Евелин Роджърс
Пустинен пламък (14)

Глава 14

Така, тя нямаше да ходи разсъблечена. Докато се качваше на палубата на „Тросакс“, Андрю трябваше да признае пред себе си, че Джейн може и да спази формално обещанието си, но не и да се съобрази с неговото действително съдържание.

Беше късен следобед на първия ден от пътуването им, след като бяха тръгнали от Триполи, фрегатата пореше пълните на спокойното Средиземно море с бърз и равномерен ритъм. Застанала до парапета, пътничката му оставяше вятъра и водните пръски да прилепят плътно към тялото й роклята с цвят на бор и като че ли под нея тя не носеше повече дрехи от някоя уличница.

Не му трябваше кой знае какво въображение да си представи как изглежда фигурата й в подробности — високи заоблени гърди, тънка талия и изящен ханш, който преминаваше в дълги, безкрайни крака.

И разбира се, всички си намираха работа на палубата, като гледаха много повече нея, отколкото работата — най-зле беше Боксьора, който беше взел едно въже и го намотаваше и размотаваше, след което пак го намотаваше с такъв вид, като че ли в това имаше дълбок смисъл. Младежът бе вкусил от плода на дървото на познанието и вече никога нямаше да бъде такъв като преди.

Мис Джейн Уърдингтън сигурно знаеше какво прави — освен ако не беше глуха и сляпа. По дяволите, дори Атлас беше виснал от марса и й се хилеше като… като маймуна.

Един повей на вятъра отвя и последната фиба от косата й и дългите къдрици се развяваха като черна коприна около лицето й. То внезапно бе озарено от усмивка. Джейн отметна назад глава, после силно стисна релинга и затвори очи. Корабът се поклащаше леко и за равновесие тя разтвори крака. Полата прилепна между краката й.

Андрю усети как слабините му се втвърдиха. Можеше да се закълне, че откъм носа някой възкликна възхитено. Достатъчно, реши той. Нека си стои на палубата чисто гола, ако иска, но така прекалено много разсейваше екипажа.

Той се приближи.

— Наметнете си нещо или слизайте долу.

Тя беше така погълната от съзерцанието на прекрасния ден, че й трябваше известно време, за да асимилира заповедта.

Махна един кичур от устните си, извърна се и погледна капитана, който изглеждаше наистина ядосан. Небето може и да беше ясно, а водата — гладка като стъкло, но в очите на Андрю Макгрегър вилнееше буря.

— Моля? — попита тя, като се чувстваше доста глупаво и страшно съжаляваше, че това й личи.

— Чухте какво казах. Мъжете се нагледаха достатъчно днес.

Думите му бяха смразяващи и тя се сви.

— Ще трябва да обясните думите си, капитане — каза тя през шума на вятъра и плющенето на платната. — Не ви се пречкам в краката, както ви обещах. Спомняте си, че когато се съгласих да приема каютата на първия помощник — което стана чак след като тя утрои първоначалното си предложение от сто долара, — вие ми обещахте, че ще мога да стоя на палубата през деня.

Тя беше вдигнала предизвикателно брадичка и от блясъка в очите й кръвта на Андрю кипна. Прииска му се да я метне през рамо, да я свали долу и да й каже всичко право в очите, както правеха на кораба. Капитанът беше цар, тиран, диктатор и бог, слети в едно. Думата му беше закон.

— Погледнете наоколо — каза той.

Тя го послуша и видя поне дузина моряци, пръснати между такелажа, буретата и мачтите, и всички я гледаха и й се усмихваха. Боксьора стигна дотам, че чак й махна с ръка от кърмата.

Андрю я оглеждаше, като започна от косата и стигна бавно до обутите й в пантофки нозе, после погледът му тръгна в обратна посока и стигна до изразителните й очи, които блестяха срещу него.

— Избирай, малката. Дрехата или каютата. Ако остане на мене, ще те пратя в каютата.

Тя си позволи да не се ядосва както на опипващия му поглед, така и на своеволието му.

— Не можете да се оплачете, че аз им отвличам вниманието — каза скептично тя. Може и да стоеше на палубата твърде свободно с прилепналата си рокля и развените си коси, но кой би обърнал внимание на такова нещо? Да си невзрачен си има и своите предимства, и едно от тях е, че не е нужно да бъдеш прекалено скромен.

Проблемът всъщност беше капитанът, който правеше такива глупави сцени.

Той изръмжа нещо в отговор.

— Казахте го много разбрано — каза тя.

Той пристъпи. Джейн преглътна с мъка. Вятърът развяваше черните му като нощта коси, по мъжественото му лице беше избила четина, а бялата му риза очертаваше мускулите на силните му гърди и ръце. Стори й се висок колкото мачтите, а в раменете — широк като палубата, видът му като цяло беше застрашителен.

Беше много едър и в него имаше нещо животинско, около него тя се чувстваше дребна и незначителна. Въпреки това успя да го ядоса и тя се усмихна вътрешно — би било неразумно да го направи открито в негово присъствие. Тя тайничко му се подиграваше, но просто не можеше да устои на изкушението. Той си го заслужаваше.

— Помните ли, когато си помислих, че на „Тросакс“ има горила?

Тя плъзна поглед по тялото му така, както той я беше опипвал с поглед. Очите й проследиха откритата от ризата ивица плът — от плоския му корем до гърлото, но се спряха отново на лицето му, когато внезапно почувства силен удар в стомаха.

— Излязох права. — Гласът й съвсем не беше така твърд, както й се искаше. — Атлас съвсем не е единственият човекоподобен на кораба.

Андрю отново си помисли дали да не я метне през рамо и да я свали долу. Независимо дали го съзнаваше или не, тялото й флиртуваше по един много опасен начин.

— Ако не проявите поне малко здрав разум, ще се наложи да спрем на някой бряг, преди да сме стигнали Италия — каза той. — Изчезвайте. Оставете екипажа да работи спокойно.

Джейн не допусна нито за миг, че представлява чак такъв проблем — той просто се опитваше да я стресне, и то за да покаже, че може да го направи.

За нещастие, капитанът беше прав. Андрю се нахвърли внезапно като лятна буря и й съсипа настроението от прекрасния ден. Тя нямаше намерение да продължи караницата, дори не й беше съвсем ясно за какво се скараха — може би единствената причина беше желанието му да й демонстрира своето превъзходство.

Тя щеше да го остави да си мисли, че е успял, и щеше да се постарае да не го среща много-много. Джейн се държеше така и с майка си, по този начин щеше да се справи и с Андрю Макгрегър.

— Добре е да си почине човек преди вечеря — каза тя и се изправи. — Благодаря ви, че ме подсетихте.

Тя мина покрай него и преди да слезе по стълбите, махна с ръка на Боксьора и се усмихна на Атлас.

Андрю гледаше след нея и продължаваше да чува шумоленето на роклята й дълго след като си беше отишла. По дяволите, сбърка много, като я взе на кораба, но не беше очаквал, че ще се наложи да плаща така скъпо.

— Триста — беше й подхвърлил небрежно, застанал до мостчето, когато видя, че тя не иска да се махне.

— Дадено — беше казала тя.

И така, сделката беше сключена. По време на прилива тя се настани на фрегатата, която се отпра ви на път за Дерна, градчето, където Чанг и Чин бяха видели предполагаемия й нападател.

Имаше един смахнат в цялата работа и това съвсем не беше Джейн. Така поне си мислеше един шотландец, чийто опит с жените го беше научил да не ги уважава и да не усеща никакво чувство на отговорност за неща, които не са свързани пряко с кораба. Той определено беше тръгнал срещу убежденията си, нещо повече — срещу самия себе си, като я взе на борда на кораба.

Беше обзет от безпокойство — нещо, което рядко му се случваше. За първи път от двадесет години насам, откакто напусна своето селце в Шотландия, той заподозря, че съдбата му може би не е само в собствените му ръце.

 

 

Докато стигне каютата си, Джейн вече бе успяла да загуби цялата си хладна увереност, с която си беше тръгнала от палубата. Фенерът върху дървената ламперия не беше запален и тя седеше на койката си в здрача, като мачкаше с пръсти полите на роклята си и от време на време отмахваше по някой непокорен кичур от лицето си.

След като помисли, тя видя нещата в друга светлина. Андрю Макгрегър се беше опитал да я засрами, а не само да покаже превъзходството си над нея — което, впрочем, би могъл да направи по сто различни начина. Вместо това той предпочете да я засрами пред очите на целия екипаж.

Когато се изправи лице в лице срещу него, тя беше прекалено ядосана, за да се защити по най-подходящия начин. Сега беше сама и обичайните й съмнения в себе си отново я връхлетяха. Смяташе, че се държа като глупачка, като си позволи да стои на палубата по този начин. Поне така си мислеше Андрю и един вътрешен глас й нашепваше, че той има право.

Моряците сигурно са чули какво й каза той. Нищо чудно, че се усмихваха — вътрешно сигурно й се присмиваха. Бузите й горяха и тя си припомни всички предупреждения, с които я обсипваше майка й: „Не знаеш най-важното нещо, когато трябва да се справиш с някой мъж. Стой изправена и направи нещо с косата си, за бога. Стига ти и това, че не можеш да промениш тази ужасна тъмна кожа. Опитай се да се държиш с достойнство — това всъщност е единственото, което имаш“.

Малко късно беше вече за достойнство след начина, по който се бе изложила на показ пред хорските очи горе на палубата.

Сърцето й се блъскаше в гърдите. А колко добре се чувстваше в новата си рокля, едно от нещата, които си купи в Ню Йорк. Това беше дневна рокля с цвят, зелен като горите на Вирджиния призори, когато ранните слънчеви лъчи докосват целунатите от росата листа.

Поне така й се стори тогава и тя не можа да устои на изкушението да си я купи, макар че кръглото деколте беше малко по-дълбоко, отколкото би й се искало, а двойните волани на китките й се струваха твърде лекомислени.

Но тогава тя беше в един от редките си пристъпи на приповдигнато настроение. Цветът подчертаваше мургавата кожа по един чудесен начин и изобщо не я правеше прекалено слаба — каза го дори и самата Милисънт, а тонът й подсказваше, че Джейн изглежда така във всички останали свои дрехи.

Талията беше разположена високо под гърдите, а дългата пола се спускаше плавно над изящната линия на ханша и дългите й крака. Или поне се предполагаше, че трябва да пада плавно — на палубата сигурно е изглеждала като нарисувана върху тялото й.

На Андрю това никак не му бе харесало.

За каква се мислеше тя — може би за някоя голяма красавица, която очаква да й оказват навсякъде внимание и уважение? Тя си беше невзрачната Джейн и единственото необикновено нещо в нея беше й краткото в името й, за което някога беше настояла майка й.

Големият куфар, който Боксьора бе донесъл от консулството, лежеше накрая на леглото, а до него беше наметката й. Вече нямаше да излиза никъде без нея, докато не се сбогува с капитана.

Дотогава щеше да се държи с екипажа любезно, ако срещнеше някъде някого от моряците, щеше да бъде любезна и с Андрю Макгрегър, макар това да й струва известни усилия.

Нещата не се оправиха и на следващия ден, мислеше си Андрю, когато Оукъм се изхитри да им сервира закуската на кърмата.

— Знаете ли, че Чин и Чанг са родени в Англия? — попита тя, докато си вземаше сирене и маслини от подноса.

— Не — каза Андрю, като не можа да прикрие изненадата си.

— Баща им бил търговец. Той ги преместил в Пекин още като деца и сега те са женени и изпращат пари на семействата си там. Чанг има двама сина, а Чин, доколкото знам, има момче и момиче.

Андрю гледаше как тя облизва маслинения сок от долната си устна, после отмести поглед.

— Как са се забъркали с пиратите?

— Хванали ги в Южнокитайско море и ги завели в Карибско. Те са ви много благодарни за това, че сте ги спасили.

Тя се държеше много учтиво, като че ли предния ден изобщо не бяха се спречквали, беше си наметнала горната дреха, а косата й беше прибрана назад в стегнат кок.

Тя продължи да говори за Боксьора, за шкипера и за дърводелеца, и той научаваше разни подробности, които не беше и подозирал. Когато видя как Оукъм му се хили насреща, хвърли плода, който ядеше, на чайките и слезе долу при картите си.

През останалата част от деня, вечерта и следващия ден я избягваше, но от време на време, когато беше на палубата, вятърът донасяше гласа й и зърваше бегло червената наметка, изящната извивка на раменете под нейните гънки и грациозните й движения, когато тя обръщаше глава към морето. Най-лошото от всичко бе, че трябва да слуша как моряците му си приказват колко било хубаво, че тя е на борда, колко добре понася пътуването по море, без да се оплаче нито веднъж или пък да повърне вечерята си — това последното беше най-високата оценка в техните уста.

Моряците бяха корави мъже, според които корабът не беше място за жена. Като че ли за да се изтъкнат пред нея, в работата си проявяваха изключително усърдие, което не им се беше случвало след рекордното им пътуване от Глазгоу до Танжер, когато той им изплати допълнителни пари.

Оукъм твърдеше, че виждали в нея нещо уязвимо, Андрю пък смяташе, че те едва ли са чували някога думата „уязвим“.

Тя успя да се сприятели даже с Атлас, който обикновено се държеше враждебно към непознати, сега той ядеше от ръката й. До падането на нощта, само на около десетина час път от Дерна, той си каза, че е успял вече почти да се отърве от нея. Магьосницата си беше легнала. Андрю се съблече и се опита да поспи малко преди сутрешната работа на пристанището.

Тя беше в съседната стая. Чуваше как пее. Оукъм казваше, че чува какво казва капитанът дори и при затворена врата.

— Няма нужда да ме викате — беше казвал той неведнъж. — Аз съм оттатък.

Андрю трябваше да признае, че първият помощник беше прав.

Гласът се усили и той разпозна една моряшка песен — при това доста неприлична.

Той изръмжа недоволно при мисълта, че моряците я бяха научили на нея и че момичето вероятно разбираше смисъла на думите — никой не би могъл да бъде толкова невинен.

А в края на краищата тя изобщо не е толкова невинна. Ако той е горила, то тя е лисица с лукави очи. Все пак горилите са по-едри от лисиците и се нуждаят от повече сън. Андрю се надигна от койката, закопча панталоните си и отиде оттатък, за да я накара да млъкне.

Блъсна вратата, тя се стресна от шума и рязко се изправи в тясното легло, като се удари в горната койка и извика от болка.

Вратата се отвори рязко и на смътно проникващата отвън светлина тя видя една позната фигура; инстинктът й подсказа, че той не се усмихваше и изобщо не бе дошъл да й пожелае лека нощ. Тя седеше в леглото на Оукъм и върху нея падаше мека светлина от коридора. Андрю забеляза разбърканите черни кичури на косата й, тревогата в очите, изящните пръсти, които стискаха завивката, като че ли можеше да й послужи за щит срещу него. Сякаш беше дошъл да я изнасили.

— Край на мяукането — отряза той.

Джейн забрави за болката от удара в главата; тя така го изгледа, че щеше да е жалко, ако той не можеше да забележи погледа й в тъмното.

— Просто си пеех, за да заспя.

И това беше самата истина. Още от малка, когато се чувстваше самотна, тя имаше навика да си тананика някоя приспивна песен просто за да чуе човешки глас. Е, възможно е да се е поувлякла малко, но на тази песен я научи Боксьора и й се струваше, че тя трябва да се изпълнява с малко по-силен глас.

А тази вечер се чувстваше много самотна, макар че нямаше ни най-малка представа защо беше така. На другия ден щеше да напусне „Тросакс“ и да започне следващият епизод от пътуването си. Вярно е, че причината за този епизод до голяма степен се основаваше на слухове, но тя и досега действаше главно по инстинкт. В главата й слухът вече бе придобил силата на факт.

Откъде идваше тогава усещането, че се е загубила? Явно, беше й писано да се види с Андрю отново, но това, слава богу, беше за малко.

Той направи още няколко крачки навътре. Имаше нещо особено, помисли си тя. Не чу твърдия звук от стъпки на ботуши по пода, което означаваше, че е бос. Беше полуоблечен. Без риза. Тя си представи как биха изглеждали гърдите му на по-добра светлина и по гърба й премина тръпка.

Тя също беше гола под нощницата. Тръпката се превърна в нещо по-съществено.

Той спря до леглото и се наведе напред така, че тя остана в сянката му. Виждаше само очертанията на главата му и силуета на широките му рамене.

Тъмнината не й пречеше да почувства по бузата си топлината на дъха му, а също и мириса на алкохол и тютюн; усещаше и омагьосващия дъх на море, който беше част от него.

„Гардении — мислеше си той, — винаги мирише на гардении — сигурно от сапуна, с който се мие.“

Това му подейства както обикновено. Ръцете го засърбяха да я хване за раменете и да… по дяволите, да направи много повече. Кръвта му се сгорещяваше бързо. Знаеше как изглежда гола, познаваше формата на нейните гърди и мекотата на кожата й.

И никога не се бе смятал за светец.

Но нямаше намерение да я изнасилва, когато влезе в стаята.

— Не даваш на хората ми да заспят — прошепна той. — Пречиш и на мене.

— Не беше нарочно — прошепна тя в отговор.

И двамата млъкнаха, всеки вслушан в неравното дишане на другия.

— Каква магьосница си ти… — каза Андрю и наистина чувстваше, че му е направена магия.

Джейн го прие като обида — единствените магьосници, които познаваше, бяха онези вещици с брадавици по носа от книгите с картинки.

Тя се изпъна назад и отново си удари главата.

— Аз съм от ония, които сипят проклятия върху разни копелета. Изчезвай от стаята.

Андрю не можеше да търпи някой да му заповядва и освен това тя за втори път изрече тази дума. Той се подчини на импулса, с който се бореше до този момент, сграбчи я и я събори на леглото, притисна я силно до себе си и запуши устните й с уста.

Тя беше най-сладкото и изкусително нещо на света, изпълнена с топлина на мед, точно това, за което копнееше в момента.

Джейн знаеше, че трябва да се бори и въпреки това усети, че се разтапя като лед в пустинята; тялото й се изви по неговото и тя цялата се превърна в желание и инстинкт, които извираха от болката дълбоко в нея. Той успокояваше тази болка и запълваше някаква празнота — вече не се чувстваше самотна в прегръдката му и с устните му върху своите устни.

Ръцете й докосваха топлата голота на гърдите му. Усети как нещо в него трепти, почувства едва загатнато насилие и всичко това някак си преля в нея.

Джейн изстена. Той я чу и някаква експлозия дълбоко в него започна да набира мощ, експлозия, която той нямаше да може да овладее.

Андрю никога не губеше контрол над себе си. Той я блъсна силно настрани, преди да се окаже върху нея и между краката й.

Не защото тя би го спряла.

Дишането му беше накъсано и то само от една целомъдрена целувка — той не беше направил кой знае какво, просто леко я докосна с език.

Искаше да я докосва с език. Цялата.

И тя би му позволила. После той никога нямаше да може да се отърве от нея. Щеше да му казва какво да прави. Така поне разсъждаваше обърканият му мозък.

Андрю беше сам мъж на път. Той не бе позволил на никоя жена да го смути, нито една жена досега не бе успяла да влезе под кожата му.

Той се дръпна от койката и дишането му се възстанови.

— Ти съвсем не си била чак толкова невинна.

Замаяна, Джейн не можеше да повярва на ушите си.

— Какво каза?

— Аз… о, по дяволите. — Той прокара пръсти през косата си, обърна се и излезе. Тя клекна, а пръстите й бяха притиснати до устните — опитваше се да подреди мислите си, за да разбере какво се бе случило току-що. Той бе нахлул в стаята й, бе я целунал жарко според нейните представи, след което я бе отблъснал отвратен.

Също като в Казбата в Танжер.

Този път обаче Джейн нямаше да остави току-така тази работа.

Тя тръгна след него към стаята му, тръшна вратата след себе си, без да я е грижа, че може да събуди всичко живо на борда.

Стоеше боса до вратата в затворената си нощница с дълги ръкави, с ръце на кръста и го гледаше враждебно. Той седеше до работната маса и вдигна поглед към нея. Тази нощ имаше пълнолуние и светлината от отворения прозорец беше достатъчна да освети тревожния израз в сините му очи; в тях назряваше буря. Луната огряваше гърдите му с цвят на мед и черните косми, които се спускаха като стрела надолу към талията му.

Виждаха се ясно и отпуснатите му ръце, прилепналите панталони, огромните загорели от слънцето стъпала. „Колко са големи — помисли си тя, — също както ръцете и…“

Тя довърши мисълта си — това беше нещо, което Мерибет, сестра й, каза веднъж и което нямаше никаква връзка със сегашната ситуация.

— Капитан Макгрегър — каза тя, а очите й горяха. — Може да сте собственик на „Тросакс“ и моряците да ви смятат за господ, но не можете да идвате в стаята ми, когато ви хрумне, да ме целувате, да слагате лапите си върху мене и да приказвате каквото си искате.

Седнал на ръба на масата, той я остави да се навилнее. Ако действително искаше да угаси неговия плам, помисли си той, не е избрала правилно тактиката си: да дойде в стаята му така, с дива светлина в очите, и без нищо друго, освен една тънка нощница, през която прозираха гърдите с тъмните връхчета и черният окосмен триъгълник на мястото, където се съединяват бедрата.

А може би просто така му се струваше и той просто си спомни възбуждащите подробности от онази нощ, когато я беше съблякъл и сложил в леглото си. Може би тя се нуждаеше от още няколко часа, прекарани на същото място, но този път той нямаше да я остави там сама.

— Свърши ли? — попита той.

Неговото спокойствие нажежи гнева й до червено.

— Не, не съм свършила още. Какво искахте да кажете с онази забележка, че не съм била чак толкова невинна? Нахълтахте в стаята ми и щом видяхте, че аз не започнах да пищя и да припадам, веднага решихте, че съм една от уличниците, с които сте свикнали.

Устните му се изкривиха в опит да прикрие усмивката, която напираше, и от това тя съвсем побесня.

— Капитан Макгрегър — каза тя, — вие не бихте могли да разпознаете една невинна жена сред останалите, даже ако тя се намъкне в леглото ви.

Дори Джейн разбираше, че думите й не са особено смислени, но от присвитите му очи усети, че е схванал какво иска да му каже.

Андрю се дръпна от масата.

— Друго?

Сърцето й се качи в гърлото, а гневът й се стопи в нещо също така горещо, но съвсем не толкова враждебно. Тя не би могла да издържи погледа му секунда повече и се загледа в ръцете си, които трепереха на талията.

— И после си излизате, сякаш…

— Сякаш какво?

Пръстите му уловиха брадичката и повдигнаха лицето й към него, но тя сведе поглед, упорито отказвайки да го погледне.

„Сякаш бе разбрал, че ми се иска.“

Тя с ужас установи, че за малко щеше да каже това на глас… като че ли беше разкрила пред него колко самотна и глупава жена е тя. Когато се опита да побегне, усети лицето си сграбчено в силните му ръце… заболя я… и тя бавно вдигна поглед.

Като че ли юмручен удар се заби в стомаха му — така усети той топлия израз на безпомощност в очите й. В нея или нямаше никакво лукавство, или пък беше най-коварното създание сред всички кокетки на света.

Трябваше да разбере кое от двете беше вярно.

Той притисна устни към нейните и усети, че тя трепери.

— Тази нощ няма да си отида, мис Джейн Уърдингтън — каза той, — и ти също. — После прошепна малкото й име: — Джейн…

— Какво казваш? — успя да каже тя. Искаше й се кръвта във вените й да не шуми така гръмко, да не й се вие свят и да не усеща как отвътре я изгаря такава силна топлина, от която й се щеше да си разкъса дрехите.

Наведен над нея, той прокара върха на палеца си по долната й устна, после по зъбите и накрая докосна езика. Прииска й се да го захапе.

— Казвам — гласът му беше станал по-нисък и по-плътен, — че този път ще разбера точно колко си невинна.