Евелин Роджърс
Пустинен пламък (16)

Глава 16

Застанал на сянка върху палубата, Андрю следеше с поглед моряка, който скочи на кея веднага щом корабът се приближи достатъчно до дока. Това беше най-новият член на екипажа — беше го наел наскоро, в Триполи, и ето че сега си отиваше първи; човекът стъпи здраво на краката си и бързо се загуби в тълпата.

— Махай се — процеди Андрю след него, — или ще строша надве хилавото ти тяло, както ми строшиха мачтата.

Това беше морякът, който заместваше болния Чанг в нощната вахта; именно той бе позволил пиратският кораб да хвърли котва прекалено близо до „Тросакс“ и не можа да даде никакво свястно обяснение или извинение защо е станало така. И ето сега, когато най-после стигнаха пристанището, той предпочете да скочи от кораба.

Това беше най-умното, което бе сторил от назначаването си досега.

Андрю хвърли бърз поглед към счупената мачта и веднага извърна очи, тъй като с всеки изминал час гледката ставаше все по-болезнена за сърцето му. За него „Тросакс“ беше като жена — ръката му бе галила всяка частица от кораба с грижа и обич. Първият кораб е като първата жена, и той знаеше, че няма да е последният, както не бе последна и всяка от жените, които бе имал.

Щеше да има и много други след мис Джейн Уърдингтън, която стоеше до парапета откъм пристанището с куфар до себе си и гледаше последните приготовления по акостирането. Сигурно нямаше търпение да се махне. Може би й се искаше да скочи от кораба като онзи моряк, да се махне от Андрю и от нещата, които бе открила за себе си на неговия кораб. Тази толкова невинна Джейн. И толкова разпалена и страстна…

В него се надигна странна смесица от гняв и съжаление, но не беше наясно дали заради кораба, или заради момичето.

Прекоси палубата и застана до нея. Като че паднал от небето, на парапета до тях с изящен скок се приземи Атлас и се сви там, впил зъби в ръкава на господаря си.

— Още малко — каза Андрю без заобикалки, — но ти не се притеснявай. Скоро ще си тръгнеш.

Джейн се взря в очите му, в които се четеше тревога. Тя беше заета с багажа си и не бе имала нито минута, в която да останат насаме. Поне до този момент.

Висока и стройна в красивата си някога пелерина с цвят на кларет, със силно опъната назад коса, тя се опитваше да не се изчервява и да запази спокойствие — което й беше много трудно сега, когато той беше тук, до нея.

Миг-два тя продължи да гледа как хвърлят последните въжета, но присъствието му се оказа много по-магнетично и Джейн извърна поглед към силната му волева челюст и здраво стиснатите устни, по които нямаше и следа от усмивка. Имаше нещо дяволско в небръснатото лице с набола четина и в хлътналите му очи, потъмнели като морето по време на буря. У дома, когато видеше, че някой е ядосан, тя търсеше причината най-напред у себе си. Сега не беше така. Капитанът имаше причина да бъде мрачен и това нямаше нищо общо с нея.

Бе размишлявала разумно и спокойно върху всичките си тревоги за лошия късмет, който уж беше донесла на двамата капитани, и най-накрая реши, че това са само нейни фантазии. Беше направила всичко, което поиска от нея Андрю, и то с такава охота, която щеше да си остане загадка до края на дните й.

Макар че сега, когато го гледаше този следобед, Джейн можеше донякъде да си обясни защо се бе поддала толкова лесно — една жена трудно можеше да устои, когато гледа шията му с цвят на мед, широките мускулести рамене, плътно прилепналите панталони със зловещо затъкнатия в пояса нож.

Всъщност, в това отношение тя приличаше много повече на майка си, отколкото би искала. Това поне бе съвсем ясно сега, само няколко часа след случилото се.

Но за тези неща можеше да помисли по-късно. Споменът от ранните часове на нощта беше прекалено пресен и деликатен, за да бъде изложен на безмилостната светлина на деня като тема за разговор между двамата.

Тя се размърда неспокойно. Най-доброто, което можеше да направи, за да съхрани достойнството си, е да му покаже, че не изпитва никакъв срам или съжаление за случилото се, и когато си тръгне, да му хвърли бегъл поглед за довиждане.

Нямаше да бъде лесно, особено сега, когато стоеше до нея като символ на новооткритата й чувственост… слабост, която можеше много да усложни и без друго сложното й положение.

Тя спря поглед на Атлас, свит на парапета до тях. Кръглите му като копчета кафяви очи се стрелкаха от единия към другия, а устата му беше нацупена в нерешителност какво да предприеме — да се засмее или да заплаче.

Когато през ума й отново проблеснаха сцени от изминалата нощ — накъсаното му дишане, гладката гола кожа, жадните ръце, осветени от призрачната лунна светлина — Джейн се изправи пред същата дилема, която стоеше и пред Атлас.

Поне бяха облечени — Андрю беше в една от ризите си с дълъг ръкав и отворена по врата, а тя самата беше омотана в няколко слоя плътна вълнена материя. Вятърът беше утихнал още когато завързваха кораба за кея и сега Джейн почувства гъдел от капчицата пот, която се спускаше между гърдите й, овлажни се и трапчинката ниско долу под гърба й.

Андрю бе я галил и на двете места. Тя пламна и отклони поглед, за да не може да прочете мислите й.

Скоро си отива. Би трябвало да е обзета от радостно нетърпение, а вместо това се чувстваше странно скована и не можеше да си обясни защо.

Мълчанието му започваше да я нервира. Моряците крещяха и се суетяха около тях, а Андрю стоеше като че ли снощи не се бе случило нищо, или — което беше още по-лошо — сякаш очакваше, че е готова да се хвърли в прегръдките му и да продължат започнатото.

— Съжалявам за кораба — каза тя съвсем искрено. — Оукъм каза, че никой не е ранен.

— Май че аз бях най-застрашен, като скочих от леглото в такъв момент.

Очите й стрелнаха подигравателното изражение върху лицето му. Или може би просто беше само закачка, безобидно напомняне за снощната случка, която не излизаше от ума и на двамата?

Каква глупачка! Как можа да си помисли, че той няма да отвори дума за това.

Джейн отклони поглед, а ръцете й се раздвижиха неспокойно.

— А снощи…

Андрю забеляза ръцете й, после стиснатите устни, в които се четеше нарастващо напрежение.

— Какво снощи? — попита той, без да направи и опит да й помогне, да й подскаже, да я облекчи. Жената го бе изненадала със своята пламенност; самият той беше изненадан от собствената си бурна реакция. Такова нещо не му се случваше често и Андрю се запита дали и тя е разбрала това.

Джейн пое дълбоко дъх.

— Не знам как да го кажа…

Той изсумтя с отвращение.

— Мисля, че му викат любовна страст.

— Е, това го знам… — започна тя, после млъкна, за да събере сили. Де да можеше като майка си да каже сега една от нейните специално приготвени за такива случаи назидателни фрази, ала единственото, което й идваше на ум, беше: „Не се влюбвай!“ — съвсем неуместно за момента предупреждение.

Тя започна отново:

— Искам да кажа, че никога преди не съм правила нещо подобно, и не знам какво се казва на сутринта. Не знам дали ме разбирате.

И още как, помисли си той. Беше заела поза на девственица.

— Искаш да кажеш, че не си спала с мъж досега?

Лицето й пламна.

— Съвсем сигурно е, че не съм.

— Като че ли не съжаляваш за това, което стана. — Той я погледна скептично и Джейн усети как стомахът й се сви. — Като се сетя как се извиваше, си мисля съвсем друго…

— Моля ви! — Джейн захапа долната си устна.

Ако един мъж иска да бъде мил, би отстъпил и би я оставил на мира. Може да намери поне някакви думи на утеха или да се извини. Но Андрю съвсем не беше в настроение да бъде любезен. Той си стоеше там и я слушаше как продължава да се обърква.

— Искам да кажа… — Пръстите й прибраха кичур коса, който съвсем нямаше нужда от прибиране. — … че се надявам да забравите това, което се случи, или което почти се случи… че, както и да е, станалото — станало…

— Не съвсем — прекъсна я той и не можа да издържи на изкушението, когато се наведе към нея и прошепна: — Още не е станало. — Изведнъж се усмихна за първи път от часове. И съвсем не от любезност.

Джейн изсумтя възмутено.

— Не мога да разбера какви основания съм имала да си мисля, че ще се държите с мен като джентълмен тази сутрин!

— Очевидно никакви, защото не съм дал повод да ме смяташ за такъв.

С крайчето на окото си тя забеляза усмивката, която плъзна по брадясалото му лице и го разхубави за миг. Стана й приятно, че може да го развесели в момент, когато той трябваше да се погрижи за толкова по-важни и неотложни неща!

Атлас се разсмя гръмко и съвсем по човешки, после започна да скача от парапета на палубата и обратно. Джейн въздъхна — като че ли бе развеселила и маймуната.

Колко унизителен беше за нея този разговор!

Унизително беше и това, че е достатъчно честна да си го признае.

Въпреки цялото неудобство от спомена за преживяното, в него имаше и нещо много ценно — едно откритие, което бе направила за себе си Джейн, едно ново разбиране за света. Или поне бе поставила началото на това ново разбиране — сега вече тя знаеше, че животът може да бъде богат, пълноценен и дълбоко вълнуващ в чисто физическия смисъл на думата.

Някой ден, помисли си тя, когато сегашните й терзания изчезнат, би могла да повтори с удоволствие същото преживяване — но не само за една нощ. И не със същия мъж.

Това ще бъде някой внимателен човек, който ще разбере нейната уязвимост, както тя ще разбере неговата.

Андрю беше неуязвим. Въоръжен с много повече от един нож, той беше напълно уверен в себе си — самоувереност, която не го напускаше и в мигове на най-голямата опасност: винаги помнеше кой е и какво иска.

Тя се извърна настрани — искаше й се да се откъсне някак си от неговото влияние, силно като магнитно поле, толкова силно, че едва си поемаше дъх.

„Някой друг“, напомни си тя — ако изобщо някога имаше друг.

Джейн съсредоточи насила вниманието си върху унилия пейзаж отвъд пристанището, с който ги посрещаше градът — схлупените къщи без прозорци, минаретата на древна джамия, порутените стени на една крепост, пропълзели почти до водата. Безмилостното слънце огряваше с ликуващите си лъчи всяка пукнатина и всеки грях.

Онзи младеж в Триполи, Мохамед, й беше казал, че градът е заобиколен със защитна стена, отвъд която се простираше плодородно поле с овощни градини, напоявани от Уади Дерна — река Дерна, оттук обаче не се виждаше никаква зеленина.

Повреденият кораб… западащият град… пред нея нямаше никакъв друг избор — корабът й предлагаше още унижения и конфликти, а градът съдържаше в себе си обещание за възнаграждение. Ако можеше да бъде силна… само ако можеше да издържи…

Тя махна с ръка към града.

— Мохамед го описваше толкова привлекателен.

— Кой Мохамед?

— Моят приятел от Триполи.

Нещо остро го жегна и той се запита дали някога и за него щеше да каже „моят приятел от кораба“.

— Както често се случва — каза той с равен глас, — действителността невинаги отговаря на очакванията.

„Така е и когато се любиш.“ Тя почти го бе произнесла на глас. И нямаше да излъже, ако го беше направила.

Джейн отново се ядоса. Как можеше умът й да се връща непрекъснато към тази изтъркана вече тема, когато трябваше да се съсредоточи върху толкова други неща? Тази слабост й причини болка, но за своя изненада усети, че болката я накара да събере сили и да се стегне.

— Кой е най-богатият, най-силен човек в града?

Андрю я погледна изненадан.

— Защо ти е да знаеш?

— От любопитство — каза тя, защото не й се искаше да му обяснява, че точно такъв човек може да знае нещо за бял младеж, продаден в робство в някой далечен пустинен град или пък да познава някого, който да е чул тази история. Капитанът само щеше да се изсмее на подобна идея или пък ще вземе да й изнесе проповед, а надеждата в сърцето й бе твърде крехка, за да издържи на такова нещо.

Андрю беше убеден, че тя задава този въпрос не от празно любопитство, а има нещо наум, и се запита дали ако й каже името, щеше да е същото като да даде пищов в ръцете на дете.

А тя определено беше зрял човек и снощи го доказа по съвсем категоричен начин.

— Има там един губернатор, Мустафа. Сигурно ще те пуснат в двореца без проблеми, като им кажеш колко си падаш по такива места.

— Властите не ме интересуват. Търся частно лице, човек, който да е най-богатият в района.

Андрю се поколеба, преди да отговори:

— Това е един търговец, шейх Замир Абдул Хамода — каза той. Прободе го леко угризение на съвестта, но си помисли, че тя би могла да научи името и без негова помощ.

Богаташ… от Дерна — така беше казал и Мохамед.

— Добре — каза Джейн и надеждата в сърцето й укрепна. — Точно това е човекът, който ми трябва.

— Още ли? — Андрю се изсмя остро. — Май снощи не ти трябваха счетоводни книги, момиче.

Джейн пламна:

— Моля ви, не започвайте пак.

Тя се насили да срещне погледа му и Андрю видя, че очите й го молеха също така силно, както думите. Уплашена, че няма да я послуша, Джейн побърза да каже:

— Ходили ли сте в пустинята?

— В пустинята ли?

Андрю погледна Атлас, който разучаваше опашката си с такъв вид, сякаш я виждаше за първи път.

После очите му се върнаха на Джейн — тя разглеждаше града по същия начин, както Атлас опашката си; брадичката й беше вирната нагоре, а очите й бяха тъмни и сериозни. Той реши, че ги харесва повече, когато в тях светеше прелъстителна искра.

И ако се бе навлякла нарочно във всичките тези вълнени дрехи и си бе опънала косата до болка, това означаваше само, че не знае колко силна памет има той.

Андрю погледна града и си представи безкрайното пространство отвъд него, с което го свързваха многобройни спомени, челото му се изпотяваше само при мисълта за пустинята.

— Да, пътувал съм през Сахара веднъж-дваж. Търсех някои екзотични стоки, и да си кажа право — приключения.

— И намерихте ли си приключения?

— Намерих само жажда, страшна жега и толкова пясък, колкото не съм виждал през целия си живот.

— О! — каза тя, кимна с глава и реши да не го разпитва повече. Мисълта за това, което я чакаше, беше достатъчно неприятна, за да иска да научи и подробности на всичко отгоре.

Жега, пясъци и жажда. Тя се сви. Искаше й се да му открие причината, поради която трябва да се сблъска с всичките тези трудности, да му разкаже онази странна интригуваща история, която й съобщи Мохамед, и да сподели с него своята решимост да открие истината.

Но най-много от всичко й се искаше да се опре на неговата сила, да му прехвърли част от товара си и да остави борбата с проблемите на някой с по-силна и по-опитна воля.

Но Андрю ще започне да й се подиграва още повече. След това, което се случи между тях, не би могла да търпи повече сарказма и присмеха от неговите уста — все едно да я прободе с онзи нож, дето висеше на кръста му.

Затова си мълчеше и гледаше суетенето на хората по кея. Оукъм се появи в един момент и маймуната весело забърбори. Свалиха трапа и когато първите моряци слязоха на брега, тя благодари на капитана, като избягваше да го гледа в очите. Помисли си, че й е провървяло — съвсем скоро единственият свидетел на нейната разпуснатост щеше да бъде много далече.

В сърцето си усещаше тежест и тя вероятно идваше от съзнанието за неизвестността, която я очакваше. Откакто напусна Ню Йорк, подобни промени й носеха повече изненади, отколкото бе предвидила. Джейн слезе по трапа с куфар в ръка, без да се обърне нито веднъж — всъщност, само веднъж, когато Боксьора я извика и тя му махна с ръка. Видя да й махат още няколко души от екипажа и за миг й стана мъчно, че се сбогува завинаги с тях.

Но не се обърна, за да види капитана на фрегатата, и не допусна до сърцето си мисълта, че най-вероятно е и него да не види никога повече.

Андрю я гледаше как върви по претъпканото пристанище между моряци, търговци и пътници като нея. Опитваше се да си каже, че леко се е отървал от тази жена, но пред очите му все беше картината, когато я видя за първи път. Тя беше в преддверието на къщата на нейния отец в Ню Йорк — стоеше сред семейството си изправена и горда, семейство, което не би пожелал дори на собствения си баща или пък на законния си брат, когото не бе виждал никога.

По дяволите, та той не носеше никаква отговорност за нея. Беше я предупредил да не прави нищо от това, което тя смяташе да предприеме в глупавото си издирване, а тя не си направи труда да го изслуша поне веднъж.

Може би снощи беше единственият път, когато бе склонна да се вслуша в думите му.

Пелерината й му се мярна в тълпата на пристанището — ярко петно сред облечените в бяло араби. Той изруга и хукна към кея, като си пробиваше път през навалицата и не изпускаше от погледа си червеното петно на дрехата и гордо вдигнатата изящна глава със стегнат на тила кок.

Успя да я хване за ръката чак когато бе стигнала вече началото на тясната, претъпкана уличка.

— Какво… — започна тя, а очите й бяха широко отворени от изненада и тревога.

Момичето преглътна с мъка и го погледна уплашено. И двамата мълчаха.

— Пази се, момиче — чу се да казва Андрю.

— Няма страшно — каза тя и като че ли вярваше в реалността на това, което ставаше не повече от него самия.

Те се гледаха един друг, обгърнати от хиляди миризми, хора и говор на незнайни езици. В широко отпорените й очи имаше топлота, но и някаква тревога, която сега можеше да се различи съвсем ясно. Момичето беше уплашено и имаше пълното основание да се чувства така.

Ако ранните часове на утрото бяха протекли по друг начин, сега щеше да има съвсем друго самочувствие, когато се изправи пред Хамода. Не можеше да бъде съвсем сигурен дори и в това обаче. Тя продължаваше да бъде същата загадка за него, каквато беше и в мига на тяхната толкова интимна близост. В нея имаше нещо толкова импулсивно и в същото време — невинно, като че ли през нощта бе правил с нея нещо съвсем особено и различно от всеки друг път.

Ала в нея имаше и някаква невероятно гореща страст, която се събуди и експлодира под неговите ласки. Жената не се преструваше ни най-малко. Далеч по-опитни от нея се бяха съпротивлявали престорено и в крайна сметка все пак се отпускаха и се предаваха на удоволствието, което той можеше да им предложи.

Бе успял да я доведе почти до висините на това удоволствие… и себе си също. Усети как се втвърдява само при спомена за това. Тази жена го предизвикваше толкова силно, колкото и оръдията на пиратския кораб.

— Трябва да носиш косата си разпусната.

Каза го толкова нежно и така набързо, че думите му изненадаха не само нея, но и самия него.

Ако махне фибите, косата й ще се разпилее точно както иска той, помисли си тя. Сърцето й се сви и Джейн усети силно желание да погали за последен път лицето му — може би неговата сила и самоувереност щяха да преминат през пръстите й в нея самата, и така тя ще може да се справи с всичко, което я очаква занапред.

А може би просто й се искаше да го докосне. Заля я бурна вълна на копнеж и някаква нова, непозната досега топлина. Та това е просто смешно, помисли тя и се застави да остане неподвижна. Трябва да се научи по-добре да се защитава.

— Искаше да ми кажеш нещо ли? — попита тя остро и въпросът й го върна към действителността. Андрю пусна ръката й и те продължиха да се гледат още миг.

— Страхувам се, че ремонтът на кораба ще ни забави — най-после каза той. — Ако имаш нужда от мене, няма да ти е трудно да ме намериш.

Той си тръгна също така рязко, както беше и дошъл, а тя остана загледана в него, без да забелязва, че устата й е широко отворена. Правилно ли беше чула, или това просто бе един от миражите, с които й предстоеше да се срещне в пустинята? Но все още не беше сред пясъците, а в покрайнините на един претъпкан и мръсен град.

Усети как сърцето й натежа и в очите й се появява издайническа влага — всеки път се чувстваше така, когато някой проявеше към нея загриженост, а това съвсем не й се случваше всеки ден.

Наистина, Андрю правеше всичко това от чиста загриженост, в противен случай би я целунал, или щеше да я прегърне поне.

Вместо това той предпочете да й дава съвети как да си носи косата.

— Андрю — прошепна тя, а в сърцето й в гласа й имаше толкова болезнен копнеж… Не можеше да не признае все пак, че в преживените с него няколко мига имаше много повече, отколкото през целия й скучен и лишен от събития живот.

„Някой друг.“ Дори не можеше да допусне повече тази мисъл в главата си.

Влагата в очите й тъкмо заплашваше да се превърне в порой, когато осъзна, че едно любопитно мургаво лице се е втренчило в нея изпод мръсното покривало на главата, после мерна бегло още едно и си спомни за арабина с белега, който я бе блъснал пред галопиращия кон.

Изведнъж всички наоколо й се сториха врагове. Джейн успя да се овладее и да събере всичките си сили, с които тръгна от Уърдингтън Фарм, най-неочаквано бе получила предложение за помощ и щеше да го помни през целия си живот, колкото и несръчно да бе направено то. Но преди всичко трябваше да разчита единствено на самата себе си.