляне на всички обвинения за Воглър и Пресли. Нормално това бе формално искане, което се правеше в края на изложението на случая на обвинението на всеки наказателен процес. Но поне що се отнасяше до Пресли, Харди наистина смяташе, че може да има за какво да говори.

— Ваша чест — започна той, — нито един разумен съдебен заседател не би могъл наистина да осъди клиента ми, особено що се отнася до убийството на Левън Пресли.

Стайър защити обвиненията.

— Въпреки признанието на инспектор Скиф за липсата на физически доказателства по това убийство, няма промяна в искането на обвинението. Наистина има малко физически доказателства, но, както знаете, има други видове доказателства, и те могат да бъдат достатъчни. Свидетелски показания на очевидец например. Чувство на вина. Това са повърхностни, но важни доказателства.

— Да, Ваша чест. Но бремето за доказателствата се пада на обвинението. Да докаже не само, че Мая е била в коридора, но и че е била в апартамента, и дори повече от това, че когато е била там, е убила Левън Пресли. А те нямат дори нещо, което бегло да се доближава до това. Не може просто да осъждате човек с мотив, който се е случил най-близо до мястото на убийството, особено в случай като този, където нямате идея кой друг може да е имал мотив. Или, по същия начин, някой, който е бил вътре. Няма нужда да доказвам, че Мая не е била в апартамента. Господин Стайър трябва да докаже обратното. А такова доказателство просто няма. Ако оставите журито да вземе под внимание подобно доказателство, би било не само грешка относно обвиненията по случая на Левън Пресли, но и би покварило всякаква присъда по случая на Воглър.

Харди знаеше, че прекалява. Обичайно съдията можеше да забележи кога доказателствата бяха наистина толкова слаби, колкото защитата твърдеше и знаеше, че журито просто ще обяви обвиняемия за невинен и след това защитата няма да има какво да обжалва. Но Харди омаловажаваше това пред Браун. Като навързваше обвиненията заедно той се опитваше да покаже, че съдията ще поквари всяка присъда по случая на Воглър, независимо как се произнесеше журито по случая на Пресли и дали щеше да обяви обвиняемата за невинна.

Така че Браун трябваше да вземе това решение или да очаква да чуе за него по-късно на обжалването. Харди я бе притиснал в ъгъла и тя го знаеше. Но прие ситуацията с ледено мълчание, очите й се присвиха. Обръщайки се към стенографката, тя каза:

— Ан, надявам се, че записваш всичко това.

— Да, Ваша чест.

— Господин Стайър. Някакъв коментар?

— Ваша чест, обвинението отхвърля усилията на господин Харди да навърже двете обвинения заедно по този начин. Всяко обвинение е самостоятелно и независимо, всяко е обосновано от собствени доказателства и по този начин съдът трябва да отсъди.

— Никой не може да свърже Мая с онова място, Ваша чест — рече Харди. — Не можете да искате от журито да реши дали е била там, ако нищо не я поставя там.

— Мога да правя каквото си поискам в моята съдебна зала, господин Харди. Бих могла да се кача на бюрото си и да танцувам, ако поискам.

— Да, разбира се, Ваша чест, нямах предвид, че не можете…

— Но това казахте, господин Харди.

— Извинете, Ваша чест. Изразих се погрешно.

— Извинението е отбелязано. — И сега Браун го изненада. — Добре. Господин Харди, вие изразихте интересна гледна точка. Дайте ми момент, моля.

Тя се наклони напред, облегна лакти на бюрото си и скръсти пръсти пред носа си, след което затвори очи. Най-сетне раменете й помръднаха и Браун отново вдигна глава.

— Този въпрос е прекалено сложен, за да го реша на момента. Обявявам почивка за още половин час. Ще имам решение, преди съдебните заседатели да са заели местата си.