Евелин Роджърс
Пустинен пламък (13)

Глава 13

Когато бурята започна да утихва, Мохамед показа на Джейн апартаментите на втория етаж, а след като дъждът спря, той я качи на по-крива.

— Семеен навик е да се почива и да се ходи на гости високо над улицата — каза той, като нави едно платнище, над което Джейн видя плосък покрив. — Искам да кажа, че става въпрос за жените и децата. Мъжете се грижат за търговията в магазините и седят на столовете пред кафенетата. Понякога те трябва да заминат по работа в далечни градове.

Тя уплашено слушаше разказа му, който бе пропит с горчивина и болка.

— Така живее народът ни от най-древни времена.

— Не е много по-различно от начина, по който живеят майка ми и съпругът й — увери го тя с усмивка.

Джейн се настани на една от възглавниците, които бяха взели от стаята долу. Беше ранна привечер и от морето духаше прохладен бриз, който развяваше пуснатите й коси. Унесена приятно, тя чу тънки женски гласове, запели някаква песен, и пляскане на ръце. Приятните звуци се издигаха до покривите, долетели далеч от пустинята.

— Това е песента на бедуините — обясни Мохамед, без да чака да го попита. — Те стануват по края на пустинята и вечер се веселят и се радват на даровете на отминалия ден.

Джейн се обърна на юг и видя светлините на огньовете от камилска тор, които танцуваха на фона на равната, пясъчна шир. Видя група фигури с тъмни дрехи, които грациозно се поклащаха на светлината на огньовете, медните украшения на жените блещукаха като светулки в мрака. Далеч на хоризонта се очертаваше силуетът на планина. Върховете й бяха обагрени от залязващото слънце в розово и виолетово.

Мохамед видя, че тя се възхити от красотата на гледката, и се зарадва.

— Мис Уърдингтън е дошла много отдалеч, за да се срещне с пашата.

— Да — отвърна усмихнато Джейн и зачака момчето да започне да й задава въпроси.

Сигурно бе любопитен да разбере защо е дошла и искаше да знае повече подробности, отколкото бе научил от каруцаря пред двореца на пашата. Тя зачака, но той не я попита.

Джейн остана разочарована. Изведнъж й се прииска да говори. От момента, в който Мохамед бе спасил живота й, тя бе усетила съдбовността на срещата им. Част от тази съдбовност бе и желанието да му разкаже за несгодите по време на пътуването си.

Когато нощта настъпи, тя му разказа историята си, като пропусна само някои неща, които представляваха лично неин проблем, и завърши разказа си с подробно описание на аудиенцията си при Караманли.

Мохамед слушаше внимателно. Забелязваше промените в гласа й и наблюдаваше движенията на ръцете й, които бяха много важни за онази част от историята си, които тя не искаше да разкрива. И тя като него не произлизаше от грижовно семейство и имаше неприятности със своя капитан, когото споменаваше много по-често в разказа си, отколкото го изискваше ролята, която му бе отредила.

Големи неприятности, заключи Мохамед, който добре разбираше отношенията между мъжа и жената. Между тях имаше силни чувства. Чувства на гняв, които бързо можеха да се превърнат в друг вид чувства.

Мис Джейн е много добра, реши той. Тя бе от голямо значение за едно „не чак толкова скромно“ арабско момче. Трябваше да я пази от беди.

— Предполагам — каза тя с тих смях, — че ти никога не си чувал нищо за Джош. Питах вече всички.

Мохамед запази спокойния си и невинен вид, но пъргавият му ум трескаво започна да работи.

— Не познавам човек с такова име — каза той и това бе самата истина. — Но разказът ви ми се струва странен.

— Защо?

— Защото прилича на една приказка… на една легенда на моя народ. Моля да разберете — каза той и леко сви рамене. — Ние казваме, че такива приказки са родени от истината.

Джейн изтръпна в очакване.

— Разкажи ми я.

„Каква наивност“ — помисли си Мохамед. Тя приличаше на агнето, което с готовност отива към ножа.

— Разказвачите на приказки разказват за едно момче, изхвърлено от вълните на брега преди много години. И за един беден човек, който го спасил и го прибрал в скромния си дом. — Той скришом наблюдаваше слушателката си и внимателно подбираше думите си. — Бил със светла коса като берберин и с черни очи като арабин. Винаги бил усмихнат. Заразявал със своята радост от живота всички около себе си.

Джейн почувства, че сърцето й започна да бие по-бързо. Джош много приличаше на него.

— Продължавай — подкани го тя.

— Говорел на странен език, но тъй като бил млад, бързо научил езика на новия си свят. Хората не знаели как се казва чужденецът и го наричали Бой. Вече е мъж, така казват разказвачите, но още му викат така.

Джейн седеше притихнала, като се страхуваше да говори, страхуваше се да се предаде на странните чувства, които напираха в нея.

— Станал е мъж — тихо каза тя. — Не се е удавил.

— Така е в приказката.

Дали би могло да бъде истина? Джейн искаше това да е така повече от всичко друго, което бе пожелавала в животи си. До тази вечер всичките й опити бяха посрещани с враждебност, а сега… Не биваше да си позволява да се държи глупаво. Една разумна жена със средна интелигентност би подходила предпазливо, би поставила всички въпроси под съмнение, докато доказателствата не се окажеха толкова силни, че да унищожат всичките й въпроси и съмнения.

Проблемът бе в това, че тя едва се сдържаше да не се разсмее от вълнение. Трябваше да разбере едно нещо. Докато говореше, тя се взря в безкрайната тъмнина на нощта.

— Знаеш ли нещо за съдбата му?

Мохамед кимна тържествено.

— Той пораснал силен като камила, като жребец, скрит от алчния свят, който би могъл да му причини болка. В това вярвал старецът, който го спасил, в това вярвали бедните хора, които му помогнали да вдигне чужденеца на крака. Щастието, което той им донесъл, било по-ценно от злато, защото той им дарил радостта.

Мохамед внимателно наблюдаваше какво е впечатлението от приказката му и с голямо задоволство отбеляза, че слушателката му е силно развълнувана.

— Уви — каза той тъжно, — един богат и зъл човек… — Той подчерта думата „зъл“. — … го откраднал и го направил свой роб.

Желанието й да се смее изчезна.

— В Триполи?

— В Дерна. Това е град, не толкова голям, колкото е Триполи, намира се на три дни път с кораб в източна посока. По суша е много по-далеч.

Дерна. Джейн се опита да си спомни къде бе чувала това име. Накрая успя. Това трябваше да е следващата спирка по пътя на Макгрегър, след като напусне Триполи.

Съдба ли бе фактът, че пътищата им винаги се пресичаха? Нещо трепна у нея, когато си представи капитана. За свой срам тя насила върна мислите си към Джош.

— И сега е в Дерна?

— А не е така. Той работи в пустинята. На едно място наречено Зиза. Там той извършва подвизи, свързани с голямата му сила. Търкаля огромни камъни през пустинята за строежа на сгради, прави бентове в реките, засява посеви.

Докато разказваше приказката, Мохамед се въодушеви твърде много и полетя на крилете на фантазията си, като забрави, че трябва да спести на слушателката си по-зловещите детайли.

— Нощем го бият, докато плътта му се отдели от петите, до сутринта раните му заздравяват и отново го пращат да се труди.

Мохамед видя, че тя пребледня, и усети, че е стигнал твърде далеч. Каза си, че трябва много внимателно да ограничава страстите на младостта си.

— Това, моля да разберете, е приказката на разказвача, който е много почитан в страната. Други разказват по-правдоподобно, че работи в пустинята, продаден в робство, и се моли да бъде откупен някой ден.

— О! — въздъхна Джейн.

Тя веднага забрави за мъченията и се замисли за дневните му задължения. Те представляваха достатъчно ужасно мъчение. Джейн преглътна сълзите си. Въпреки всичките си разумни доводи, тя си представи, че непознатият Бой е всъщност Джош. В тази странна, омагьосана нощ тя бе разбрала, че най-големите й страхове се бяха оказали верни — Джош е подложен на мъчения, той е в робство, в пустинята и чака спасение.

— Моля да разберете — каза Мохамед. — Такава е легендата. Не зная дали е истина.

И Джейн не знаеше. Разумната и практична Джейн, която едва ли би се радвала току-така. Но тя подозираше… тя силно подозираше, че поне са й показали пътя, по който трябваше да тръгне. Мохамед не се опитваше да я накара да направи каквото и да било. Той дори като че ли с нежелание й разказа историята и не един път я предупреди, че това може би е само легенда.

Но можеше също така да бъде и истина. И какво друго й оставаше, освен да разбере това.

— Това пустинно селище, което спомена…

— Зиза.

— Много ли навътре в пустинята се намира?

— Много. Намира се на юг от Дерна.

Тя се втренчи в момчето. То я погледна и се усмихна. После се нагласи да спи и затвори очи.

Изглеждаше толкова невинен и добронамерен. Тя благодари на провидението, че го бе пратило на пътя я.

Късмет, така наричаха това в тази страна. Съдба. Тя чувстваше как тя я тегли, докато тичаше по улиците на Триполи. Никога не бе вярвала в предопределеността на нещата. Сега вече вярваше. Късметът й също бе намесен и във взаимоотношенията й с Андрю Макгрегър. Беше повече от съвпадение, че продължаваха да се срещат. Това бе съдба. Самата мисъл поднови трепета в душата й, този път тя не желаеше да прогони това чувство. Всъщност дори искаше да го задържи колкото може по-дълго. Трябваше отново да се види с Андрю. Не виждаше друг начин.

Дишането на момчето стана равномерно и Джейн разбра, че е заспало. Тя положи глава на възглавницата. Гласовете на бедуините, които идваха откъм пустинята, я накараха да се загледа в блестящия покрив на къщата. В нея имаше нещо от безвремието на тази част от света с нейните древни вярвания и бродещи племена, нещо много чудесно. Поради всичко, което се бе случило, тя би трябвало да се чувства по-самотна от всякога. Но вместо това усети как у нея се примесват вълнение и страх… а също и сигурност, че постъпва правилно.

А отчасти и заради Андрю. Звездите бяха написали името му върху нощното небе.

 

 

На следващата сутрин Андрю стоеше до главната мачта на „Тросакс“. Вниманието му беше привлечено от една опашка, която като махало се поклащаше до гнездото на чайката. Слънцето бавно изплуваше над хоризонта. Розовите му отблясъци се отразяваха в медните халки на фрегатата, а маймунката весело си бъбреше нещо.

— Атлас усеща, че се готвим да вдигнем котва — каза Андрю и погледна с крайчето на очите си младия моряк, който стоеше до него.

— Извинете, капитан Мак — каза Боксьора, като смутено мачкаше моряшкото си кепе в ръце. — Стигнах бързо, но знаех, че ще бъде затворено. — Сините му очи гледаха виновно капитана и той почувства топлината по бузите си, които бяха пламнали. — Жената ме задържа.

Андрю свъси гъстите си вежди.

— Завърза те за единия крак на леглото, нали?

Боксьора се усмихна.

— Тя предложи нещо такова, или май аз трябваше да вържа нея. Не стигнахме дотам, но имаме среща следващия път, когато дойда в пристанището.

— Ако слезеш на брега.

Очите на Боксьора заблестяха тъжно.

— Капитан Мак! — извика той, като притисна с театрален жест с две ръце корема си. — Не говорете така! Усещам как нещо вътре в мен ме изгаря, разяжда вътрешностите ми и ме кара да полудея. Ако не ми разрешите да угася този пожар, той ще ме изпепели!

— Страстта те изгаря, момче. Ако не я задоволиш, може наистина да те измъчва, но загубата рядко се оказва фатална.

Андрю знаеше за какво говори. И той не бе оставал в женска компания, откакто… откакто бе срещнал жената, чието име сега не искаше да произнесе.

Беше слязъл предната вечер на брега, почти решен да успокои малко пожара в себе си, но единственото нещо, което успя да направи, бе да поразпита за тъмнокосата американка с червената пелерина. Нямаше нови сведения за нея, но консулът го увери, че ще проучи случая.

— Опитах се да я предупредя и да й дам да разбере, че не бива да се разхожда сама из града, но тя се оказа изключително упорита — бе казал консулът. — Доколкото разбирам, тя е от доста влиятелно семейство.

— Близък съм на втория й баща.

— А, така ли! — усмихна се многозначително консулът. — Сега разбирам загрижеността ви. И, естествено, я споделям — добави той бързо. — Надявам се, че няма да има проблеми, когато най-после се върне у дома.

Явно бе, че той се тревожеше повече за длъжността си, отколкото за Джейн, и Андрю едва успя да прикрие презрението си — поне консулът не го забеляза.

— Не се тревожете, капитан Макгрегър — каза той, — обикновено неприятностите бързо стигат до мен, а досега не съм чул нищо. Тук в Триполи живеят няколко чудесни семейства включително и американски, и някоя от тях навярно е поканило девойката да пренощува.

— Ще проучите въпроса, нали?

— Непременно. Освен това и вещите й са тук. — Той се усмихна убедително. — Сигурно ще я видя, като дойде да си ги вземе. Смятайте, че аз поемам грижата изцяло, и не мислете за това.

Точно това се опитваше да направи Андрю на следващата сутрин. Той благодареше на всички светии за това, че повече няма да я види.

— Капитан Мак.

Той се обърна към старши помощника.

— Какво има, Оукъм?

— Имаме гости. — Бледите му очи светеха върху набръчканото му лице, обвито от ореол побелели коси. Той кимна с глава към трапа.

Андрю не се потруди да погледне. Изражението на Оукъм му каза всичко, което трябваше да разбере.

— Значи се върна.

Жива. Невредима. Той почувства пристъп на облекчение, а след това едва не подскочи от раздразнение. Току-що си бе помислил, че повече никога няма да се занимава с нея.

— Да върна се — каза Оукъм. — И ако мога да добавя…

Андрю вдигна ръка.

— Само не ми разправяй колко уязвима изглежда или колко би трябвало да се радвам, че е оцеляла след едно денонощие, прекарано в онази адска дупка, Триполи. Девойката… — Той все още не желаеше да я нарича по име. — … би могла да преживее революции, метежи и тригодишна чума ако й се наложи. А също така би могла и да ги предизвика.

— Мис Уърдингтън — каза Боксьора с широка усмивка, когато най-после успя да вземе думата, — тревожех се за нея, откакто я оставих пред консулството. Тя много-много не се притесняваше за опасностите в този град.

Атлас, който се бе покатерил на най-високата мачта, също нададе писък. И на Андрю му се искаше да направи същото.

— Гледай си задълженията, момко. Доста си поизостанал.

Боксьора кимна, когато чу резкия тон на капитана, килна шапката си назад върху русата си коса и се отправи към мястото, определено за него, което се намираше на предната палуба.

Андрю го проследи с поглед, а след това се загледа в хоризонта. За миг си помисли дали не е възможно да вдигнат бързо котва и да изчезнат от пристанището. Безсмислено беше, тя щеше да успее да го последва. Застанал до него, Оукъм забеляза навъсеното лице на капитана.

— Чака да й разрешите да се качи на борда — каза той, доволен от объркаността му.

Все пак се постара да не го показва. Американката бе хванала капитан Мак натясно. Тя бе единственият човек, който бе успял да постигне това. Оукъм си припомни своите отдавна отминали младини. Знаеше, че подобно състояние е предвестник за едно друго чувство, много по-хубаво и по-светло. Даде си сметка, че се бе превърнал в един стар сватовник, и с умиление си помисли за своята Мери, която от сърце би се посмяла на това, ако можеше да го види.

— Чака разрешение, така ли?

Той поклати възмутено глава, но не можеше да направи нищо, освен да се примири със съдбата си. Реши, че е най-добре да разбере какво е намислила, а после да я отпрати. Тя бе грижа на консула, а не негова.

— Погрижи се подготовката за вдигането на котвата да продължи. Няма да се забавя.

— Капитан Мак, ако не възразявате, ще кажа на китайците, че тя е жива и здрава.

Андрю сви устни:

— Сигурен съм, че ще останат доволни.

Той застана на трапа и погледна надолу към кея, който гъмжеше от народ. Съзря една фигура в червена пелерина, която явно го очакваше. Питаше се какво ли има да му казва тази твърдоглава особа, която бе прекарала едно денонощие сама в този опасен град и бе претърпяла едно покушение срещу живота си.

Трапът се разлюля под тежките му ботуши, когато той заслиза надолу. Спря точно пред нея. Преди да бе успяла да промълви каквото и да било, той каза:

— Навярно сте дошли да ми пожелаете попътен вятър?

„Както винаги саркастичен“ — помисли си Джейн, но не позволи това да унищожи надеждата, която се бе зародила в душата й през звездната нощ.

— Не, не съм дошла да се сбогувам.

Тя свали качулката си, погледна го в очите и затаи дъх. Джейн помнеше много неща за него, но не и силното въздействие, което й оказваше винаги когато се срещаха. Той беше толкова… толкова мъж, да, това беше думата… мъж. За миг тя застина. Но това й състояние бе само външно. Някъде дълбоко в нея женската й същност бушуваше, силна като лава, която всеки момент ще изригне от кратера на вулкана. Само топлината на Андрю Макгрегър й бе нужна, за да накара бушуващата материя да изригне. Сега тя почувства тази топлина. И душата й се изпълни с нея.

— Виждам, че сте оцелели и през нощта — каза той. — Предполагам, че сте били в консулството.

Питаше се дали да му каже истината.

Тонът му бе леден. Тя също успя да възвърне самообладанието си. Може би съдбата бе я насочила към фрегатата, но сега, след като вече беше тук, здравият й разум трябваше да й каже какво трябва да направи.

— Консулът се оказа също толкова глупав, колкото бе и колегата му в Танжер. Спах под звездите.

— Аха… Свита в някой вход на улицата, сама, изоставена…

Картината му хареса, въпреки че дори и една такава неприятна нощ не бе пречупила твърдия й характер.

— Всъщност, спах на покрива на една от най-големите къщи в града, обградена от копринени възглавници. И не бях сама. Мохамед беше с мен през цялото време. — Тя се огледа за момчето, но то бе изчезнало.

Андрю прие новината с изненада и раздразнение, което граничеше с гняв. Не можеше да си прости, че вместо да се погрижи за себе си предната вечер, той бе имал глупостта да я търси, докато през това време тя си беше намерила нов закрилник. Някой си на име Мохамед. Винаги бе подозирал, че не е толкова невинна, колкото изглеждаше.

— Моите поздравления. Радвам се, че сте си намерили по-дружелюбна компания от моята.

— Капитан Макгрегър, това би включило всички, с изключение на пашата, който никак не е симпатичен.

— Предполагам, че не ви е начертал на картата пътя, който ще ви отведе до брат ви.

— А вие, разбира се, едва се сдържате да не изразите възторга си от това, че сте предвидили реакцията му.

— Опитвам се да се въздържа. — Андрю се загледа в красивите й очи. — Друго имате ли да ми казвате? Други проблеми, като например това, че са ви блъснали под копитата на препускащ кон?

Джейн се загледа зад гърба му в тримата моряци, които оживено разговаряха на френски в края на кея, огледа минаващите мъже, облечени в дълги роби, станали вече нещо обичайно за нея, после отново го погледна.

— Не — каза тя и реши, че така е по-безопасно. — Отново съм тук с делово предложение. Искам да резервирам място за пътуване на борда на „Тросакс“.

Андрю се задави.

— Тръгвате днес, нали? — попита тя.

Той успя да се овладее.

— Не за Танжер.

— Не отивам там. Искам да стигна до Дерна, както, доколкото зная, и вие.

Андрю поклати глава недоумяващо.

— Вие наистина ли сте толкова луда?

Тя едва се въздържа да не му удари един шамар, който да заличи омразата от лицето му.

— Не толкова.

„Колкото съм и хубава“ — допълни тя мислено.

— Защо до Дерна?

— Това засяга само мен. — Тя се поколеба, като си помисли, че би било много по-добре, ако не я гледа така осъдително. — Добре, щом искате да знаете, ще ви кажа. Чух слух, че някой, който много прилича на Джош, живее там. Просто искам да проверя.

Отговорът й бе съвсем незадоволителен. Но и без това той можеше да направи цял списък от неща, свързани с нея, които не го задоволяваха. Например това, че му отнема твърде голяма част от времето и че ангажира мислите му в много по-голяма степен, отколкото й се полагаше. Трябваше отдавна да е приключил с нея.

— Мисля, че не сте се виждали с вашия консул тази сутрин.

— Защо? Той е глупак.

— Това може и да е така, но работата му е да служи за връзка между вас и жителите на Триполи.

— Точно сега нямам никаква връзка с жителите на Триполи, капитане. Както казах, това е делово предложение между нас двамата и мога сама да се оправя. Не се нуждая от каюта, което, както вие често сте изтъквали, би означавало да спя във вашата койка. Вчера нощта бе изключително приятна. С удоволствие бих прекарала всяка нощ под звездите. Едно одеяло на палубата ще ми бъде напълно достатъчно.

Андрю присви очи.

— С приятеля си Мохамед ли ще го делите? Забелязах, че го търсите. И за него ли ще купувате билет?

Джейн го разбра. Той мислеше, че тя има предвид мъж. Това изобщо не я интересуваше. Нека си мисли, че някой друг я намира за привлекателна. Във всеки случай той бе прекарал нощта с жена. Проститутка, поправи се тя. Всъщност и това не я интересуваше.

— С радост бих пътувала с Мохамед, ако той пожелае това.

Тя още веднъж огледа препълнения с хора кей. Стотици непознати. Видя само непознати и изведнъж се почувства много самотна. Мохамед й даваше спокойствие, а си бе тръгнал, без дори да се сбогува.

Тя се опита да извика в паметта си прекрасните усещат предната нощ, но не успя. Като че ли винаги я изоставяха накрая. Баща й… баба Уърд… и после Джош, всички изчезнали, освен Алва. Тя никога не бе имала на кого да се довери. Докато не бе срещнала един четиринадесетгодишен арабин, а сега и той беше изчезнал. Ако бе склонна към самосъжаление, сега моментът бе удобен за това. На самосъжалението бе слабост, а Джейн трябваше да бъде силна, ако не заради себе си, то поне заради Джош. Тази мисъл я накара гордо да изправи рамене.

— Готова съм да ви платя сто долара или съответната сума в лири, ако предпочитате.

Андрю подсвирна.

— Хубава сума.

— Не ми разрешихте да заплатя за ремонта на лодката. Така ще мога да го направя частично. Вие сте практичен човек. Поне на такъв ми приличахте, когато ви видях в дома на втория ми баща. А един практичен човек би се съгласил с предложението ми.

Андрю прокара ръка през косата си и огледа бавно Джейн от горе до долу. Тя имаше упорита, вирната брадичка, очите й мятаха мълнии, а необузданият й нрав се бе проявил още по време на първата им среща в задимената пристанищна кръчма на Ню Йорк. Помисли си, че консулът, който наистина беше глупак, не би се справил с нея.

Обзе го желание да я хване за раменете и да я разтърси, за да й дойде умът, но предишният му опит го бе научил, че не бива да докосва нежното й тяло. По някакъв странен начин тя винаги бе излизала победител в техните двубои. Беше много по-жилава, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Виждам, че все още се колебаете. — Джейн преглътна, знаеше какво трябва да каже, но й бе трудно да изрече думите.

— Да, девойко. Колебая се. Имам причини за това.

— Вече не. Обещавам да не ви причинявам неприятности по никакъв начин, което, признавам, в миналото не беше така. Но вие бяхте този, който нахълта неканен в стаята ми в Танжер, вие ме хванахте в неудобно положение и не аз ви помолих да ме съблечете гола и да ме отнесете в леглото си.

— Все големи грешки.

Думите му й причиниха болка.

— Уверявам ви, че по време на пътуването до Дерна ще остана облечена с всичките си дрехи и няма да се приближавам толкова, че да има причина да се докоснем. Така няма да имате причини нито да се ядосате, нито да се отвратите.