Евелин Роджърс
Пустинен пламък (2)

Глава 2

САЙРЪС БАРД — ООД

Търговец на фини стоки

— Фини стоки значи — измърмори Андрю Макгрегър, чийто поглед току-що беше пробягал по красивите букви, изписани на гледащата към улицата врата. — Правилно си се изразил, кучи сине!

Зад гърба му изтрака кола, теглена от муле и пълна с квичащи прасета. До дясното колело отзад тичаше хрътка и ги лаеше.

Следобедната бъркотия сливаше в едно хилядите градски шумове от ездачи и коли, от гласове на застанали пред магазините си продавачи и на пешеходци, които се носеха по дървените пътеки и пъргаво заобикаляха купищата боклуци и помийните вади, съпътстващи цивилизацията.

„Дай ми всеки ден буря в морето — помисли си Андрю, като влизаше в кантората на Бард. — И — добави той — арабски пирати за американските търговци.“

С бърз поглед той обхвана слабо осветения интериор — една-единствена миришеща на мухъл стая с износена дъбова ламперия, преградена с потрошени шкафове. Двамата чиновници зад отрупаните с папки бюра, скрити от висока до кръста кантора по дължината на цялата стая, напълно подхождаха на обстановката. В дъното имаше стълба с перила.

Единият от чиновниците се изправи:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Разбира се, че можете. Къде е Сайръс Бард?

Чиновникът нагласи очилата с телени рамки на върха на тесния си нос и си промърмори тихо:

— Боже, боже…

Новодошлият явно бе човек, който създава неприятности. Личеше още от ръста му, както бе изпълнил рамката на вратата, и от издадената му напред квадратна челюст, и от изправените му рамене — ширината и силата им въобще не бяха прикрити от кройката на черното му моряшко палто. Личеше и по големите му, стиснати от двете страни юмруци, почернели от слънцето и вятъра. А най-вече това личеше от намръщения му поглед — неприятностите, които носеше със себе си, светеха като фарове в очите му.

Чиновникът притеснено потрепери, когато тези очи се спряха върху него изпод гъстите вежди и ниско нахлупения каскет.

— Господин Бард, страхувам се, е зает. Мога ли аз да ви помогна?

— Горе си е свил гнездо, нали?

Андрю не изчака отговора. Бутна вратата на тезгяха и бързо се запъти към стълбите. Зад гърба му се разнесе протестът на чиновника:

— Не може! Не може да се качвате горе!

Но морякът взимаше стъпалата по две и се озова в тесен коридор, осветен само от дневната светлина, която проникваше през двойните прозорци в двата му края — вдясно и вляво. Точно срещу стълбището имаше врата с красива дърворезба. На средата висеше месингова табела, върху която се мъдреха само две думи: „Вход забранен!“.

Мрачното мургаво лице на Андрю се изкриви саркастично.

— Само целомъдрените заслужават неприкосновеност, Сайръс, момче мое! Кълна се в дявола — ти не си от тях!

Той разтвори вратата. Срещу него зад широко дъбово бюро седеше плещест, червендалест мъж с побеляваща коса, която ограждаше плешивото му теме. При вида на нагло нахлулия в кабинета му непознат подпухналите му жълтеникави ръце се отпуснаха върху бюрото.

— Виж ти! Какво значи това?

— Доста много, мистър Бард — рече Андрю без следа от усмивка. — И сигурно ще бъдете достатъчно разумен да забележите лекото ми раздразнение.

Той придърпа един дъбов стол до бюрото, остави нарочно краката му да изскърцат по голия под, разположи мускулестото си тяло на негостоприемно твърдата седалка, облегна се назад и прониза с поглед домакина:

— Капитан Андрю Макгрегър, собственик на „Тросакс“. Дошъл съм да си поговорим за една сума от хиляда лири.

Думите се изтърколиха с трясък от гърдите му, подобно на гръмотевичен тътен над шотландските хълмове, чието име носеше току-що назованата фрегата. Гостът хвърли каскета си на бюрото, прокара широките си къси пръсти през черната копа коса на главата си и продължи да се взира в най-новия си и най-неочакван враг, в човека, когото само допреди седмица бе смятал за свой търговски съдружник.

Бард внезапно бе обзет от страх, който се впи в него като котешки нокти. Какво, по дяволите, правеше Макгрегър в кабинета му! Наистина търговията му със стоки отвъд океана го задължаваше да се разправя с всякаква сган. Но това ставаше чрез посредници. Преките контакти бяха абсолютно изключени.

Особено когато мускулите на такива зверове не се побираха в стола. Бард едва потисна желанието си да се измъкне. Макгрегър сигурно имаше сила да смачка крайъгълния камък на „Бард Импорт Билдинг“ и да направи дупки в стените на сградата с погледа си, но нищо в размерите и силата му не загатваше за интелигентност.

— Предполагам, че адвокатът ми се е свързал с вас — каза Бард с нарочно официален тон. — Също така предполагам, че можете да четете, капитане, и поради това ви е известно каква страна представлявам по този въпрос. Преди шест месеца подписахме договорни отношения за доставка на товар от Ливърпул и Триполи. Миналия четвъртък платих — според моя преценка — цената на същия този товар. Други пари няма да получите. Сега настойчиво ви моля незабавно да напуснете, иначе ще трябва да повикам съответните власти. Всъщност моите чиновници сигурно вече са го сторили.

Андрю си позволи да се усмихне леко. Сайръс Бард не беше нещо по-различно от това, което бе очаквал: алчен, глупав и бъбрив търтей, който се опитва да подяжда печалбата на честните хора и най-вероятно е в съдружие с друг търтей в лицето на някой нюйоркски адвокат. Тъй като вече имаше опит с подобни твари, Андрю сметна за необходимо да му напомни точно колко фина е била стоката:

— Така, така! Хайде да видим какво сте платили. Докарах вълнени платове от Англия, бродирани коприни от Средиземноморието, бадеми, сушени смокини…

— Смокините бяха развалени.

— Но аз нямам никакви причини да вярвам, че говорите истината! Смокините са се развалили във вашите складове.

— Не ставайте смешен! Дори ми се наложи да изпразня и изчистя складовете, за да не се вмиришат завинаги на гнило.

— Аха, унищожили сте доказателствата значи! Заклевам се в платната на фрегатата си, че сте получили чудесна сума за тон чудесни смокини!

Бард се изкашля и забарабани с пръсти по бюрото си:

— Вашите предположения не значат абсолютно нищо. Да не говорим, че бяхте и просрочили договорения срок. Трябваше да са тук за коледния пазар, а не за пролетта!

Андрю изсумтя възмутено:

— Вие сте безчестен човек, Сайръс Бард! Всичко бе наред със стоката, както и с времето на доставка. — Можеше да добави и: „Трябват ми! И то веднага!“.

Бард отново се покашля:

— Прегледайте по-внимателно кореспонденцията с адвоката ми. Нямам намерение да плащам за стоки, от които не мога да спечеля.

В душата на Андрю заклокочи отровна омраза към наглата червендалеста физиономия на търговеца. Бръкна във вътрешния джоб на палтото си и с удоволствие забеляза как в бледите очи на Бард проблесна уплаха и дебелите му устни нервно затрепериха.

„Чака да види оръжие, нали така?“ Жалко, че не може да размаха под носа му извития си сахарски ятаган, нагорещен от пустинното слънце. Вместо това той размаха документа, който му донесоха рано тази сутрин на борда на кораба, пуснал котва в пристанището Ийст ривър. Много внимателно беше прочел правните аргументации. Щеше да бъде платена само първоначалната сума, дължима преди разтоварването на стоката — според наетия от търговеца правист, някой си Рандолф Форбс, ескуайър, адвокат по право. Документът цитираше в допълнение параграфи от закона в щата Ню Йорк и Международната морска правна конвенция. Андрю го смачка и го хвърли на бюрото:

— Преди да напусна пристанището другата седмица, трябва да съм получил това, което ми се полага!

Бард оправи реверите на черния си редингот, нагласи къдрите на набраната яка на ризата си, след което огледа пренебрежително палтото на моряка и ризата му с отворена яка, гъстата му, дълга до раменете коса и буреносния поглед на сините му очи. Точно тях обаче не можа да гледа дълго, камо ли пък пренебрежително.

— Говорите празни приказки, капитан Макгрегър. В момента се намирате в Съединените американски щати, а не някъде далеч в океана, където можете да си мислите, че сте последна инстанция. И нека ви напомня, че моята страна и в океана победи вашата при скорошните междуособици.

В сърцето на Андрю се разгоря патриотичен плам, както и не по-малко силен гняв срещу самодоволния американец. Но в този гняв имаше някаква ирония. В селото си Хайландс, което някога считаше за своя родина, той бе видял немотия, каменни стени и каменни сърца. А сега бе готов да защитава родината си срещу някаква незначителна обида.

— Английски кораби, мистър Бард — каза той. — Победихте английски кораби, а не шотландски. Янките често правят тази грешка. Поради невежество.

Бард почервеня:

— Все едно. Плавате под един и същи флаг.

— Щяхте да знаете, че не е едно и също, ако някога сте чували на бойното поле да се носи силен писък на гайди. Само това стига един крадец да стане честен човек. Май трябваше да надуя гайдата си днес, вместо да използвам разумни аргументи.

— Виж сега, Макгрегър. Достатъчно съм слушал глупостите ти. Вие, шотландците, сте упорита и неуправляема пасмина. Получи всичко, което ти се полага. Опиташ ли се да търсиш повече, може и да го намериш, но няма много да ти хареса.

— Ти да не ме плашиш, Сайръс? — заинтересува се морякът. — Щом е така, ще ти кажа, че е много слабовато. Ей сега ще ти обясня как се прави.

Той се надигна наежен от стола, огледа се и с три крачки стигна до камината. Грабна оттам ръжена и, също както предците му бяха държали алебарди, го насочи към стреснатия търговец в леговището му зад бюрото.

Бард се сви в стола си, а разлютеният моряк сякаш се разколеба, хвана импровизираното си оръжие за двата края, огъна го като подкова и го надяна на късия дебел врат на противника си. Наведе насила главата му към себе си и усети вкиснатия му дъх, сякаш вътре в него нещо гниеше.

— Какво правиш? — изпищя Бард.

— Мислиш си, че ние, шотландците, сме неуправляема пасмина, а? Продължавай да плячкосваш, Сайръс, мойто момче! Тогаз ще ти се прииска да сме само такива!

Търговецът седеше като препариран. Андрю се отдръпна:

— Ще бъда в кръчмата „Уошингтън“, като решиш, че е по-добре да станеш честен човек!

Бард не посмя да си поеме дъх, докато капитанът не тръшна отвън вратата на стаята. Като остана сам, измъкна кърпичка от един вътрешен джоб и попи потта по челото си. „Проклет грубиян!“ — помисли си той. Добре, че не му беше нанесъл действителна телесна повреда.

Вратата отново се блъсна. Бяха двамата чиновници, които се втурнаха в офиса и сепнаха Бард, като същевременно му възвърнаха куража и острия език.

— Вече не можете ли да четете какво пише на вратата ми? — изрева той.

— Мислехме, че… — започна първият чиновник и изведнъж спря, видял ръжена. Нагласи очилата си, за да вижда по-добре.

— Добре ли сте? — попита вторият. — Обсъждахме дали да не повикаме полицаите, но като не чухме никакъв шум…

— Не всички неприятности са придружени с трясъци, глупаци такива!

Бард освободи врата си от ръжена и провери да не е ожулен. Без да мести очи от желязото, той промърмори:

— Махайте се! Трябва да обмисля нещо.

Чиновниците изприпкаха навън така бързо, както се бяха намъкнали. Търговецът застана до прозореца и втренчи поглед към морския пейзаж. Два кея по-надолу в пристанището Ийст ривър се издигаха стотици мачти. Андрю Макгрегър се бе осмелил да го предизвика. Така ли! Какъв беше, за какво се мислеше този недодялан моряк, та да настоява да му се плати, когато вече бе получил повече, отколкото Бард би искал да му даде! А колко ли би поискал, ако наистина знаеше каква добра печалба носеха тези захаросани смокини.

Адвокатът му го бе убедил да подпише твърде неблагоразумен договор. За такъв съвет Рандолф Форбс щеше да бъде възнаграден със съответното снижаване на и без тона твърде раздутите му такси. Така му се пада! Мислеше се за всесилен и недосегаем, той и глупавата му жена. Сайръс не би отишъл на нито един техен бал вече, дори и да го молеха за това.

А що се отнася до Макгрегър, този шотландец имаше нужда от урок как да търгува с един янки. Бард се усмихна. Не се беше измъкнал ей така, без нищо, от пристанищната улица, на която се бе родил, за да стане един от най-богатите вносители на стоки в града. Трябваше да даде урок на Макгрегър.

Сайръс Бард знаеше точно какъв щеше да бъде урокът.

Андрю не обичаше да демонстрира силата си. Не го беше правил от младежките си години. Такива фойерверки водеха хора с неговия нрав към буйства, какъвто беше и днешният случай с ръжена. Наказанието обаче не биваше да се изчерпва с това да издебне Сайръс Бард, ООД, вносител на фини стоки и крадец, и да изгони бесовете от него. А нямаше други варианти за действие. Този вариант пък само щеше да изпрати властите по следите му и някой нюйоркски адвокат, заврян зад някакви стени, веднага щеше да напише нов документ, който по юридически път щеше да ограби от един отруден моряк това, което му се полагаше по право.

Трябваше да се напие до забрава. Беше почти готов. И да закара някоя в леглото си. Може и две. Да се погрижи за някои нужди. Може да му просветне в кратуната как да се оправя с останалите си потребности… Само ако нямаше толкова важни планове за тези хиляда лири, щеше да се задоволи да разпердушини кантората на оня крадец и да забрави за това. Можеше и самия крадец да разпердушини. Андрю въздъхна. Боже, какъв звяр беше тази вечер. Оукъм обаче заслужаваше повече. Беше добър приятел, добър старши помощник, даже повече — приятел, който знаеше кога да говори и кога да мълчи.

— Капитан Мак, имаме си компания.

Андрю проследи с поглед посоката, в която сочеше Оукъм. През цигарения дим на вратата се очертаваше тънката фигура на най-младия член на екипажа, осемнадесетгодишно момче, което всички наричаха Боксьора. Момчето твърдеше съвсем неправдоподобно, че преди да стане моряк, е печелил пари с юмруците си — доста невероятно минало за човек с толкова крехка фигура и такива деликатни черти. Но никой не поставяше под въпрос казаното от моряк, когато корабът се намира далече от земя. Особено когато изпълнява задълженията си толкова усмихнато и пъргаво.

Боксьора беше вързал дългата си руса коса на опашка. Зад гърба му явно имаше някой, защото след като махна на капитана, той веднага се обърна назад.

— Като че ли не е сам — каза Оукъм.

— Така е. Дано да е нещо важно. Момчето е на вахта следобед.

Човекът, с когото Боксьора разговаряше, беше скрит в гънките на черна пелерина и качулка. Висок беше колкото младия моряк и — доколкото Андрю можеше да види — още по-слаб.

Оукъм започна да нарежда:

— Защо ли е дошъл? Май трябваше да изпомпва вода, вместо да се мотае из кръчмите?

Със замътен от ейла мозък Андрю му отговори:

— Изказвай се по-ясно, старши! Без гатанки тази вечер!

— Че аз се изказвам съвсем ясно. Ако не се лъжа, нашият Боксьор ти е довел една изненада, капитан Мак. Кутре — мъкне кокал на господаря си. Намерил е нещо, за да разсее тревогите ти в този мрачен ден. Довел ти е жена.