Евелин Роджърс
Пустинен пламък (8)

Глава 8

Две седмици след като „Тросакс“ потегли от Танжер и забави рейса си поради отбиване в Алжир и урагана, връхлетял от северозапад, Андрю пое курс към африканския бряг. До Триполи оставаше още един ден плаване.

Когато приближиха на две мили от запад, съзряха минаретата на града, които се издигаха като шотландски борове над равнинния пейзаж. Оукъм стоеше на руля, а Атлас се беше свил до лакътя му. В далечината Андрю забеляза два английски търговски кораба, които излизаха от пристанището. С изключение на белите чайки и буревестниците, наоколо нямаше нищо друго. Бяха сами в морето.

Птиците летяха в яркосиньото небе, блестящо и призрачно доказателство за безкрая на вселената. Но след току-що отминалата буря вятърът все още духаше силно. Той издуваше платната и опъваше въжетата, изтръгвайки жални стонове на протест от дървената скеля на кораба. А маймуната огласяше въздуха с гневни крясъци, обвила с ръце и опашка фала на марсела с такава сръчност, с каквато някога бе висяла по родните палми.

Носът на кораба пореше разпенените вълни и се издигаше високо нагоре, като че ли искаше да литне към небесата, за да прибере заблудените облаци. В този миг всички затаяваха дъх. А в следващия дървената фигура, изправена на носа, а заедно с нея и половината бак потъваха в морската бездна.

С кипнала във вените кръв Андрю яздеше върху бушуващото море, безброй пъти понасян ту нагоре, ту надолу, както каубой би яздил необуздан жребец. Обутите му в ботуши крака здраво се крепяха върху обляната със солени пръски палуба. Бризът брулеше с нищо незащитената му глава. Ленените ръкави на ризата му плющяха силно като платната над главата му. Въздухът ухаеше на морето, над което шеметно се носеше. В него се усещаше както повеят на по-хладните места, от които идваше, така и огненият дъх на пустинята, ширнала се към безкрая зад бреговата линия. Необикновена свежест накара устните на Андрю да се разтворят в усмивка и белотата на зъбите му внезапно блесна на фона на загорялото от слънцето лице.

— Чудесен следобед да издуем платна, капитан Мак — забеляза Оукъм, който го наблюдаваше от поста си до руля.

Все още усмихнат, Андрю махна с ръка в знак на съгласие.

„Време му е“ — помисли си старши помощникът. Капитанът беше в ужасно настроение, откакто бяха напуснали Алжир. Караше хората да работят, а и той самият работеше като дявол, но без да търси радостта от това, което иначе бе за него начин на живот. Оукъм отдаваше промяната на кратката му среща с американката онзи следобед в Алжир. Малка промяна във възгледите на капитана не беше задължително лошо нещо. Това бе ясно, въпреки че той би предпочел тя да е все пак по-умерена.

Без да търси причината, самият Андрю също усещаше, че не е на себе си, че моряшкото ежедневие не му доставя удоволствие и радост.

А в него наистина се криеха радости. Той не се беше качвал нито веднъж на кораб, преди да избяга от планинското си село на дванадесетгодишна възраст, но в момента, в който палубата се залюля под краката му, той усети, че океанът е неговият истински дом.

С течение на годините започна да слиза на сушата единствено във връзка с търговията си, както и за да потърси нечия женска компания, тъй като беше практичен и темпераментен мъж. По време на последните си няколко престоя се бе погрижил добре за печалбите си, но не бе успял да утоли гладната си плът, нещо повече — нейните желания бяха станали напълно неконтролируеми.

Бе посветил всичките си мисли на жената, която желаеше да бъде до него сега, но не за да задоволи страстите, които бе предизвикала. Пътешествието на Джейн Уърдингтън беше безумство и той не бе сигурен, че тя има достатъчно сили, за да устои на изпитанията, които очевидно подценяваше. Това беше достатъчна причина да я обрече на пълен неуспех.

Но тя имаше едно качество, заради което той не можеше да я прогони от мислите си — безкрайната преданост, с която се бе обрекла на своето дело. Никога не беше срещал човек, който изглежда със здрав разум, да жертва парите и живота си в такова безнадеждно начинание. Дори и да не беше съвсем безнадеждно, тя никога нямаше да успее. Беше твърде неблагоразумна и й липсваше първото умение, с което да държи мъжете здраво в ръцете си. Подозираше, че второто й беше много добре известно, а може би и първото, но това като че ли не я вразумяваше. Не. Когато обясняваше положението си, матовите й скули бяха порозовели, а черните й очи запламтяха. Когато се целуваха, същият този плам се бе превърнал в страстен отклик.

Беше очаквал в прегръдките му тя да се противи упорито, най-много да го остави да целуне хладните й устни. По дяволите! В едно кратко докосване тя се бе стопила като вощеница. Отново бе подценила това, което я заплашваше, тъй като Андрю изпитваше и желание, и готовност да я повали на килима и да й покаже какво може да й даде.

Тази глупачка непрекъснато си търсеше белята. Ако някак си успееше да се добере до дома жива, без брат си, разбира се, който би трябвало вече отдавна да не е между живите, той отсега се обзалагаше на цяло буре с ром, че тя щеше да е осакатена по някакъв начин. И едва ли Рандолф Форбс или другите баракуди от семейството й, очакващи завръщането й, биха се погрижили за нея.

Андрю изпита неприязън, като си помисли за това. После не за първи път си напомни, че това не му влиза в работата. И тя беше като тях. Може би невинността й не беше дотам истинска. И може би той би трябвало да забрави, че някога са се срещали.

„Ако ме видите, че се давя, отминете ме.“

Той погледна към Атлас. Кръглите му кафяви очички се взираха с обвиняващ поглед. Козината му бе прилепнала от вятъра към малката му глава.

— Не ме гледай така, Атлас. Ще те хвърля през борда.

Атлас не показа и най-малки признаци на тревога или мъка и Андрю отклони погледа си към доста по-приятната гледка, която представляваше развълнуваното море.

Най-после се появи и Триполи, извит във формата на полумесец. Виждаха се и около половин дузина кораби, застанали на рейд между „Тросакс“ и кея. Пристанището на Триполи беше много известно. То представляваше една малка вдлъбнатина в сушата, незащитена откъм северозапад за големите вълни по време на буря. Неспокойните му води криеха опасни подводни скали и рифове. Много кораби бяха засядали в плитчините му.

Към тези му недостатъци можеше да се прибави и построения от роби вълнолом.

През годините, прекарани в морето, Андрю бе преброил поне една дузина кораби, които се бяха натъквали на тесния му гръб.

— Осем фатома, капитан Мак — извика един от моряците, застанал на носа.

Думите му едва се промъкваха през воя на вятъра. Андрю си помисли, че тази дълбочина е достатъчна за „Тросакс“, но си даде сметка, че тя няма да е все такава.

— Намалете скоростта на шест възела — нареди той на Оукъм.

— Слушам, капитане!

Старши помощникът извика на моряците, които стояха на палубата, да свалят някои от платната.

Сигурен в способностите на моряците си, Андрю отново насочи вниманието си към пристанището. Без видима причина той започна да мисли къде точно Джошуа Уърдингтън е получил последното си възнаграждение. Момчето се е удавило. Разказът на сестра му го убеждаваше абсолютно в това. „Филаделфия“ бе затънал в един дълъг и плитък пясъчен шелф, неотбелязан на картата. Тази коварна пречка бе известна на опитните мореплаватели. Очевидно американският капитан не е бил такъв. Той по-скоро бе забил кораба на неколкостотин ярда от брега.

Моряците му се хвърлили във водата, за да преплуват през бушуващите край скалите вълни. И след тринайсет години Андрю още чуваше понякога наклякалите пред кафенетата жители на Триполи да разказват как са помогнали за залавянето им. Те ръкомахаха с ръце и хитро се усмихваха, докато разправяха как са ги подмамили да плуват точно към крепостта на пашата.

Ако всички, които се хвалеха, наистина бяха взели участие в акцията, по преценка на Андрю американците трябва да са били сто пъти повече.

— Чудесна гледка, нали, капитан Мак? — прекъсна мислите му Боксьора, който незабелязано за Андрю се бе появил до рейла и галеше рошавия гръб на маймунката.

Андрю погледна момчето. Русата му коса стигаше почти до раменете, кафявите очи на моряка блестяха от младежки възторг. По голобрадото му лице бе грейнала широка усмивка.

— Да — каза Андрю и продължи да оглежда пристанището, — наистина чудесна гледка.

Казваше истината. От това разстояние разположеният във формата на полумесец град представляваше чудесна гледка с белите си къщи с плоски покриви, гъсто наредени покрай пристанището, с крепостта и двореца на пашата, изправени на стража от изток, с пръснатите между сградите зелени площи с финикови палми, маслинови дървета и череши, олеандър и жасмин, които приличаха на райски градини. От кораба се виждаха дори и части от назъбените градски стени, куполите на баните и, разбира се, минаретата.

Наистина рай. Владение, из което тичат щрауси и антилопи, тропическо чудотворство, докъдето погледът стига.

Но Андрю познаваше тази страна по-добре. Разрухата щеше да започне да бие на очи, като наближат кея. Сградите бяха пропукани, дърветата и храстите бяха провесили посърнали клонаци из целия град, рушаха се дори стените на крепостта, владение на пашата. Улиците бяха заринати с отпадъци и въздухът изпълнен с непоносимо зловоние. Три мили навътре в сушата, където свършваха улиците и къщите, пясъците на Сахара скриваха последните кътчета на цивилизацията. Там не се усещаше живителният повей на океанските бризове. Жегата лягаше над земята като похлупак.

Но сега градът изглеждаше красив и тази гледка доставяше удоволствие и на Андрю, както и на всички останали.

— Като че ли пристанището е взело поредната си жертва — посочи Боксьора към риф Калюза и Андрю видя онова, което бе привлякло вниманието на младежа. Една десетметрова платноходка с пречупена на две основна мачта лежеше на едната си страна в плитчината. Десният й борд бе съвсем потънал в бурната вода, а ширбордът й беше вирнат към небето. Опитното око на Андрю веднага забеляза окаяното положение на съда, както и моряците, които тичаха по наклонената палуба сред изпопадалите въжета и платна.

— Изглежда, че е станало неотдавна — каза той.

— Това е платноходката на онзи негодник Азис Рашид — извика Оукъм през воя на вятъра. — Дали да не им предложим помощ?

Андрю сви широките си рамене.

— Едва ли Рашид се натъква на плитчина за първи път. — Той кимна към носа на кораба. — Гледката вече отвлече моряците от задълженията им. И ние самите имаме достатъчно проблеми с пилотирането на кораба в пристанището.

Възбуден от всеобщото оживление, Атлас подскачаше насам-натам по перилата.

— Бих искал да взема един човек от по-малкия съд — започна Боксьора.

Андрю стовари ръката си върху рамото на младежа.

— Много благородна мисъл, момчето ми, но се съмнявам, че хората на платноходката са в опасност. Освен ако не вземем предвид мизерията, в която ще изпаднат, като им преброят само дребни грошове накрая. Хайде, прибирай Атлас от палубата и се заеми със задълженията си.

Андрю съсредоточи вниманието си върху опасната задача да навигира кораба, за да заеме място на кея и да пусне котва. Фрегатата се намираше на не повече от петстотин метра от мястото, където щеше да хвърли котва, доста по-навътре от рифа, който бе съсипал платноходката. Всички моряци на борда работеха като зъбците на безотказен механизъм, какъвто представляваше техният екипаж, когато Боксьора още веднъж дотича към Андрю и посочи към пострадалия съд.

— Имат неприятности, капитан Мак.

— Боксьоре… — започна ядосано Андрю.

С ъгълчетата на очите си той забеляза една петметрова лодка, която се опитваше да се отдалечи от потъващата платноходка и да се добере до пристанището през бушуващите крайбрежни вълни. Той преброи шестима моряци, тъмни фигури с мургави лица и моряшки униформи, и една друга, наметната с развята пелерина с цвят на вишнево вино.

— По дяволите! — извика той.

Беше невъзможно. Това не можеше да бъде тя. Но той, разбира се, знаеше, че бе точно така.

Всички, с изключение на фигурата с пелерината, изтребваха бясно водата, но дори и от това разстояние беше ясно, че малката лодка много бързо се пълни. С това темпо щяха да потънат, преди да са стигнали до брега.

„Ако ме видите да се давя, ме отминете.“

Беше се съгласил с готовност.

— Проклятие! — извика той.

Обикновено Андрю беше човек на думата. Трябваше да внимава какви обещания ще дава занапред на мис Джейн Уърдингтън.

На брега вече се беше събрала малка тълпа, но той не забеляза никакви признаци от страна на другите кораби, които да показват, че се готвят за спасителна акция. Погледна към Оукъм, който стоеше зад руля.

— Можеш ли да продължиш сам?

— Да, капитан Мак! Достатъчно добре сте ме обучили.

— Добре. Ще взема спасителната лодка… — Той поклати презрително глава. — … за да спасявам нашата американска дамичка, изпаднала в беда.

— Сигурен ли сте, че това е тя?

— Да, сигурен съм.

Побелелият стар моряк благоразумно не се усмихна, но в сърцето си никак не съжали, че тази жена отново се е появила в живота на капитана, дори и тя да бе причина за мрачното му настроение. Оукъм нито за миг не се усъмни, че капитанът може да спаси живота й.

Сред скърцането на въжетата и виковете на моряците спасителната лодка бе спусната във водата. Андрю, Боксьора и още двама от по-младите моряци, братя от Пекин, които наричаха Чанг и Чин, хванаха греблата и загребаха към бедстващата лодка, като се стараеха течението да не ги отклони и да ги насочи към брега.

Андрю гребеше с всичката сила на могъщите си мускули, моряците също се стараеха да гребат с неговото темпо, но когато се приближиха на пет метра от корабокрушенците, тяхната лодка вече бе почти догоре пълна с вода.

Единият от моряците, който не виждаше спасителната лодка, се хвърли във водата, останалите захвърлиха греблата и го последваха.

— Какво правите? — писъкът на жената проехтя над вълните и надви воя на вятъра.

Тя се опитваше да запази равновесие в потъващата лодка, пелерината й бе прогизнала от вода и щеше да й пречи, ако се хвърлеше да плува. Качулката й плющеше на гърба й, а черната й коса бясно се вееше на вятъра.

— Мис Уърдингтън! — извика Андрю. — Джейн!

Изпълнените й с див ужас черни очи го зърнаха, но той не забеляза, че го е познала. Притискаше една издута чанта към гърдите си, като че ли тя щеше да я спаси. Опита се да направи някакво движение, но тежкият мокър плат я приковаваше към дъното на потъващата лодка.

Без да мисли, Андрю скочи във водата и доплува до лодката. Водата закриваше раменете му, но Джейн видя как от водата се издигнаха две силни ръце, и това бе достатъчно, за да почувства прилив на сила. Тя се хвърли към непознатия си спасител и чантата й силно го удари по лицето, когато падна във водата до него.

Андрю ядосано изруга. Беше сигурен, че носът му е счупен, но когато се опита да измъкне проклетата чанта от ръцете й, Джейн с изненадваща сила се вкопчи в нея.

— Не! — успя да надвика тя воя на вятъра. — Моя е!

Пелерината се беше обвила около телата им и ги теглеше към дъното. Андрю би приел да загине в бурното море, но да се удави в плитчините на пристанището на Триполи е участ, която не би понесъл. Силните му ръце изтръгнаха чантата от Джейн и я хвърлиха в спасителната лодка, после той започна да разкъсва натежалата пелерина.

— Внимавайте, капитан Мак! — извика Боксьора от полката, а братята Чин и Чанг развълнувано заръкомахаха.

Предупреждението им закъсня. Една внезапно надигнала се вълна ги заля и двамата. Погълнаха доста вода. Когато Джейн отново изплува, тя се задави и паниката завладя и последните остатъци от здравия й разум. В ивицата вода между двете лодки тя започна да се бори с Андрю, да се опитва да си поеме въздух и отчаяно се задърпа в посоката, в която бе полетяла чантата й.

Андрю я изпусна. Лишена от подкрепата на силните му ръце, тя потъна под друга огромна вълна, която я тласна обратно към потъващата лодка. Главата й се удари в една от железните халки за греблата, потънала малко под водата, и тя изпадна в безсъзнание. Преди Андрю да успее да реагира, тялото й се отпусна някак странно омекнало и тя бавно започна да потъва. В помътнелите води не можеше да се види дори и раздраната пелерина.