Евелин Роджърс
Пустинен пламък (20)

Глава 20

Джейн обикаляше около камилата и предпазливо я оглеждаше. Грозноватото животно стърчеше високо над нея на фона на безоблачното утринно небе; то изви глава, премигна и се зае да изучава гърба й.

Очите му гледаха тъпо, а от устата му капеше слюнка. Тя реши, че не изглежда много интелигентно, но след като беше голямо колкото някой от хълмовете във Вирджиния, то колко ум му беше нужен на един хълм?

— Здрасти, приятел — каза тя, като събра всичката си смелост, — ще се разбираме, ще видиш.

Камилата се усмихна — Джейн беше сигурна в това — и през дебелите й влажни устни и гротескни жълти зъби пръсна лигава струйка. Тя отскочи точно навреме, за да не я улучи слюнката, която пльосна на земята на безопасно разстояние от момичето.

— Ама че противно животно — промърмори тя.

— За мен ли става дума, малката?

Тя се обърна и видя Андрю, който имаше смелостта да й се усмихне.

— Може и така да е. Продължавам да не разбирам защо не мога да пътувам с някой от онези коне.

Бяха на едно голо поле близо до защитната стена на града, на по-малко от миля от бреговете на Уади Дерна. Андрю беше свикал там разни камилари, както и местния търговец на коне, и на настойчивите й въпроси какво смята да прави й отговори, че ще направи необходимото, за да може тя да замине след два дни. Предишния следобед бяха наели водач — един усмихнат и опитен арабин на име Хаджи ил Тахиб.

Откакто тръгна вчера от фрегатата, Андрю като че ли искаше да се отърве по-скоро от Джейн, като изпълни даденото обещание и се освободи за собствените си грижи около кораба. Мнението му за нейните намерения си оставаше непроменено. Тя знаеше, че това пътуване не е много разумно, но не можеше да постъпи другояче и беше готова да тръгне веднага. Едва сдържайки нетърпението си, Андрю й беше обяснил, че ще е необходимо време, за да се подготвят провизиите и хората, необходими за двуседмичния преход от двеста мили.

— Два дена, добре — каза тя, решила да не спори с него за нищо. И на сушата, както и в морето, той не обичаше да му се противопоставят.

Но Джейн нямаше да пътува на гърба на тази камила, независимо от това, което щеше да каже Андрю.

Той се отдръпна настрани и започна пазарлък с един от камиларите. Искаше й се и тя да вземе участие в подготовката, но нямаше и най-малка представа за колко динара може да се наеме човек, който да се грижи за животните, както и добиче за провизиите. Ценеше високо усилията му, макар че причините за неговото старание й причиняваха болка.

След като дълго обмисля нещата, Джейн стигна до извода, че той не искаше да я обиди, като смяташе, че е спала с него заради ползата от услугите му. Много от жените, с които беше спал преди нея (а тя беше сигурна, че те вероятно са стотици), биха могли да искат от него най-различни неща.

Всеки от тях се държеше според опита си. Андрю познаваше и разбираше определен тип жени, а Джейн беше свикнала да бъде изоставяна.

Тя въздъхна, отегчена от собствената си липса на позиция — не знаеше дали да се гордее със своята проницателност или пък да се ядосва, дето се бе държала толкова овчедушно.

Това едва ли беше въпрос, на който можеше да отговори веднага — ако изобщо намереше отговор; Джейн обърна поглед към една сива арабска кобила, спъната настрани от камилите. Беше красиво животно с лъскав косъм, високо метър и половина; главата му беше високо вдигната, а опашната извивка бе една от най-красивите гледки, които Джейн беше виждала някога. От много време не й се бе случвало да желае нещо толкова силно, както желаеше да купи този кон. Почти не й се бе случвало…

Ала Андрю беше категоричен, че тя трябва да се качи на онази дървена измишльотина върху гърба на камилата, макар да знаеше колко й се иска да възседне коженото седло на кобилата. Нямаше никакво значение, че седлото не е дамско; когато я нямаше майка й с готова проповед за приличното и неприличното, Джейн беше готова да язди като мъж години наред.

Мохамед беше застанал на няколко крачки от нея и я гледаше. Момчето не взимаше участие в преговорите, а лицето му бе почти скрито от парче плат; той се мъчеше да чуе и да разбере всичко, опитвайки се да остане незабелязан като муха върху камилска тор.

Но като видя как мис Джейн гледа като омагьосана кобилата, на която се любуваше и той, Мохамед не можа да се сдържи и отиде при американката; сандалите му се плъзгаха безшумно по пясъка.

— Красиво животно, нали?

Джейн подскочи.

— Не те чух, Мохамед. — Тя се усмихна. — О, голяма красавица!

— Мис Джейн усеща прекрасните качества на един добър арабски кон. Това е изненадващо. Жените от моята страна са оставили тези неща на мъжете.

— Аз съм от едно място, което се казва Вирджиния, Мохамед. Тамошните хора познават и месото на своя кон.

Кафявите очи на момчето, надничащи иззад плата, потъмняха от ужас.

— Нима мис Джейн смята да яде от този кон?

— Разбира се, че не. Но наистина твърдо възнамерявам да пояздя това животно. Бедата е, че капитанът не разрешава, мисли, че не мога да яздя, и освен това е убеден, че за всяко нещо трябва да го питам.

Мохамед разбра думите й в смисъл, че тя не харесва деспотичното поведение на капитана.

— Да му докажем, тогава, че не е прав.

Джейн огледа дрехите си — бързо съсипващата се пелерина, тясната права пола и чифт зеещи на петите обувки, които нямаше да държат глезените й стегнати, докато язди по неравната триполитанска земя.

Мохамед разбра от какво има нужда тя и каза:

— Елате. Доверете се на Мохамед, той ще се погрижи за всичко.

Тя погледна към Андрю, който стоеше с гръб към тях и водеше тежки преговори с ил Тахиб и един камилар. В сравнение с едрото тяло на шотландеца двамата араби изглеждаха съвсем като деца.

При вида му и при мисълта, че никога вече няма да го види, тя усети за миг някаква пустота. Снощи той не си даде труд да дойде в стаята й… и така не й позволи да му каже лека нощ на вратата.

А тя бе решила да направи точно това. Крайно време бе да престане да се засяга от неговото пренебрежение. Още през първата седмица от раждането на своята любов Джейн откри, че тя е несподелена и че много малко от това, което правеше Андрю, можеше да й послужи като компенсация за болката от тази несподеленост.

Той й беше заповядал да се качи на камилата, нали? И признателната, услужлива, деликатна Джейн трябваше да се подчини. Колкото и да го обича, все пак тя не го боготвореше, пък и той не беше никакъв бог, за да се подчинява на всичките му заповеди. Тя погледна Мохамед.

— Казваш, че ще ми помогнеш? Добре, води ме.

Момчето я отведе в един от многобройните сокаци в Дерна и те накупиха някои неща, после намериха стая, където да се преоблече, и се върнаха на полето при камилите, кобилата и капитана, който продължаваше своите преговори с арабите. По нищо не личеше да е забелязал, че я е нямало там за известно време, и когато погледна към нея, не се разбра дали я е познал.

Нямаше как да я познае, тъй като сега тя приличаше на всички останали арабски жени — снагата й бе обвита в баракан, широка черна дреха, която носеха всички жени от пустинните области; лицето и разпуснатите й коси бяха покрити така, че само едно черно око се виждаше да проблясва през плата. Не можеше да знае и това, че под дрехата си носи широки шалвари и ботуши, а в едната ръка, скрита в гънките на черния вълнен плат стиска камшик за езда.

И Андрю наистина не й обърна никакво внимание — наоколо имаше още арабки, облечени като нея; той не видя и как Джейн спори разгорещено с коняря, как му дава после бакшиш и как се качва на кобилата.

Зърна само с крайчеца на окото си как една кобила запрепуска в бесен галоп и дрехата на ездача се изду над конските хълбоци като буреносен облак.

Кобилата летеше през голата пустош с изправена глава и изпъната опашка, покрай хора, камили и възвишения; ездачът седеше изпънат с изкусно хванати юзди и камшик в едната си ръка.

Само камилите не се обърнаха при тази гледка. След петдесет ярда галоп кобилата изведнъж се закова на място и после препусна обратно към Андрю и останалите мъже. В мига, когато сблъсъкът изглеждаше неизбежен, тя рязко зави, а дрехата на ездача изплющя над главата на шотландеца.

Качулката на ездача падна и вятърът развя свободно разпуснатите гарвановочерни коси.

— Джейн! — извика изумен той и усети как го обзема дива ярост.

Кобилата продължаваше да препуска, силните й крака се свиваха и разтягаха стремително, когато стигна до една порутена каменна ограда; животното увеличи скоростта въпреки предупредителните викове на Андрю и на арабите около него. Силно уплашеният Мохамед започна бързо да се моли на Аллах всичко да завърши добре.

Сред облак от прах и развети черни дрехи кон и ездач прелетяха над препятствието и се приземиха с лекота върху песъчливата земя от другата страна. Джейн най-после отпусна коня в тръс и през един отвор в оградата тръгна към останалите, които я гледаха смаяни. Тя зърна Андрю с крайчеца на окото си и видя как погледът му я изпепелява, по-горещ дори от пустинното слънце; тя беше прекалено развълнувана обаче, за да се разтревожи веднага от мисълта за неговата реакция.

Кръвта във вените й пееше и тя поемаше горещия пустинен въздух на дълбоки глътки, без да се тревожи или притеснява за каквото и да било — за първи път от много време насам. Като че ли се връщаше у дома след дълго пътуване, оставила зад себе си всички тревоги, които я тровеха. Стигна дотам, че отметна глава назад и се засмя.

Точно тогава видя Андрю отблизо и цялата й радост се изпари. Ако погледът може да убива, помисли си тя, само от едно стрелване на очите му тя щеше да падне мъртва до коня — с изпружени към небето пръсти на краката и с монети върху клепачите.

— Добре си прекара, а? — попита той, измамно спокоен.

Това не заблуди Джейн нито за секунда — видя съвсем ясно острия метален израз на очите и мрачно стиснатата му уста. Ни най-малко не й помагаше и това, че арабите до него я зяпаха, сякаш й бе поникнала още една глава.

Тя махна кичур коса от лицето си и реши, че е безнадеждно късно да крие глава под качулката. После кимна:

— Да, Андрю, много добре, но не това исках. Просто това беше единствената ми възможност да ти покажа как яздя.

Останалите продължаваха смаяно да я гледат, без да разбират какво става между двамата, а в очите им нямаше и следа от възхищение, което според Джейн трябваше да бъде предизвикано от такава великолепна езда.

Изключение правеше само водачът, в чиито очи се появи искра, когато погледна първо към Джейн, а после — към кобилата. Тя си помисли, че Андрю е направил много добър избор, като се е спрял именно на него.

Тъй като Андрю не помръдна, за да й помогне да слезе, тя скочи сама от коня, а дрехата й скриваше шалварите и я правеше да изглежда смирена и скромна.

На Андрю страшно му се прииска да я превие до коляното си и да я напляска хубавичко отзад. Сърцето му още биеше отчаяно, а тя имаше нахалството да се взира в него с черните си очи, светнали като осеяно от звезди нощно небе.

Косата й беше разпиляна и оплетена, а мургавите й страни пламтяха в розово от възбудата, както онази нощ, когато я заведе до леглото.

Той реагира чисто физически на гледката, която представляваше тя в момента, и тази реакция бе съвсем различна от гнева и уплахата, които го бяха владели допреди минута. Какво, по дяволите, ставаше с него?

— Покрий си главата и се погрижи за кобилата — изръмжа той. — Ще говорим за това по-късно.

Тя рязко отметна глава.

— Да, капитан Макгрегър. Както наредите.

Тя се завъртя като вихрушка от дрехи и коси: абаносовочерен гняв — от главата до обутите в прашни ботуши крака, които стъпваха един след друг по утъпканата земя. В едната си ръка все още стискаше юздите, а другата удряше ритмично с камшика отстрани. Кобилата покорно тръгна след нея.

Нищо във вида й не му помагаше да усмири пулса си или пък да охлади пожара в слабините. Желанието се смеси с гнева и той погледна към Мохамед, който стоеше наблизо с наведена глава.

— Това твоя идея ли беше? — попита Андрю.

— Мохамед изцяло поема върху себе си вината за гнева, който мис Джейн предизвика у капитана. — Момчето не откъсваше поглед от земята, като че отговорът му беше отправен към нея.

Андрю чу ясно думите, но в тях не усети никакво чувство на разкаяние.

— С теб ще се разправяме по-късно. Помогни й за кобилата.

Той се зае отново с преговорите, като този път вече обърна специално внимание на подробностите: двадесет и три-четири камили за по единадесет долара едната, половин дузина мулета и още няколко коня щяха да носят храна и завивки; нае и хората, които щяха да се грижат за животните. С тях щеше да пътува и един търговец от Дерна — Омар Бакуш, който искаше да отиде в Зиза и щеше да плати половината от разноските по пътуването.

След като размисли, Андрю реши да вземе и кобилата. Той си спомни как изглеждаше Джейн на коня, сети се за търговеца, който щеше да пътува с тях, за всички опасности и предизвикателства, които им предстояха в дългия път. За своя собствена изненада поръча на коняря още един кон, макар да беше убеден, че по-късно щеше да съжалява за това. Ил Тахиб, който говореше английски също толкова добре, както Мохамед, каза:

— Хаджи ще поеме отговорността по товаренето на провизиите. Ще бъде много интересно да се пътува през дюните и планините с тази толкова необикновена мис Уърдингтън.

— А не те ли притеснява мисълта, че тръгваш на такъв път с човек, който е способен на такава неразумна постъпка като тази, която току-що ни демонстрира мис Уърдингтън?

— В светата книга пише, че съдбите ни са в ръцете на Аллаха, капитан Макгрегър. От хората зависи само дали ще получат някакво удовлетворение през недостойния си живот.

— Да, но сега не става дума за някой мъж, Хаджи. Говорим за жена и това прави нещата съвсем различни.

— Още една причина да възхвалим Аллах, или капитанът не мисли така?

— При обичайни обстоятелства, да. Но в мис Уърдингтън няма нищо необикновено, както вече сигурно си разбрал.

Андрю погледна към Джейн, която галеше шията на коня и пръстите й решеха гривата. Беше много красива гледка — гордият пустинен кон и също така гордата американка в странната дреха на арабска жена. Нещо в него трепна, но той не направи опит да разбере какво.

Трябваше да забрави не гнева, а страстта си, но в този момент не се чувстваше способен на такъв подвиг.

— Каза, че пътуването с мис Уърдингтън ще бъде интересно. — Тъмното му лице се изкриви в горчива усмивка. — Така е, Хаджи, нещо повече — ще бъде много по-интересно, отколкото си мислиш.

 

 

Джейн се преоблече в обичайните си дрехи; този път си сложи една синя рокля, за която си мислеше, че е същата на цвят като очите на Андрю. Тя крачеше нервно из стаята си. Двамата с Мохамед бяха вечеряли долу — поне тя се бе опитала да хапне нещо, но не можеше да преглътне само при мисълта, че Андрю ще дойде в стаята й тази вечер.

— Трябва да обсъдим нещо — беше й казал той два часа преди това, когато я остави до вратата на едно кафене. В очите му проблясваха зловещи светлинки и макар че тя непрекъснато си повтаряше, че не е направила нищо лошо (особено след като в края на краищата той се съгласи тя да пътува с кобилата), нещо й подсказваше, че вечерта няма да протече в желаната от нея посока.

Тя спря. Каква беше всъщност тази желана от нея посока? Пак търкаляне в леглото?

Не. Определено не. Никога! Тя не беше някоя проститутка, която Андрю е прибрал от улицата. Смяташе се за дама в най-добрия смисъл на думата, въпреки че й се случваше понякога да направи нещо, което не прилича много-много на една дама. Нямаше да се люби с него повече. Една любовна нощ с Андрю й бе разкрила неща, които Джейн така или иначе трябваше да научи за себе си, но втора такава нощ вече започваше подозрително да прилича на разврат.

Всякаква похот и глезлъци й бяха чужди, особено в случаите, когато нещата зависеха само от нея, а сега, на двадесет и пет годишна възраст беше вече твърде късно да променя навиците си.

Тази вечер тя искаше да поговорят съвсем делово за подготовката на предстоящото пътуване и точния ден и час на заминаването; после да благодари учтиво и да си стиснат ръцете за сбогом. С този списък от желания в главата тя закопча роклята си плътно догоре и си прибра косата в обичайния стегнат кок.

Когато го чу да чука рязко на вратата, Джейн усети, че ще й е трудно да осъществи дори едно от нещата, които имаше предвид. Как успяваше Андрю да й предаде настроението си посредством нещо толкова простичко като чукане на вратата, тя не знаеше.

Джейн застана в средата на стаята, твърдо решена този път да устои.

— Влез. Не е заключено.

Той пристъпи и тръшна вратата зад себе си. Тази вечер си бе сложил шапка и палто и изглеждаше толкова огромен, че изпълни стаята.

— Още една грешка, Джейн. Вратата ти трябва да бъде винаги залостена. Не се знае кой може да се изкачи по стълбите.

Тя си помисли, че това е съвсем типичен за Андрю начин да каже „здравей“.

— Прав си — каза тя и махна с ръка. — Ето например преди две нощи тук при мене дойде един моряк, а аз, беззащитно момиче, девствено при това…

— Нямам нужда от подигравките ти тази вечер — прекъсна я грубо той. — Не съм в настроение да се заяждам.

Ама и настроението му тази вечер си го биваше. И на всичко отгоре като че ли беше заразно — тя го почувства още докато той влизаше в стаята.

— Каза „още една грешка“. Доколкото разбирам, ти свързваш незалостената врата с това, което направих днес следобед. Това са съвсем различни неща. Просто бях забравила да заключа и се сетих за това чак когато ти започна да блъскаш по вратата, докато на коня се качих със съвсем определена цел.

— След един много лош съвет в това отношение.

— Какво имаш предвид?

— Само това, че можеше да си счупиш главата.

— Много добре знаех какво правя.

— Съмнявам се. В случая става дума не само за непосредствената ти безопасност — ти не видя с какви очи те гледаха арабите.

— С възхищение от майсторската ми езда?

— С похот — това е думата, която е по-близо до истината. И много от тях ще тръгнат с кервана.

Джейн го погледна невярващо.

— Похот? Само защото съм се качила на кон? Всеки сантиметър от тялото ми, с изключение на главата, беше покрит с безброй метри вълнен план.

— Техните жени не привличат вниманието към себе си така, както направи ти този следобед.

— И това не е никакъв проблем, след като не съм една от техните жени.

Тя се бе изправила пред него с предизвикателно вдигната брадичка. Той възнамеряваше да говори с нея твърдо и разумно, да й даде добронамерен съвет, а ето че вече притискаше юмруци до бедрата си в усилие да не я стисне за раменете и да я разтърси така, че да разбере най-после за какво мисли и от какво се страхува той.

Никога преди и през ум не му бе минавало да удари жена — докато не срещна Джейн.

Той се отдръпна и погледът му се плъзна по скромното й облекло; припомни си и най-малката подробност от тялото й — дрехите не му пречеха да си го представи и от това всяка мисъл за насилие се стопи и се превърна в нещо, с което той вече знаеше как да се справи.

— Не си и моя жена, нали, малката ми? Освен тогава, през онази нощ — беше моя, макар и за малко.

Ядът й се изпари, когато се вгледа в потъмнелите му от желание очи. Тя усети познатия прилив на копнежа, който отнасяше цялата й гордост и неотстъпчивост. Тя едва успя да заглуши вика си, преди да се отдръпне, за да не направи пак някоя глупост от рода на тази да се хвърли в прегръдките му и да потъне там.

— Това е просто смешно, Андрю. Разбира се, че не съм твоя. Ти нямаше да знаеш какво да правиш с мене, ако бях твоя.

— Нямаше да знам ли?

Сега той беше вече съвсем до нея. Джейн си пое дълбоко дъх.

— Ако нямаш намерение да поговорим за пътуването, най-добре е да си вървиш.

— Напоследък не правя нищо, за което може да се каже, че е „най-добре“.

Джейн пристъпи към леглото само защото той й бе преградил всички останали пътища за отстъпление, и го погледна в лицето.

— Ако имаш някакви оплаквания от онази нощ, запази ги за себе си.

— Имам. Само едно — краткотрайността на изживяването.

— Колко неприятно, че така ти се е сторило! На мене пък времето ми се видя съвсем достатъчно.

— Ти получи това, което искаше, и вече нищо друго не те интересува, така ли?

Джейн знаеше, че той има предвид изпълняването на доброволно поетото от него обещание като вид компенсация за обезчестяването й. Според него тя му се беше отдала от чисто користни подбуди.

Тя застана лице в лице с него.

— Точно така — каза тя — и ти беше достатъчно разумен, за да го разбереш.

— Тази игра е опасна, малката. — Очите му мрачно просветваха изпод периферията на моряшката шапка и стаята като че ли се залюля под краката й.

— Не играя никакви игри.

Андрю захвърли шапката си някъде настрани, после изхлузи палтото и го метна при шапката.

— Значи е време да научиш някоя и друга игра.

— Излез, Андрю, говоря ти съвсем сериозно. — Тя беше сигурна, че иска той да си отиде.

— Не, Джейн Уърдингтън, не още. — Той я сграбчи за раменете и грубо я притисна до себе си. Беше твърдо решен да не се съобразява с нейната съпротива. — Бори се с мен, щом толкова ти се иска, но ти обещавам, че няма да е за дълго.