Евелин Роджърс
Пустинен пламък (27)

Глава 27

Джейн можеше да гледа Джош, без да откъсва поглед от него, в продължение на години. Седяха на един диван в нишата на голямата стая, където я бе приел той. Сигурно бе докоснала ръката му поне хиляда пъти досега, може би, за да се убеди, че не сънува, че Джош е жив и е добре, тук, до нея.

Тя се съвзе от нелепия си припадък сред прегръдки и целувки, сред безброй въпроси за Америка, за Милисънт и Мерибет, и най-вече за това как бе успяла да го открие.

Те се надпреварваха да говорят; сега беше ред на Джейн да задава въпроси. След еуфорията в самото начало тя бе почувствала болка, която не искаше да си отиде, и само Джош можеше да я облекчи.

— Писах ти толкова много писма — защо не ми отговори на нито едно от тях? — Тя приглади роклята си, после вдигна очи към неговите.

— Не съм получавал никакви писма.

Тя го погледна недоверчиво.

— Но не ми ги и върнаха.

Джош не бе забравил детските години и сега долови в гласа на сестра си сълзи. Беше толкова щастлива, когато го видя, толкова смаяна, а тя се бе превърнала в горда и красива жена, каквато си я представяше още като дете. Красотата й не беше класическа, но от това тя бе не по-малко привлекателна с прекрасните си черни очи, чувствените устни и гордата извивка на брадичката. Той взе ръката й в своята.

— Разбери, сестричке, че в тази страна малко хора могат да четат и пишат. Пък и никой не знае, че се казвам Джошуа Уърдингтън, от тринадесет години всички ме познават като Сиди Али. Няма нищо чудно в това, че писмата ти са се загубили.

— А ти самият никога ли не се опита да ми се обадиш?

Той я погали по бузата и каза:

— Сега изглеждаш точно така, както онзи път, когато ти казах, че заминавам.

— Как по-точно? — попита тя и вдигна лице към него.

— По лицето ти са изписани обвинение и тъга.

— Не просто тъга, Джошуа Уърдингтън, не просто тъга. Бях съсипана. Ти тръгна да търсиш приключения, а мене просто ме заряза при Милисънт и Мерибет.

— Не беше много подходяща за приключения, съкровище.

— Не ме наричай така. И освен това, ако не ставах за приключения, сега нямаше да съм тук.

— Така е, права си. Аз също ти пишех, особено в началото, но след като не знаех какво се случва с писмата ми, след известно време аз… просто престанах. Тук беше целият ми живот и когато си казвах, че трябва да ти пиша някой ден, този ден все не идваше.

Джош прокара пръсти през косата си и тя си спомни как правеше същото още като момче. В него много неща си бяха останали непроменени — блясъкът в очите, бързата му реакция, приветливата усмивка. В някои отношения обаче се бе променил много — луничките по лицето бяха изчезнали, изчезнала бе и момчешката закачливост, заменена от увереност и ъгловата мъжественост.

Нейният брат бе пораснал и се бе превърнал в красив мъж; ала той продължаваше да се интересува повече от себе си, отколкото от другите. Джейн прогони тази нежелана мисъл — тя си го обичаше всякакъв и виждаше, че той също я обича.

Тя се настани удобно на дивана и си каза, че трябва да престане да се тревожи за глупости. Божичко, като че ли съжаляваше, че не го намери в мизерия и робство!

— Кажи ми сега, как успя да си подредиш така живота? Струва ми се, че си живееш доста добре.

— В началото не беше така — рече той, и после й разказа как плененият кораб „Филаделфия“ е бил откаран в пристанището на Триполи преди тринадесет години.

— Плъзнаха на борда, като крещяха и размахваха саби — каза той и в очите му се появи сянка на тъга.

— Казаха ми, че си се удавил, докато си плувал към брега.

— За малко да се удавя. — Той поклати глава. — Колко е странно, че отново говоря на английски, макар че се бях зарекъл да говоря с моите хора на родния си език, за да не го забравя. А и те проявиха готовност да научат езика.

— Твоите хора — каза тя.

— Ще стигнем и до това. — Джош я потупа по ръката. — Та ти разказвах как триполитанците завзеха кораба. Войниците им бяха добре подготвени. После смъкнаха от нас всичко ценно — часовници, монети, дрехи. Мнозина от нас трябваше да се прибират по бельо. По-едрите моряци оставиха на борда за гребци като роби на галера, а останалите изхвърлиха в морето.

Джейн потрепери и седна по-близо до него.

— Стигнахме с плуване до брега, където беше дворецът на пашата. Трябваше да нагазим между скалите, за да не може вълнението да ни разбие в скалите. Точно там щях и да се удавя — задържах дъха си под водата дълго време, за да не ме види някой от двореца.

— Как успя да се измъкнеш, без да те видят?

— Момчетата не ги смятаха за много важни, когато бяха налице офицерите и моряците от екипажа, които биха могли да бъдат унижавани на спокойствие. — Джош поклати глава с отвращение. — Бях в тълпата зяпачи, когато ги доведоха, и видях всичко отстрани. Държаха факлите си високо, така че да осветяват лицата на пленниците, после плюеха по тях. Колко горещи благодарности и молитви отправих към небето тогава! Баба Уърд щеше да се гордее с мен за това, че си спомних точните думи.

— Знаеш ли, че са държали един от моряците в затвора в продължение на година и половина?

— Да, имаше нещо такова. Чух също и че няколко моряци тръгнали на поход с намерение да доведат от Египет до Дерна брата на Юсуф Караманли и да го сложат на трона.

— Това беше един неуспял преврат — каза Джейн и въздъхна. — Президентът Джеферсън реши да влезе в преговори с Юсуф и да му плати откупа, който искал за пленниците.

Последните няколко години тя си пишеше редовно с някои от участниците в заговора. Те бяха на мнение, че президентът ги е предал, като се е съгласил на условията на Юсуф, тъй като моряците са били много близо до целта и щели да успеят, ако не се бил намесил Джеферсън. Също като висшите държавни мъже на Триполи и Съединените щати, и тези моряци изразиха слаба надежда относно възможността Джош да е оцелял.

Но той бе преживял всички тези събития и дори беше богат и уважаван човек. Тя огледа сводестата ниша и прокара ръка по кадифената възглавница, на която седеше.

— Извървял си дълъг път от триполитанския бряг дотук, Джош.

— Така е. Имах късмет, че ме прибра един стар обущар, който не обичаше пашата. Бях болен тогава и той чул бълнуването ми — викал съм твоето галено име на сън, а той помислил, че говоря за себе си. Когато се събудих, ме нарече с името, което чул да викам.

— Сиди.

— Умно, нали? Казваше се Али и аз бях щастлив да приема неговото име. Научи ме да говоря техния език и ме преоблече в такива дрехи, че никой да не ме познае. А като имаш предвид, че нашият род по начало сме си мургави и тъмнокоси… Всичко вървеше чудесно и никой не подозираше кой съм, докато не се заинатих веднъж…

— Виж, това хич не ми е чудно.

— … и се оставих на хората на пашата да ме открият, докато се мотаех из пазара. Не си бях покрил лицето добре. Заведоха ме пред онзи негодник и по всичките им закони трябваше да бъда хвърлен в затвора при останалите, но той си помисли, че ще бъде по-умно да ме даде като роб на един от приятелите си търговци. Смяташе го за особен вид наказание. И така, отидох при търговеца, човекът ме хареса и останах при него.

— Бива те да печелиш хората.

— Така е, освен когато става дума за Милисънт. Тя никога не е знаела какво да прави с това свое Уърдингтъново поколение.

Каза го така небрежно, че личеше — каквато и обида да е таил към майка си някога, тя беше се стопила отдавна.

— Все още си обича повече Мерибет. Продължи разказа си, Джош. Търговецът ли те изпрати в Зиза?

— След като аз… — Гласът му пресекна. — Това е дълга история, Джейн. Ще ти разкажа всичко, но най-напред искам да те запозная с някои хора.

Тя усети в гласа му колебание и това никак не й хареса.

Тогава си помисли за Андрю. Сигурно още я чакаше отвън и тя почувства угризение на съвестта. Как можа да го остави толкова дълго да я чака и да се притеснява за нея?

— Аз също искам да те запозная с един човек — каза тя.

— Капитанът, който ти помогна да стигнеш дотук? Искам да му стисна ръката и да му благодаря. — Джош забеляза сянката по лицето й. — Нещо не е наред ли?

— Не, нищо. Действително трябва да си му много благодарен.

Джейн говореше истината. Той наистина й беше помогнал… по много начини — един от които си беше чисто нейна и негова работа.

Джош се извини за малко, после се върна и застана до сводестия портал на нишата.

— След малко тя ще бъде тук.

— Тя?

— Съвсем определено тя. Най-прекрасното, красиво и пламенно момиче на света.

— Ти си влюбен, Джош Уърдингтън.

— Трябва да съм влюбен, защото в противен случай Замир Хамода ще ми отреже главата.

Джейн се стресна, но брат й не можа да види това, тъй като се бе обърнал към вратата.

„Хамода.“ В първия миг дори не бе сигурна, че е чула правилно думата.

— Ела, любима. Имаме неочаквана гостенка.

Тя погледна младата жена, която застана свободно до Джош. Докато се изправяше, Джейн си помисли, че е грациозна и лека като утринен бриз. Жената бе истинска красавица — смугла и крехка, а изящното й тяло бе облечено в синьо кадифе и фина синьо-бяла коприна. На тънкото си кръстче имаше пояс от пъстроцветен брокат, а косата й бе прибрана с шал от същия плат, който оставяше от двете страни на лицето й да се спускат две тежки плитки. Устните й бяха пълни, носът — добре оформен, скулите бяха високо разположени и всичко това се огряваше от блясъка на изразителните тъмни очи, които говореха за хилядолетната чистота на арабската кръв, която я бе създала.

Беше млада, не повече от двадесетгодишна, и когато погледна Джош, в очите й имаше толкова обич и страст, че на Джейн й секна дъхът.

Джош я гледаше по същия начин и й прошепна нещо на арабски, преди отново да се обърне към Джейн.

— Сестро, искам да ти представя моята съпруга Мерина, любимата дъщеря на търговеца, при когото отидох някога в качеството си на роб и той ми позволи да стана член на неговото семейство.

— Твоята съпруга — прошепна задавено Джейн, без да е в състояние да каже още нещо.

— Тя е госпожа Джош Уърдингтън от пет години насам, но всички я знаят като Мерина Хамода Али, съпруга на благородния Сиди Али, владетеля на Зиза.

Мерина се поклони.

— Добре дошли в скромния ми дом, сестро на Сиди. Чувствайте се като у дома си.

Нещо в гласа й накара Джейн да застане нащрек — тя усети фалшива нотка. Без съмнение тя бе също така изненадана от присъствието на Джейн тук, както и американката от нейното.

Джош обгърна раменете на своята съпруга и Джейн почувства, че той се нуждае от одобрението на сестра си.

Тя се усмихна на така неочаквано появилата се снаха.

— Моля ви, наричайте ме Джейн, и се надявам да ми позволите да ви наричам Мерина. Красиво име на красива жена, а и виждам, че брат ми е щастлив с вас.

Тя протегна ръка. Мерина погледна съпруга си. Джейн се отказа от всякакви официални церемонии — пристъпи към Мерина и я прегърна. Като че ли бе прегърнала дете, макар че от начина, по който я гледаше Джош, личеше, че тя е истинска жена.

— Сиди е много щастлив — каза Мерина, след като Джейн се отдръпна — да види любимата си сестра. Той често ми е разказвал за малкото момиче, което следвало брат си навсякъде като сянка.

Джейн беше едновременно доволна и леко пораздразнена.

— Точно пък сянка не съм била.

— Беше, и още как! — засмя се Джош. — Въпреки всичките разправи, които може да сме имали от време на време!

Смехът му стопли сърцето й и тя също се засмя. В края на краищата брат й не беше я забравил през всичките тези години.

— Може да сме се посдърпвали от време на време. — После отново погледна към Мерина: — Сигурно и вие имате братя и сестри, и знаете какво е.

— Баща ми имаше пет жени, три от които са живи, и двадесет и две деца — каза Мерина. — В негово присъствие никога не сме си позволявали да се караме, но той често заминаваше нанякъде и тогава често се… как го казвате… — посдърпвахме.

— Да, това е точната дума — кимна Джейн и си спомни какво каза шейх Хамода за жените и децата си. Спомни си и за тишината в огромния мрачен дворец и се запита дали Мерина е била щастлива там.

Хамода беше тъст на Джош. Той със сигурност е разбрал кого търси тя, защо тогава не… На резбованата врата се почука силно.

— Андрю! — каза тя и веднага забрави за шейха.

Джош я погледна изненадан.

— Познаваш го по чукането?

— Да, звучи определено властно.

— Влезте — каза Джош, когато вратата вече се отваряше.

Андрю влезе, а в ръцете му се гърчеше Мохамед.

— Видях го да се прокрадва по един коридор. Казва, че имал основания да бъде тук, затова го доведох да изясним нещата.

Момчето гледаше към Джейн, докато капитанът го влачеше към средата на стаята. Тя се размърда неспокойно.

— Андрю — каза тя. — Радвам се, че дойде. Случиха се толкова много неща.

— Да, и аз разбрах нещо такова, докато разговарях със слугата отвън.

— Извинявай — каза тя и повече от всичко на света й се искаше той да сподели радостта й. — Трябваше да те извикаме веднага.

Джош пристъпи към него.

— Приемете огромната ми благодарност за това, че сте довели благополучно Джейн дотук, капитан Макгрегър. Тя ми каза колко много сте й помогнали.

Двамата си стиснаха ръцете, като се измерваха с поглед един друг.

— Така ли каза? — попита Андрю.

Изведнъж Джейн се почувства много неспокойна — страшно й се искаше двамата мъже, които обичаше, да се разбират добре, макар че Джош нямаше и представа за отношенията й с капитана, а самият Андрю пък не разбираше защо толкова много желаеше да открие Джош. Сигурно се чудеше защо ли е преживяла толкова неща, за да го открие, докато брат й тънеше в разкош. Джейн се обърна към момчето.

— Какво правиш тук, Мохамед? И каква беше онази история за белия роб, смазан от тежък труд в пустинята? Нима си ме лъгал през цялото време, и това, което ми разказа, всъщност не е никакво предание?

— Мохамед винаги е бил склонен да преувеличава малко нещата — каза меко Мерина.

Джейн я погледна изумена.

— Познавате ли го?

— Не съм го виждала от пет години, когато се омъжих, но виждам, че си е все същото дяволче. Той е Мохамед Хамода, единственият син на баща ми от най-младата му съпруга.

— Мохамед Хамода? — Джейн махна с ръка към момчето: — Това безпризорно дете?

— Брат ми не е безпризорен, живее в чудесна къща в Триполи.

Джейн гледаше ту Мохамед, ту Мерина. Като се препъваше, тя тръгна към нишата и се строполи върху дивана, на който бяха седнали Андрю и брат й и разговаряха.

— Прекалено много ми дойде, прекалено много. Мохамед, искам да знам какво става, искам да ми разкажеш всичко, и то веднага.

* * *

— Това е просто невероятно — каза Джейн на Андрю. — Знаел е през цялото време къде се намира брат ми. Защо не ми е казал? Обяснението, че нямало да му повярвам, ми се вижда неубедително. Още повече, че точно неговите думи ме отведоха при шейха и момчето дума не обели за връзката си с него.

Те стояха пред вратата на просторната стая, която Мерина й бе приготвила. Тъмният коридор беше пуст. Двамата с Андрю бяха останали сами за първи път, откакто дойдоха тук.

— Мохамед има прекалено развито въображение и твърде малко чувство за отговорност — каза Андрю. — Искал е да дойдеш тук, без да разкрива кой е. Той самият каза, че се крие от баща си. Мисля, че не се вижда често с него, а и след като майка му заминала на гости при баба му, момчето е видяло в това чудесна възможност да избяга.

Андрю разбираше много добре неговите мотиви. Едно момче, което се чувства прекалено самотно и не се разбира с човека, който го е създал.

— Но защо ми разказа тази невероятна история?

— Невероятно, но все пак успя да те накара да повярваш.

Джейн нямаше сили да го погледне в очите.

— Говориш така, защото те нямаше там да го чуеш колко беше убедителен.

— Момчето успя и мене да заблуди. През цялото време го мислех за просяк.

Но Андрю знаеше също, че то имаше нещо общо и с покушението над нея. Продължаваше да мисли така, въпреки че не можеше да обясни по какъв начин и защо. А и все още не бе готов да й каже, че с шейха бяха съдружници в търговията. Беше напълно възможно Джейн да не приеме добре подобна новина.

— Брат ти каза ли ти защо не се е опитал да ти се обади?

Джейн си помисли, че Андрю отново говори направо, без заобикалки и без да се съобразява, че думите му могат да й причинят болка.

— Опитвал се е. Просто писмата му никога не са пристигали.

Андрю можеше да се закълне в платната на „Тросакс“, че шейхът имаше нещо общо с това.

— Джош е създал свой дом тук — продължаваше тя. — Не е станал мюсюлманин, но живее според обичаите на тази страна и напълно разбирам защо — той е живял тук през по-голямата част от живота си.

На Андрю му се стори, че тя е склонна прекалено много да защитава брат си, вместо да зададе някой и друг въпрос на този Джош, който все някак си успяваше да се изплъзне.

Между тях легна тежко мълчание; трепкащата светлина на един фенер колебливо ги осветяваше и хвърляше странни сенки върху стената. За Джейн всичко на този свят загуби значение — остана само мъжът пред нея. Искаше й се да махне един кичур от косата му, да намери какъвто и да е повод, за да го докосне. Нещо в погледа му я накара да пожелае много повече от едно докосване.

Толкова много неща се бяха променили! И толкова бързо! Тя вече не беше сама на света, вече не се бореше да постигне нещо, което всички смятаха за безнадеждно. Би трябвало да почувства някаква сигурност, съвсем мъничко поне — а сега, под погледа на Андрю, отново се почувства уязвима и загубена.

В този момент великолепните нощи в пустинята й се струваха не по-реални от мираж.

Тя бе впила поглед в ръцете си.

— Не мога да те поканя вътре.

— Дори и да можеше, не бих приел.

Очите й срещнаха погледа му.

— Защо не?

— Не ми се ще един току-що намерен брат да открие мъж в леглото на сестра си. Това само ще усложни нещата.

Страните й пламнаха.

— Това ли е всичко, което може да се каже за мене? Усложнение?

— Ти си много повече от това и чудесно го знаеш.

„Много, много повече“ — мислеше си той. Сърцето му се сви при мисълта, че ще я остави в този дворец и че за първи път от толкова време насам ще си легне сама; цяла нощ ще мисли за нея и ще се пита дали спи и дали й е добре. Неговото място беше до нея — да я пази, да я защитава, да я люби.

— Джейн…

— Ако искаш да ми кажеш лека нощ, просто го кажи и ме остави.

Сърцето й се разтуптя силно, докато му казваше това, а той си стоеше най-спокойно пред нея и я наричаше усложнение, за бога. Държеше се като някакъв непознат, какъвто и си оставаше за нея в някои отношения. Не знаеше за него толкова много неща, които би искала да знае — откъде е, кого е оставил там, какво искаше, дали имаше нещо, което можеше да го трогне до сълзи.

— Щом толкова искаш, ще ти кажа лека нощ, но ще го направя както аз си искам. — Той стисна раменете й се вгледа продължително в лицето, дългата грациозна шия и линията на гърдите под изрязаното деколте. — Зеленото ти отива, момиче. Отдавна ти казах, че ти отиват ярките цветове. Най-после и ти да ме послушаш за нещо.

Тя понечи да му отговори, но устните му потърсиха нейните, ръцете му я притиснаха плътно и силно, а топлината, мирисът и мъжката му сила заляха всичките й сетива — не й оставаше нищо друго, овен да се остави в ръцете му и да се стопи в огъня на неговата прегръдка.

Езикът му се потопи в медения нектар на устата й и тя усети влудяващата сила на познатия горещ копнеж.

Тя се впи в него, пламнала и готова за екстаза, който той й носеше. Езикът й се втурна към неговия, засмука го опиянена, притисната плътно към раменете му; прииска й се да се върнат в неговата палатка в пустинята, покрити единствено с фини капчици пот и забравили целия свят, с изключение на една-едничка мисъл — че си принадлежат, че им принадлежи и нощта, която могат да прекарат така, както искат.

Андрю откъсна устни от нейните, а ръцете му се спуснаха бавно надолу, шепите му обвиха страните й и я притисна силно към себе си, докато тя почувства неговата възбуда.

— Чувстваш ли какво правиш с мен, момиче — прошепна той, като лекичко хапеше крайчеца на ухото й, а горещият му дъх проникваше през кожата на врата й, ала усещането беше като при ледени тръпки.

Той я остави толкова бързо, както я бе сграбчил в прегръдките си преди малко. Дишането му беше накъсано и просто не можеше да откъсне поглед от набъбналите устни и огромните, широко разтворени очи.

— Ти намери каквото ти трябваше и доказа на циника, че не е бил прав. Ще ми липсваш, Джейн Уърдингтън. Преживяхме с тебе едно-две нещица.

На устните му се появи горчива усмивка; после се обърна и си тръгна, а стъпките му отекнаха болезнено по коридора. Джейн се подпря на затворената врата и запуши с длани устата си, за да не изкрещи. Вихрушката в главата й беше също като тази в сърцето.

Отиде си. Това, което й каза току-що — довиждане ли беше?

Невъзможно!

Но все пак си бе отишъл — без да й даде възможност да му каже поне една дума.

Тя влезе в стаята, като се препъваше и не виждаше нищо около себе си. Разкъсваха я едновременно страшна болка и гняв, а очите й бяха пълни със сълзи, които не искаха да се отронят. Не можеше да си тръгне така, не можеше! Тя му се бе отдала докрай, без остатък, и на сбогуване заслужаваше много повече от една груба бърза целувка и малко опипване в тъмното.

Блъсна вратата и се втурна след него. Докато стигне до портата, Андрю беше успял да изчезне. Пазачът й извика нещо, но тя не му обърна внимание и се втурна навън в студената нощ, без да знае какво да каже, когато открие Андрю — единственото, което знаеше беше, че просто трябва да го открие.

— Джейн! — чу тя тих глас.

Тя се обърна и видя Мерина, застанала наблизо в сянката. Бялата дреха и разпуснатата й коса я правеха да прилича на призрак.

— Не е разумно по това време на нощта жените да излизат навън — каза тя, — дори и в толкова малък град като Зиза.

Предупреждението я накара да потрепери — като че ли Мерина имаше точно нея предвид, а не всяка жена, която излезе на улицата по това време.

— В пустинята се чувствах свободна да правя каквото си искам — каза тя и се помъчи гласът й да прозвучи безгрижно.

— И да говорите с капитана, когато си поискате — каза Мерина, а в думите й прозвуча нотка на неодобрение.

Така значи, младата жена, която изглеждаше толкова невинна, беше разбрала за нейната връзка с Андрю. Тя хвърли поглед към отворената врата на двореца. Андрю си бе отишъл и вместо него, за утеха съдбата й изпращаше една жена, която я караше да се чувства неудобно. А само преди малко бе толкова щастлива!

Не биваше да забравя колко недълговечно е щастието…

През отворената врата нахлу студен вятър, който развя дрехата й и я накара да почувства студа до мозъка на костите си. Очите й се срещнаха с очите на Мерина — те бяха не по-малко студени от нощния хлад. Изправена между нощта навън и жената на Джош, Джейн не можеше да разбере кое от двете я плашеше повече.

Тя започна бързо да трие голите си ръце, за да се стопли.

— Ще ви послушам и ще си остана в стаята, Мерина. Моля ви, не мислете, че искам да създам някакви неприятности на вашия дом. Единственото ми желание беше да видя Джош; вие имате много братя и сестри, но на мен той ми е единственият.

Тя се поклони и тръгна към стаята. Мерина я гледа, докато фигурата й се стопи в мрака, и се върна при пазача, за да му каже да залости вратата. После се запъти бавно към стаята, където почиваше нейният любим съпруг.

„Казва се Сиди“ — искаше й се да изкрещи веднъж, дваж, сто пъти. За нея той никога нямаше да бъде Джошуа, или пък, как беше там онова странно име — а, Джош. Това беше име на момче, а нейният Сиди беше такъв мъж! Тази нощ тя щеше да го люби по-силно, по-страстно, по-различно от друг път — той трябва да забрави онази жена, която дойде отвъд океана, от земята, за която й бе говорил с толкова обич, че чак сърцето я болеше от ревност.

Сиди трябва да помни само Мерина и онова, което прави тя за него — неща, които кльощавата му по-голяма сестра не можеше да му даде.

Докато вървеше забързано към покоите на своя съпруг и господар, тя се закле, че няма да допусне никой натрапник да провали живота й, който така грижливо бяха обмислили и подготвили заедно с нейния баща.