Евелин Роджърс
Пустинен пламък (28)

Глава 28

След като цял ден беше търсил Омар Бакуш, Андрю най-после го откри и го принуди да признае, че търговецът си спомня как някой споменал името на шейх Хамода, когато помолили Бакуш да се застъпи за човека с белега. Това никак не изненада Андрю.

Тази новина дойде заедно с откритието, че предишният владетел на Зиза — високоуважаван човек и последен представител на старо арабско семейство, бил загинал при неизяснени, ала много подозрителни обстоятелства. Преди да замине за новата си работа в Дерна, лекарят казал, че причина за смъртта било болното сърце на владетеля.

Но владетелят бил млад и силен човек според думите на един стар марабу, прослужил целия си живот по джамиите. Владетелят не оставил наследник, а когато починал, побързали да го погребат; тогава в града дошъл шейх Замир Хамода, който раздал щедри дарове на населението и съвсем скоро в двореца се настанил бъдещият му зет.

Новият владетел бързо успял да спечели сърцата на хората и неговата популярност не дала възможност за разпространяване на разни слухове, предизвикани от внезапната смърт на предишния владетел и бързината, с която било заето мястото му. Старият марабу, който често ходел в двореца, се съмнявал, че новият владетел изобщо бил чувал тези слухове.

През втория ден от престоя си в Зиза Андрю се опита да подреди в главата си всичко, което беше успял да научи, а също и да подготви завръщането си в Дерна, където щеше да отиде при своя съдружник в търговията и да му постави директно няколко въпроса.

Нощем той крачеше из малката стая, която бе наел за Джейн още първия ден. Тя е в безопасност, непрекъснато си повтаряше той, при брат си, където искаше да бъде.

Като го видя колко е неспокоен, Боксьора го посъветва да си намери някоя жена — това беше лекарството, което момчето препоръчваше при всяка неприятност, като се почне от безсъние и се стигне до въшки. Боксьора си бе намерил жена и беше много доволен. „Представете си, и използва вода за къпане.“ Тя го беше привлякла именно с това, а също и с омагьосващия ефект, който бе имал пред нея русокосият моряк.

Андрю искаше само една жена и не можеше да разбере защо, по дяволите, не я взимаше при себе си.

На третия ден от престоя си в Зиза той отново отиде в двореца, за да прецени сам как стоят нещата в това отношение. Не можеше да се надява, че ще измести в сърцето й така дълго търсения и най-после намерен брат.

Мерина го посрещна в стаята, където братът и сестрата се срещнаха за първи път. Беше облечена в копринена дреха с тюркоазен цвят, която се отваряше от кръста чак до обутите й в пантофки крака, а отдолу се виждаха ефирни шалвари, каквито носеха в харемите. Косата й бе прибрана под шал със същия тюркоазен цвят, а кафявите й очи бяха силно гримирани.

Не изглеждаше вече така невинна, както първия ден, когато я видя, и той се запита дали пък тя не представляваше някаква опасност за Джейн.

— Добре дошли, капитан Макгрегър — каза тя с мекия си сребрист глас, а очите й продължаваха да бъдат кокетно сведени надолу. После бавно повдигна ресници. — Сиди и сестра му са се затворили и разговарят, имат много неща да си кажат. — После едва доловимо повдигна рамене. — Съпругата е оставена да се забавлява както намери за добре.

„Проблем в рая“ — помисли си Андрю и тревогата му нарасна.

Мерина смени своята свенливост с лъчезарна усмивка. Все пак капитанът беше привлекателен мъж и тя бе видяла как двамата руми — той и Джейн, си хвърляха от време на време погледи, изпълнени със страст. Тази Джейн, която бе причинила толкова смут и неприятности в нейния дом, заслужаваше да й се отвърне по същия начин.

— На съпругата е оставена и грижата да забавлява гостите. Разрешете да извикам една от любимките в двореца. Съпругът ми не държи харем, но обича да гледа как танцуват ченги — как им казвате вие… а, танцьорките.

Без да му даде време за отговор, тя плесна с ръце и след няколко минути Андрю се намери полегнал на един диван в малката ниша, с чаша от любимото вино на господаря в едната ръка, а в другата — с подсладен меден сладкиш, който Мерина наричаше „женски бедра“.

„Бързо действа прекрасната Мерина“ — помисли си той. Чуха се нежните звуци на лютня и подрънкване на тамбури, и той усети тежкото ухание на мускус в мига, когато в стаята грациозно влезе забулена ченги със сладострастни форми. Беше облечена в алени шалвари, каквито се носеха в харема — закрепени високо на талията и добре подчертаващи формите на тялото; над тях, под прозирния газ на дрехата се виждаха големите й гърди с тъмни върхове. Около горната част на ръцете си имаше широки златни панделки, а дългите й до раменете обици отразяваха светлината при всяко нейно движение.

Тя плъзна босите се крака по килима, като подрънкваше с украшенията по ръцете и глезените си, а силно гримираните й очи не сваляха погледа си от него през финото було, докато момичето влизаше в нишата.

Само слепец можеше да не забележи толкова много женски прелести. Тя плавно отиде до дивана, като стъпваше в такт с музиката, спря на сантиметри от него, а раменете й се движеха толкова бързо, че едрите гърди под тях падаха и се вдигаха като морски вълни по време на буря.

Като че ли бедрата завидяха на вниманието, което гърдите привличаха към себе си, и започнаха на свой ред да се движат изкусително — хълбоците заиграха, завъртяха се все по-бързо и по-бързо, като от време на време силно се изтласкваха напред. Андрю си помисли, че ако дойде по-близо, от тази гледка може да му изтекат очите.

Всяка част на тялото й се стремеше да привлече вниманието към себе си и ефектът беше невероятен.

Той лежеше и си посръбваше от виното сред музика, танци и ухание на мускус, и от време на време похапваше от „женските бедра“. Ех, защо не беше тук Боксьора да оцени както трябва това представление — щеше да запомни разни подробности и после да ги имитира пред останалите от екипажа.

Започна да се отегчава и закопня за уханието на гардении; погледът му се плъзна отвъд ченги и се спря на Джейн, която стоеше в средата на стаята с пребледняло лице и кръгли от изненада очи, докато се взираше в това, което ставаше в нишата. Носеше лъскава синя рокля в арабски стил, а на талията й имаше широк зелен колан; косата й бе покрита от фин шал в същия цвят. Изглеждаше като красиво цветно видение, изправено в средата на стаята, и той затаи дъх.

Андрю се задави с „бедрото“ и се опита да се изправи, но настойчивата танцьорка го натисна по раменете да остане седнал; ритъмът на тамбурата и дайрето се ускори неимоверно и заглуши нежните звуци на лютнята.

— Достатъчно — каза той, но трябваше да опита няколко езика, преди ченги да го разбере. Тя грациозно усмири отделните си части и щракна с пръсти, за да спре музиката.

Танцьорката му хвърли лукав поглед, преди да изчезне от очите му заедно с музикантите; излязоха през една врата точно зад стола с гравираните слонски глави. В стаята останаха само Андрю и Джейн сред вибрацията на звуците и едва доловимия дъх на мускус.

Джейн стоеше като закована, без да може да се помръдне, да се обърне и да си отиде. Докато е жива, няма да забрави изражението по лицето на Андрю, когато гледаше гърдите и хълбоците на танцьорката. Същото изражение имаше и когато гледаше сочната сервитьорка в онази кръчма в Ню Йорк. Това доказваше, че той не се бе променил никак.

Андрю обичаше да гледа красиви, надарени с богати форми жени. Какво я беше накарало да си мисли, че точно жена като нея ще успее да го задържи?

Тя беше жена, подходяща единствено за самотните дълги нощи в пустинята. Но сега са вече в града и това променяше нещата. Беше прекарала две безсънни нощи — питаше се какво ли прави сега някъде без нея, представяше си го с жена от типа на танцьорката. А сега видя всичко на живо и нямаше повече нужда да измъчва въображението си.

Мъката се стовари като тежък чук върху сърцето. Нищо не вървеше така, както бе очаквала — първо Джош, а сега…

Най-после успя да отклони поглед.

— Мерина ми каза, че си дошъл. Не исках да ви прекъсвам.

Андрю нито за миг не се усъмни, че Мерина е изпратила нарочно Джейн точно в този момент; биваше си я тази интригантка, истинска потомка на рода Хамода.

— Нищо не си прекъснала. — Той остави сладкиша и чашата и тръгна към нея. — Тук съм заради тебе.

Джейн се опита да заглуши ударите на сърцето си. Как смее да пристъпва към нея така леко и без капка колебание, като тъмен облак, който щеше да я обгърне цялата? Та тя беше съвсем беззащитна срещу буреносната му сила!

Джош току-що й бе заявил, че няма никакво намерение да се връща във Вирджиния и това така я бе разстроило, а и Андрю явно бе започнал да й търси заместничка. И вероятно бе намерил през последните два дни.

Тя с мъка сдържаше сълзите си. Защо, боже господи, нали беше свикнала да бъде сама?

Тя успя да се задържи изправена. Може да не беше някоя добре закръглена екзотична красавица, ала притежаваше достатъчно гордост и достойнство, с които да замести сочността на формите.

— Всичко тук при Джош беше прекрасно.

И това беше самата истина — до момента, когато тя му предложи да се върне в Уърдингтън Фарм. Още не му бе казала как шейхът се опита да я спре — не само с лъжи, но и с нещо много по-лошо.

Още не беше решила дали изобщо да му казва това.

Каквото и да бе преживяла, не смяташе, че Мерина може да има нещо общо с него, а сега, когато Джош беше при нея, не се чувстваше застрашена от нищо.

С изключение на едно — щеше да загуби любовта на своя живот. Би предпочела да я ударят с ятаган и всичко да свърши най-после.

— Не съм те поздравил за това, че се оказа права за брат си — каза Андрю. — Трябва да се гордееш с това.

Прозвуча малко неестествено дори за самия него. Какво, по дяволите, правеше той, когато единственото, което трябваше да направи, бе да я прегърне и да й каже колко много му е липсвала последните два дни!

Джейн реагира на похвалата само с леко свиване на рамене. Това, че се оказа права, беше съвсем недостатъчно сега, когато я бе обхванала такава мъка.

— Не мога да се примиря с това, че е зет на Хамода — каза тя. — А също и че Мохамед е негов син.

— Говорила ли си с момчето тези дни?

— Мерина реши, че му е време да се заеме отново с училището и е наела учител, който да го занимава. Тя няма деца и предполагам, че с грижите си за момчето задоволява своя майчински инстинкт.

— Разбирам.

Настана тежко мълчание.

Чак сега той успя да забележи тъмните сенки под очите й.

— Добре ли си? — каза Андрю и пристъпи към нея.

— Разбира се. Тук не ми липсва нищо.

„Освен онова, от което се нуждая най-много.“

— Радвам се, че е така.

Джейн долови в гласа му нотка на сарказъм.

— Разбира се — безгрижно каза тя, твърдо решена да не губи самообладание, — трябва да свикна вече да спя сама. При жените е много по-различно, нали разбираш. Нямаме си танцьори, които да ни забавляват.

— Това ли било, момиче? Че ме завари да гледам танцьорката?

— Не виждам какво ме засяга това.

Андрю трябваше да й признае умението да се владее. Умееше също и така да го вбеси, че всичко в него започваше да кипи. Той отиде плътно до нея и потърси очите й, но тя гледаше настрани.

— През цялото време се тревожех. Мислех непрекъснато за тебе.

На Джейн й се искаше да побегне, но излъчването му бе толкова силно, че я омагьосваше и тя не мажеше да помръдне; знаеше си, че ще стане така.

Той я сграбчи за раменете.

— Погледни ме.

— Не искам. — Гласът й прозвуча съвсем по детски, а ръцете му така я изгаряха, че не можа да измисли никакъв по-остроумен отговор. Единственото, което успя да си представи, беше, че захвърля всякаква гордост и се стапя в ръцете му, както бе правила много пъти досега… жадна за любовта му, накичена с онези дрънкулки, захвърлила стремително голото си тяло на неговия път. Сигурна е изглеждала много смешна — мършавата стара мома си играе на прелъстителка.

В гърлото й заседна буца и тя се уплаши, че ще се разплаче, но вече не знаеше как да спре сълзите си.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Джош и Мерина. Джейн се изтръгна от хватката на Андрю и се усмихна весело… и фалшиво.

— Капитан Макгрегър тъкмо си тръгваше.

Тъмните очи на Мерина не изпускаха нищо.

— Капитане — каза Джош, — не съм ви благодарил така, както подобава, че преведохте сестра ми през пустинята. От нея разбрах, че сте имали неприятности с кораба, и затова предполагам, че ще останете известно време в Дерна, докато завърши ремонтът.

— Дойдох по свое собствено желание — каза Андрю, без да откъсва поглед от Джейн.

— Колко любезно от ваша страна да представите нещата в такава светлина — каза Джош.

Тя продължаваше да се бори с буцата в гърлото си. Много обичаше брат си, но беше малко непохватен в случаите, когато трябваше да долови някоя тънкост. Той неволно я нарани, като каза, че истинският му дом е Зиза. Ето, и сега не долавяше изобщо напрежението между нея и капитана, а то беше толкова силно, че режеше като нож.

Беше сигурна, че Мерина го е усетила.

— Моля да ме извините — каза тя, — страшно ме боли главата. Не се притеснявай, Мерина. Просто не можах да спя добре тази нощ, това е всичко. — Джейн се поклони прибързано, извини се още веднъж и излезе.

Каквито и да бяха последните им думи преди раздялата, те не можеха да бъдат произнесени сега. Но скоро щеше да си ги кажат, и тогава трябваше да бъдат наистина само двамата.

 

 

Тя поръча да й занесат вечерята в стаята, но едва се докосне до храната — не храна й беше необходима, за да запълни огромната празнина, която чувстваше отвътре.

След малко при нея дойде Мохамед да я помоли за прошка заради всичките си лъжи.

— Моля мис Джейн да разбере, че това беше просто игра — каза той. — Поне в началото. Започнах да тъгувам за баща си и просто нямаше какво да правя, затова реших да избягам. И тогава изведнъж се явявате вие и разпитвате за един човек, който със сигурност беше Сиди. После вече беше лесно да измисля всичко останало.

— А аз повярвах на всичко като истинска глупачка.

Угризения на съвестта измъчваха момчето.

— Мохамед е известен с лъжливия си език. И Мерина ще ви каже същото.

— И кога разбра, че играта е свършила?

— В пустинята, когато мис Джейн пострада. Това вече не влизаше в плана и Мохамед се уплаши, че е причинил болка на дамата, която беше толкова мила с него. Вие винаги сте се отнасяли с мене като със свой приятел, а хората, които са ме приемали така, съвсем не са много.

Джейн усети по гласа му колко е самотен и всяка неприязън, която чувстваше към него, се стопи. Беше ясно, че не участва в никакъв заговор срещу нея, и от тази мисъл й олекна.

Въпреки това момчето сигурно усещаше какво става с нея сега.

— А досещаш ли се кой се опитваше да ме нарани?

Мохамед се поколеба, неспособен да изрази с думи смътните си подозрения.

— Не познавам онзи човек с белега. Само луд ще иска да ви причини зло.

Тревогата за собствените й семейни проблеми отстъпи пред мисълта за Андрю. Сам ли беше тази нощ? А може би се готвеше за път? Всъщност тя не разбра защо дойде той днес. Каза, че искал да разбере как се чувства, а може би и за да й каже, че на другия ден заминава. Ако това е така, всичко между тях ще остане недовършено. Обичаше го, господи, колко го обичаше! Разумно или не, тя реши да му го каже. И независимо от това, какво ще й каже — че е поласкан или трогнат, или каквото там казват мъжете в такива случаи, но че не може да й отвърне със същото, тогава тя ще знае, че е направила всичко възможно за щастливия край на тяхната връзка.

Мерина я предупреди да не излиза нощем, но колкото й да се опитваше, Джейн не можеше да изпита никаква топлота към снаха си и не приемаше съвета й за искрен.

— Знаеш ли къде е отседнал капитанът?

Момчето й каза за стаята, където Джейн се бе къпала още първия ден.

— Това е много близо, нали?

Очите на момчето се разшириха от тревога.

— Сигурно нямате намерение да ходите там сега.

— Съвсем сигурно е, че имам такова намерение.

Мохамед бурно се противопостави срещу лекомислието на подобна постъпка, но Джейн просто не искаше да го слуша — тази вечер тя беше по-убедителна от него. След четвърт час вече се прокрадваше навън заедно с момчето.

Градът изглеждаше тъмен и тих като нощното небе. На една пресечка от къщата, където беше Андрю, вече можеше да се види осветеният му прозорец.

— Той си е вкъщи, Мохамед. Моля те да се върнеш в двореца.

Момчето се колебаеше.

— Няма нищо страшно, на улицата няма жива душа, а после капитанът ще ме изпрати.

Те продължиха да спорят още малко, накрая момчето отстъпи и си тръгна, стъпките му отекнаха в мрака. Тя тръгна бързо, без да се оглежда, и мислите й бяха заети само с това, какво да му каже за сбогом; изобщо не видя тъмната сянка, която изскочи от пресечката и тръгна след нея. Не успя да види и вдигнатата ръка, в която зловещо и съвсем за миг проблесна плоското острие на ятаган.

Внезапно върху нея връхлетя още една фигура, която тя също не успя да види — човекът я блъсна настрани, за да я предпази от вдигнатия ятаган, и тя падна върху уличния калдъръм. Тя се хвана за ръката, където я бяха ударили, и ужасена се взря в тъмните тела, които се бяха сплели пред очите й. Вдигнатият ятаган се стовари яростно надолу, но не улучи и се чу звън на метал. Джейн побърза да се дръпне. Дрехата на втория се развя и на лунната светлина тя успя да различи под баракана широките ръкави на ризата и прилепналите панталони.

— Андрю! — извика тя точно в мига, когато беше вдигнал юмрук, за да довърши арабина.

Той се обърна към нея и това беше грешка — арабинът успя отново да грабне ятагана и шотландецът трябваше да се бие за живота си. Той стисна силно китката на арабина и започна да я извива болезнено, но арабинът беше жилав и як и продължаваше да държи ятагана; после острието започна бавно да се вдига нагоре и Андрю посегна към ножа в пояса си. Ятаганът се наклони към гърлото на шотландеца и Джейн изкрещя ужасена.

Изведнъж нападателят се отпусна тежко и после се строполи по гръб, а от корема му стърчеше дръжката на Андрювия нож.

Джейн скокна и се хвърли в ръцете на капитана.

— Не си ранен, нали? — шепнеше тя, а пръстите й трескаво опипваха лицето, шията, гърдите на мъжа до нея. — Не си ранен, не си…

— Нищо ми няма — все още задъхан каза той. Останаха така още малко, докато той заповяда на сърцето си да се успокои и успя да се убеди, че тя също е добре. После я пусна и отиде да види нападателя отблизо.

Бързо отправи поглед към нея.

— Познаваш ли го?

Джейн отрицателно поклати глава.

Андрю се изправи и обви ръка около кръста й; после тръгна към стаята, без да продума. Той съблече дрехата й, сложи я да седне и я накара да изпие чаша вода.

— Трудно е да намери човек вино извън двореца, иначе бих ти предложил малко кларет. Залости след мене, ще се върна веднага.

Тя го погледна уплашено.

— Къде…

Но той вече бе успял да излезе и да затвори плътно вратата след себе си. Когато се върна, бяха изминали петнадесет мъчително дълги минути, през които тя си го представяше мъртъв, паднал до убития арабин.

— Извиках стражата — каза той, след като Джейн му отвори. — Казаха, че сигурно е искал да ни ограби, не са го виждали по-рано по тези места.

— Да ни ограби… — повтори тя като ехо след него, без дори за миг да повярва в това. Мисълта, че при Джош е в безопасност, се оказа илюзия и тя може да се чувства спокойна само когато е близо до Андрю. Джейн погледна стиснатите устни и мрачното изражение на лицето му. С риск за живота си той току-що бе убил човек, за да я спаси, и тя усети как сърцето й прелива от любов към него.

— За малко да те убият — пророни тя.

Суровият израз в очите му прерасна в гняв. Това стана толкова бързо, че тя не можеше да го познае.

— Не аз бях целта на нападението. Как можа да направиш такава глупост — да излезеш през нощта? Какъв бръмбар ти влезе в главата?

— Изпратиха ме дотук — каза тя и усети някаква празнота в себе си.

— Знам, Мохамед, чух ви да се препирате отвън и затова излязох да видя какво става. И добре че излязох, иначе сега щеше да лежиш в някоя уличка с прерязано от ухо до ухо гърло.

Джейн потрепери от неговата грубост.

— Моля те, Андрю…

— Молиш ме за какво? Крайно време е да налея малко разум в главата ти. За какво дойде?

Тя го погледна остро и той веднага впери гневния си поглед в нея. Пулсът й беше страшно учестен, дишането — накъсано, а само като видя дивия бяс в очите му, разбра, че моментът никак не е подходящ за признанието, което таеше в сърцето си.

Тя разтърка удареното място на ръката си.

— Искам да се върна в двореца. — Зад стените му никой няма да смее да я докосне, дори дъщерята на човека, който беше нейният най-зъл враг, и освен това ще се отърве от упреците на Андрю.

— Няма да си отидеш, докато не ми кажеш защо дойде.

Тя с мъка преглътна.

— Стана ми тъжно и реших да се поразходя.

— Искам истината. Никога не съм си мислил, че можеш да лъжеш, и сега няма да приема никакви лъжи от тебе.

— Ти няма да приемеш никакви лъжи? — Тя се изправи и гневно махна с ръка. — А кой си ти, та непрекъснато ми заповядваш?

Андрю нямаше готов отговор, поне не такъв, който да бъде достатъчно близък до истината. Беше му влязла под кожата толкова дълбоко, че я чувстваше като част от себе си, навсякъде и винаги, чувстваше я така дори когато се биеше с арабина. Животът с нея би бил пълна бъркотия; без нея — безсмислен и сив.

Цял живот бе държал света на една ръка разстояние от себе си. Гняв, желание, понякога смях — това бяха просто външни реакции, без да засягат душата му, и онзи път в Ню Йорк, когато искаше да се напие, чудесно съзнаваше това.

Затова сега не знаеше какво да й каже… не знаеше дори какво му се иска да й каже.

Тя прочете колебанието в очите му и това бе още един удар за нея.

— Заведи ме у дома.

— И къде е домът ти? Онази разкошна къща в Ню Йорк?

Не, това също не беше нейният дом, искаше да му каже тя. Усети как я изпълва тъга. Не беше му разказвала достатъчно за Вирджиния, за нейните зелени гористи хълмове и за малката ферма, която толкова обичаше…

Не му каза и колко много означаваше морето за нея с безкрайната си шир и огромното синьо небе над него; чувстваше го почти като свой дом. Толкова много неща останаха неизречени, че дори и да искаше да ги каже, нямаше да знае откъде да започне. А него едва ли изобщо го интересуваше всичко това.

— Говоря за двореца.

Тя предизвикателно се опита да мине покрай него. Той не помнеше някога да я бе пожелавал по-силно от сега, въпреки целия си бяс.

Андрю я хвана за ръката.

— Още не.

Пръстите изгаряха кожата й. Очите им се срещнаха и тя каза:

— Вече не сме в пустинята.

— Затова пък сме сами; това е единственото, от което имаме нужда.

Той се наведе плътно към нея и я докосна с устни, Джейн усети горещия му дъх по бузата си.

— Тази стаичка не е като двореца, наистина, но е далеч по-добра от това, което сме имали досега. Тази нощ, моя тъмноока прелъстителко, имаме дори легло!