Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (25)

25.

Първият свидетел на Пол Стайър на следващата сутрин бе древният медицински експерт на Сан Франциско, доктор Джон Страут. Добрият доктор бе неизменна фигура в и около Съдебната палата за последните близо четирийсет години и се бе явявал в съда поне хиляда пъти, може би и повече. Висок, с тънка бяла коса и определено мършав вместо приемливо слаб, той някак си бе успял да избегне задължителното пенсиониране, което трябваше да го е засегнало преди повече от половин десетилетие. Но никой всъщност не настояваше за това, тъй като през всички тези години Страут си оставаше високо ценен и уважаван човек. Гласът и маниерите му съдържаха небрежен авторитет и лека приветливост, за които южняшкият му акцент само загатваше.

Сега той седна на стола, настани се удобно и изчака спокойно, докато Стайър нагласяше дъската за снимковите доказателства с поставените на нея снимки от аутопсията върху триножника, близо до свидетелското място, където седеше Страут и откъдето журито можеше също да вижда добре. В много съдебни процеси показанията на Страут, които се отнасяха до причината и основните факти около смъртта на жертвата, оказваха голямо влияние за решаването на присъдата. Структурата на синините върху тялото на починалия можеха да бъдат особено значими. Формата на някое нараняване можеше да идентифицира или да елиминира определен предмет като този, с който е било извършено убийството. Други по-незабележими несъответствия — алкохол в кръвта, тестове за различни наркотични вещества или отрови — можеха да бъдат използвани по безброй начини, за да повдигнат съмнения или да предположат вина.

Но днес никой не очакваше никакви фойерверки от свидетелстването на Страут. Всъщност след едва стихналата вчера драма, съдебната зала — без кмета и надзирателя — въобще не напомняше на Харди бъркотията, която очакваше. И това беше облекчение. След разговора му с Джина и Уайът снощи той бе склонен да се съгласи с общото им мнение, че може би присъствието на Кати и Харлан не помага толкова на клиентката му, колкото се бяха надявали.

Така че свидетелските показания на Страут щяха да установят със сигурност, че има две мъртви човешки същества, умъртвени от ръцете на трето. Но човек никога не може да е сигурен какво точно ще изскочи при показания на живо и Харди внимателно наблюдаваше Стайър, докато той взе малката купчина снимки от последния съдебен заседател, прегледа ги, постави ги при другите номерирани доказателства и отиде до центъра на помещението.

— Доктор Страут — заговори. — Нека започнем с Дилън Воглър, първата жертва, която бе застреляна. Успяхте ли да установите час на смъртта?

— Не. — Страут погледна към съдебните заседатели и им заговори с добродушен тон: — Бе още топъл на допир. Това предполага например, че не е стоял в уличката цяла нощ, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво е убило господин Воглър?

— Огнестрелна рана в гърдите.

— Моля, опишете нараняването.

Страут така и направи — входа, изхода, пътя, който куршумът е изминал през тялото, и Стайър пое нещата оттам.

— Колко бързо би трябвало подобна рана да умъртви един човек?

— Куршумът е минал през гърдите и след това право през сърцето. Повечето хора биха се сринали неподвижни непосредствено след такова нараняване и биха умрели от него за кратко време.

— Докторе, ще обясните ли на журито какво представляват „нараняванията при отбрана“?

— Това са рани, които обичайно се получават, когато починалият се е опитвал да се предпази от удари или друго нападение. Нараняванията се откриват често по дланите например или по ръцете. Понякога по краката.

— Открихте ли нещо подобно при господин Воглър.

— Не.

— Някакви ожулвания, охлузвания, порязвания или синини, които да предполагат, че е имало борба.

— Не. Не мога да кажа, че е имало.

— Всъщност дали господин Воглър е имал каквото и да е друго нараняване освен огнестрелната рана право в гърдите, която е сложила край на живота му.

— Не.

С други думи, помисли си Харди, Воглър или е познавал нападателя си, или е бил прострелян без никакво предупреждение, или и двете. Но Страут имаше последната дума.

— Било е доста добре извършено убийство.

Харди можеше и да възрази на този безпричинен коментар — не беше отговор на нито един от въпросите на Стайър, — но нямаше да постигне нищо с това и реши да остави прокурора да продължи.

— Доктор Страут, нека преминем към втората жертва, Левън Пресли. Отново, бихте ли могли да кажете на журито причината за смъртта на този човек?

— Разбира се. Жертвата е умряла от наранявания, нанесени с удари по върха на главата от някакъв вид твърд издут предмет, който е спукал черепа му, по този начин причинявайки масивна мозъчна травма и кръвоизлив.

— И успяхте ли да определите, докторе, в колко часа е настъпила смъртта?

— Не.

Харди знаеше, че този въпрос е като нещо, измислено за телевизията. Псевдонауката на по-големите телевизии бе заляла хората до такава степен, че те очакваха всякакви юридически чудеса. Стайър просто искаше да прогони популярното схващане, че можеш да разбереш кога точно е бил часът на смъртта и следователно обвинението е било небрежно, като не е представило това доказателство.

Но Страут допълни:

— Тялото бе достигнало стайна температура.

— И отново, докторе, същият въпрос като при господин Воглър. Имаше ли признаци за рани при отбраняване по тялото на господин Пресли?

— Не.

— А колко бързо това нараняване е умъртвило господин Пресли?

— Почти веднага. Сигурно е бил зашеметен и най-вероятно в безсъзнание от силата на първия удар и е починал скоро след него. Може би не чак толкова бързо като куршум през сърцето, но доста бързо. В рамките на една минута.

Стайър погледна към журито, за да се увери, че са разбрали грубата, безмилостна, кървава и отвратителна същност на това нападение, което ако Мая бе извършила, я описваше като чудовище. Но той все още не бе приключил.

— Няколко пояснения, докторе. Вие казахте „удари“. Колко пъти е била ударена жертвата?

— Два пъти. Въпреки че и само единият от тях е щял да бъде напълно достатъчен.

Харди видя ефекта на това малко изречение върху журито. Двама от членовете дори потръпнаха, явно представяйки си момента.

През следващите десет минути Стайър и Страут обясниха възможно най-подробно всички детайли на нападението върху Левън Пресли — какви поражения му бяха нанесли и употребата на тъпия край на сатъра, и атаката точно иззад нищо неподозиращата и най-вероятно надрусана жертва. Нищо чудно, че кръвта на Пресли излезе позитивна за ТНС, активната съставка на марихуаната. Цялостният ефект от показанията, помисли си Харди, бе, че обрисуваха сходен сценарий на двама близки приятели, които поделят една цигара с трева, след което единият от тях отива зад гърба на другия и предприема предумишлено, яростно и впоследствие смъртоносно нападение.

В действителност това и се беше случило и Харди не можеше да се сети за никаква възможност на света, с която да извърти нещата така, че да има някаква полза за клиентката му. Знаеше също така, че няма начин да контролира Страут или да му попречи да ръси тези малки лични коментари, които имаха такъв голям ефект върху журито. Затова той освободи свидетеля.

 

 

Глицки седеше на ръба на бюрото на Брако в голямата стая, в която се помещаваха служителите на отдел „Убийства“. Самият Даръл седеше в нормалния си стол до бюрото, докато партньорката му Дебра Скиф даваше свидетелските си показания по делото на Мая Таунсхенд три етажа по-надолу.

— Ще те ухапе — каза Глицки.

— Не ми пука. Ще го направя.

— Не разбирам какво ще спечелиш от това.

— Удовлетворение. Много е важно за удоволствието от работата.

Глицки въздъхна.

— Какво точно мислиш да съчиниш?

Брако погледна надолу към TR-26.5 — формулярът, който полицаите трябваше да попълват, за да обяснят глобите си за неправилно паркиране. Под „Алтернативно паркиране обмислено, но неосъществено“, той прочете това, което бе написал:

— Оставих колата на кметската ливада с пусната сирена и мигащи светлини. Вървях пет километра до местопрестъплението.

— Ще те оскубят.

— Добре. — Брако се отпусна назад в стола. — Без кураж, няма слава. Може би ще осъзнаят абсурдността на всичко това.

— Сигурно — отвърна Глицки. — Най-вероятно така ще стане. Но междувременно какво изобщо правиш тук?

— Вместо да бъда…?

— Долу. Мислех, че днес ще свидетелствате за Таунсхенд?

— Скиф. Стайър поиска първо нея.

— Защо?

— Не знам. Прокурорска стратегия. Може би е по-добър свидетел.

— По какъв начин?

— Не знам, Ейб. По-пламенна, може би.

Крайчето на устата на Глицки кривна нагоре.

— Имаш предвид с Джери Глас?

— Може би малко.

Брако се изправи и се протегна, сега бе по-близо, за да срещне погледа на лейтенанта си.

— Вероятно е по-убедителна от мен, така или иначе. Не виня Стайър, че я извика. И аз да бях на негово място щях да сторя същото.

— А ти няма ли да ходиш?

— Както казах, може би по-късно. А може би изобщо не. — Той се поколеба, след което сви рамене. — Във всички случаи няма значение. Дебра ще се оправи. Тя е истински вярващ.

— Надявам се, че не ми казваш на този етап, след като делото е започнало, че вече не вярваш в случая, който самите вие изградихте.

— Не е точно това…

— Все пак изглежда като някаква част от него.

Брако огледа голямата стая през, около и зад раменете на Глицки. Нямаше никой друг наоколо. Беше безопасно да разговарят.

— Нямам истински съмнения, че тя го е извършила, Ейб. Имам предвид Мая. Но откакто Дебра отиде и говори с Глас… — Разколебан, Брако направи гримаса.

— Какво?

— Някога забелязвал ли си какво е вярването сред определени хора от полицията? Искам да кажа, всички сме го виждали милион пъти — просто досега никога не се бях сблъсквал с това в някои от моите случаи до момента. Всеки, който има пари и познава престъпник, трябва да е престъпник.

— Да, виждал съм го. Всъщност дори си го мислех. Знаеш ли защо?

— Защото е истина?

— Може би дори по-често, отколкото мислиш, Даръл.

Брако сви рамене.

— Но не винаги, а?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам това, с което започнах. Че Дебра вероятно е по-добър свидетел. Харди може би ще успее да ме схруска на кръстосания разпит, но не може да докосне нея, защото тя вярва на всичките номера на Джери Глас.

— А ти — не?

Още една пауза. След това, с по-тих тон:

— Не искам да клюкаря партньорката си, Ейб. Тя направи задържането.

— Мислех, че сте били двамата.

— Ако говорим технически — да.

— Не ме интересува технически. Имаше ли нещо нередно при ареста?

— Не. Бях там. Беше достатъчно основателен. Но просто… ако зависеше от мен, мисля, че просто бих почакал малко повече, това е. Може би щях да отида при някой прокурор и да видя дали може да работи с този материал, дали ще е достатъчен за пред журито. Но Дебра просто получи информация за отпечатъците на дръжката на вратата и веднага започна да действа.

Глицки беше виждал и това преди. Случваше се понякога сравнително неопитно ченге да арестува заподозрян, преди той или тя да бяха изградили стабилен случай, построен върху сериозни доказателства. Понякога това се правеше като гаранция — например, когато заподозреният представляваше опасност за свидетели или имаше вероятност да се опита да избяга и трябваше да бъде задържан, за да се даде време на полицаите да успеят да намерят още факти. Или просто когато някой си бе признал всичко.

Но по-често най-добрият подход беше същия като този, който Брако предложи. Построяваш солиден случай и го представяш на областния прокурор, който след това — ако доказателствата са неоспорими — ще вземе гаранция или ще го представи на предварително изслушване. Алтернативата беше просто някой полицай да отиде и да извърши ареста. Чак след това прокурорът щеше да прегледа случая, за да прецени дали ще бъдат повдигнати обвинения.

— Е, какво се случи този път?

— Не мисля, че бе достатъчно за момента — отвърна Брако. — Говорихме за това с Дебра, но какво можехме да направим? Всичко вече беше готово. И след това естествено Мая бе задържана и трябваше да отговори на няколко въпроса. Така че го получихме. Щеше да има дело. Имахме и други случаи. Спрях да мисля за това.

— Но още имаш въпроси?

— Не точно въпроси, не — поклати глава Брако. — И не точно за това дали Мая е виновна или не. Искам да кажа — кой друг може да е? И с мотивите й и за двамата? Просто… тя ги е познавала и двамата, те са я притискали. Тя е лъжкиня. Пасва идеално.

— Но?

— Но мисля, че можехме да построим по-добър случай на Стайър. Сега излезе всичко това — конфискуваните вещи и цялата политическа жега. Мая е богата жена, която познава престъпници, а щом познава престъпници, следователно и тя е такава, тоест вероятно тя е очистила двамата мъже. Просто не искам да трябва да говоря за това на скамейката, особено като нямаме доказателства, с които да го подкрепим. Дебра ще се справи по-добре.

Същата сутрин в Чайнатаун настроенията бяха обтегнати в „Клубът на Хънт“.

Тамара Дейд седеше с кръвясали очи пред компютъра — не говореше, нито се усмихваше. Уайът Хънт се бе отбил по пътя за вкъщи до местната пекарна и беше донесъл торбичка горещи, пресни, току-що извадени от фурната ча суй бао — вкусните кифлички, пълнени със свинско филе, които бяха рядка находка и също така най-любимата храна на Тамара, а тя му каза, че не е гладна.

След двайсет минути седене в офиса, Хънт стоеше на вратата към приемната.

— Там — рече внимателно, — чувала ли си се с Крейг?

Тя полуизвърна лице към него.

— Обади се, че е болен.

— Болен?

Това определено беше необичайно. Болестите не бяха особено приемлива част от работата при Хънт.

— Какво му има? Там? Ей. Добре ли си?

Очевидно не беше. След един съвсем кратък поглед към шефа си, и отново без да каже и дума, тя стана от стола си и излезе през главната врата. Тя водеше към Грант Стрийт и към тоалетната и Хънт не беше никак сигурен дали Тамара ще се върне въобще, докато не забеляза, че си е оставила чантата.

Така че той остави вратата между приемната и офиса си отворена, в случай че тя искаше да влезе и да поговори с него, върна се на бюрото си, вдигна телефона и набра няколко цифри.

— Хей, Уес.

— Хей и на теб.

— Говорил ли си с Диз тази сутрин?

— Не. Той е на процеса. Ходи направо там.

— Знам. Но се отби при мен снощи.

— Какво искаше?

— Иска от мен да разбера кой е убил жертвите.

Това изказване доведе до пауза. Фаръл беше постоянният съветник на фирмата, който винаги твърдеше, че не трябва да вярваш, че клиентът ти е невинен. Дължеше се на случая, с който си бе проправил път в правното общество в този град — той включваше най-добрия му приятел, друг адвокат на име Марк Духър, който бе обвинен в убийството на жена си. Фаръл го бе отървал и човекът беше напълно оправдан. Това обаче се оказа голяма грешка, тъй като едва не коства живота на самия Уес няколко месеца по-късно.

— Имаш предвид жертвите на Мая Таунсхенд?

— Диз не смята така. Или поне вече не е сигурен.

— От кога?

— От вчера следобед, когато е говорил с нея.

— Отрекла е, а?

— Най-малкото, говорела е двусмислено. Достатъчно, че да го накара да мисли, че може да е пропуснал или да е бил небрежен за нещо важно.

— Той винаги така си мисли. Затова го направихме управляващ партньор. Нищо не му убягва.

Хънт чу въздишка в телефонната слушалка.

— Както и да е, обаждаш ми се, защото…?

— Защото си познавал Воглър.

Още едно колебание.

— Ако Диз ти е казал това, ще се наложи да си поговоря с него.

— Не беше Диз. Разрових се малко в интернет, когато първо чух за този списък с клиентите на Воглър.

— Как въобще си чул за това?

— Нали познаваш Крейг, който работи тук?

— Естествено.

— И той е бил в него. Каза ми го съвсем направо, в случай че имам проблем с това. Казах му, че не е нещо, с което да не мога да се справя, но че ще е по-добре за него да не прави нищо незаконно, докато се опитва да си вземе разрешителното. Както и да е, стана ми любопитно след това и го намерих в някакъв блог. Нищо не е свещено вече, ако случайно не си чул. Добри новини за частните детективи; не толкова обаче за всички останали.

— На мен ли го казваш. Е, добре, познавах Воглър. Твоят Крейг също. Попитай него.

— Бих, но днес е болен и го няма. Реших да започна с теб.

— Нямам идея, Уайът, какво бих могъл да ти кажа. Самата истина.

— Вярвам ти и това горе-долу ни прави квит. Аз пък не знам какво бих искал да разбера. Но май не е точно така. Реших, че тъй като цялата страна с тревата е оставена вън от уравнението и не и е било обърнато внимание, може някой от нея да го е убил. И никой досега не е говорил за цялата тази работа. Колко често например купуваше ти от него?

— Горе-долу един път месечно. Надявам се осъзнаваш колко ужасно неудобно ме караш да се чувствам, Уайът. Опитвах се да оставя всичко зад гърба си като поредната тъпа грешка. Със Сам почти се разделихме заради това, освен всичко останало. Какво значение има колко често съм купувал от Дилън?

— Отново ти казвам, Уес, не зная. Опитвам се да добия представа колко е пласирал или нещо друго. Ако е имал около седемдесет редовни клиента. Колко струваше едно пликче?

— Моите бяха по стотачка.

— Значи да речем десет хилядарки месечно?

— Щом казваш.

— Мисля, че това са достатъчно сериозни пари, за да те застрелят за тях, въпреки общото вярване на всички останали, че не е било заради дрогата. Как се доставяше?

Още веднъж Хънт чу разочарована въздишка от другия край.

— Питаш за специалитета на управителя — който и да беше на касата, се обаждаше на Дилън. Той отиваше отзад и излизаше със запечатано найлоново пликче, поставено на дъното на обикновените торбички за кафе, гребваше малко количество зърна, изсипваше ги отгоре и я затваряше.

— И колко време продължаваше това?

— Не знам. Аз се свързах с него преди около шест години, така че поне от толкова. И не ми се вярва особено да съм му бил първия клиент.

— И ми казваш, че за цялото това време никой от персонала не го е надушил?

— Не. Не мога да си представя някой да е пропуснал да го забележи.

— Но според Диз това не е било част от полицейското разследване.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Да, но се обзалагам, че знам къде е отивала част от тези десет хилядарки месечно. И знам защо човекът е имал такива лоялни служители.

— Мислиш, че някой от тях…?

— Нямам идея, Уес. Точно както, когато ти се обадих. Но сега поне имам идея за ново местенце, от което да започна търсенето.

 

 

Тамара стоеше на входа на отворената врата към кабинета с подуто лице и зачервени очи.

— Съжалявам.

Хънт махна с ръка на извинението. Той познаваше секретарката си от времето, в което работеше за Служба за закрила на детето и бе получил сигнал да отиде в дома на семейство Дейд при двете им деца, брат и сестра, които бяха пропуснали няколко дни училище без извинение. По онова време Тамара беше Тами, гладуващо дванайсетгодишно хлапе, което се опитваше да се грижи и да храни измършавялото си по-малко братче Мики и което чакаше майка си — наркоманка, пристрастена към хероина, която бе умряла в спалнята си от свръхдоза — да се събуди. Самият Хънт беше дете на приемни родители и бе следил живота на двете хлапета през ранното юношество, затова когато отвори агенцията си, бе назначил Тамара на постоянна работа, а Мики като куриер и шофьор от време на време.

Сега тя му каза:

— С Крейг се скарахме. Мисля, че може и да сме скъсали.

— Затова ли не е тук?

— Предполагам. Беше оставил съобщение, когато дойдох, че е болен. Но не беше болен снощи.

Хънт се облегна назад в стола си, залюля се веднъж-два пъти и попита:

— Искаш ли да поговорим?

— Не зная.

Но влезе в кабинета и седна на един от столовете пред бюрото.

— Просто… толкова е тъпо.

— Случват се и такива неща.

Помълча за момент.

— Искаш ли да си отидеш вкъщи? Имам малко полева работа за вършене. Можем да затворим тук.

— Не. Мога да остана.

Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Мразя всякаква дрога — рече, — знаеш ли?

След като майка й бе умряла от свръхдоза, това едва ли беше кой знае колко изненадващо, но Хънт знаеше, или поне предполагаше, че Там и Крейг понякога пушеха трева.

— Аз самият не съм особено луд по нея, честно да ти кажа. За това ли се скарахте? Спри ме, ако нахалствам.

Тя му се усмихна вяло.

— Имаш право да нахалстваш.

Като скръсти ръце, тя се взря в пространството помежду им.

— Всички казват, че малко трева не може да ти навреди, нали? Не се пристрастяваш, по-безопасна е от алкохол, дрън-дрън-дрън. И може би малко количество наистина не може, но по-голямо…

— Крейг повече ли пуши?

— Не зная колко точно. Не го следя. Но си обещахме един на друг, че ще спрем. Или поне аз си мислех, че за това сме се разбрали. Може и да не сме. Не зная. Не се опитвам да му навлека неприятности с теб, Уайът. Не пуши, когато работи. Сигурна съм в това.

Тя поклати глава.

— Просто ми се иска да можеше да спре.

— Не може ли?

— О, казва, че може. Когато поискал. Но просто не иска.

От блясъка в очите й Хънт реши, че може всеки миг да се разплаче.

— Просто толкова ми напомня на това, което казваше майка ми. Как се държеше. И продължавах да си повтарям, че това е различно, тя беше наистина пристрастена към хероина, което изобщо не е същото като тревата. Но сега, не знам, струва ми се доста подобно. Просто не мисля, че искам да има какъвто и да е вид наркотик в живота ми вече и се опитвам да обясня това на Крейг, а той е… той просто не мисли по същия начин.

— Дори и това да значи да те загуби?

Сега вече две сълзи се търкулнаха надолу по бузите й.

— Не искам да го повярвам, Уайът, но ми се струва, че точно това се случва. Никога не съм искала да поставям въпроса „или аз, или тревата, не може да имаш и двете“, но мисля, че точно дотам се стигна.

Хънт прокара пръст по бюрото.

— Ще ти кажа едно нещо — ако избере тревата пред теб, ще бъде неповторим идиот.

— Но мисля, че може би ще направи точно това — рече Тамара. — Наистина мисля, че би могъл.