Евелин Роджърс
Пустинен пламък (19)

Глава 19

— Ти си девствена!

Това съвсем не бяха думите, за които копнееше Джейн, и тя за малко да пророни: „Вече не“.

Вместо това тя мълчаливо се взря в него, докато той продължаваше да я притиска нежно в прегръдките си. Джейн напразно очакваше Андрю да каже някакви подходящи нежни думи след неуместната си забележка, но той мълчеше.

— Не искам да говорим за това — каза тя най-после с натежало сърце.

Отклони поглед, а в очите й заблестя влага. Ако продължеше да мисли за това, щеше просто да зарови лице в гърдите му и да се покаже още по-голяма глупачка. Беше разбрала това, което я интересуваше. Дали я обича?

Ни най-малко.

Как можеше да размишлява върху положението си така хладнокръвно, когато тази мисъл тежеше като камък в гърдите й?

Може би причината беше в това, че бе свикнала с лошите новини. А тази беше най-лошата след изчезването на Джош.

— Джейн…

Андрю нежно махна от лицето й една овлажняла къдрица. Джейн изглеждаше толкова крехка сега, с разпилените върху възглавницата черни коси, с треперещите си устни и с дългите мигли, в които проблясваха сълзи — установи той с тревога. Прииска му се да я гушне до себе си, да изсуши сълзите с целувки и да започне да я люби отново.

Но нещо в държанието й му подсказа, че тя едва ли иска точно това.

По дяволите! Как успя да се забърка в цялата тази каша? Досещаше се за отговора — мис Джейн Уърдингтън беше предизвикателство за него още в мига, когато я видя в онази странноприемница в Ню Йорк — най-влудяващото и възбуждащо предизвикателство, което един мъж може да срещне.

Тя отново вдигна очи към него.

— Моля те, Андрю, аз много добре знаех какво правя, когато ме заведе до леглото. Бог знае колко примери за такива истории съм чувала у дома.

Тя простичко сви рамене, като че ли й се случваше да казва подобни неща всеки ден; после погледът й се отклони и тя се освободи от прегръдката му.

Андрю прокара пръсти през косата си. Не знаеше какво да й каже, а тя се затвори в себе си и с това не направи нещата по-лесни за него… точно сега, когато той изпитваше към нея толкова нежност и признателност, и така му се искаше да й каже колко много означаваше за него всичко това.

Вместо това тя го накара да се почувства копеле, какъвто си беше. Джейн я биваше за тази работа, както я биваше и да възбужда в него гняв… и нещо друго.

Сега вече беше сигурен, че няма да го помоли да остане цялата нощ; той стана от леглото и се облече. Тя се насили да не го гледа. Беше получил своето удоволствие и сега си отиваше на кораба. Беше слушала от майка си още като дете многобройни истории за любовните приключения на разни моряци, но никога не бе помислила дори и за миг, че един ще й се случи тъкмо това.

Въпреки всичко тя го обичаше, и това я измъчваше. Каква глупачка! Само тя щеше да знае за тази любов и един ден така и ще си умре с нея.

— На масата има нещо за ядене — каза тя.

Той не отговори, просто си стоеше там до леглото и се взираше в нея. Тя се почувства уязвима в голотата си, докато го гледаше как закопчава панталоните си и токата на колана. Поне не си носеше ножа; вместо него бе донесъл друго оръжие, това, което носеше между краката си.

— Искам да се облека — съобщи тя, като че ли го казваше всеки божи ден.

Когато той посегна към зелената памучна рокля, от джоба й се търкулна една зряла фурма и спря до крака му. Беше същата, която бе прибрала набързо в момента, когато се почука на вратата. Андрю я вдигна и тя се смути почти толкова, колкото в момента, когато откри нейната неопитност.

Беше загубила контрол над сърцето си; сега се видя, че явно почва да губи контрол и над разума си.

Тя седна в леглото с дръпната до брадичката завивка, грабна сладкия плод от ръката му и го захапа.

— Ти може и да не си гладен, но аз съм.

И тогава изведнъж заплака. Сълзите се появиха нечакани и нежелани, прекалено бързо, за да може да ги скрие. Почувства унижение и срам и сведе поглед към пъстроцветното одеяло.

Андрю докосна голото й рамо.

— Джейн…

Тя се сви, като че ли допирът му я бе изгорил.

— Нищо ми няма. Много съм си добре даже. Е, може би не чак толкова, но скоро ще се оправя. — Добре, прозвуча убедително и сълзите й започнаха да пресъхват. — Може би трябва да отложим онзи разговор, заради който те повиках.

— Искала си да говорим за нещо?

Тя отново обърна към него големите си тъмни очи, бузите й бяха още влажни от сълзите и Андрю усети как в корема му се забива широкото острие на копие.

— Разбира се, за шейх Хамода, но ти не ми даде никаква възможност още с идването си тук тази вечер.

В очите й се четеше обвинение. Андрю се почувства не по-висок от килима под краката си.

Джейн дояде фурмата и се взря в костилката — мокра, кафеникава и грозна. Просто не умееше да изпилва нещата докрай — изискано като дама. Смути се още повече, когато Андрю остави костилката на масата и избърса дланта й с носната си кърпичка.

Почувства се като дете. Каква ирония, точно сега, когато имаше всички основания да се смята вече за жена.

— Предложих да ти помогна и това все още е в сила — каза той. — Не можеш да пътуваш из Северна Африка, като се щураш насам-натам както досега.

„Сега ще ти четат и конско на всичко отгоре“ — помисли тя и усети как я обзема гняв.

— Тука си прав. Направо не може да си представи човек в каква беда мога да изпадна, ако никой не се грижи за мене.

Той беше шокиран и Джейн се уплаши, че ще вземе да се извинява. А тя не би могла да понесе такова нещо.

— Ще си бъдеш ли на „Тросакс“ утре? — побърза да каже тя.

— Да, там съм си.

— Може би ще успеем да поговорим утре сутринта. — Джейн погледна към роклята, която той бе оставил на края на леглото. — Много съм уморена сега. Моля те, затвори вратата, като излезеш.

Той отново си помисли, че тя май отново преиграва, като се прави на девственица, но тя наистина беше девствена, а той и представа си нямаше как се чувства една жена първия път. Държа се едва ли не като разгонен мъжкар, готов да я тъпче до зори.

Думата „тъпче“ някак си не съответстваше на това, което беше правил с Джейн. Те се бяха любили — горещо и сладостно. Много му се искаше да я прегърне и да й каже колко хубаво му беше, а после да я целуне, за да я убеди съвсем. Но в нейното състояние в момента тя сигурно щеше да се разкрещи така, като че я изнасилват. С таланта си да предизвиква симпатиите на всички сигурно поне стотина араби щяха да нахлуят през вратата, за да се опитат да му изтръгнат далака.

— Ще те чакам утре сутринта — каза той, после си тръгна. Стаята стана тиха и пуста като гробница; внезапно усети, че с излизането на Андрю вътре е станало и по-студено.

Джейн се облегна на възглавницата в очакване на нов порой от сълзи, този път дори искаше да заплаче, за да изхвърли с тях всичко, което й тежеше — така веднъж повърна, след като беше яла развалено свинско месо. После усещаше страшна сухота отвътре — също като сега. Можеше да плаче само когато Андрю беше при нея.

Андрю. Някаква нова топлина я заля само при мисълта за него. По дяволите страданието. Тя си спомни за бурната нощ и голият й корем отново се сви. Какво странно и прекрасно преживяване беше това; то я караше да губи ума си и заедно с това да се чувства толкова жива! Нищо не можеше да й отнеме спомена за тази нощ. И най-важното, сега беше по-различна отпреди, някъде дълбоко в нея тази разлика имаше огромно значение. Беше отдала своята девственост на някого, жест, който нямаше да направи никога вече. Тя усети лека сянка на съжаление.

Беше й мъчно, че не се чувства така, както бе очаквала, и я тревожеше мисълта за утрешната им среща. Но не съжаляваше за това, което бе преживяла тази нощ, и това беше чудесно, защото то просто не излизаше от ума й.

В нея имаше и съвсем осезаема физическа промяна, която щеше винаги да й напомня за тази нощ — отново почувства болка и тръпки на удоволствие, сякаш той беше още вътре в нея. Усети влагата между краката си, която беше доказателство за станалото — като че ли с тази влага той я беше белязал като своя завинаги. Той наистина я бе белязал, но не знаеше това. На масата до леглото имаше кана с вода. Трябва да се измие. По-късно, не сега…

Колко странно нещо е влагата. До снощи за Джейн тя имаше много имена — роса, летен дъжд, пръски на водопад, първите снежинки, разтопени върху дланта й — природни явления, на които можеш да се порадваш и после да ги забравиш. Но сълзите също бяха влага и освен всичко друго — желание. Джейн вече бе разбрала това.

Щеше ли някога да усети отново такова желание? Подозираше, че това е твърде възможно, затова следващия път трябва да му се противопостави много по-твърдо, отколкото тази нощ.

Най-после се насили да стане и се стресна, като видя петното кръв от вътрешната страна на бедрата си. Още един негов белег. Тя бързо се изми, нахлузи нощницата си, после залости вратата, намали фитила на газеничето и отново се пъхна в леглото.

Обърна се настрани, после легна по гръб, след това — по корем и после — отново настрани.

— Не си губи ума, Джейн Уърдингтън — говореше си назидателно тя на глас. — Ти си оставаш стара мома, само че вече опитна в някои отношения, и ако действително си влюбена, поне ще знаеш какво представлява това чувство.

„Копнеж и болка в сърцето.“

„Но и удоволствие“ — призна тя.

Андрю не беше й обещавал годежен пръстен и венчален звън на църковни камбани, нито градински алеи, обсипани с цветя. Той обеща да направи така, че да й бъде хубаво, и го направи. Обеща й също да й помогне — каза го даже два пъти — и бог виждаше, че тя страшно се нуждаеше от тази помощ.

Дали да отиде при него и да му припомни за обещанието, което й беше дал?

В ума й изплува лукавото лице на шейха и предупреждението му да престане със своите търсения. Сега тя беше вече убедена, че въпреки всичко трябва да продължи. Действително, тя нямаше кой знае какъв избор, и ако освен нуждата от помощ имаше и нещо друго, тя би го нарекла съвпадение. Джош беше по-важен от всичко останало. Трябваше да го спаси на всяка цена. Тя задържа в ума си спомена за неговата усмивка и това й помогне най-после да заспи.

 

 

Утринното слънце вече бе заляло стаята с лъчите си, когато тя се събуди от настойчивото чукане по вратата.

Веднага застана нащрек. Чукането се повтори, но този път по-тихо. Андрю не чукаше така.

Тя пристъпи боса към вратата и се облегна на нея.

— Кой е? — попита момичето.

Един младежки глас отговори:

— Аз съм, мис Джейн, Мохамед, запознахме се на улицата в Триполи.

Джейн се усмихна и рязко отвори вратата. На тясната площадка до стълбите стоеше Мохамед; тъничката му момчешка фигура беше облечена в бяла роба, а кафявите му очи се усмихваха и от тази усмивка цялото му лице бе грейнало.

— Мохамед! — каза тя радостно и едва се удържа да не го прегърне. — Какво правиш в Дерна?

Той се поклони.

— Моля ви да ме разберете правилно, мис Джейн — много се разтревожих от това, че моят разказ може да ви въвлече в неприятности, и затова се скрих в един малък кораб, който отплаваше на запад. Пристигнахме по време на сутрешния прилив и след като зададох няколко въпроса, разбрах, че сте отседнали тука. Много хора са обърнали внимание на американката, която ходи по улицата храбро като мъж.

Това беше дълга реч за момчето и то с облекчение видя в очите й, че е доволна от отговора му. Той се поклони отново.

— Ако мис Джейн позволи, ще сляза да взема кафе.

— О, разбира се, с удоволствие бих изпила едно кафе — каза тя и се загърна в халата си, след като той излезе.

Когато момчето се върна, тя си връзваше косата отзад в обичайния стегнат кок, без да си дава труд да украси лицето си с някоя и друга непослушна къдрица.

Закусиха с кафе и плодове от подноса на масата; момчето седеше до масата, а Джейн — на леглото. Тя му разказа какво й се бе случило, откакто напусна Триполи, като премълча едно-две неща.

— Има ли намерение мис Джейн да продължи издирването на изчезналия Джошуа?

— Определено да. Откакто разбрах, че шейх Хамода смята историята за поробения в Зиза младеж за чиста измислица, съм убедена, че трябва да проверя всяка подробност. — Тя се усмихна на момчето, което изглеждаше доволно от нейното решение. — Онзи път в Триполи си помислих, че съдбата ще реши дали ние двамата ще се срещнем някога пак. Оттогава не се е случило нищо, което да промени мнението ми в това отношение.

Мохамед кимна тържествено с глава.

— Съдбата направлява много неща в живота ни. — Мохамед си помисли, че това е особено вярно, когато тя е подпомагана от един млад мюсюлманин със собствени проблеми, които чакаха своето разрешение. — Аз ще помогна на мис Джейн да си намери водач.

— За което ще ти бъда вечно благодарна. — Тя се поколеба, после продължи: — Има един човек, с когото бих искала да обсъдя някои неща, преди да взема окончателно решение.

— Замир Хамода? — попита момчето и в очите му просветна тревога.

— Не се тревожи, приятелю — побърза да го успокои Джейн. — Надявам се, че никога вече няма да видя шейха, и съм ти много признателна за твоята загриженост. — Тя не можа да потисне въздишката си. — Човекът, с когото искам да говоря, е капитанът на „Тросакс“, Андрю…

Джейн се поколеба, после се изпъна и продължи:

— Капитан Макгрегър ми предложи помощта си и аз му обещах да отида днес при него, за да разговаряме по този въпрос. Много е важно да обмислим добре едно такова пътуване. И ми се ще да науча много неща, за да мога да отговоря на въпросите му, ако има такива.

Момчето с готовност се съгласи да й помогне с каквото може и те побързаха да излязат, за да потърсят някого, който да ги заведе до Зиза. Търсиха навсякъде — на пазара за камили, в кафенетата и по тесните улички, които арабите наричаха сокаци; през цялото време Мохамед говореше на много бърз арабски и тя не можеше да долови почти нищо.

Затова пък си направи съвсем верни изводи — никой не искаше да се впусне в подобно рисковано пътешествие с жена без придружители и предполагаха, че сигурно й хлопа дъската.

През цялото време, докато обикаляха улиците, тя имаше чувството, че някой ги следи, и този някой съвсем определено не е Боксьора; това й се беше случвало толкова често и в Триполи, и в Дерна, тъй че ако никой не се опита отново да я бутне пред някой галопиращ кон, тя нямаше никакво намерение да се притеснява от каквито и да било преследвачи. Още повече сега, когато до нея беше Мохамед — момчето, което я спаси тогава пред двореца на пашата.

Рано следобед тя бе вече сигурна, че никога няма да може сама да подготви едно пътуване през пустинята, дори и Мохамед да е с нея, да й превежда и да й помага с каквото може. Никой не приемаше сериозно жените и децата в тази страна. Това беше работа за мъж. Беше време да отиде на фрегатата.

От тази мисъл Джейн усети в себе си някаква празнота и почувства как коленете й омекват. Сега се радваше повече от всякога, че момчето е при нея. Присъствието му й вдъхваше сила.

На борда я посрещна Оукъм — той се усмихна сърдечно и сивкавото му лице светна, докато й махаше от мостика.

— Добре дошла, госпожице. Капитан Мак каза, че ще дойдете и аз си помислих, че може да сте променили решението си.

Топлотата на това посрещане я зарадва и тя се почувства още по-добре от усмихнатите лица и на другите моряци, които я приветстваха на борда. Счупената мачта беше свалена и се виждаше, че има още много работа, преди да я сложат отново.

Красивият кораб на Андрю вече не беше същият и сърцето я заболя при тази мисъл.

Надяваше се Андрю да прояви към нея поне половината от съчувствието, което тя изпитваше към него по повод на повредения кораб. Надяваше се… Имаше толкова много надежди и толкова малко основания да очаква, че те ще се сбъднат. Раменете й се отпуснаха под тежестта на тази мисъл.

Джейн чу възбуден разговор и когато се обърна, видя, че Атлас и Мохамед клечаха един срещу друг с почти допрени носове близо до парапета на десния борд. Въпреки мрачното си настроение тя се усмихна при тази гледка.

— Мохамед е мой помощник — каза тя. — Маймунката и той ще си играят, докато разговарям с капитана.

— Ще ги наглеждам — каза Оукъм. — Капитан Мак е в каютата си. Да ви изпратя ли дотам?

В думите му се усещаше готовност да й бъде полезен, като че ли знаеше какво става между капитана и неговата пътничка от Америка и напълно го одобряваше. Ако Оукъм разбира какво става, помисли си горчиво тя, значи той е доста по-напред от нея в това отношение.

Джейн поклати глава и придърпа пелерината си.

— Знам къде е.

Което съвсем не означаваше, че много бързаше да отиде при капитана. На всяка крачка й идваха наум различни думи за поздрав. Милисънт надълго и нашироко я обсипваше с какви ли не майчински съвети, но не си бе дала труд да й обясни как трябва да се държи на другия ден с мъжа, с който беше спала за първи път в живота си.

Най-накрая реши да се държи твърдо и безцеремонно, после почука на вратата.

— Влез — прогърмя басовият му глас.

Тя пристъпи в стаята и Андрю вдигна поглед към нея. Той седеше до работната си маса, облечен в наполовина закопчана бяла риза, през която надничаха окосмените му гърди, по лицето му личеше току-що набола брада… и изобщо, приличаше на човек, който можеше да стопи всякаква твърдост и безцеремонност у едно момиче.

Тя се олюля леко, преди да стъпи здраво на краката си, като се мъчеше да овладее внезапно обзелия я импулс да заобиколи масата, да махне падналия на челото му кичур и да го целуне така, че дъхът му да секне.

Дори и да беше имала някакви съмнения в чувствата си към него, сега те се изпариха напълно. Тя го обичаше, и съвсем определено го пожела отново. Засрами се вътрешно от това свое признание, защото точно сега й се искаше да се държи решително и твърдо.

— Д-добър ден — заекна тя.

Андрю се изправи и леко се усмихна.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш.

Погледът му се впи в очите й.

— Щях да дойда по-рано — успя да промълви тя, — но дойде Мохамед и…

— Мохамед ли? — Гласът му прозвуча недоволно.

— Та той е още дете, за бога. Мисля, че няма и четиринадесет години. Разтревожил се за мене и тази сутрин дойде при мене в стаята ми.

— Дошъл е чак от Триполи? — каза Андрю изненадан, макар че може би не трябваше да се учудва на това; за нея се тревожеха и повечето моряци на борда. Всъщност не повечето — тревожеха се всичките, по дяволите, включително и той.

Джейн кимна с глава.

— Помислих си, че е много мило от негова страна да дойде, за да ме види.

Андрю разбра какво искаше да му каже — в идването му снощи нямаше нищо мило, с изключение на неговия плам, който се беше слял с нейната сладост.

— И за какво искаше да поговорим?

— За едно място, наречено Зиза.

— Това не беше ли някъде в пустинята? Казвали са ни, че е процъфтяващо селище.

Тя кимна с глава.

— На две седмици път оттука.

— Какво общо има това с тебе? — попита Андрю, без да е сигурен, че действително му се иска да знае това.

— Мисля, че Джош е там като роб.

Той се учуди още повече — учудването му май ставаше постоянно състояние, когато ставаше дума за Джейн.

— Странно. Защо мислиш така?

Тя си пое дълбоко дъх. Тук вече беше деликатната част. Трябваше да измисли нещо, което да задоволи любопитството му и да звучи убедително за циничния му слух; тя обаче не можа да излъже и реши да разчита и този път на истината, както направи и с шейха. Джейн разказа накратко историята на Мохамед.

— И ти приемаш всичко това сериозно? — попита Андрю.

— Така каза и Хамода.

— Да не ме сравняваш с него? — В гласа му прозвуча стоманена нотка.

Джейн се размърда неспокойно.

— Ни най-малко. Просто констатирах един факт. Искам да кажа, че в цялата история може да има някаква истина и че аз трябва да проверя това, като ида в Зиза. Тази сутрин с Мохамед се опитахме да намерим водач, но никой не беше склонен да ни приеме насериозно…

— Нищо чудно.

— … и — продължи тя, без да обръща внимание на саркастичната му забележка, — искам да знам дали смяташ да удържиш на обещанието си да ми помогнеш.

— Не съм казвал нищо за помощ в начинание, което ще те изпрати в гроба.

— Нямам никакво намерение да умирам — каза тя с негодувание.

— Но това е напълно възможно. И дума не може да става за подобно пътуване.

— Не знаех, че това толкова те интересува — отряза го тя, докато крачеше пред масата, без да я е грижа дали думите й ще го наранят.

Андрю едва се сдържа да не избухне. Като че ли дяволът се беше вселил в нея тази сутрин и той се запита дали пак няма да се разплаче и да започне да го обвинява за това, че бе отнел девствеността й. Всеки друг би го направил, само тя — не; трябваше да се сети за това.

— Разбира се, че ме интересува — каза той. — Не се дръж като глупачка.

„Аз съм много по-голяма глупачка, отколкото си мислиш.“ За малко да го каже на глас — но не този беше най-подходящият момент за подобни декларации. Тя се опита да потисне внезапната болка в сърцето и да се успокои, като преброи до десет. Неговата загриженост не беше нищо повече от проява на чувство за дълг, или — което беше по-вероятно — на чувство за вина.

Милисънт щеше да я посъветва да обърне това чувство в своя полза и да се опита да измъкне каквото може от него, но Джейн не знаеше как да го направи.

— Трябва да си призная — каза той и прокара пръсти през косата си, която нямаше нужда от това, — че вероятно ти дължа нещо… — Той видя огъня в очите й и млъкна.

— Да ми дължиш нещо ли? Искаш да кажеш, след това, което стана снощи? — Обидата заби дълбоко жилото си в нея, но Джейн бързо се усети и отново пое по пътечката, която майка й би избрала. — Да, може би си прав и аз дойдох да си прибера дълга.

Андрю я погледна изненадан — не беше очаквал такова нещо от нея.

— Затова ли се отдаде толкова лесно, малката ми? За да имам какво да ти давам?

Колко лесно повярва, че в действията й имаше някаква корист! Джейн просто не можа да събере сили, за да му каже, че не е прав.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, Андрю. Снощи стана, каквото стана, и сега е безсмислено да се търси причината за това. Ще ми помогнеш ли или не?

„Истинска магьосница — каза си той, — за да ме върже, прибягва към трикове, стари като планините на Шотландия.“ Като че ли знаеше, че това е единственото, което може да го върже.

В края на краищата, той не беше като баща си.

Макар че в душата му горчеше от разочарование и се трупаше гняв, той си помисли, че в тази работа имаше и нещо хубаво, което в никакъв случай не бива да забравя — Хамода ще побеснее, когато разбере какво е направил Андрю.

Той заобиколи масата и погледна доволно към Джейн, която беше застанала до вратата.

— Щом искаш Зиза, ще я имаш, мис Уърдингтън. Мисля, че ще съжаляваш за решението си много по-скоро, отколкото си мислиш.