Евелин Роджърс
Пустинен пламък (6)

Глава 6

— Сега какво трябва да направя?

Тихо произнесеният въпрос на Джейн бе отправен към самата нея, застанала в арката на входа на генералното консулство на Съединените щати. Помисли си, че е доста лошо, че не може да си отговори. Но в момента умът й бе изпълнен единствено с разочарование. Колко различно бе това чувство, сравнено с надеждата, която я изпълваше по-рано същия следобед. Тогава корабът, на който се бе качила в Ливърпул, акостира в пристанището на Танжер. От палубата тя бе видяла хиляди сновящи хора, повечето от тях моряци и араби в бели роби. Дори и да имаше жени сред тях, тя не би могла да ги различи. Беше чула гласовете, които се носеха от кея — непознати думи на стотици различни езици. Беше се опитала да различи арабските думи, за да се увери, че е подготвена за предстоящото изпитание. Тук-там бе чула откъслечни фрази и нищо повече, но не се беше отчаяла. Бе запазила самообладанието и куража си и когато капитанът бе уредил да я откарат до Казбата — древната крепост с високи стени в центъра на Танжер, където се намираше консулството, и дори по време на изтощителното пътуване с една разнебитена каруца, теглена от муле, която я изкачи по едни тесни криволичещи улички до него. То се намираше на най-високото място в града и след пристигането й там смелостта й не намаля и за миг по време на тричасовото й чакане да влезе в светилището на генералния консул, което се намираше на втория етаж на крепостта.

Въпреки целия си оптимизъм визитата й в правителствената сграда в Мароко, построена в мавритански стил, не бе имала по-голям успех, отколкото в тухлената резиденция на президента във Вашингтон.

— Изминали сте това огромно разстояние с безплодна мисия, мис Уърдингтън — веднага бе отбелязал генералният консул, след като бе чул встъпителните й думи. Безсърдечната му откровеност не бе разколебала Джейн.

— Вашият втори баща е бил така любезен подробно да опише случая в препоръчителното си писмо — бе добавил той, след като тя бе сложила посланието на чичо си Рандолф на бюрото му.

Любезен? Чичо й Рандолф? Тя бе свила устни в лека усмивка.

— Аудиенцията с паша Юсуф Караманли е невъзможна — бе излаял висшият чиновник, когато тя не искаше да покаже, че е победена.

Джейн беше готова да се закълне, че той дори бе подскочил един-два пъти в кожения си марокански стол. И накрая:

— Брат ви е мъртъв, мис Уърдингтън. Правителството на Съединените американски щати, целият африкански бряг и, сигурен съм, и другите членове на семейството ви, поне тези, които имат здрав разум, не могат да представят нищо срещу този факт.

Той беше говорил с гръмки фрази, които й напомняха за чичо Форбс и Леандър. Джейн, която бе отказала да се отнесе смирено, бе станала, благодарила за отделеното й време и се бе обърнала към вратата.

Излезе с театрална походка, от която виненочервената й пелерина се развя зад гърба й. Гордата й драма бе продължила, докато минаваше през съседната канцелария, предназначена за адютанта му, и докато отиваше към арката на портала, където в момента бе застанала.

— Какво трябва да направя сега? — отново се запита тихо тя, като явно щеше още дълго да повтаря този въпрос.

— Мис Уърдингтън — прошепна един тих глас до нея.

Тя огледа добре празния вход на консулството, но там нямаше никой.

— Мис Уърдингтън!

Шепотът идваше някъде отвътре. Тя се обърна и видя адютанта, който я гледаше много сериозно иззад малкото си отрупано с книжа бюро. Съвсем не го бе забелязала. Беше кестеняв, дребен мъж с кафяви очи, на около четиридесет години. Кожата на продълговатото му лице имаше червен оттенък, като че ли най-горният й слой бе ощавен. Джейн си помисли, че мароканското слънце не му понася добре. Опита се да си спомни името му.

— Мистър Кенамър, нали?

Той кимна.

— Ралф Кенамър, мис Уърдингтън. Чух, без да искам, разговора ви с консула. Не всичко, разберете ме добре — добави той, като устните му трепнаха, а ръцете му нервно подръпнаха реверите на сакото му, — но, виждате ли, вратата не беше съвсем затворена и…

— Няма нищо, мистър Кенамър — успокои го Джейн. — Разбирам. — Тя застина в очакване, но той продължи да мълчи. — Искахте ли нещо?

— Нещо?

— Повикахте ме.

— О! — Той сви вежди. — О, да! Да. За толкова неща мисля, знаете ли. Както казах, без да искам, чух какво казахте на консула и какво ви отвърна той… и не можах да не си помисля, че може би, след като консулът реши, че трябва да отхвърли молбата ви, съвсем правилно, сигурен съм, от негова гледна точка, разбирате ли, но моля ви, не ме мислете за нахален, и все пак, дали ще искате да отседнете някъде довечера?

Джейн си помисли, че този Ралф Кенамър бе доста нервен човек, но не бе лош. Дали?

— Какво имате предвид, мистър Кенамър?

Той се изчерви и това бе равносилно на подвиг, като се има предвид тенът му.

— Тук в консулството има спални помещения. За посетители. Сигурен съм, че генералният консул щеше да ви предложи да останете, ако не си бяхте тръгнали, е, трябва да признаете, малко прибързано.

Някои съмнения по отношение на намеренията на адютанта предизвикаха ярка червенина по бузите й. Но за разлика от началника си Ралф Кенамър се опитваше да й помогне. В свое оправдание можеше да каже, че човекът, който последен й бе предложил да осигури преспиването й, не бе предвиждал тя да спи сама. Но, реално погледнато, първото предложение бе само една подигравка.

— Всъщност не може да се каже, че е нещо особено — една стая на горния етаж, съвсем малка, наистина. Не е това, с което сте свикнали, сигурно не е.

Тя се усмихна благодарно.

— Пътувала съм три месеца на различни кораби, мистър Кенамър, и бях благодарна и на каюти, в които можеше да се побере едно неголямо куче. Обикнах морето наистина, но мисълта да легна в легло, което не потъва и не се клати… — Внезапно една мисъл й мина през ума. — Стаята има легло, нали? Искам да кажа, мароканците не използват хамаци или разни други такива неща?

— О, има много хубаво легло. Не толкова разкошно като това, с което сте свикнали в Ню Йорк. Извинете, нямаше как да не чуя къде живее вторият ви баща.

Джейн реши, че няма нещо, което адютантът да не е чул, но не възрази особено. Издирването на брат й не беше тайна, откакто Андрю Макгрегър нахлу в къщата на Форбс. Като разбра, че е оставила единствената си пътна чанта долу при морския офицер, който беше на пост, Кенамър пак по обичайния си многословен начин я увери, че ще се погрижи да качи вещите й на горния етаж, след което я придружи по една стълба, криволичеща и тясна като улиците на Казбата.

Тя му благодари, затвори вратата и се зарадва на тишината и възможността да се усамоти. Това би й подействало освежаващо като чаша студена вода. Бързо свали пелерината си и я метна на леглото. Вълнената дреха бе твърде тежка за местния климат, но това бе единствената дреха, която наподобяваше робите на местните жени, а качулката й заместваше покривалото над лицето.

Първото нещо, което забеляза, бе отворената врата, която водеше към едно малко балконче. На него можеха да останат най-много двама души. Веднага излезе за глътка въздух, облегна се на високия до кръста парапет и пред очите й се разстла една от най-красивите гледки, която някога бе виждала. Вдясно се подаваха покривите на терасовидно подредените къщи на Танжер, които бяха струпани около високо разположената Казба толкова нагъсто, че мизерните тесни улички и мръсотията, с която бяха затрупани, оставаха невидими. Вляво, също над безброй плоски керемидени покриви, се извисяваше покрито с орнаменти минаре на джамия, а над всичко това танцуваха тайнствени сенки, сякаш изплували от някаква вълшебна, детска приказка. Точно пред нея се простираше тясна плажна ивица от бял пясък, който потъваше във вълните на Атлантическия океан и на Средиземно море. Цялата тази гледка бе окъпана от последните отблясъци на залязващото слънце.

Никой, дори и чичо Рандолф, не можеше да остане мрачен и потиснат сред толкова екзотична красота. Тя се опияни от този блясък и остави океанският бриз да развява косите й, които затанцуваха край лицето й. Затвори очи, за да се наслади по-добре на ритъма на протяжната мелодия, която долиташе някъде отдолу. Ритъмът на мелодията много й приличаше на темпото на собствения й живот и това я накара да се усмихне.

На вратата се почука и Джейн с нежелание се върна в стаята. Беше един слуга от консулството. Носеше широка, пусната над панталоните риза. Донесе единствената чанта, която си бе взела за това дълго пътуване. Дори и да бе изненадан от факта, че вижда християнка, облечена в западни дрехи, която му благодари за усилията на арабски, той с нищо не го показа.

Джейн остави багажа си настрани и продължи да разглежда стаята. Тя бе малка, точно както я бе предупредил адютантът, но в нея имаше достатъчно място за едно малко легло с резбована табла, малка кожена табуретка и скрин с две чекмеджета, над които висеше красиво огледало с гравирана месингова рамка. Както и рамката на вратите, тя бе извита. Стените, както и останалите стени в консулството, бяха от дялан камък. Както навсякъде в Танжер и тук въздухът ухаеше на непознати благовония, примесени с аромат на море.

Погледът й падна върху дебел вълнен килим, постлан върху по-голямата част от покрития с плочки под. Тя инстинктивно коленичи и зарови ръце в многоцветното руно. Впери очи в сложните арабески, създадени от нечии изкусни пръсти, и си помисли, че той бе истинско произведение на изкуството. Докато разглеждаше стаята, Джейн си помисли, че тук се чувства много по-удобно, отколкото на улица Вандам.

Може би защото всичко бе подбрано с вкус и бе много практично. Всички предмети имаха определена цел. Точно като Джейн… сега, независимо какво щеше да се случи тази нощ, утре или вдругиден, тя енергично щеше да следва една цел, която от години тегнеше на сърцето й. Ако срещнеше отпор, съвсем вероятно, тъй като още в първия ден от престоя й тук това се бе случило, нямаше да трябва да слуша рефрена: „Нали ти казах“ от хората, които би трябвало най-много да я подкрепят в пътя й към постигането на тази цел.

Разкопча едно копче на яркосинята си рокля, после още едно и още едно, точно както бе отхвърляла оковите на вечно укоряващото я семейство. После седна и се отдаде на инерцията на един друг импулс. Бързо събу чорапите и обувките си. Вдигна полата и фустата си до коленете, седна, разтвори крака, зарови пръстите на краката си в килима и се отпусна на лактите си. Затвори очи и главата й се отметна назад, като почти докосна пода.

Мина й през ума смешната мисъл, че с извития си врат и гръб тя прилича на арките над вратите и огледалото, и подхожда на общия вид на стаята. На стаята със сладък аромат. Стаята със силен дъх на морски въздух.

Джейн вдъхна уханието й. Стаята, която най-много миришеше на море и с определен аромат на…

Тя бавно вдигна глава и насила отвори очи. Каза си, че си въобразява нещо, което бе абсолютно невъзможно. Върху килима падна сянка. Тя погледна към балкона. Отворената врата бе изпълнена със силуета на мъж, чието лице не се виждаше. Тя замръзна, когато го позна.

— Е, девойко, виждам, че си предпочела океанското пътешествие пред съпруга. Изборът ти подхожда.

Плътният глас с лек шотландски акцент я извади от вцепенението й и тя се видя така, както я виждаше капитанът — с разтворени крака и рокля, разкопчана до кръста, с тяло, отпуснато в чувствена поза върху килима… като че ли се предлагаше на този, които се бе промъкнал през балкона на стаята на третия етаж. Преглътна буцата в гърлото си и скочи на крака. Зарови пръсти в косата си, а пръстите на другата й ръка докоснаха разкопчаната рокля.

Несполучливият и припрян опит да закопчае роклята предизвика смях, който я отрезви. Идваше откъм вратата на балкона. Тя сви ръцете си в юмруци.

— Капитан Макгрегър, никога ли не чакате първо да ви поканят където и да било? И как, за бога, се появихте тук?

— Въпросите един по един, мис Уърдингтън. Чакам, докато се появи възможност да ме поканят. И се изкатерих по стената. Не е голям подвиг. Висял съм на подмятани от бурята въжета доста често. А освен това в каменния зид има дупки, които ме улесниха.

В думите му имаше толкова здрав разум, като че ли тя с нейните страхове се държеше странно. Джейн въздъхна раздразнено.

— Това не е отговор на въпроса ми защо сте тук. Защо наистина?

Този път Андрю нямаше готов отговор. Той се бе погрижил лично да връчи доставката си в консулството — кутия шотландско енфие за консула, беше се огледал на излизане и бе видял нещо, което го разтърси: мис Джейн Уърдингтън, янки, стара мома и независимо от цялата й смелост, закоравяла пуританка, беше застанала на един балкон високо над Казбата. Океанският бриз развяваше косите й, по устните й играеше усмивка, която изразяваше удоволствие.

Когато се бе прибрала вътре, мисълта, че може би мис Уърдингтън бе по-различна, отколкото бе предполагал, го бе изкушила да се покатери.

— Капитан Макгрегър! — Гласът й го откъсна от мислите му. — Трябва да ви помоля да напуснете.

Тогава той отново премисли. Може би не беше чак толкова различна. Но той не можеше да забрави образа й, когато я видя да стои на балкона, или още по-изненадващо — картината, която представляваше, полулегнала върху килима. Може би беше твърде слаба за вкуса му, но имаше тънки глезени и изваяни прасци, а разкопчаната й рокля бе открила нежните извивки на гърди, които той не бе предполагал.

Влезе по-навътре в стаята и спря пред нея. Имаше красиви очи — големи, дълбоки и тъмни. Поне тях помнеше добре. А на слепоочието й видя тънкия белег, нещо необикновено за една жена. Не можеше да се каже, че белегът правеше Джейн по-красива, но определено придаваше някаква загадъчност на лицето й.

— Ако сте загрижена за приличието, няма защо. Никой не знае, че съм тук.

Сините му очи светнаха и стомахът на Джейн се присви.

— Това ни най-малко не ме успокоява — рязко му отвърна тя. — Вие можете да направите с мен каквото пожелаете и отново да се промъкнете по зида като гущер, на какъвто вече сте заприличали. Но кой ще спечели от това?

Андрю се ухили:

— И двамата, нали тъй? Защото ще сме се опознали един друг.

Джейн преглътна. За момент си представи какво би й предложило силното му тяло. Предложеното не бе тайна за нея — достатъчен беше един бърз поглед към разкопчаната риза и тесните бричове. Усмивката му стана още по-широка и тя отклони погледа си.

— Много неприлично — бузите й пламнаха.

— Този довод потъва в тежестта на собствената си несъстоятелност, девойко. Много неприлично е сама жена от семейство и с обществено положение като вашето да пристигне в ислямска страна без придружител и по някаква тайна причина.

— Причината не е тайна. Поне не, откакто нахлухте в дома ми.

— А преди това е била? — Андрю само за момент се замисли върху думите й. — Аха, разбирам за какво говорите. Любящото ви семейство не е знаело за плановете ви да пътешествате, докато аз не отворих дума за тях.

— Мислех да им кажа в подходящ за мен момент.

— И знаят ли защо сте тук?

— Разбира се, че знаят. Имам благословията им.

Е, помисли си тя, един вид благословия, не по-голяма, отколкото действията й обикновено получаваха.

Тя замълча, а Андрю с нетърпение чакаше да продължи. Мрачният му поглед изучаваше фините черти на лицето й.

Джейн трепна нервно и отстъпи назад:

— Ако непременно държите да научите, търся брат си.

— Да не би някой да го е скрил?

— Подигравате се, капитане, но всъщност мисля, че някой е направил точно това. И то пашата на Триполи.

Андрю се почеса по тила.

— Май нещо не чувам добре. Сигурно е от мачтата, която ме удари по главата миналата седмица.

— Мисля, че главата ви е достатъчно твърда, за да може да понесе всякакви удари.

Андрю кимна с възхищение.

— Едно на нула, девойко. Не се плашиш и не бягаш от сраженията.

— Не ме е страх от вас, ако това имате предвид.

— Въпреки че знаете, че мога, както се изразихте, да направя с вас каквото си поискам? От бедрото до ботуша само единият ми крак тежи колкото вас.

— Бедрата ви, капитан Макгрегър, са последното нещо, за което бих могла да мисля — каза Джейн.

— Жалко — отвърна Андрю. — Аз пък бях започнал да мисля за вашите. Особено откакто ми показахте интересната извивка на прасеца си.

— О! Мислех, че говорим сериозно.

— Аз винаги говоря сериозно за женските крака, мис Уърдингтън.

— И почти за нищо друго, освен за собствените си затруднения. Съвсем сериозно заплашвахте чичо ми Рандолф, както си спомням.

Тя му обърна гръб. Андрю разгледа изправените й рамене, гордо вирнатата й глава. Гъстата й коса, навита на кок на тила, много не го впечатли, но хареса дългия й гладък врат, който кокът откриваше.

Той поклати глава. Правеше пак същото — мислеше за физическите качества на жена, която не проявяваше никакъв интерес към него. Защото не го интересуваха жените, дори и най-страстните, а удоволствията, които можеха да му предложат с всеотдайност. Мис Уърдингтън не беше нито страстна, нито всеотдайна, но това си бе нейно право. Андрю много държеше на човешките права. А и имаше защо да е такава. Той бе започнал да се интересува само от себе си.

— Извинявам се — каза той. — Би трябвало да поговорим за брат ви, а не за… — Той млъкна, защото чувстваше, че няма нужда отново да споменава части от човешкото тяло. — Така е, защото все ме изненадвате, а много малко са тези, които успяват да го направят.

Джейн замълча малко, преди той да продължи. Питаше се дали ще последва нова обида или нов намек. Но тъй като той остана мълчалив, на Джейн й се прииска да наруши тишината. Капитан Макгрегър наистина като че ли се бе смирил. Може би… само може би… той би я разбрал. Все пак и той, и Джош имаха нещо общо. И двамата бяха омагьосани и пленени от морето. И двамата, добави наум тя, обичаха да я дразнят безпощадно. Тя много добре знаеше, че капитанът не се интересува от нея като от жена. Може би именно поради тази причина той би се отнесъл към разказа й не само с бегъл интерес. Освен това нямаше с кого другиго да разговаря и въпреки гордостта и независимостта си тя знаеше, че невинаги би могла да се справя сама с всички трудности.

Накратко му разказа всичко. Пропусна детството си, спря се по-подробно на заминаването и на изчезването на Джош, на писмата, които бе писала и редките несъстоятелни отговори, дори за разговорите във Вашингтон и Триполи, които я бяха разочаровали.

— Признавам, всички доказателства сочат, че се е удавил. Всички! Само дето водата не е изхвърлила тялото му. Четох за пристанището на Триполи. На места има плитчини и течения, но все пак Джош би трябвало да бъде намерен.

На Андрю му бе трудно да задържи израза на съчувствие върху лицето си. Момичето сигурно бе лудо да мисли, че след толкова много години драгоценният му брат ще се намери жив и здрав.

— И още нещо — добави тя. — Не зная дали имате семейство или не, капитане…

— Съвсем сам съм.

Думите му бяха произнесени така рязко, че тя се сепна.

— Съжалявам.

— Няма за какво да се съжалява.

— Нашите отношения бяха по-други. Джош и аз бяхме много близки. Щях да усетя, че е умрял.

Андрю загуби търпение.

— Това вече е само въображение! — извика той с категоричен тон.

— Ни най-малко — отвърна му Джейн по същия начин. — Има някои неща на света, които са по-реални от тези, които можем да докоснем, капитан Макгрегър.

— Аз искам само да докосвам жена… кораб.

Флота, би могъл да продължи той, защото също имаше мечти, но неговите бяха по-материални от брат, който, ако бе жив, не се бе опитал да открие сестра си, така както тя се опитваше да го намери.

Джейн сложи ръцете на кръста си.

— Би трябвало да се досетя, че няма да ме разберете.

— И какво мислите да правите сега?

Това не би трябвало да го интересува, защото нямаше желание, нито пък намерение да се впуска в опасни и глупави приключения. И въпреки това искаше да знае.

Изведнъж Джейн видя отговора на въпроса, който бе задавала и на самата себе си.

— Това, което още отначало трябваше да направя. Вместо да се занимавам с генералния консул и да го моля да пише на консула в Триполи, който, от своя страна, да ми издейства аудиенция при пашата, аз трябваше направо да отида при самия паша.

Скептичният му поглед я ядоса.

— Може да се опитате да ми бъдете полезен, вместо да ме дразните през цялото време. Ако имате път към африканския бряг, можете да ми помогнете да стигна до Триполи.

„Мис Уърдингтън е точно толкова изпълнена с енергия, колкото и луда — помисли си Андрю. — И малко бавно си научава уроците.“ Питаше се дали наистина бе забравила предложението му в онази кръчма на Ню Йорк. Ако бе така, трябваше да й го припомни, за да не го забравя повече.

Той нарочно остави погледа си да опипа лицето й, извивката на врата й, гладката, мургава кожа във вдлъбнатината на шията й. Помисли си, че роклята й в красиво синьо отиваше много добре на тънката й фигура. Все пак бе твърде слаба, каза си той. Розовите пръсти на краката й му харесаха. Те й придаваха най-неочаквано по-обещаващ вид.

Очите му отново срещнаха нейните.

— Възможно е да уредим въпроса, мис Уърдингтън, въпреки че е време вече да ви наричам Джейн, нали? Тъй като пристъпваме към преговори за цената.