Евелин Роджърс
Пустинен пламък (26)

Глава 26

— Името му беше Мухтар. — Хаджи кършеше пръсти и гледаше скръбно. — Той поне каза така.

Двамата яздеха пред целия керван. Джейн вървеше с Боксьора и Мохамед доста по-назад и не можеше да долови нищо от разговора им, а далече зад тях се виждаше представителната фигура на търговеца Бакуш. Най-накрая вървяха бедуините, които се грижеха за провизиите и животните.

Трупът на провалилия се убиец остана на повече от миля зад тях. Андрю би го оставил да си изгние на открито, но Джейн настоя да го увият в едно одеяло и да го погребат в пясъка.

— Знаеш ли нещо за него? — попита той.

Водачът бавно поклати глава:

— Почти нищо. Капитанът има добро сърце и трябва да прости на Хаджи. Препоръчаха ми го и аз се съгласих, при условие че работи като останалите бедуини по време на пътуването.

— Кой ти го препоръча? — Хаджи се колебаеше. — Животът на мис Уърдингтън беше в опасност, Хаджи. Не искам това да се повтори.

— Търговецът Бакуш.

— Бакуш, значи.

Андрю погледна назад. Точно в този миг и Джейн вдигна очи, като че ли я беше извикал, и погледите им се срещнаха. Формите на тялото й бяха скрити от дрехата, която падаше свободно върху изящната й тънка фигура, а омотаният около главата плат оставяше на показ само очите и гордо вдигнатата брадичка. Очите й просветнаха с гневен блясък — не беше му простила, че я излъга за падането.

„Е, нека се сърди, щом иска.“ Ако се наложеше, той пак би постъпил по същия начин.

Той си спомни как изглеждаше тя онази нощ, когато върху нея имаше само накити — лъскавият метал просветваше върху мургавата й кожа, а когато му предложи тялото си, тъмните върхове на гърдите й бяха предизвикателно вирнати нагоре. Внезапно усети толкова силно желание, че кръвта му закипя из вените.

Заедно с желанието усети отново и вътрешна необходимост да я пази и защитава — няма значение, че тя му се сърдеше.

В морето се чувстваше господар; тук, сред безбрежните пясъци на пустинята, усещаше унизителна безпомощност, но това ни най-малко не го притесняваше — той щеше да направи за нея всичко, на което е способен.

Най-важното му предстоеше тепърва. Извини се на Хаджи, забави крачка и скоро се изравни с Джейн. Тя го погледна многозначително.

— Добре ли си? — попита я той.

— Разбира се. — Думите й режеха като с нож.

— Става дума за нещо много просто — аз съм против да продължиш нататък.

— Ти си против? — попита тя, без да се ядосва. — Още в Дерна трябва да си знаел какво ще представлява едно такова пътуване.

Боксьора се притесни и отклони поглед, а Мохамед забави крачка и остана на няколко крачки след тях.

— Не сме приключили още с въпроса за падането. Още не съм решил за себе си дали е трябвало да ти кажа истината. Беше напълно безсмислено, а и ти самата беше забравила за това.

— Ако ми беше казал за нападението, това щеше да означава, че ти ме смяташ за достатъчно разумна и силна сама да се ориентирам в ситуацията. В края на краищата това, което се случи, засягаше най-силно именно мен.

Андрю се отказа да спори с нея. Погледът му се спря върху Боксьора, който вървеше зад Хаджи и така се беше втренчил в шарката на дрехата му, като че ли искаше да я запомни и отнесе със себе си на кораба.

— Оставям момичето на твоите грижи, приятел, май се оправяш с жените по-добре от мене. — Той се обърна и без да я погледне, тръгна към средата на кервана… към Омар Бакуш, който вървеше сред десетина слуги — всичките мъже. Търговецът махна с ръка и мъжете изостанаха, а Андрю побърза да изравни широката си крачка със ситненето на дребния арабин.

Започна направо, без заобикалки.

— Доколко познаваше умрелия Мухтар?

Бакуш гледаше право пред себе си, без да мига, а учтивата усмивка на устните му се стопи.

— Много съм любопитен да разбера защо искаш да знаеш.

— Бил е нает по твоя препоръка.

В очите на арабина за миг проблесна гняв, който изчезна веднага.

— Кой ти каза?

— Защо, това тайна ли е?

Арабинът повдигна рамене.

— Бакуш няма тайни. Той е човек на истината.

— Та какво ще кажеш, защо го препоръча именно ти? — настоя Андрю.

— Беше много отдавна.

— Не повече от седмица.

— Хаджи все нещо обърква, като подготвя някой керван.

— Твой човек ли беше Мухтар?

Очите на търговеца станаха кръгли от страх.

— Не.

— Защо тогава е трябвало да се застъпваш за него?

— Това е нещо, което Бакуш не може да си спомни. Един от слугите ме помоли. Моля да не питаш за името, Бакуш не го помни.

— За добър търговец като теб, Омар, добрата памет е много важна.

Изведнъж търговецът спря толкова внезапно, че слугите, които вървяха след него, трябваше да свърнат бързо встрани, за да не се блъснат в него.

Арабинът го погледна в очите.

— Бакуш съжалява за това, което се случи на храбрата мис Уърдингтън. Той никога не е искал да й причини зло.

Андрю му повярва. Вярваше също и че има много неща, които търговецът не смее да каже, защото се страхува. Морякът на няколко пъти бе усетил този страх в гласа и погледа на търговеца.

Отново отправи поглед към Джейн. Въпреки страшната жега тя вървеше с високо вдигната глава, а фереджето й се влачеше по пясъка зад нея. Усети, че отвътре е напрегната като струна, която е готова да се скъса. В какво, по дяволите, се беше замесила? И какви ли неприятности им предстояха в Зиза?

След като керванът се установи за нощувка и приключиха с кускуса за вечеря, те останаха сами пред гаснещия огън до неговата палатка. Той отново отвори дума за възможностите, които стояха пред тях.

Тя знаеше какво ще й каже още преди да е отворил уста.

— Досега се справихме добре — какво ни пречи да продължим в същия дух?

— Единственото, за което те моля, е да си отваряш очите на четири.

Можеше да му отговори, че ако си беше отваряла очите на четири, щеше да си остане във Вирджиния или пък в Танжер; можеше също да послуша пашата и да се върне у дома.

Ако си бе отваряла очите на четири, никога нямаше да допусне да се влюби. И е съвсем сигурно, че нямаше да си позволи да легне с един шотландски капитан, който се развяваше из всички морета на света.

Нямаше нужда да си отваря очите — най-малкото пък тази нощ.

— Става късно, Андрю. — Тя се изправи и го погледна през сиянието на догарящия огън. — Искам да си легнем.

Влязоха и трескавите й ръце за малко щяха да разкъсат дрехата му. Джейн нямаше нужда от неговата загриженост и разумните му съвети — искаше го вътре в себе си, за да прогони от ума й влудяващата тревога, да я накара да забрави всичко, освен сливането на пламналите им тела и смисъла на това сливане за нея.

Джейн го докосна и той забрави всичките си разумни съвети. Жаждата й бе неутолима — тя го докосваше с език, а ръцете й го галеха и опипваха навсякъде; притискаше голото си тяло в неговото, докато не му преля от напиращия бяс. Той проникна стремително в нея и усети как плътта й се втвърдява и плътно го обвива; хълбоците й се блъскаха ритмично в него в отговор на силните му тласъци. После телата им се взривиха едно в друго и те останаха така — обезумели и слети в безмълвна прегръдка.

Накъсаното им дишане малко по малко започна да се възстановява. Тя се сви така, че бутовете й опряха плътно в корема му, и коленете му се притиснаха точно зад нейните. Андрю обгърна талията й с ръка и зарови лице в овлажнелите къдрици на врата й. Уханието на гардении беше станало почти недоловимо — усещаше само вездесъщия пясък и сладостта на задоволената жажда.

— Джейн…

— Моля те — прошепна тя, — не говори, не сега…

— Не се преструваш на болна, нали? Току-що се убедих, че си в прекрасно здраве.

Той така нежно се закачаше с нея… Би трябвало да се радва на това. Но всяка нежност ще я накара да си мисли… да си спомня и да се мъчи да си обясни толкова неща — какво ще стане утре и после вдругиден, и по-нататък… Ще си спомня, ще си задава въпроси и ще стига до някакви изводи; понякога ще си спомня за празния втренчен поглед и белега върху лицето на умрелия арабин.

Андрю не я разбираше защо иска да го погребат, но й беше трудно да си представи, че ще го запомни завинаги така, както го бе видяла за последен път.

— Джейн…

Колко упорит човек беше капитанът! Но Джейн бе не по-малко упорита и тази нощ искаше от него да бъде особено нежен. Тя стисна ръката му и я придвижи надолу по корема си, към овлажнелите косъмчета между краката.

— Направи го пак, Андрю — каза тя и сега вече не се опитваше да скрие отчаянието в гласа си. — Моля те…

„Отново… и отново… Накарай ме да забравя всичко, освен тебе, себе си и тази нощ. Обичам те. Завинаги…“

 

 

Следващите четири дни минаха мъчително бавно, а нощите се изнизваха със светкавична бързина. Изнизваше се любовта, трескавата страст, смесена с диво удоволствие. За първи път му се прииска една жена да бъде малко по-бавна в реакциите си. Нощите им бяха изпълнени с екстаз, но тихото спокойствие и радостта, които трябваше да дойдат, ги нямаше.

Джейн също го усещаше, ала бе прекалено погълната от него, за да направи каквото и да било.

Вечерта на петия ден разположиха лагера толкова близо до Зиза, че се виждаха укрепените стени на селището. Бедуините отпразнуваха събитието с пиршество и песни — каквито беше чула преди толкова време от покрива на къщата в Триполи. Същата нощ се бе запознала и с Мохамед, който й разказа онази странна история. Искаше й се да отиде при тях, но сърцето й бе тъжно и чуждо на всякакво веселие.

Бе открила за себе си две истини, които я разтърсиха. Страхуваше се от това, което щеше да научи на другия ден, като че ли вярата й се бе стопила от жегата на пустинята. Не знаеше какво трябва да направи, ако Джош не беше зад онези стени. Освен това болезнено съзнаваше близостта на раздялата с Андрю, вероятно го знаеше и той.

След още една нощ, прекарана в прегръдката му, тя стана и се облече, готова за предизвикателствата на деня. Хаджи ги въведе през портите, като остави навън само бедуините и товарните животни. Изненада се, като видя колко е чисто вътре и по улиците не се срещат безпризорни деца; къщите бяха варосани, а покривите бяха покрити с червени керемиди, виждаше се дори и оскъдна зеленина сред горичките от финикови палми и маслинени дръвчета. Хаджи им каза, че съществуването на селището се дължи на подпочвените извори, които му даваха живот.

„Сигурно така трябва да изглежда един град в пустинята“ — каза си тя. Тя прие чистотата и спретнатия вид на града за добър знак и в душата й трепна надежда. Докато вървяха по улицата, около тях се струпа любопитна тълпа. Андрю избърза напред с коня си и след малко се върна със съобщението, че най-важният човек в Зиза бил някой си Сиди Али.

— От това, което говорят хората, излиза, че не бил лош човек. — Той плъзна поглед по улицата пред тях. — И не е трудно да се разбере защо — грижи се за тях.

— Бих искала да поговоря с него — каза Джейн.

— Знаех си, че ще поискаш.

Тя намести вързопа под мишницата си и се обърна към Хаджи:

— Дали не може да се уреди нещо?

— Аз ще се заема с това — каза Андрю. — Набелязал съм една стая на хладно място, където ще можеш да почакаш и да си починеш.

Джейн потърси с поглед Мохамед, но момчето никъде не се виждаше. През последните няколко дни често му се случваше да изчезне и тя не се изненада.

Погледна Боксьора и го попита:

— Така ли си го представяше?

Момчето сви рамене.

— Надявах се да видя красиви танцьорки, а вместо това отвсякъде ме гледат недоверчиви очи. Не е кой знае какво, че да си заслужава да прекосиш пустинята за него, нали?

— Какво стана с твоята бедуинка? Напоследък нещо не съм ви виждала заедно. — По лицето на момчето се изписа смущение. — Не е нужно да ми казваш, ако не ти е приятно — добави Джейн.

— Няма от какво да ме е срам — бързо отговори момчето, — ако искаш да кажеш това. Просто ми предложи да измие и моята коса, докато миеше своята.

Джейн го погледна изумена.

— Прав си, няма от какво да се срамуваш.

— По дяволите, тя искаше да използва пикоч от камила, ще ме извините, мис Джейн. Не ме разбирайте погрешно, тя е свикнала с обичаите на своя народ. Просто аз очаквах съвсем друго, когато за първи път сложи ръце на раменете ми.

— Сигурен съм, че мис Уърдингтън оценява деликатността на положението — обади се Андрю.

— Така си беше. Трябваше да й кажа, че съм човек с опит и няма да може да ме върже за полите си. Тя много добре ме разбра.

Джейн знаеше, че въпреки езиковата бариера момичето чудесно е разбрало това. Тя усети погледа на Андрю върху себе си.

„Стана така, както ти казвах, момиче.“

Тези думи се четяха в очите му съвсем ясно. Тя имаше готов отговор за момчето, щеше да му каже, че той просто не е намерил още своето момиче, но това беше прекалено сложна мисъл, за да бъде предадена само с един поглед.

После я заведе до стаята, която бе наел. Беше чиста малка стая над едно кафене и тя веднага си спомни за стаята в Дерна, където се любиха за първи път. Джейн не се остави на спомена, а бързо се зае с тоалета си. Веднага щом Андрю излезе, тя се съблече и се изкъпа във водата, която предварително й бяха донесли.

Момичето дълго се търка и ми, докато косата й най-после светна, и беше готова за обличане. Сложи си зелената рокля и обувките, които бе донесла през пустинята.

Фустата и полата прилягаха плътно и тя усети, че свободните широки шалвари започват да й липсват. Докато закопчаваше многобройните копчета на гърба, благодари мислено на Андрю за водата, която беше изпратил. Камилската урина едва ли би могла да я замести. Този нов за нея свят беше толкова различен — трябваше да свикне с много неща, но и много други й се струваха абсолютно неприемливи. Какво ли бе станало с Джош? Тринадесет години бяха дълъг период от време, особено когато част от тях са прекарани в робство.

Джейн прибра косата в отдавна забравения стегнат кок и се погледна в огледалото в пиринчена рамка, окачено на стената, виждаше се за първи път, откакто бяха заминали от Дерна, и това, което видя, я порази.

Кожата й бе започнала да придобива меден оттенък, по бузите имаше руменина, а очите й изглеждаха още по-дълбоки и тъмни. В устните й също се забелязваше промяна — бяха станали по-пълни, по-чувствени и й придаваха вид на жена, която е веща в изкуството на любовта и е опознала това чувство както от щастливата, така и откъм тъмната му страна.

Лицето, което се взираше в нея от огледалото, изглеждаше по-зряло, малко по-възрастно и може би — по-тъжно. А може би просто й се струваше така, и този нов образ бе плод на нейното въображение и скритите й страхове.

Зеленият цвят на роклята подчертаваше чудесния тен на лицето, а извивката на деколтето леко загатваше формата на гърдите. В това отношение не се бе променила много — Андрю имаше грижата да ги поддържа стегнати.

Наистина не се бе променила много под негово влияние, само очите й бяха станали по-тъжни.

Джейн се развесели при мисълта как ще побеснее Милисънт, като види цвета на лицето й.

На вратата се почука и в стаята влезе Андрю. Беше облякъл една от своите ленени ризи с широки ръкави и плътно прилепнали панталони. Видът му й вдъхна кураж.

Той я гледаше и се питаше как изобщо му е минавала през главата мисълта, че не е чак толкова красива.

По стиснатите й устни се разбираше, че е напрегната и нервна.

— Ако искаш, можеш да си промениш решението. Никой няма да те упрекне за това.

Джейн го погледна със съжаление — той и друг път бе изказвал открито съмненията си в нейния успех, но точно сега, в този момент, думите му й причиниха болка.

— Джош е тук, знам го със сигурност.

— Дори и да е така, какво от това? Не ти ли е минавало през ума, че сега той може да е съвсем променен?

— Той просто ще бъде онова момче, което помня, само че вече пораснало.

— Животът променя мъжете, момиче.

„И жените също“ — помисли си тя.

— Ти си циник, Андрю, а аз наистина трябва да вярвам в нещо.

Обзе го гняв и чувство на отчаяние — нима не разбираше, че той се опитва да я предпази от смазващата сила на предстоящото разочарование? Прокле в себе си нейната зависимост от собственото й семейство.

— Това е само мираж, също като езерата в пустинята — обещават много, а не дават нищо.

Той се скова — имаше толкова много неща, които не можеше да й даде, и преди всичко — не можеше да направи нищо, за да задоволи тази нейна необходимост от семейство.

— Не смея да те задържам повече — каза той. — Сиди Али те чака.

Тя прие думите му като официално предложение за помощ.

— В такъв случай, капитан Макгрегър, да не го караме повече да чака.

Той я стрелна с поглед.

— Ако сме двамата, ще съберем тълпа зяпачи — каза той и се опита да се усмихне, сякаш всичко между тях бе наред. Но и двамата знаеха, че това не беше така.

Дворецът на градския владетел (така преведе Андрю титлата му) беше на около десетина пресечки оттам. Вървяха по криволичещите стръмни улички и това, което виждаше, я изпълваше с увереност. Вярно, че навсякъде, където се появеше тя, се събираше тълпа зяпачи, но те бяха дружелюбни и приветливи, и никъде не видя човек, който да е в състояние да я блъсне пред галопиращ кон.

Домът на Али бе заобиколен от висока стена, но през отворената порта се виждаше гостоприемството на простичко подредения двор — малко езерце с цветя и храсти около него, а на входа — слуга, който ги посрещна с усмивка.

Джейн си спомни продължителното чакане в дома на шейх Замир Хамода. Колко по-различно беше всичко тука, и колко по-хубаво! Тя се престраши и влезе вътре, а Андрю вървеше по петите й. Слугата ги преведе през разни пътечки и от време на време около тях се чуваше смях и говор. Тя усети как започва да я изпълва радостна възбуда.

Най-после спряха пред врата с богати дърворезби. Слугата почука веднъж, после отвори и им направи път.

Тя се замисли за Андрю. Ами ако й кажат, че наоколо няма никакъв роб, който да прилича на Джош? И че напразно е извървяла целия този дълъг, труден път, и че всичките й надежди са били напразни? Андрю щеше да чуе всичко това и щеше да се помъчи да заглуши жестокото разочарование, като се престори, че нищо особено не е станало.

— Искам да говоря със Сиди Али насаме — каза му тя.

Андрю я погледна изненадан, после се дръпна настрани.

— Разбира се, тук няма място за циници.

Тя не знаеше какво да отговори, затова просто влезе в стаята, без да продума, и вратата се затвори след нея. Андрю го нямаше, а владетелят на Зиза я очакваше. Той седеше на подиум, висок почти колкото онзи, на който бе седял и Караманли паша; столът му беше с висок позлатен гръб, а на облегалките за ръцете имаше изящна резба с изображения на слонски глави, чиито хоботи се спускаха надолу и образуваха предните крака на стола.

Самият владетел далеч не изглеждаше така величествен. Беше облечен в проста бяла роба като всички мъже от своя народ, и по него нямаше никакви диамантени пояси или пръстени от масивно злото. Беше по-слаб от останалите арабски големци, които бе виждала, черната му коса бе дълга до раменете, а лицето му имаше същия цвят на мед като нейното.

Джейн спря на няколко метра от Али, напрежението й беше толкова голямо, че не смееше да вдигне поглед към големеца. Тя гледаше върховете на обувките си и мълчеше.

— Говорете — каза той на английски.

Джейн отвори уста да каже нещо, но не успя.

— Тук никой няма да ви направи нищо лошо.

Гласът му звучеше успокояващо и тя му вярваше.

Опасенията й обаче не се основаваха на физически страх, а на нещо друго.

Тя си пое дълбоко въздух и отново направи опит да каже нещо.

Този път думите започнаха да се леят като река — как бе заминал брат й, за корабокрушението на неговия кораб в пристанището на Триполи и как после бе изчезнал и никой не знаеше нищо за него.

— Защо го търсите тук?

— Разказаха ми една история… една легенда. — Очите й се замъглиха от сълзи. Чувстваше се ужасно глупаво, но просто не можеше да спре, докато не му разказа онова, което бе научила в Триполи. — Знам, че всичко това може до ви прозвучи като бълнуване на истеричка — каза тя, все още без да откъсва поглед от земята, — но съм пропътувала толкова дълъг път, за да го открия, и не ми оставаше нищо друго, освен да опитам всяка възможност. Преди много години двамата с Джош се заклехме да се пазим и защитаваме един друг и аз трябва да остана вярна на своята клетва.

Най-после тя млъкна. Бе говорила прекалено много… бе отнела от скъпоценното време на владетеля, а той беше толкова търпелив и внимателен.

Тя се опита да му обясни какво чувства.

— Замълчете — каза той.

Тя вдигна поглед изненадана и видя лицето му, грейнало в усмивка.

Нещо в него… Сърцето й лудо заби.

— Добре дошла най-после, Джейн Катрин Уърдингтън. Извървяла си дълъг път за момиче, което не може да скочи от хамбара. Нали мога да те нарека със стария ти прякор? В края на краищата, не си чак такова съкровище.

Той слезе от подиума и успя да я прихване тъкмо навреме, за да не падне — беше изгубила съзнание.