Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (33)

33.

В десет и петнайсет, дълго след като всички освен пазачите на долния етаж бяха напуснали сградата, Харлан Фиск седеше и държеше Глок четирийсети калибър, полуавтоматик, оръжието близнак на това на сестра му, в офиса си на горния етаж на градския съвет. Харлан бе купил и двете оръжия по едно и също време, докато бе в полицейските служби едва от няколко години. Както си беше обичай, когато Глок излязоха с нов модел, той се предлагаше с отстъпка за полицаи на активна служба с надеждата, че ще им стане любим и цели градове ще започнат да ги поръчват като служебно оръжие за полицаите си. Всъщност той бе настоял да купи такъв и на Мая, след като бяха обрали „Бей Бийнс Уест“ веднъж. Трябваше ти оръжие, ако държиш заведение в Хейт, дори и ако нямаш намерение да го използваш. Просто за душевно спокойствие.

По онова време излежаното време на Дилън в затвора не изглеждаше да тежи толкова на всички. Дори и на ченге като Харлан. Всички се бяха познавали в университета, когато Дилън и Мая движеха заедно, а Харлан бе големият брат, не още полицай. Понякога всички пушеха трева заедно и се смееха. След това Дилън беше направил нещо наистина глупаво и го бяха спипали. Но си бе платил и сега работеше с Мая, като вършеше чудесна работа. Харлан никога не си бе помислял, че може да се върне към престъпленията. И защо? Не му бе нужно.

Така че той бе купил оръжията, Глок. Харлан дори не знаеше или не му пукаше за балистичния белег — че изстреляни куршуми от такъв модел обичайно не могат да бъдат проследени до определен пистолет, — докато не бе чул за това на процеса.

Офисът му не беше голям и по-голямата част от него бе запълнена със старомодното му бюро и свободно стоящи лавици за книги, които се падаха от дясната му страна на стената. Наляво гледката от големия прозорец през Ван Нес включваше голяма част от величествената архитектура на Сан Франциско — операта и военния мемориал. Зад Харлан галерия от снимки в рамки на него самия с най-различни политици и знаменитости — леля му Кати, разбира се, Бил и Хилъри, Даян Финстийн, Робин Уилямс, Дъсти Бейкър в униформата му на „Джайънтс“ — предлагаше безгласни, но важни свидетелски показания за неговата собствена популярност.

Той бе успял да стигне, по доста криволичещ маршрут, и то в една от най-безпощадните сфери, почти до върха. Поне до върха на града — а след това кой знае докъде можеше да стигне? Той бе надзорник вече от седем години, започвайки като чиновник в офиса на Кати веднага след университета, около седем години по-рано. Чрез настойничеството и влиянието на леля си, Харлан се бе присъединил към полицейските сили като униформен патрул и се бе издигнал скоростно, най-сетне стигайки до отдел „Убийства“ за няколко месеца точно преди да напусне и да премине в политическата сфера, започвайки с ниските стъпала на обществено полезна работа — кухня за супи и приют за бездомни от една страна; застъпничество за правата на жертвите, обичайно за свързаното му с полицията минало, от друга. Пробва се на няколко длъжности в някои публични бордове — този на националната бъбречна фондация, „Приятели на обществената библиотека на Сан Франциско“ и един срок в училищен съвет, след което Кати се издигна до кмет и той се кандидатира за нейното място в борда на надзорниците.

И ето го сега, с пистолет в ръка, чудеше се дали всичко ще приключи.

Незабавният проблем беше Черил Золотни. Не, вече беше Бийл. Сладко, сладко момиче и секси, секси, секси, когато беше по-млада. Всъщност все още бе повече от радост за окото и при различни обстоятелства той щеше да си падне по тези очи — очи, които някога познаваше добре — на обяд.

Но не и днес.

Днес свидетелските й показания за времето преди толкова години с Мая единствено бяха накарали Харлан да осъзнае колко беше изложен на риск. Това бе жена, която не само го бе познавала, но и бяха вземали наркотици заедно. Е, добре, беше само марихуана. По-късно, и въпреки дългогодишната си подкрепа на законите и заведенията за употреба на марихуана с медицинска цел, той щеше да проумее колко много неприятности може да докара на някои хора малко трева.

Само ако Дилън не бе носил тази раница…

Но беше.

И сега Черил изневиделица се бе завърнала с пълна пара в картинката. Не че мислеше, поне доколкото знаеше той, да му навлича неприятности по някакъв начин. Всъщност по обяд тя го бе забелязала, ако не поканила, и дори направо бе флиртувала, въпреки че бе все още омъжена. Говореше му колко поласкана е била, че той — вече много влиятелен човек — изобщо я помни от онези отдавнашни дни, в които са се мотали заедно, когато е била още хлапе.

Но какво щеше да стане, ако говореше с някой, някой репортер или някой друг изобщо? Нямаше нищо по-вярно за работата на Харлан от обичайното изказване, че там не можеш да се скриеш. Той бе приел като всеизвестна истина, нещо като закона на Мърфи, че политик с вредна тайна някъде сред озона е свършен политик. Щеше да излезе наяве — фактът, че също бе познавал Левън. Не можеше да се отърве от това.

Не спираше да се пита — какво от това? Какво толкова?

И простият отговор бе, че не знаеше какви могат да бъдат последствията — от незначителни до сериозни, — ако хората, които и сега го преследваха заради проблемите с конфискацията, имаха още неща, за които да го тормозят. Без значение какви точно обаче, помисли си, щеше да има още заглавия по вестниците, и то не от добрия вид. Едно е да помогнеш на бедно черно хлапе да получи работа в Американската школа за театър и изящни изкуства след престой в затвора, но съвсем различно е да си купонясвал с него и дрогираните му приятелчета, както и със собствената си заподозряна в убийство и продаваща наркотици сестра. И дори и да не бе нещо, което щеше да унищожи кариерата му пред обществеността, то със сигурност щеше да го направи пред Кати.

Можеше да го довърши.

А Черил знаеше всичко. И да, беше му казала, разбира се, че ако за него е важно, ще си премълчи за всички тези стари неща. Но какво ще стане, ако…?

Какво ще стане, ако?

Погледна надолу към пистолета в ръката си. Какво си мислеше, че прави с това? Наистина ли бе дошъл тук с мисълта, че кариерата му, животът му бяха наистина толкова близо до края си, че в действителност да се самоубие? Ами Джанет и децата? Какво щяха да правят без него?

Трябваше да се успокои. В края на краищата, още нищо не се беше случило. Може би нищо нямаше и да се случи. И Черил му бе обещала, че ще мълчи завинаги. Точно както и останалите им тайни от времето, по което излизаха заедно. Никога не би го предала. Разбираше всичко, което й бе казал, и се съгласи с него, че е наистина важно.

Супер важно, по собствените й думи. И това му бе припомнило още нещо за Черил — бившата мажоретка, освен кукленската й хубост. Тя беше секси, секси, секси, без съмнение, но също така и тъпа, тъпа, тъпа. Супер тъпа.

Дали бе достатъчно тъпа, че да не разбира това, което знаеше? Или трябваше да се опита да се свърже с нея отново? Да уговори среща.

Да изясни нещата.

 

 

Робърт Трип, в работната си престилка, свали хирургическите си ръкавици и ги пусна в кухненското кошче за боклук на Джанси.

— Мисля, че оправих всичко. — Той пусна водата в мивката и започна да насапунисва ръцете си. — Но не беше красиво.

— Благодаря ти — каза тя. Седеше на кухненската маса, с чаша вино пред себе си. — Длъжница съм ти. Просто не можех да се справя и с това тази вечер.

Трип се обърна.

— Ами ако не бях тук?

— Щях да поставя банята под карантина и да забраня всякакво пускане на водата, докато имам възможност да се обадя на водопроводчик.

— Винаги можеш да си го свършиш и сама.

Джанси направи гримаса.

— Върша много добри майчински неща, Робърт. Наистина е така. Но да си завра ръцете в тези…

Трип вдигна ръце.

— Ръкавици, след това сапун. Прави чудеса.

— Цялото руло тоалетна хартия ли беше използвал, как мислиш?

— По-голямата му част. Или поне така изглеждаше.

— Гадост. Съжалявам. Но наистина е гадост.

— Късметлийка си, че имаш мен. — Той избърса ръцете си и седна срещу нея. — Но освен това, госпожо Линкълн, как ви хареса представлението?

Тя изпи половината от виното в чашата си и поклати глава.

— Беше тежък ден, ако искаш да знаеш. Доста тежък. Гледах как Мая седи там, срещу мен, и изглеждаше толкова безобидна, почти жалка. Мисля, че беше плакала преди съдът да влезе в заседание. И тогава се почувствах като чудовище.

Той се пресегна през масата и постави ръката си върху нейната.

— Тя го е извършила, скъпа. Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос. Независимо как изглежда.

— Зная. Знам. Но просто… всички други неща.

— Какви други неща?

— Знаеш. Застраховката, когато я изплатят, ако ченгетата не ме погнат за нещо друго, свързано с бизнеса.

— Не казаха ли вече, че няма?

— Е — продължи тя като сви рамене, — ако им вярваш. Но така и нищо не съм подписвала, така че предполагам, че биха могли да направят нещо, ако поискат.

Трип се изправи, заобиколи масата и придърпа един стол до нея. Сложи ръка около рамене й и я притисна към себе, след което целуна врата й и остана там за момент.

— Излишно се тревожиш. Обичам те.

— Просто си мисля — ами ако не е била тя?

Той се отдръпна.

— Но е била тя. Кой друг може да е бил?

— Знам. Знам. Но просто беше толкова по-различно в действителност да се изправя пред нея и да кажа всички тези неща на глас. А и също така знам — не си мисли, че не е така, — че веднъж като я осъдят, ще е много по-добре за нас.

— Хей — започна той нежно, — ние сме добре. Не трябва да се тревожиш за нас.

— Но го правя. Искам да кажа, ами ако ме призове отново?

— Кой?

— Онзи от защитата. Господин Харди.

— Какво за него?

— Ами той дори не попита за нас.

— Че защо му е било?

— Ами знаеш, защото…

— Защото сме заедно?

Джанси се обърна към него.

— Не защото сме заедно сега, Робърт. Защото бяхме заедно. Тогава. Не е ставало дума за това досега и ако стане…

— Тогава какво?

— Не зная. Но нещо би станало, мисля.

— Защо?

— Защото ми дава причина… — Тя започна да мига, за да изчисти сълзите от очите си.

Трип отново я придърпа към себе си с ръка на врата й и прошепна в ухото й:

— Просто си изморена, Джан. Било е голям товар, това е всичко. И няма значение, дори да имаш всички причини на света да го очистиш — които, между другото, наистина имаше…

— Не говори така!

— Добре. Но фактът си остава, че това няма значение, защото аз вече казах, че си била тук.

— Но аз бях тук.

— Разбира се. Но да го кажа аз означава, че наистина си била тук, с реално алиби, както го наричат. Знаеш какво имам предвид. — Той сложи един пръст под брадичката й нежно. Повдигна я така че да го гледа. — Говорихме за всичко това. Много пъти.

— Зная. Предполагам, че просто се видиотявам.

— Не толкова видиотена. — Той я целуна. — Но наистина, наистина сладка, особено когато си така разстроена.

Тя се намуси и поклати глава.

— Не се чувствам сладка.

— Обзалагам се, че мога да оправя това за около пет минути.

Джанси се вторачи в прозореца зад него, в тъмнината отвън.

— Той нито веднъж не ме попита за нас. Изобщо — рече.

— Да, защото не става дума за теб и мен. Става дума за Мая, която е убила Дилън, и помагането на прокурора да го докаже. За това е всичко.

— Наистина ли си сигурен?

— Абсолютно, скъпа. Напълно убеден.

 

 

Руиз мислеше, че ще бъде просто безотговорно, след като бяха нагласили програмата и тя вървеше гладко, да зареже бизнеса само защото Дилън вече го нямаше заедно със стабилния му източник на качествена трева. Не беше вероятно за другите дългогодишни служители в заведението да си намерят друга работа, чиито месечни бонуси дори да се доближават до това, което получаваха от Дилън тук за лоялността и съдействието им, и Руиз бе готов почти веднага да се намеси, след като напрежението около убийството малко спаднеше.

Сега, почти в полунощ, Руиз седеше в десетгодишното си камаро и минаваше през една дълга пътека в парка „Голдън Гейт“ при Мейсоник, по пътя за вечерната си среща с новия снабдител — всъщност негов стар приятел, Джейми Гутиерез, но кой да знае, че продава трева, преди да разпиташ наоколо? — за да вземе малко стока за предстоящата седмица. Срещата винаги се правеше във вторник вечер и по-рано Джейми му бе оставил текстово съобщение на мобилния с вечно различния адрес, точно както обичайно.

Така че Руиз затвори „Бей Бийнс Уест“ в десет часа и мина през апартамента си на Парнас, откъдето взе осем хиляди долара в брой, които знаеше, че са твърде голяма сума, за да разнасяш със себе си обичайно, но срещата се правеше веднъж седмично и нямаше как. Също така взе и стария барабанен револвер с шест патрона, който точно Джейми му бе продал, след като направиха първите две сделки, и който изглеждаше така, сякаш щеше да работи безотказно и занапред.

Разбира се, Руиз знаеше, че притежанието на оръжие не бе докарало нищо добро на Дилън, но това беше, защото с времето той бе станал прекалено самоуверен. Всички в „Бей Бийнс Уест“ знаеха къде го държи, когато е на работа, и че го слага във вътрешния джоб на якето си, когато носеше или стока, или пари, или и двете. И той наистина беше такъв доверчив човек. Изкарваше много пари, раздаваше голяма част от тях, истинска душичка.

Руиз бе по-умен. Никой в заведението дори не знаеше за този пистолет. Или за това кога носеше пари. И особено, кога или къде продаваше стоката.

Въпреки че, налагаше се да признае, това бе сферата на бизнеса, където Дилън бе демонстрирал талант за организация и контрол, и Руиз планираше да подражава на този модел, стига веднъж да стигнеше някакво по-високо ниво, на което да може да си позволи да развива стоката в по-големи количества, както Дилън бе направил на тавана си. Което значеше, че на Дилън не му се е налагало да ходи на тези седмични размени, които винаги изглеждаха рисковани. На него не му се бе налагало да купува, той само продаваше и това правеше нещата толкова по-чисти.

Дори след всичките им години заедно Руиз така и не бе успял да разбере къде държеше парите във или около заведението. Никой никога не знаеше кога ще има стока в себе си, нито кога ще си тръгне с пари, а той трябва да го беше правил много пъти.

Така че поуката, която трябваше да си вземе от това, бе — дръж всичките си маневри за себе си, точно както бе правил Дилън. Това, за което трябваше да се озърта обаче, беше някой от другите служители в „Бей Бийнс Уест“ да не реши, че може той да поеме, ако Руиз изчезне. Точно както Руиз обмисляше досега. Дилън никога не бе обмислял такава възможност, или поне никога не бе показвал, че я е обмислял.

Но както и да е, времената се менят. Животът на хората също.

И сега в неговия живот Руиз паркира на Търк до Дивисадеро — целият район бе потънал в мрак, тъй като този квартал, точно до Филмор, обичайно бе пренебрегван от Отдела по благоустройството. Уличните лампи не бяха най-големият приоритет тук — и дори бе трудно да се каже дали изобщо имаше други обществени приоритети.

Като заключи колата и провери дали някой не се разхожда наоколо — нямаше никого, — Руиз чу силен хип-хоп от съседната пресечка. Вятърът бе лек, но много студен и той вдигна анорака върху брадичката си с ръце в джобовете, едната около пистолета, а другата около парите. Оглеждаше вратите по улицата, докато не стигна до точния адрес и спря.

Беше стара кооперация на четири етажа. Стълбището едва се виждаше под козирката с луминесцентни лампи, пожълтели от старост и занемареност. Руиз пробва входната врата. Беше отворено.

Огромна сива котка седеше в котешка тоалетна точно под пощенските кутии и от миризмата Руиз реши, че е малко вероятно тя да е единственото животно, което облекчава нуждите си тук. Може би дори и някои хора.

Той търсеше апартамент 3Ф, така че натисна бутона на асансьора за един човек, но той не светна. Руиз изчака едва двайсет секунди, преди да се откаже и да се обърне към стълбите. Вторият етаж бе още по-слабо осветен и от стълбището отпред, но учудващо и за негово успокоение, на третия беше по-светло. Изпотен от нерви и от изкачването на стълбите — трябваше да започне да отглежда собствена градина, — излезе на етажа и стигна до апартамент 3Ф, където почука първо два пъти, а след това веднъж.

Шпионски тъпотии. Той се подсмихна. Колко нелепо.

След секунда вратата се отвори и ето го Джейми, щастлив както винаги, поздравиха се с „дай пет“ весело, без грижа на света. Руиз погледна за последен път към фоайето, след което влезе вътре и Джейми затвори вратата зад гърба му и заключи със секретната ключалка.

Подходящ апартамент, макар и доста малък — може би на някоя от приятелките на Джейми. Дневна, хол, кухня. Обзаведени бедно, но не и зле. С вкус.

Обичайният им протокол беше да изпият по бира или две и да наваксат, да разменят парите и стоката, да се уверят, че всичко остава същото за идната седмица, да си кажат довиждане и точно това направиха и сега. Цялата процедура отне най-много двайсет минути.

И след това се разделяха. Свалиха веригата на вратата и започнаха да я отварят, когато видяха пред себе си двама мъже, които бяха стояли отвън и сега ги избутваха навътре. Големи мъже, всеки с пистолет в ръката, пистолетите — с удължение на цевта. Но те не ги избутаха много — може би една или две крачки.

Преди да открият огън.