Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (19)

19.

Имаше съдии от Наказателния съд, които Харди харесваше много, няколко, които при възможност предпочиташе да избягва, и един-единствен, когото дълбоко презираше. Това бе Мариан Браун.

Историята между тях беше толкова екстремна, че дори включваше отсъдено нарушение за обида към Съда и действителен престой на жена му в затвора. Всъщност вярваше, че ако въобще се стигне до обжалване, би могъл да спечели, като се аргументира, че Браун е трябвало да се оттегли, когато е разбрала, че той ще защитава заподозряна в убийство в нейната съдебна зала. От друга страна, ако наистина се притесняваше от вероятността да не получи справедлив процес при нея, можеше да се позове на член 170, алинея 6.

Тази част от Кодекса на щата Калифорния предполагаше, че защитник може веднъж да изиска освобождаване на съдия от дело, без да посочва конкретна причина. Адвокатът просто полага клетва и подава обикновена декларация, че е твърдо убеден, че назначеният съдия е предубеден спрямо него или спрямо интересите на неговия клиент, което го подтиква да смята, че не би могъл да получи справедлив процес.

Това беше всичко — без изслушвания, без доказателства. Декларацията сама по себе си премахва съдията завинаги от делото, а оттеглянето се докладва пред Съдебния съвет. Когато за определен съдия се получат прекалено много декларации, се оказва специално внимание от контролните съдебни органи.

Но този ход имаше своята цена.

Първо, съдилищата ненавиждаха оттеглянията. Те не само поставяха петно върху името на техни колеги, заслужено или не, но и разместваха разписанието на всички останали, защото един съдия трябваше да поеме делото, друг неговите и така нататък. Дори и съдиите да презираха обекта на оттеглянето, повече презираха високомерието на обикновения адвокат, дръзнал да предположи, че някой от тяхното племе може да не е справедлив и обективен.

Така че, ако Харди упражнеше това свое право, бе много вероятно незабавно да се окаже в съдебната зала на най-зле настроения към защитниците съдия, който може да бъде изнамерен в наличност и разполагащ с допълнителен мотив, за да превърне живота на Харди в същински ад. Даваше си реална сметка за опасността, на която се подлага, ако поеме по този път.

Затова избра да рискува със съдия Браун. Можеше да го сметнат за суеверен или луд, но същата съдийка му бе отредена на последния му процес за убийство преди четири години. Това обстоятелство не бе допаднало както на нея, така и на него. Обаче делото така и не се разгледа пред съдебни заседатели, защото ключовият свидетел на прокуратурата бе променил показанията си през единайсетия час от началото му. Клиентката на Харди бе излязла от Съда като свободна жена, независимо кой удряше чукчето. Вече бе доказал, че може да спечели в нейната съдебна зала и ако веднъж го е постигнал, би могъл да го направи отново.

Сега, седнал в Отделение 25 на третия етаж в Съдебната палата, в очакване клиентката му да се появи в залата, Харди се удиви отново на мисълта, че е на път да започне доста раздухан вече в пресата процес за убийство. Чувстваше се смътно отговорен и не толкова смътно неподготвен за развоя на събитията. Със сигурност някой друг, по-добър адвокат, би приключил със случая след предварителното изслушване, което се проведе преди малко повече от четири месеца, около две седмици след ареста на Мая.

В края на това фиаско, Мая бе задължена да отговаря пред съда.

Бе подал проформа във Върховния съд жалба 995, която целеше отхвърляне на двете обвинения в убийство от първа степен срещу Мая на основание, че прокуратурата не бе успяла да предостави дори и вероятен мотив, който да дава основания да се предполага, че тя е извършила тези убийства.

Харди дори си бе позволил известна доза оптимизъм. Имаше достатъчно доказателства, за да се възбуди процес, но със сигурност съдът щеше да съзре същите слабости при наличните доказателства, които самият той бе забелязал. Затова настоя — а и Мая имаше право на това — предварителното изслушване да се проведе десет работни дни след нейния арест. Бе преценил, че може да обори доказателствата, а и не виждаше начин делото да се развие в по-положителна посока за защитата. Но ето че сега се намираше в съдебната зала на Браун.

Бе сбъркал.

Другата причина, поради която искаше бързо провеждане на изслушването беше, че арестът на Мая бе широко отразен в медиите и градът безумно се вълнуваше. Прецени, че положението единствено ще се влошава и поне за това се оказа прав. Процесът при закрити врати и свързаното с него разследване, проведено от Джери Глас от страна на федералното правителство, съпроводено с публични заплахи за конфискация на имуществото на семейство, дейно участващо в развитието и политическото управление на града, бе изкусно претворено в повествование, което разпалваше въображението на хората. Харди предполагаше, че това ще се случи.

Познавайки в общи линии политическата класа на Сан Франциско, както и сработването между вероятните съдебни заседатели, склонни към изпитване на малко симпатия, но много враждебност и завист — публичното око обикновено бе злонамерено настроено към предприемачи и политици, — искаше по-ускорено провеждане на процеса, преди всеки един жител на Сан Франциско да бъде повлиян от инсинуациите, оклеветяването и жлъчта от страна на пресата спрямо неговата клиентка, далеч преди всеки да има възможност сам да вземе решение. Съдебните заседатели не винаги издаваха присъди на базата на факти. Понякога гласуваха съобразно собствените си предубеждения. Поради недостатъчността на доказателствата за същинските убийства, през октомври вярваше, че ускоряването бе единственият шанс да освободи клиентката си и да прекрати дебата какви хора са Таунсхенд и какво всъщност трябва да представляват предприемачите и лобистите.

Сега, в средата на февруари, се намираха тук, под председателството на Браун, изправени пред развитие, което се бе стремил и борил да избегне, но се бе стоварило върху главата му. Бе изисквал неотложно провеждане на процеса и сега щеше да го получи.

Дори действайки възможно най-бързо, така и не успя да избегне вторичната вреда, която продължаваше да оказва пагубно влияние върху разширения състав на семействата Фиск, Таунсхенд и Уест, съответно на Харлан, Мая и на кметицата — Кати Уест. Оказа се, че изисканите от Федералната власт документи, особено финансовите извлечения, попаднали в способни ръце, като тези на Джери Глас, биха могли да представляват доста силно оръжие.

Когато федералният процес бе започнал, Глас едва бе намерил време да хвърли бегъл поглед на счетоводните книги на „Бей Бийнс Уест“, да не коментираме проучването на обширната дейност на Джоуел Таунсхенд и как всъщност биха могли да бъдат свързани помежду си. Но откакто бе открита връзката между продажбата на марихуана от страна на Дилън Воглър и „Бей Бийнс Уест“, която бе необходима на прокуратурата, за да установи смислен мотив за извършеното от Мая убийство, Глас и неговата дясна ръка Дебра Скиф, очевидно бяха доставяли на обвинението каквото можеха във връзка с поставените под въпрос финансови връзки между кафенето и семейство Таунсхенд.

Това не причини големи щети по време на предварителното изслушване, макар вероятността за пране на пари очевидно да бе изиграла своята роля при решението на Съда — съдебните заседатели трябваше да претеглят доказателствата и да достигнат до собствено заключение в случая на Мая. Но през следващите няколко месеца и особено през последните две седмици, следователите на Глас и „броячите на зърна“ най-накрая успяха да изровят нещо, което решиха, че е съкровище и разкрива сложните финансови взаимоотношения и уговорки. Сега щяха да замесят Таунсхенд, Харлан и Кати Уест, както и още няколко големи играчи в най-малкото будещо въпроси, дори неетично и незаконно разследване.

Потенциални подкупи, преференциално отношение, недокументирани срещи от обществен интерес в нарушение на градските наредби. Много малка част от това всъщност бе доказана, но Глас бе успял да парализира дейността на „Беи Бийнс Уест“, а правителството бе предприело съответните предварителни постъпки за запориране на цялата сграда, поради осъществяваната продажба на наркотици. Заведението все още функционираше ден за ден. Мая можеше да се позове на Петата поправка и да не отговаря на никакви въпроси, свързани с процедурата по конфискация, докато криминалното й дело бе все още висящо. Всякакви окончателни решения бяха оставени на заден план засега, но сами по себе си въпросите хвърляха сянката на вина върху Мая и всичко, до което се бе докоснала.

Сметките на „Бей Бийнс Уест“ бяха водени невероятно небрежно. Например Мая бе написала чек на Воглър от собствената си банкова сметка за шест хиляди долара за спешни поправки следствие на наводнение през юли и още един личен чек за половин заплата, на стойност три хиляди седемстотин и петдесет долара през миналия март. Никъде не беше отбелязано, че той й е върнал тези пари. Имаше чекове на стойност повече от трийсет хиляди долара от Воглър за Мая през последните две години без никакво обяснение в нейните документи. Единственият въпрос, който възникваше, бе какво точно незаконно деяние се криеше под тези действия.

Мая обясни на Харди, че е била ангажирана с децата да ги води на училище или да се занимава с тях през ваканциите и не е успявала да се отбива до кафенето и да подписва чекове. Също така е занемарила плащанията на самата себе си от сметките на фирмата, въпреки многобройните си посещения, когато е имала възможността да го стори. Няма никаква представа какви точно чекове Воглър й е давал да подписва. Той се е грижел за счетоводните книги. В настоящата обстановка подобни обяснения бяха крайно дискредитиращи.

Победата на Глас бе широко възприетата истина, че всъщност Таунсхенд са участвали в бизнес с наркотици, което изигра огромна роля в начина, по който хората възприемаха семейство Таунсхенд. Публичното мнение бе тласнато далеч от презумпцията за невинност. Изведнъж се оказа, че ако правиш бизнес с Джоуел Таунсхенд, Харлан Фиск или Кати Уест, всъщност ако въобще имаш работа с градската управа, то ще бъдеш измамен. Това е просто начинът, по който „тези хора“ вършат нещата.

Точно тази сутрин Харди бе прочел статия от първата страница на „Кроникъл“, продължаваща на следващите страници, задавяща се от язвителност как надзорникът Фиск и кметицата трябва да се оттеглят или да бъдат подведени под отговорност. Това биене на барабани се чуваше все по-силно. Дори и в офиса на Харди обсъждаха тази тема.

И макар всичко това да нямаше нищо общо с престъпленията, в които Мая беше обвинена, Харди знаеше, че ще има много общо с Пол Стайър — познат още като Поли или Нервака, адвоката на Прокуратурата, поел случая — и как ще оползотвори той наличните доказателства. За неопитно око цялата драма, която щеше да се разиграе в съдебната зала, можеше да бъде възприета като конспирация с много пипала, обвързана с продажба на наркотици и морална низост по високите етажи.

Въпреки панаирджийския си прякор, Стайър — в средата на трийсетте години — бе сериозен адвокат, макар че според Харди притежаваше много малко индивидуалност или чувство за хумор. Макар че прякорът му предизвикваше тревога.

Беше всеизвестна истина, че в съдебната зала това, което не знаеш, би те наранило, а Харди така и не бе успял да изнамери някаква клюка или мръсотия за Нервака, което вероятно означаваше, че пази своя почерк — както и възможните си умни ходове и мръснишки номера — добре скрити, докато не опре до тях, за да нанесе удар и да причини най-големите щети. Разбира се, бе възможно този прякор да е просто саркастичен и да означава, че Стайър е точно това, което изглежда: добре образован и подготвен, непредубеден, добре изглеждащ действащ адвокат. Естествено точно в момента не изглеждаше никак опасен, облегнал се назад на скамейката, разговаряйки приятелски с Джери Глас. Двамата бяха спретнати, образовани и подготвени, уверени в собствените си морални принципи амбициозни мъже, вършещи черната работа на обществото — единият за държавата, а другият за щата.

Харди почувства как стомахът му се обръща.

На предната скамейка се намираше и Дебра Скиф, която бе започнала да излиза с Глас, вероятно вече бяха интимни. Продължавайки да се оглежда, в полезрението му попадна и Даръл Брако, който му хвърли бърз, двусмислен поглед. Отмести очи от полицая, който все пак не му изглеждаше ентусиазиран колкото Скиф относно вината на Мая и проявената проницателност при ареста й, но във водовъртежа, който бяха сътворили, неговите съмнения със сигурност бяха оставени настрана. Все пак погледът му подейства ободряващо на Дизмъс.

Или бе изпълнен със съжаление.

При сигнала, даден от съдебния пристав, Харди се изправи и отиде до вратата на гърба на съдебната зала, водеща към коридора и към стаята на съдията. Там, извън погледа на съдебните заседатели, приставът свали белезниците от ръцете на Мая и двамата влязоха, следвани от служителя на съда. Заеха местата си.

Харди смяташе за проява на съдебно безсрамие, макар по-скоро да бе откровена лична обида към него, решението на Браун Мая да няма право да се преоблече или да носи обикновени ежедневни дрехи, когато се явява на процеса. Изрази становище, че клиентката му ще трябва да седи до него в оранжев гащеризон по време на процеса.

Харди, полудял от гняв, написа резюме от петдесет страници, преди да успее да убеди Браун, че при провеждането на множество федерални и щатски дела, по категоричен начин се смяташе, че подсъдимите имат безпрекословно право да се появят пред заседателите в цивилни дрехи. Написа, че облечена като затворничка, ще бъде възприета от съдебните заседатели като различна от гражданин, който пледира, че е невинен. Не бе проницателно психологическо наблюдение, че внушението е, че вече е виновна за нещо, осъдена. Не би следвало да е в затвора и така облечена, ако не бе извършила нещо и не представляваше опасност за обществото. Позицията на Браун бе нелепа и бе отхвърлена от съдилищата завинаги преди повече от петдесет години. Въпреки това тя допусна това абсолютно неподлежащо на дебат положение неохотно и с нежелание.

Шумът от коридора намаля слабо. Мая объркано погледна Харди, а след това се огледа около себе си, кимна на мъжа си, седнал на първия ред от нейната страна. Може би се почувства облекчена, че не вижда тук децата си, които живееха със семейство Фиск, докато тя се намираше в затвора.

Харди си помисли, че всичко това е ужасно. Просто ужасно.

А онова, което го влошаваше и направо му се струваше непоносимо, бе, че въпреки липсата на убедителни доказателства най-накрая той почти бе изгубил вярата, че тя всъщност не е виновна за двете убийства.

Разбира се, съзнаваше, че го е извършила против волята си, за да не се разкрие нещо или да й се наложи да лежи в затвора.

Също така, докато семейството й и нейният свят отвън изглежда се сгромолясваха, с времето ставаше все по-примирена и по-малко концентрирана върху защитата си и се държеше сякаш заслужава това, което й се случва. Все още си придаваше вид, че има желание да бъде доказана нейната невинност, но по-скоро защото децата й имаха нужда тя да бъде невинна. Не би желала да живеят с факта, че тяхната майка се намира в затвора, осъдена за убийство. За самата нея изглежда това не представляваше толкова критичен въпрос.

Когато всички станаха, Харди се изправи и издърпа нейния стол, защото друг пристав вкарваше съдебните заседатели от стая, намираща се в най-отдалечената част на същия коридор, по който Харди и Мая току-що бяха минали, за да влязат в съдебната зала. Когато всички заседатели седнаха, тя също седна, а адвокатът побутна стола й напред, докато тя не се настани удобно. Докато я подготвяше за изпитанието, Мая хвърли поглед към новоизбраните съдебни заседатели и кимна няколко пъти, като се стараеше да осъществи колкото се може по-естествен контакт с очи.

Според него съдебните заседатели бяха сносни. Девет мъже и три жени. Петима бели, четирима афроамериканци, трима азиатци. Всички на възраст между четирийсет и седемдесет години и Харди предположи, поради различни нюанси, че поне седмина или осмина бяха пробвали марихуана. Деветима от тях имаха стабилна работа. Двама от мъжете и една жена бяха пенсионери, постигнали умерен успех в работата си. Харди бе изненадан, че Стайър не бе освободил някои от тях. Вероятно прокурорът не бе оценил достатъчно ролята на предубежденията при стратегията си за избор на съдебни заседатели.

Макар Харди да знаеше, че понякога просто е късметлия.

Въпреки че, предвид развоя на събитията, това хич не важеше в този случай.

Но още преди Харди да има възможността да седне отново, зад него хората в коридора се развълнуваха и двамата с Мая се обърнаха, за да разберат причината.

— Виж! — възкликна Харди.

По средата на коридора към съдебната зала вървеше Кати Уест — самата кметица на Сан Франциско, съпровождана от племенника си Харлан Фиск и малка процесия от членове на техния екип, а лека усмивка играеше в ъгълчетата на устните й. Зад тях се носеха репортери, почитатели на съдебните дела и някои, които просто бяха любопитни. Когато Кати и Харлан стигнаха до предната редица и се опитаха да седнат до Джоуеп, в помещението вече нямаше къде да пуснеш игла, а залата неуморимо и трудно удържимо жужеше.

Приставът очевидно бе загубил представа как точно да постъпи — особено след като Кати се ръкува с него, — защото позволи на кметицата да наруши установените правила и тя се пресегна през решетките и се здрависа с Харди и с племенницата си. Харлан придърпа адвоката и му прошушна:

— Това е хрумване на Кати в момент на въодушевление. Може би ще е от полза за нашия приятел Стайър при встъпителната му реч.

— Прекрасно — отвърна Харди.

Демонстрацията, идваща след седмици на бездействие и затишие от страна на роднините на Мая, всъщност бе всичко друго, но не и нежелана. Усмивка размекна чертите на лицето на Харди, който хвърли поглед към Стайър, Глас и Скиф и успя да се полюбува на техните изражения, изпълнени с неверие и шок.

Не можа дълго да се наслади на момента, защото вратата до пейката със съдебните заседатели се отвори и приставът, застанал в този отдалечен край на стаята, обяви:

— Всички да станат. Отделение двайсет и пет на Наказателния съд на Калифорния започва заседание, председателства съдия Мариан Браун.

Съдия Браун влезе тържествено, зае стола си, огледа тълпата, след което изражението й освирепя в момента, в който съзря посетителите. След момент колебание вдигна чукчето, удари с него и обяви:

— Адвокати, в моята стая, незабавно!

 

 

Съдийката стоеше в кабинета си в черната си роба и чакаше двамата да влязат. Дори не попита съдебния си секретар Ан Бакстър, която седеше на дивана с магическата машина, дали е готова да запише всяка една дума, която ще произнесе, както се изискваше при процес за убийство, а направо започна:

— Господин Харди! Поради дългото познанство помежду ни смятам, че съм била достатъчно категорична, че не допускам показност в и около моята съдебна зала. А сега влизам и още през първия ден кого виждам да седи на първата редица? Кметицата и един от нашите надзорници! Ако възнамерявате…

— Ваша чест… — произнесе Харди.

Но тя вдигна ръка.

— Още не съм се изказала и не бих желала да ме прекъсвате. Никога. Тук или в съдебната зала. Разбрахте ли?

Беше непрофесионално, със сигурност не и в полза на клиентката му, но ако Браун възнамеряваше да го обижда, да се държи като тиранин и да дава израз на лошите си чувства спрямо него, за да има основания за евентуално обжалване, то Харди с радост възнамеряваше да я улесни. Знаейки, че приличието изисква да й отговори гласно — иначе съдебният секретар не би могъл да отбележи отговора му, той кимна с преувеличена тържественост.

И зачака.

На Браун не й отне много време. Очите и почти се затвориха, докато го гледаше косо.

— Зададох ви въпрос, господин Харди! Попитах дали ви е ясно, че няма да позволя да ме прекъсвате.

— Да, Ваша чест. Разбира се. Съжалявам. Не бях сигурен, че сте се изказали и не желаех да ви прекъсвам.

Лицето му не изразяваше никаква емоция.

Тя насочи пръст към него, като строга учителка, а гласът й звучеше като дрезгаво и овладяно стържене.

— Бих искала да разбера какво искате да постигнете, като сте сложили кметицата и надзорника Фиск да седят там. Това е точно цирковата обстановка, която ви предупредих, че желая да избегна, а ето че е нагласена, още преди дори да сме започнали.

Харди стоеше, изпълнен с внимание.

— Добре? Ще ми отговорите ли? Или няма?

Харди леко лицемерно мръдна главата си, като се приведе напред.

— Съжалявам, Ваша чест. Не чух въпрос и не мога да предположа какво очаквате като отговор.

— Какво правят те в залата?

— Не знам, Ваша чест. Възнамеряват да присъстват на процес или поне на част от него.

— Защо?

— Не знам. Не бих се осмелил да рискувам с предположение.

— Не ви вярвам. Усещам вашата намеса в тяхното присъствие днес тук.

— Ваша чест, вие ме ласкаете, че притежавам подобно влияние, но мога да ви уверя, че не упражнявам никакъв контрол върху действията на кметицата. Или на господин Фиск. Тяхното присъствие тук е толкова изненадващо за мен, колкото и за вас.

— Те седят от страната на клиентката ви! И не смятате ли, че когато съдебните заседатели ги видят приковани зад нея, тази гледка няма да окаже влияние?

— Не знам, а и не бих могъл да оказвам влияние върху реакциите на съдебните заседатели. Госпожа Уест и господин Фиск са роднини на обвиняемата — той се обърна. — Което господин Стайър знае, а предполагам, че и вие сте осведомена.

Съдия Браун отново размаха пръст.

— Не се осмелявайте да ми казвате какво знам или не знам!

— Разбира се, че не бих се осмелил, Ваша чест. Независимо от вашето знание или липсата му е естествено роднините на госпожа Таунсхенд да седят от страната на защитата в залата.

Тя премести изпълнените си с гняв очи към прокурора.

— Господин Стайър? Имате ли какво да добавите към този разговор?

Чистият като момина сълза и умно изглеждащ, но вероятно напълно безскрупулен адвокат, който бе влязъл в стаята след Харди и бе останал леко зад гърба му до този момент, пристъпи напред, изравни се с него, прочисти гърло, но не проговори.

— Ваша чест, с цялото ми уважение — започна Харди, — първо и основно, това е публична съдебна зала. Всеки има право да присъства. Водили са се битки и революции за подобни казуси. Освен това може да се изтъкне, че тяхното присъствие би могло да бъде възприето като противопоставяне на внушенията, възникнали по време на предварителното изслушване, които прокуратурата подбуди и впоследствие доведоха до този процес.

— За какво говорите? — избухна Стайър.

Харди, гледайки дръзко, се опита да задържи насоченото към него внимание.

След като успя да се удържи за цели пет секунди, Браун най-накрая се обърна към него:

— Чухте ли въпроса на господин Стайър, господин Харди?

— Разбира се, Ваша чест.

— Тогава?

— Съжалявам, какво тогава?

— Попитах ви дали сте чули въпроса на господин Стайър?

— Да, разбира се, но вие ме инструктирахте прекалено много пъти да отправям моите забележки само към съда. Опитвам се да спазвам съдебния протокол, Ваша чест. Колкото до въпроса на господин Стайър, съм сигурен, че той е напълно наясно какво точно имам предвид.

— Бихте ли били така любезен да информирате и съда за какво става въпрос?

— Разбира се, Ваша чест. Не е тайна, че през последните няколко месеца господин Глас, федералният прокурор тук, в Сан Франциско, преследва моята клиентка чрез многопосочна кампания в гражданския съд, в медиите и чрез федерален процес, опитвайки се да свърже нея, съпруга й, брат й и кметицата, да намеси цялото семейство, в пране на пари, продажба на наркотици и изнудваческа конспирация. Затова и предявявам всички въпроси към вашето становище относно voir dire^[1] и кои от предполагаемите съдебни заседатели са следили новините редовно. Предположих, че сте запозната с това, Ваша чест.

Вместо отговор, Браун се обърна към прокурора:

— Господин Стайър?

— Това е нелепо, Ваша чест! Вярно, че Джери Глас води отделен процес за злоупотреба със служебно положение, който изглежда засяга някои от тези личности, включително и клиентката на господин Харди, но да се твърди, че ние провеждаме конспиративна дейност, водеща към внушения…

— Извинете, Ваша чест, не съм твърдял подобно нещо. Имам предвид, че аз го заявявам като установен факт.

Стайър завъртя очите си към опонента си.

— Това е абсурдно!

— Точно обратното — отвърна Харди спокойно, като се обърна към Браун. — То е демонстративно, Ваша чест. Дебра Скиф, която е инспекторът от отдел „Убийства“, арестувала клиентката ми, е била посочена за специален агент при федералното дело, водено от господин Глас. Някои определено биха нарекли това конспирация.

Браун гледаше заплашително.

— Но да се върнем на темата, Ваша чест. Правото на госпожа Уест и господин Фиск да се намират тук, както и правото на моята клиентка да бъде подкрепяна от тях, е безусловно. Разбира се, ако вие или господин Стайър желаете, бих могъл да предам на кметицата и на члена на Борда на надзорниците, че вие бихте желали те да напуснат. С удоволствие бих ви направил тази услуга. Дори донякъде съм заинтригуван какво биха отбелязали по този повод.

Кратичка пауза.

— Добре — процеди през зъби Браун, — това бе напълно достатъчно. Няма да търпя подобни спорове тук или в съдебната зала!

Задържа главата си за секунда, след това я разтърси, сякаш изпитваше отвращение, след което отново се обърна към адвокатите, стоящи пред нея:

— Тази ситуация ме вбесява, но не виждам как бих могла да я избегна. Господа, свободни сте. Ще ви последвам само след минута.

Мълвата очевидно се бе разпространила бързо, защото докато Харди заемаше място си до Мая на масата, залата вече се пукаше по шевовете. Бе се образувала редица от хора, очертаваща края на съдебната зала и коридора. Харди бе повече от изненадан да забележи, че до вътрешната страна на вратата стои Еиб Глицки, който явно също бе дошъл да хвърли око на шоуто, и го поздрави с едва доловимо кимване.

След като трябваше да се появят като свидетели и нямаше как да останат в съдебната зала, Скиф и Брако бяха напуснали местата си, които бяха заети от двама репортери — част от множеството, задаващо въпроси на Харлан Фиск и Кати Уест и изглежда се провеждаше същинска импровизирана пресконференция. Всъщност залата направо бръмчеше от всички страни, усещаше се приповдигнато настроение и се водеха толкова гръмогласни разговори, че опитът на пристава да въведе ред в залата и да обяви повторното влизане на съдия Браун, остана напълно незабелязан.

Понеже Харди седеше отпред, чу какво се случва и се обърна, но врявата зад гърба му продължи и сякаш се увеличи още повече. Браун остана права и удари чукчето нежно. Като не срещна отклик, прозвуча доста по-властното и силно: Бам! Бам! Бам!

— Ред в залата! — провикна се тя. — Ред в тази зала!

След което най-накрая, постепенно, мястото потъна в тишина.

Браун изчака, докато и последният шепот замря, след което остави чукчето настрана, протегна напред ръце и загледа навъсено тълпата.

— Това е съдебна зала! — започна тя, като гласът и бе преизпълнен с емоция. — Тук няма място за безредие. Искам да помоля тези от вас, които имат места, да ги заемат, а които стоят прави, да си намерят места. В противен случай съм принудена да ги помоля да напуснат.

След като даде възможност да бъде изпълнено нейното нареждане, Браун най-накрая зае мястото си.

— Благодаря ви. Съдът — продължи тя, — разпозна Нейна чест, кметицата на Сан Франциско Кати Уест, както и градския надзорник Харлан Фиск и ги поздравява с добре дошли на този съдебен процес.

След убедителната проява на благоразположение, съдийката кимна с глава, а устата и се изкриви в тънка усмивка, след което веднага се обърна към масата на прокуратурата:

— Господин Стайър, обвинението готово ли е да започне делото?

— Да, Ваша чест.

— Господин Харди, защитата?

— Готови сме, Ваша чест.

— Добре тогава. Господин Стайър, можете да започнете.