Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (27)

27.

Вратата на апартамента се отвори и Уайът Хънт застана пред младия си съдружник.

— Какви са тези глупости, Крейг?

— Какви глупости?

— Какви глупости, питаш. Да се обадиш, че си болен, когато изглеждаш толкова болен, колкото съм аз в момента, с изключение на малко червено около очите. Друсан ли си?

— Леко.

— И какво се надяваш да постигнеш с това?

— Нищо. Не се опитвам да постигна нищо. Освен да измисля как да се събера обратно с Там.

— Мислиш по-добре, когато си напушен?

— Не знам. Вероятно не.

— И все пак, ето те тук.

— Просто реших да си взема един почивен ден и да обмисля нещата.

— Това ли представлява мисленето за нещата?

— Не. Чувствах се зле заради Там и се опитах да се разведря малко.

— Да, приличаш на истински веселяк.

— Какво искаш да кажа?

— Няма нищо, което можеш да кажеш, Крейг. Знаеш правилата. Ако искаш почивен ден, се обаждаш и питаш дали може да го получиш. Ако не греша, май си го правил преди и никога не е било проблем. Но не се обаждаш да кажеш, че си болен, когато не си.

— Съжалявам.

— Е… — Хънт мразеше това, мразеше и Крейг в този момент. — Ако искаш да се събереш отново с Тамара, това не е ядрена физика. Тя иска само да спреш с тези лайна.

— Там ли те прати тук?

— Не. Исках да видя колко е зле положението.

Киурко издуха дим във въздуха помежду им.

— Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Чудесно. Радвам се да го чуя. Защото да ти кажа честно, не изглежда никак добре в момента.

— Ще ме уволниш ли?

— Обмислям го. Чувствам се малко предаден, ако искаш да знаеш.

— Не от мен?

— Напротив, точно от теб.

— Уайът, стига. Това е първото подобно нещо за горе-долу — колко — пет години. Сега не сме точно в най-заетия период, който някога сме имали. Просто взех лошо решение.

— Няколко такива. Да забелязваш някаква връзка между дрогата и лошите решения?

— Може би. Малко.

— Може би малко, да. А междувременно Дизмъс Харди се отбива снощи и ни възлага страшно много работа, аз си мисля, че ние двамата с теб ще бачкаме постоянно по случая Таунсхенд поне няколко дни, може и седмица. Обаче ти се обаждаш, че си болен, когато не си в действителност болен, Там е съсипана в офиса и едвам отговаря на обажданията, а аз нямам никакво подкрепление.

— Не знаех това. Нямаше как да го знам.

— Нямаше, знам. И точно поради тази причина едно от правилата е да идваш на работа, когато някой ти плаща, така че ако има работа, ти да си там и да можеш да я свършиш.

Киурко склони глава, раменете му се вдигнаха и отпуснаха.

— Съжалявам отново.

Хънт изчака, докато Крейг вдигне глава, след което го погледна право в очите.

— Мамка му — каза, — по този начин ли ще се оправяш и със собствената си фирма? Не водихме ли вече един разговор за това преди? Как се очаква от мен да напиша писмо с препоръка, ако се стигне дотам? Щом си избрал този вид работа, няма ли да искаш да избягваш неща, които я заплашват?

— Обикновено не пуша през деня.

— Не би трябвало обикновено да пушиш изобщо, Крейг. Можеш да си загубиш работата заради това — по дяволите, цялата си професия. По-лошо, губиш Там, а съм сигурен, че вече го знаеш.

— Знам. Това се опитвам да разбера цял ден.

— Какво има толкова за разбиране?

Никакъв отговор.

— И освен това, Крейг, докато още сме на темата, да си надрусан не ти помага да разбереш нищо. Особено това. Не ти ли е станало до болка ясно досега?

— Би трябвало да е, да.

— Е?

— Е — въздишка, — значи ще спра. Сериозно. Започвам в този момент, Уайът. Кълна се.

Хънт просто го гледаше, този разговор вече сериозно бе преминал границите на търпението му.

— И какво мислиш, че трябва да направя аз сега в такъв случай? С теб?

— Можеш да ме уволниш, ако искаш.

— Знам, че мога. Може би и трябва. Ако това не беше първият път, в които се прецакваш така жестоко, абсолютно е сигурно, че щях.

Искрица надежда се появи на лицето на Киурко.

— Кълна се в бога, Уайът, край. Можеш да кажеш на Там, че приключих с това.

— Ти можеш да кажеш на Там, че си приключил, Крейг. Аз си имам друга работа за вършене.

— Бих могъл…

— Не, не би.

Посочи с пръст към гърдите му.

— Утре можеш, ако си чист дотогава. И това е първо и единствено предупреждение. Излъжи ме веднъж, срам за теб. Излъжи ме два пъти и да ти го начукам. Ясно?

— Ясно. Разбрах те.

— Надявам се — каза Уайът. След това добави: — Наспи се и утре ела навреме.

Той се обърна на пета и закрачи надолу по стълбището.

 

 

„Бей Бийнс Уест“ беше отворено отново, бизнесът потръгваше бавно, но стабилно.

Уайът Хънт — жаравата на гнева му още тлееше в гърлото му — стоеше насред Хейт Стрийт в този приятен и препълнен вторнишки обеден час и около двайсет минути разглеждаше хората, които минаваха наоколо. Клиентелата не можеше да е по-разнообразна и Хънт си помисли, че ако ние сме това, което ядем и пием, то тогава човешките създания наистина не са предимно еднакви; почти нищо не ни разделяше, след като очевидно всяка етническа група в света, и двата пола, и хора от всякакво икономическо ниво пиеха кафе, и то в големи количества.

Той най-сетне влезе в заведението и зае мястото си, пети, на опашката. Когато стигна до тезгяха, си поръча обикновено кафе с малко еспресо. После се наведе напред, бързо показа визитката си и спомена, че е следовател — нарочно не спомена полицейски следовател. Въпреки че доста често точно това чуваха хората и Хънт обичайно не ги поправяше. Може ли, моля, запита той, да си поговори за малко с управителя? Било за случая на Мая Таунсхенд.

Преди още поръчката му да бъде изпълнена, крещящо облечен млад мъж с конска опашка и диамант на ухото се появи до Хънт и се представи като управителя, Еухенио Руиз. Като му благодари, че е дошъл, Хънт отново показа визитката си и този път се представи като частен следовател, който работи със защитата по случая Таунсхенд.

— Добре, какво мога да направя за вас?

— Опитваме се да разберем малко повече — започна Хънт, — за начина, по който Дилън е продавал марихуаната оттук. Знаете ли нещо по този въпрос?

Руиз имаше бързи, тъмнокафяви очи, които погледнаха към касата и веднага обратно към Хънт.

— Дилън в голяма степен се оправяше с всичко това сам, мисля.

— Сериозно?

— Да.

От тезгяха се провикнаха, че кафето на Хънт е готово и той се обърна и се усмихна.

— Това е за мен, веднага се връщам. Възразявате ли да седнем някъде за минутка?

— Минута. Разбира се.

Хънт взе кафето си, обърна се и Руиз отново се бе появил до лакътя му.

— Има столове в офиса ми — каза той. — Последвайте ме. — И го поведе.

Стаята беше малка и тясна, около два метра и малко на три и малко. До лявата стена имаше претрупано бюро и Хънт седна на единия от двата стола в далечния му край. Стените бяха облепени с плакати на места, на които се отглеждаше кафе — Коста Рика, Хавай, Кения, Индонезия. Руиз затвори вратата, след това издърпа малка дървена бъчва и седна отгоре й.

— Имам само няколко минути — предупреди, — започва да става напечено отвън.

— Изглежда, че тук винаги е напечено.

— Да, май е вярно.

Обнадеждаваща усмивка се появи и изчезна също така бързо.

Хънт отпи малка глътка от горещото си кафе.

— Наистина е вкусно — отбеляза.

— Да.

— Е, предполагам, че големият въпрос е как Дилън е разпределял парите сред работещите тук. Само на помощник-управителите или всеки получаваше парче?

Руиз, както предполагаше Хънт, беше хванат напълно неподготвен и само отвори и затвори уста няколко пъти, преди да каже:

— Ами не.

— Не, всеки получаваше парче?

Бързите очи огледаха малката стая и най-накрая фиксираха Хънт.

— Не, нито едното. Това си беше нещо само на Дилън.

— Не — рече Хънт. — Не, знаем, че това не е истина.

— Истина е.

— Не, не е.

Хънт поклати глава със съжаление.

— Добър опит, Еухенио, но Мая ни каза как най-общо е ставало. И честно казано, вече започваме отчаяно да търсим някой друг, които може да е имал мотив да убие Дилън. Или журито ще реши, че е била тя. Така че тя — Мая — иска да отидем в полицията и да започнем да ви водим един по един в участъка, за да си поговорим. И наистина, кой може да я вини? Но шефът ми смята, че не е необходимо да се стига чак дотам, за да получим това, което ни трябва.

— Какво ви трябва?

— Трябва ми да знам това, което ти и колегите ти знаете.

— Като например?

— Не зная точно, да ти кажа. Но определено клиенти, които са имали затруднения с плащанията, или пък хора, които са създавали неприятности на Дилън по някакъв друг начин. Хайде, Еухенио, знаеш за какво говоря. И ти си участвал. Не се води наркобизнес за десет бона месечно, без да имаш някакви проблеми.

Управителят се полуизвърна към вратата и когато погледна обратно към Хънт, отново поклати глава.

— Не.

Хънт се усмихна.

— Мислех, че това сме го минали. „Не“ не е правилният отговор. „Не“ означава, че ти и останалите започвате да правите разходки до полицейското управление.

— Но те казват, че не е било заради тревата. Не я взеха.

— А така. „Те“. „Те“ не са „тя“. Така че, кои са „те“?

Напрегнатият управител се разшава върху бъчвата.

— Нямам предвид „те“ в този смисъл.

— А в кой?

— Такъв е изразът.

— Добре. Но нека ти кажа нещо. Колкото повече научаваме, толкова повече се убеждаваме, че всъщност наистина е точно заради тревата. Мая също мисли, че е било заради дрогата, тъй като определено не е заради нея. Нали виждаш откъде изхождаме? Времето ни изтича.

— Да, но не зная никакви имена.

Хънт пусна ледена усмивка.

— Е, точно тук имаш късмет. Защото се оказва, че ние знаем имена, даже имаме цял списък. Само не знаем какви връзки са имали някои от тези хора с Дилън. Трябва да си поговорим още с теб, както и с други хора от персонала, които са били част от цялата работа.

— Никой не е участвал в това. Никой не е продавал или пипал нещо, освен Дилън.

Хънт се облегна назад в стола си.

— Вярвам ти, Еухенио. Но не говорим за продажби. Говорим за съдействие и отплата. Вие сте знаели какво е правел Дилън и сте му помагали да го върши, а в замяна той ви е плащал под масата, най-вероятно доста добре. Ти и аз знаем това, но то не е било обект на много полицейска загриженост за момента, тъй като те са заети да мислят за Мая и убийството. Така че все още сте в безопасност. И истински добрата новина сега е, че ако говорите с мен или някой от моите колеги, няма да си навлечете неприятности. Но ако ченгетата дойдат тук и се намесят, всичко това ще се промени.

Хънт се приближи напред.

— Има ли нещо, което не ти е ясно тук? Това е чудесна сделка за вас, момчета, гарантирам.

Еухенио потупваше в някакъв ритъм по бъчвата.

— Носиш ли онзи списък със себе си? — попита. — Бих могъл да го погледна, да видя дали някои имена не ми напомнят нещо.

 

 

В осем часа без няколко минути същата вечер Трея и Ейб Глицки стояха до мивката и миеха чиниите от вечерята — Ейб миеше, Трея подсушаваше — в малката си кухня. Имаха съдомиялна, но се бе развалила малко след като Закари бе приет в болницата и просто не бяха имали време да я оправят.

Сега това изглеждаше, сякаш никога не се бе случвало. Простият ритъм на оправянето на чиниите — изплакване, подаването на чинии, чаши и сребърни прибори за хранене на партньора ти за сушене. Всичко това бе донесло и на двама им известно неизказано удобство и дори някаква интимност, че са дали нов старт на общуването си през този тъмен период, в който понякога Трея мислеше, че Ейб никога вече няма да проговори.

По някое време през кризисния момент със Закари, Трея също бе възстановила практика, която наричаше Лично Родителско Време или ЛРВ и тази вечер се възползва от нея за пръв път от две седмици насам. Идеята, признаваше тя, беше дяволски проста, и дори може би инкрустирана с мънички елементи жестокост. Но децата могат да бъдат такава болка понякога — въпреки че, разбира се, винаги ги обичаш, — че тя не се чувстваше твърде виновна да им го върне по някакъв начин за тяхното собствено жестоко държание.

Личното Родителско Време включваше разхождане из къщата и нагласяне на всички часовници с час или дори два напред. След това, след вечеря, поглеждаш изненадано нагоре и казваш: „О, Боже, къде е отлетяло времето? Вече е време за лягане.“ И ги отвеждаш в покоите им.

Сега Трея взе една чиния от подноса за сушене и започна да я бърше.

— Е, какво каза Диз?

— Каза, че не е било един от най-добрите моменти на Скиф.

— И сега какво ще се случи?

— Нищо. Диз казва, че случаят на Левън може дори да не стигне до журито.

— Уау. Колко често се случва това?

— Не много. Обичайно подаваш формуляр 1187, ако второто убийство е съмнително, не го вписват. Могат да го прекратят след предварителното изслушване, но никога по средата на делото. Все пак Диз говореше за някаква молба за освобождаване, който ще пусне в действие веднага след като Стайър се оттегли. Не мога да си представя Браун да го позволи, но ако го направи, ще бъде огромно постижение за Диз. — Той направи пауза. — Няма да е толкова огромно за мен.

— За теб? Ти пък какво общо имаш?

— Е, въпреки че може би не си личи, като ме гледаш, особено в последните няколко месеца, но на теория аз ръководя отдел „Убийства“. Което значи, че имам някакво влияние за това какво представяме на прокурора. Или не. Поне, когато има някакво съмнение.

— Казваш, че е имало съмнение тук?

— Помислих, че може да има, когато Дебра отиде при Глас. Но просто не можех да се съсредоточа тогава.

— Боже, Ейб. Чудя се защо ли е било така.

Глицки пъхна гъбата за миене в една чаша и започна да я върти по вътрешността.

— Причината е без особено значение, Трей.

— Така е, знам. Опазил Господ да имаш основателно извинение, или още по-лошо, да използваш някое такова.

— Не ми трябва извинение. Поемам си пълната отговорност.

— Ти? Майтапиш се.

Той й подаде изплакнатата чаша.

— Спри да ме ядосваш, жено, става ли?

— Не го правя. Закачам се.

— Смея се. Виж как се смея.

Тя остави чашата, промуши пръст в колана му и го обърна към себе си.

— Целуни ме.

— Ръцете ми са мокри.

— Не ми пука. Целуни ме.

След около трийсет секунди той каза:

— Ще довършим ли тези чинии?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Поне не веднага.

 

 

Трея, облечена в бледожълта хавлия и увита около косата й кърпа, влезе в дневната им, където Еиб, в черна фланелена пижама, седеше на канапето, прегърбен пред няколко купчини с документи на масичката за кафе.

— Е, я виж ти — каза тя.

Той бързо я стрелна с престорен кръвнишки поглед.

— Пак ли ме почваш?

Тя му се усмихна.

— Искаш ли?

Ейб потупа канапето до себе си и мръдна с няколко сантиметра.

Трея седна.

— Откри ли нещо?

Със свиване на рамене той обърна една страница и я сложи с лицето надолу върху втората купчина.

— Това е проблемът.

Още една страница. И още една.

— Диз каза, че става въпрос за кръвта, и май ще излезе прав.

— Какво за нея?

— Няма такава. Няма по дрехите на Мая, нито в къщата й. Никъде.

— Не е ли възможно просто да се е отървала от тях?

Ейб остави още една страница с лицето надолу и седна назад в канапето.

— Да видим дали ти ще повярваш. Тя убива Левън по един изключително кървав начин. Прекарва няколко минути в чистене — течаща вода в мивката, несъмнено плискаща се, а кръв е капела от масата на пода на няколко сантиметра от нея.

— Добре.

— Добре, първо, ние знаем, че се е изцапала с кръв.

— Така ли?

— Така трябва, Трей. Няма начин, с плискащата се отпред вода и капещата отзад кръв, да го е избегнала. И като тръгваме оттам, имаме два възможни сценария. Първо, тя не вижда никаква кръв и тръгва от дома на Левън да вземе децата си и да се приберат вкъщи. Имаме график тук някъде — той посочи към документите пред тях, — който показва действията й от вземането на децата до следващата сутрин. Или поне нейната версия, но потвърдена от съпруга й и икономката й, преди още някой да е сметнал, че може да е проблем. Така че съм склонен да й вярвам. Не е излизала.

— Което значи?

— Което значи, че тези дрехи са били в дома й в седем сутринта, когато Брако и Скиф са се появили, и луминолът щеше да покаже следите от кръв, дори и тя да не ги е видяла.

— Добре.

— Добре. Обаче кръв не е открита.

— Какъв е вторият сценарий?

— Тя открива кръв и й се налага да изхвърли дрехите. Но проблемът тук е, че е взела децата точно навреме.

— Значи или е носела резервни със себе си, или…

— Не.

— Не, съгласна съм. Или тя… какво? Отишла е първо до тях и се е преоблякла?

Глицки поклати глава.

— Нямало е време за това. А и освен това, икономката казва, че не се е прибирала.

— Какво остава тогава?

— Това е въпросът.

— Всички хора, които й осигуряват алиби, може да лъжат.

— Така е.

— Но ти не мислиш така?

Глицки кимна.

— Не че не би могло да се случи, но те не са имали представа какво прикриват, когато са давали тези показания, така че е малко вероятно.

— Какво значи всичко това тогава?

— Тя не е била вътре. Съгласих се, че няма отпечатъци, няма ДНК. Трудно, обаче е възможно, ако си внимателен. Но ако е била там и го е убила, след това е имала кръв по себе си, това е.

— Знаеш ли, хубаво е да те видя толкова погълнат от нещо.

Трея постави ръка на крака му.

Той се обърна с лице към нея.

— Започвам да вярвам, или поне да се надявам, че Зак ще се оправи. — Еиб се наведе напред и потропа по масичката. — Да чукам на дърво. Както и да е, значи може би не съм безнадежден. Може би има нещо, което мога да направя, за да се уверя, че няма да ги издухат и от частта с Воглър на делото.

— Там доказателствата по-добри ли са?

— О, да. Несъмнено. Обаче, ако са оставили нещо пропуснато, може би ще успея да им помогна да го намерят.

— Какво например?

— Не зная. Мога да им помогна да укрепят други слаби места. От каквото и да имат нужда.

Трея поседя тихо около минута, ръката й си почиваше на крака му.

— Ами ако съдията откаже частта с Левън, тогава какво?

— Нищо всъщност, освен че Диз ще изглежда добре за една медийна минута, която в действителност трае около трийсет секунди.

— Не. Имам предвид за Левън.

— Какво за него?

— Ами няма ли технически отново да се превърне в актуален незакрит случай?

Устата на Ейб се сви от концентрация.

— Не. Искам да кажа, дори и Диз смята, че тя изглежда подходяща, дори и прокурорът да не може…

Той замълча за малко умислен, след което среща погледа на жена си.

— Освен ако — рече Трея, — тя не е имала кръв по себе си, нали? Никога не е влизала вътре. Което означава, че някой друг е бил там и го е убил, нали така?