Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (11)

11.

Харди се появи в кабинета на Фаръл неочаквано, като носеше деликатесни сандвичи и диетични коли. Едва ги бяха разопаковали, когато се обади Франи. И двамата партньори седяха на разнебитеното канапе, а храната им, салфетките, пакетчетата чипс и содите стояха на ниската масичка пред тях.

Франи му предаде проведен разговор с Трея, която й съобщила, че са извадили Закари от изкуствената кома и са провели процедура, наричана „тест чрез ощипване“ и детето е реагирало, което изглежда бяха много добри новини. Вероятно подуването бе спаднало и вече обсъждаха възстановяването на дура матер и затварянето на черепната кутия през следващите два дни.

Докторите споделили с Ейб и Трея, че синът им се намира вън от непосредствена опасност, върви към подобрение и може да се възстанови напълно. Макар че при подобен род наранявания следва продължителен период на наблюдение и търпение, за да може да се определи дали ще възникнат впоследствие проблеми при развитието, познавателните способности или моторните умения. Това все още звучеше доста сериозно на Харди, с което Франи се съгласи, но в сравнение с опасенията им през последните четири дни, бе възможно най-благополучното развитие на събитията.

Харди затвори телефона и изпита голямо облекчение. Пресегна се за своята напитка и се облегна. Предаде същината на разговора на Уес, заключавайки:

— Видя ли? Нещата понякога се обръщат за добро.

Фаръл все още не бе в настроение да се съгласи с него. Всъщност неговата самоувереност и дух се бяха оттеглили така далеч, че дори носеше обикновен костюм, без забавните тениски отдолу. Появи се рано сутринта със сресана коса, чиято дължина можеше да се определи като относително прилична. Сега се бе прегърбил на дивана, държеше сандвича си над масата, а от него се сипеха парчета маруля и капеха разни подправки.

— Понякога се обръщат. Изключително много се радвам за детето на Еиб, а и за него. Но още не съм ти казал… Тази сутрин звъня Джеф Елиът.

— И какво имаше да сподели нашият най-уважаван журналист?

— Просто искаше да ме предупреди, защото сме приятели. „Кроникъл“ обмисля да пише за историята с тревата и да публикува целия списък с изявените демони и пушачи на трева.

— Не може да се случи. Няма да се случи. Дори и след милион години.

— Защо не?

— Защото името ти, фигуриращо в списък на нечий компютър, не означава нищо. Нали не си признал каквото и да било на Скиф, когато ти се е обадила и те е разпитвала?

— Със сигурност — Фаръл превъртя очи. — Да не съм бавноразвиващ се?

— Това имам предвид. Не си. Така че не се връзвай. Не разполага с нищо, което може да докаже. Край на историята. Още повече няма как да превърнат тази история в градска дискусия. Не звучи като нещо, с което Джеф би се занимавал.

Фаръл сдъвка и преглътна, отпивайки глътка кола.

— Не. Говореше за обичайните новини. Може би си прав за проблема с оклеветяването, но от вестника сигурно са изкушени. Това е страхотна история.

— Няма никаква история. Не могат да я публикуват.

— Добре. Но изглежда в списъка фигурират интересни личности, като изключим моя милост и сътрудника на Уайът. А обществеността би искала да знае.

— Кой например? — поинтересува се Харди.

— Джеф, Господ да го благослови, не искаше да ги изрежда по име. Но има поне един съдия, повече от двама началници от градската управа, няколко видни преподаватели, двама надзорници, няколко актьори, въобще публични личности от този род… Между другото и някакви от областната прокуратура…

— Вече говориш за прецакване — отбеляза Харди. — Само ти намеквам, че тези от областната прокуратура са наистина прецакани. Поне онези, които не са се сетили да си вземат медицински разрешителни за ползване на марихуана.

— Да, ще се търкалят глави със сигурност. Ако все още работех тук, бих ги омаял, бих им предложил да ги представлявам за малко пари и бих ги подкарал по ведомост.

— Ти все още работиш тук, Уес, за това не се тревожи.

— Не се притеснявам, че мога да бъда уволнен, Диз — погледна отстрани на дивана. — Да ти кажа истината, срамувам се, че тези лайна излагат фирмата по този нелеп начин. Ти и Джина не го заслужавате, а и не е най-добрата светлина, в която могат да се представят съдружниците, не е ли така?

Диз махна с ръка.

— Уес, става въпрос за марихуана в Сан Франциско през двайсет и първи век! Ще отшуми за седмица, може би две. Оценявам чувствата ти, но, честно казано, на никого не му пука.

— Ще им запука, ако се окаже, че това убийство е извършено за малко блага тревица.

— Няма да се окаже. Който и да е застрелял Дилън, не е взел и грам от нея.

— Как би могъл да знаеш това?

— Бил е с раницата си, пълна с трева. Как ти звучи това?

— Ами как ти звучи, ако също така е бутал и количка за пазаруване, пълна със същите неща и стрелецът е избягал заедно с нея?

Предположението накара Харди да се замисли за секунда, след което разтърси глава, опитвайки се да пропъди недопустимата мисъл.

— Не се е случило, Уес. Виж, в най-лошия случай, ако „Кроникъл“ публикува статията, ще продадат няколко броя, но историята сама по себе си няма да представлява интерес за всички останали.

 

 

Всъщност представляваше интерес поне за един служител в Сан Франциско — за новоизлюпения главен секретар на Прокуратурата на Съединените американски щати Джери Глас.

Предишният главен секретар, който бе възприеман от централните власти за прекалено толерантен, бе един от печално известните уволнени от Алберто Гонзалес. С приемането на длъжността Глас не губи и миг, за да се наложи и докаже като твърд и безкомпромисен обвинител и стабилно да се противопостави срещу по-либералната култура на града, който Хърб Кайен — легендарният публицист на „Кроникъл“ — бе кръстил Багдад край Залива.

Глас, който бе на трийсет и пет години, беше добре сложен, макар и леко закръглен, обикновено изглеждащ екземпляр и имаше типичния за работещите в кабинети пепеляв тен на лицето. Бе гладко избръснат, а светло-кафявата му коса беше подстригана късо, леко по-ниско от дясната страна. Окастряше бакенбардите си, следвайки линията на върха на ушите. Също така той беше агресивен и амбициозен. Бе възприемал предишната си месторабота — най-точно определено — за задънена улица. Затова раздаваше наляво и надясно резюмета, поддържаше добри взаимоотношения с бившия си началник, в момента помощник-областен прокурор във Вашингтон, и именно той успя да му уреди настоящото му назначение в Сан Франциско. Джери енергично го прие. Предвид всички тези обстоятелства, нямаше никакво намерение да следва посоката на предшественика си и сред многото си приоритети, първо се захвана и положи неимоверни усилия, за да затвори медицинските приемни за употреба на марихуана, които бяха около дванайсетина. Това винаги е бил деликатен стремеж на централната власт, откакто щатът Калифорния и градът и окръгът Сан Франциско одобряваха или поне си затваряха очите пред така наречените благоприятни условия за „състрадателна употреба“.

Но Джери беше там, за да наложи спазването на законодателството на Съединените щати, не на местното, а употребата на марихуана бе федерално престъпление. Името му беше попаднало няколко пъти в пресата още през първата година от назначението му, тъй като бе преследвал няколко души, разпространяващи марихуана за медицинска употреба, но освен лъсването на консервативната му същност — което не бе преимущество в културната среда на Сан Франциско — с тези действия постигна твърде малко, за да се вдигне рейтингът му.

И изведнъж, през хладния следобед в средата на седмицата, пред него седеше Дебра Скиф. Досега няколко пъти се бе сблъсквал с привлекателната инспекторка от отдел „Убийства“ в ресторанта на Лу Гърка и планираше, ако му се отдаде възможност, да се срещнат отново там. Но сега сама бе дошла в неговия кабинет и му разказваше за някакво убийство на управител на кафене в затънтения Хейт-Ашбъри.

До настоящия момент подочул слухове и чел за убийството във вестниците, Глас бе поразен как Скиф му разказва с безизразно лице, че тя и партньорът й Брако не са оповестили линията с дрогата пред медиите просто защото не им е хрумнало, че може да има важно значение — след като очевидно никаква марихуана не е била открадната, значи не би могла да представлява мотив за убийството.

Тя отхвърли възражението му с махване с ръка.

— Виж, Джери, винаги дрогата присъства в картинката при убийство. Угарка от марихуана, изпаднала от преминаваща кола, приспособления за употреба на наркотици, открити при сигнал за домашно насилие или членове на банда, натъпкани догоре с кокаин и хероин. Винаги изскача отнякъде. Не го коментираш повече, отколкото времето. „Другата ни новина тази вечер — произнесе с възможно най-сериозната си интонация на гласа, — Шон Джонсън бе прострелян седемнайсет пъти при стрелба от преминаващ автомобил в Хънтър’с пойнт^[1], докато бе мъгливо.“ Общо взето, мъглата не се споменава.

— Но нали този тип Воглър е разполагал с цяла градина с марихуана на тавана си? Която струва хиляди долари, не е ли така?

— Така е, но все пак нямаме причина да вярваме, че това е свързано с убийството още от самото начало. Предадохме частта с наркотиците на отдела и приключваме.

— Но защо? — Глас нагласи очилата си.

През следващите няколко минути Скиф му преразказа в основни линии главните насоки от разследването.

— Критичната точка е — тя заключаваше, — ние мислим… всъщност сме почти убедени, че Мая, Джанси и Робърт Трип са ни излъгали в повечето случаи, поне повече от веднъж. Разполагаме с мотиви за всеки един от тях — за двете жени поотделно и заедно в ситуацията с Джанси и Трип, но нямаме и едно доказателство и със сигурност нищо, което може да се приеме за преимущество, за да подтикнем някой от тях да се разприказва. Но например сме сигурни, че Воглър е изнудвал Мая и че вероятно Джанси е знаела за това, но ако и двете кажат, че не е — отново стигаме до задънена улица.

— Не може ли просто да ги притиснете повечко?

— Можем, но както отбелязах, донякъде е безсмислено, без нови преимущества, някаква промяна в статуквото. Не разполагаме с реални доказателства, които да са много убедителни — тя заклати глава. — Отново разговаряхме с тях, по два пъти, но Джанси и Трип са отрепетирали доста добре своята част, а Мая си е наела адвокат. Пък и се досещаш, че около нея трябва да пипаме по-полека.

— Защо?

— Заради политическите й връзки, които аз ненавиждам, а и Даръл ненавижда, но какво да се прави. Чисто и просто Даръл и Харлан Фиск са били партньори, а Мая е сестра на Харлан.

Очите на Джери се ококориха.

— Да не би да говориш за надзорника Фиск?

— Точно така.

— Това означава, че също така е и племенница на кметицата Уест?

— Предполагам, че да.

Глас изправи стойка, а тези обстоятелства приковаха вниманието му.

— Господин Фиск меси ли се във вашето разследване? Разговарял ли е с партньора ти?

— Доколкото знам, не. Това би било малко неудобно, въпреки че…

Скиф спря.

— Какво?

— Ами — продължи тя — името на Харлан е сред всички останали имена, които може да разпознаеш. Бил е един от редовните клиенти на Воглър.

Това вече накара Глас да замръзне. Погледна я косо през очилата си.

— Клиенти за марихуана? Сигурна ли си?

— Напълно. Фигурира в списъка.

— Какъв списък?

— О, съжалявам. Не съм ли ти споменала за списъка? — Осведоми го своевременно за уличаващите компютърни файлове. — Както и да е, изглежда съществуват много взаимовръзки между всичките тези хора и търсим повод, за да раздрусаме почвата под краката им и да разберем какво всъщност представляват техните отношения. Например изнудването. За какво точно е било? Достатъчно сериозно ли е, че да подтикне Мая да го убие, за да го накара да замлъкне? Или от друга страна…

— Не — Глас вдигна ръка, за да я възпре. — Задръж за секунда. Нека да се върнем към това, което наистина има значение. Нали спомена, че според Мая тя не е знаела за продаваната в заведението и трева? Доколко е вярно? Особено ако брат й е един от клиентите — изчака Скиф да схване и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. — Това ми хрумна. Още повече че кметицата — все пак аз донякъде съм нов в този град, но ако не бъркам, протежира Харлан. Значи и тя е знаела или поне би трябвало да знае. Мая колко е плащала на Воглър?

— Деветдесет хиляди — отвърна Скиф.

— Добре, това е достатъчно или почти достатъчно, за да продължим. Смяташ ли, че е наистина възможно да е плащал процент от продажбата на дрога на Мая, която в края на краищата го е вредила в този бизнес?

Скиф продължаваше да клати глава.

— Искаш да кажеш, че Воглър…

— Казвам, че ми се струва, че той е бил неин партньор. Което би обяснило неговото кавалерско отношение към нея почти толкова, колкото и изнудването, не е ли така? Може да се държи с нея както си поиска, защото не може да го уволни, след като е неин доставчик. Заедно са в тази яма.

Думите на Глас звучаха разумно, макар тя или Брако да не бяха обмисляли възможността, че цялата работа може да се отнася до тревата. Причината, поради която посети днес Глас, бе, че се надяваше той да предприеме някакви прокурорски действия по линия на марихуаната, които биха поизнервили главните свидетели, като например да повдигнат евентуални обвинения в тази посока. В замяна на което щяха да им обещаят по-снизходително отношение и може би ще склонят да го разменят срещу информация, свързана с убийството.

Но Джери отскочи на съвсем друго ниво, приемайки Мая за главно действащо лице. Смяташе, че въоръжена с политически връзки, дори и с полицейско покровителство, тя бе почти неуязвима за подозрение, какво остава за разследване.

И вместо предполагаемото изнудване поради нещо, което може би е или не е извършила в миналото, убийството всъщност се свеждаше до обичайната история, свързана с наркотици, която е приключила зле. Мая е убила своя служител поради многобройните типични причини — искал е по-голям дял, продавал е и на свои клиенти и я е изключвал, станал е небрежен или труден за контролиране.

Джери се беше облегнал в стола си, бе поставил ръце върху бюрото пред себе си, а замечтаният отблясък в очите му просветваше над здраво стиснатите му устни.

— Знам как можем да накараме тези хора да говорят.

 

 

Глицки отново седеше отпуснат в кабинета си, с лакти върху облегалките на стола и с притиснати към устните ръце. Бе се върнал на работа само защото нищо друго не му оставаше да прави. Закари бе излязъл от комата, макар че утре отново щяха да го оперират, за да му затворят черепа. Опитваше се да гледа разумно на ситуацията и съзнаваше, че има поводи за надежда и все пак единственото, което можеше да изпитва, бе дълбока ненавист към самия себе си. Независимо какво казваха Трея, Харди или който и да било друг, много добре знаеше, че цялата ситуация е заради допусната от него грешка.

Беше се разсеял, бе позволил синът му да бъде ударен от кола и все още съществуваше голяма вероятност момчето му да умре. Дори и да не се случеше това, сигурно никога нямаше да е съвсем наред с главата. Нямаше да могат да определят размера и степента на нараняването с години напред.

Бе изгасил лампите, така че отново високият прозорец осигуряваше единствената светлина в помещението, а тя не бе особено силна.

Определено не приветстваше посещения от гости.

Но въпреки това, когато някой почука, Ейб се изправи и съобщи:

— Идвам!

Брако мушна глава през вратата.

— Сър? Да включа ли осветлението?

— Разбира се.

Глицки сложи ръка пред лицето си, за да се предпази от внезапната светлина, след което свали ръката си и се изправи лице в лице с двамата си инспектори с примижали очи.

— Влизайте и сядайте.

Брако се бе отправил към стола, но Скиф забеляза външния вид на Ейб, спря на прага и го попита:

— Добре ли сте, лейтенант?

Той се обърна, за да я погледне и изненада сам себе си, като промълви:

— Синът ми се намира в болница. Блъсна го кола. Тази сутрин излезе от кома, но му предстои още една операция утре. Съжалявам, че не съм на себе си напоследък. Какво бих могъл да направя за вас?

И двамата инспектори го заляха със съчувствия и въпроси, на които той добросъвестно отговори, без всъщност да схваща много смисъла им. Долавяше само някакъв шум поради постоянното бумтене на чувството за вина в главата му.

Най-накрая смътно осъзна, че всъщност вече говореха за друго, свързано с техния случай и няколко минути по-късно, сред безсмисления шум, изправи ръка.

— Какво става? — попита Скиф, която изглежда бе говорителят. — Можеш ли да повториш последната част? Да не би да говориш за Джери Глас? Федералният Джери Глас?

— Да, сър, но затова е толкова добре, евентуално де. Твърди, че дрогата е достатъчна, особено при количеството, което открихме в жилището му, а и попадението с конфискацията…

— Конфискация?

Скиф разклати ентусиазирано глава.

— Изземане на имуществото им!

Глицки отвърна:

— Знам какво представлява конфискация, Дебра. Чие имущество?

— Може би на Воглър, ако успеем да докажем, че е закупено с част от печалбата от продажбата на наркотици, но най-хубаво би било изземането на имуществото на Мая Таунсхенд и може би на съпруга й Джоуел.

— Да не би да говориш за недвижими имоти „Таунсхенд“? — попита Глицки.

Брако най-накрая проговори:

— Работата може да стане много дебела, Ейб. Милиони и милиони долари.

— Те са били в бизнеса с наркотици? Аз си мислех, че тя не знае нищо за това.

— Е, това е нейната версия — отбеляза Скиф. — Но двамата с Даръл всъщност не й вярваме. И Джери Глас не й вярва. Той смята, че може да убеди федерален съдебен състав и да го докаже.

— Ами всичко това е много добре, но как е свързано с убийството, което се опитвате да разкриете? Все още се занимаваме с убийства тук, нали? Да ни би това да се е променило по време на отсъствието ми?

— Джери смята, че убийството на Воглър е само върхът на айсберга. От една страна конфискува имуществото им, от друга ги заплашва със съдебен процес за убийство, а междувременно се запознава отблизо с документацията относно имотите им, банкови извлечения и прочие. Така можем да свържем доста неща.

— Плюс това — прибави Брако, — заплахата сама по себе си е доста могъщо преимущество. Казват ни истината или…

— Схванах концепцията — отвърна той, — но не бих казал, че ми харесва.

— Какво не й харесваш? — попита Скиф.

— Ами като за начало, ако не разполагате с доказателства, на какво основание тези хора са се превърнали в заподозрени? Или поне един от тях! Имате ли някои предвид?

— Мая ми изглежда подходяща, лейтенант — каза Скиф. — Била е на сцената на убийството, извършено с нейния пистолет. Знаем и за отношенията й с Воглър, които могат да се опишат най-общо като странни.

— Тогава я доведете тук и я изцедете.

— Не е така лесно — отбеляза Скиф. — Вече се е подсигурила с адвокат. Вашият приятел Дизмъс Харди.

— Прекрасно! — Глицки започна да изучава тавана, след което продължи: — Ами списъкът с клиентите на Воглър? Смятате ли, че е възможно да го е извършил някой от списъка?

— Защо? — заинтригува се Брако.

Въздишка.

— Обикновените тъпи причини, Даръл. Смесил е марихуаната с магданоз и на някого не му е харесала. Или просто някой е полудявал бавно и в един момент е превъртял. Или се е заял с някого за пет долара, Или някоя друга от хилядите възможни причини. Разговаряли ли сте въобще с някой от тези хора?

— С някои — каза Скиф. — Те са седемдесет и двама, Ейб!

— Съжалявам, наистина съжалявам. Но ми се струва, че поне трябва да разговаряте с тях, дори и само за да ги елиминирате. Разберете кой къде е бил в събота сутринта. Знам, че е отегчително, но това ни е работата. Понякога просто трябва да положим усилия.

— Ами Джери Глас? — попита Скиф.

— Не знам… — отвърна Глицки. — Ако бях на ваше място, бих ви предложил да не тръгвате по тази наклонена плоскост засега, поне докато не се появи някой убедителен заподозрян, който може да бъде притиснат с конфискация или изправяне пред федерален съдебен състав. Да се надяваме за момента, че няма да ни се пречка много.