Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Дрейк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Heat, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka (2008)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Евелин Роджърс. Пустинен пламък

Американска. Първо издание

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN: 954-628-004-6

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Джейн погледна президента на Съединените щати и й стана ясно, че не трябваше да си слага шапката с перо.

На нея, за разлика от останалите жени в семейството, не й отиваха такива шапки. Как можеше да се надява на сериозно внимание от страна на държавния глава, който седеше със строг вид зад махагоновото си бюро, когато синьото й сатенено боне заприличваше на сигнално флагче само щом си мръднеше главата.

Между гърдите й се стече струйка пот.

— Господин президент — започна тя и за нещастие се задави. Закашля се мъчително, тъй като искаше да се прикрие, после се закрепи на ръба на стола и стисна здраво чантичката си: — Моля да ме извините… Господин президент, много съм ви благодарна, че се съгласихте да ме приемете…

Джеймс Медисън кимна тържествено с намерението да придвижи разговора по същество. Нямаше голям талант в любезниченето, в тази област бе силна първата дама, Доли, пред чиято сантименталност впрочем бе отстъпил, и сега се радваше на компанията на авторката на някакво трогателно писмо. Личното му мнение бе, че това е само излишна (ако от деликатност не си даваме труд да намерим по-точно определение) суетня около една отдавна забравена история.

Но мис Джейн Уърдингтън изглеждаше сериозно същество въпреки смешното си боне. Раздалечените й очи гледаха интелигентно и бяха черни като косата й. В тях гореше оня мъченически пламък, който му беше вече добре познат от очите на безбройните добрали се до него просителки. Беше висока, забележимо по-висока от него, но кръстът й бе тънък като фиданките, които Доли бе поръчала за поляната пред Белия дом.

— Твърдите, че брат ви е жив? — каза той.

— Знам, че е жив — каза Джейн и за да подсили твърдението си, кимна, от което перото й подскочи. — Молбата ми е само да дадете нареждане на консула ни в Триполи да се обърне към пашата, за да се осведомим къде се намира.

— Това ли е всичко?

— Ако предпочитате, бих могла да се обърна и към генералния консул в Танжер… Както мислите, че ще е най-добре.

Медисън потисна усмивката си и се загледа в молбата, която беше пристигнала преди няколко седмици. На Джейн не й остана друго, освен да съзерцава голото му теме, докато той прелистваше изложението й — около десетина страници с описания на усилията, положени от нея за издирването на Джош. Писма, молби, прошения, отправяни до няколкото правителствени чиновника, които бяха приели да я изслушат. И след толкова години мъки — до най-висшия чиновник на държавата. В ризата си с висока яка и жабо, надиплено над жилетката на черния му костюм, президентът изглеждаше внушителен въпреки своите метър и шестдесет и крехката си фигура. Беше и интелигентен. Дори политическите му врагове го признаваха, включително и свръхкритичният й втори баща, адвокат с кантори във Вашингтон и Ню Йорк.

Президентът би трябвало да види как си е изляла душата във всяка дума. Знаеше, че нейната увереност, нейните чувства са главният й аргумент. Джош беше изчезнал преди тринадесет години, което беше повече от половината и живот. За нея отсъствието и мълчанието му не доказваха, че е умрял, а че е изпаднал в ужасна беда. Там някъде, в някой гъмжащ от плъхове затвор в Триполи или в някой далечен край на Сахара, изгарян от безмилостното слънце, той се надяваше да бъде спасен от някого.

Целият свят бе приел неговата кончина. С изключение на Джейн, която трябваше да го спаси.

Медисън най-после остави свитъка и срещна погледа на Джейн. Проницателните му сини очи като че ли прочетоха мислите й.

Така да е! Тя нямаше какво да крие. Стига нейното правителство и правителството в Триполи да постъпваха по същия начин…

На президента му хареса твърдостта, с която мис Уърдингтън отвърна на погледа му. Във Вашингтон имаше твърде много лукави очи и твърде много отровни езици, чиито фалшиви слова кънтяха в правителствените зали, чиито витиевати лъжи имаха вкуса на сладък мед и ефекта на развалено свинско. Трябваше да запомни това — мед и… свинско! Доли ще има да се смее.

Медисън се опита да се съсредоточи върху неприятната тема:

— Вие, разбира се, знаете, че когато корабът на брат ви…

— „Филаделфия“ — каза Джейн.

— „Филаделфия“, разбира се. Кога е влязъл в пристанището на Триполи?

— През 1803 година, господин президент. Преди много време.

— Известни са ми фактите, мис Уърдингтън — с лек укор каза президентът, — тъй като по това време бях държавен секретар на мистър Джеферсън. Спомням си също, че името Джошуа Уърдингтън не беше споменато в списъка на взетите в плен моряци. Нито пък осемнадесет месеца по-късно, когато пашата ги освободи.

— Триста и един офицери и моряци — невъзмутимо допълни Джейн, — освободени, след като са отдали честта си. Би трябвало да бъдат триста и двама.

— Изглеждате твърде сигурна — каза Медисън и посочи молбата й, — а нямате никакви доказателства, които да подкрепят твърдението ви, че брат ви е стъпил в Триполи.

— Имам писмата му, които доказват, че е бил на борда на кораба — отговори Джейн и шумно отвори чантичката си.

— Не, не е нужно да ми ги показвате. Вярвам ви. Освен това често сте ги цитирали в молбата си. Въпросът е във времето, изминало оттогава. След тринадесет години вие, без каквото и да е писмено доказателство или устно свидетелство, продължавате да вярвате, че той е бил взет в плен заедно с другите смели офицери и хора от екипажа. Които, бих добавил, са се заклели, че за последен път са видели тялото на младежа тогава, когато се е носело по вълните в пристанището — тогава, когато стражите на пашата са нападнали кораба.

Медисън искаше да изрече по-любезно това, което му се струваше логично заключение, но не виждаше как едновременно да бъде и откровен.

— Трябва да приемете вероятността, мис Уърдингтън, че брат ви просто не е излязъл от морето…

Джейн запази спокойствие. Много пъти беше чувала тези думи и нямаше намерение да се огъва под тях, дори когато бяха изречени от самия президент.

— Брат ми е отличен плувец.

— Може да се е наранил, когато корабът е заседнал в плитчините, и поради това да не е могъл да се спаси.

Джейн вирна брадичка:

— Не е бил ранен!

— Да не би да сте обладана от сили, чрез които можете да виждате в миналото?

— Джош и аз бяхме много близки, господин президент. Сърцето ми щеше да ми подскаже, ако е мъртъв, а то настоява, че е жив. Не мога да не му вярвам.

Джейн усети прилив на любов към високото момче, което в мислите й беше на четиринадесет години. Беше страхотно интелигентен и когато Милисънт не беше наоколо, непрекъснато се смееше. Не беше възможно този смях да е замлъкнал.

— Имате ли братя или сестри, господин президент?

— Трима братя и три сестри, и повече от двадесет племеннички и племенници отгоре на това. Ние сме сплотено семейство, но аз не смея да твърдя, че знам какво става с тях в по-голяма степен от тази, в която те ме осведомяват за себе си в кореспонденцията ни. Предполагам, че това се отнася за повечето семейства.

„Но не и за моето!“

Джейн въздъхна и запази тези думи за себе си. Разговорът отиваше на зле. Опитите й да облече в думи всичката си мъка и любов й придаваха вид на вироглав всезнайко — в най-добрия случай. В най-лошия приличаше на побъркана женица, изпаднала в истерия, макар и лека.

Забеляза, че президентът поглежда към стенния часовник, закачен над камината, и сърцето й се смрази. Може да беше и вироглава, може и да приличаше на побъркана, но бе достатъчно умна да се съобрази с неизбежното.

— Мога ли да приема, господин президент, че вие няма да пишете на пашата на Триполи и от мое име да го помолите за информация относно случая Джошуа Уърдингтън, камериер на кораба „Филаделфия“?

— Юсуф Караманли е горд и могъщ управник.

— Искате да кажете — тиранин?

— Тази дума не се използва като термин в дипломатическите среди. — Очите на Медисън проблеснаха. — Но не е съвсем неточна.

— Той е собственик на пиратския кораб, който „Филаделфия“ преследвала, преди да се натъкне на рифовете.

— Това не е напълно вярно. Той е покровителствал този кораб, както и други. Тъй като нямаме явни доказателства, можем само да предполагаме, че се е облагодетелствал от техните дейности по крайбрежието на Северна Африка. Както е посочено в молбата ви, вие имате кореспонденция с него.

— Писах му, но не получих отговор.

— Е, вероятно мълчанието му е един вид отговор. — Медисън я погледна тържествено. Всъщност душата му беше угнетена от задължения като този разговор. — Ще ви удостоя с един по-категоричен отговор, но — уви! — той не е този, който ще ви зарадва. Въпросът с пленниците, взети през 1803 година от кораба „Филаделфия“, принадлежащ на Съединените американски щати, е приключен веднъж завинаги през 1805 година, когато всички бяха упоменати или като освободени, или като официално приети за мъртви. Струва ми се, че шестима са загинали по време на това изпитание. Те всички са били идентифицирани и семействата им са били уведомени. Никога, на нито едно място обаче не се споменава името на Джошуа Уърдингтън — нито в затворническите списъци, които лично нашият консул е проучил, нито по време на аудиенцията с паша Караманли.

Медисън стана:

— Затова, за ваше собствено успокоение, трябва да приемете истината. За последен път брат ви е бил видян жив следобеда на 31 октомври 1803 година, т.е. видели са как вълните подхвърлят тялото му в пристанището на Триполи. Сега, през 1816 година, вие трябва да приемете фактите, които ви излагам. Оплачете го и оставете душата му да почива в мир. След това се помолете на господ бог за своя собствен живот.

 

 

Джейн скоро се намери извън градската резиденция на Пенсилвания авеню, която президентът обитаваше по време на ремонти в Белия дом. Тя закрепи бонето си за стотен път от сутринта насам и си помисли дали аудиенцията й при президента не е причинила по-скоро зло, отколкото добро.

— Желаете ли карета? — попита портиерът.

Джейн кимна разсеяно. Вятърът зафуча надолу по улицата и тя закопча мантото си плътно по врата. Във Вашингтон дори и през късна пролет беше студено. Дърветата от двете страни на алеята едва бяха започнали да напълват. Ниско надвисналите облаци имаха оловносив цвят и изглеждаха отрупани със сняг.

Портиерът даде знак на една минаваща карета. Джейн се качи вътре, като почти не забеляза, че снажният човек й помогна. Даде на кочияша нареждания да кара към градската къща на втория й баща, отпусна се назад и се загледа празно през прозореца в преминаващия пред очите й градски пейзаж. Почти нищо не забелязваше.

Беше толкова сигурна в своята кауза през всичките години. Беше запазила силна вярата си въпреки скептицизма на майка си, на заварената си сестра и на поредицата си бащи, които — всеки на свой ред — се опитваха да я убеждават, че Джош живее само в нейната памет. Рандолф Форбс, последният съпруг на Милисънт, беше най-лош.

— Получил си е заслуженото, щом като е избягал така и е оставил бедната ти майка — беше й казал малко след сватбата, от която вече бяха изминали три години.

Бедната й майка! Милисънт Катрин Шанън Тейлър Уърдингтън Хоган Киндред Форбс не беше бедна от първата си женитба насам, когато е била на 20 години и, както Джейн бе разбрала от съответните брачно и кръщелно свидетелства, вече е очаквала Мерибет. Милата Мерибет! Любимката на мама! Само че тя никога не им разреши да й викат мамо или майко. Трябваше да я наричат Милисънт. Джейн и Джош, когато още си беше у дома, изпълняваха това, също и Мерибет. Но тя, четири години по-голяма от Джейн и две — от Джош, го правеше с лекота, тъй като с Милисънт имаха почти еднакви разсъждения.

„О, Джош! — прошепна Джейн в затвореното пространство на каретата. — Да се откажа ли? Наистина ли си мъртъв!“

Тя почака за отговор, но чу само тропота на конските копита по паважа, скърцането на пружините и бавните, тъжни удари на сърцето си. В очите й бликнаха сълзи, което рядко й се случваше, когато си спомняше годините във фермата Уърдингтън във Вирджиния. Прекарваха времето повече с баща си, отколкото с Милисънт, която предпочиташе градския живот. А по-късно, когато той умря, те бяха все заедно със стареещата му майка, любимата им баба Уърд.

Беше казала на президента, че са били близки. Но знаеше, че той не би могъл да разбере колко много зависеха един от друг. В обичта си, във верността си, във веселието си.

Като изключим язденето в тази част на фермата, която Милисънт с неудоволствие се бе съгласила да не продава, Джейн всъщност от години не беше се веселила. Особено след смъртта на баба им, когато бяха отишли в къщата на Милисънт в Ню Йорк, при сестра си Мерибет, при последния си „втори“ баща. Тя и Джош се заклеха тогава вечно да бъдат верни един на друг. Тъй като и двамата бяха страстни читатели, бяха употребили всички високопарни слова, които мозъците им можаха да възпроизведат, за да си обещаят да си помагат при нужда.

След принудителното им преместване от имението Джош я напусна. Избяга и се качи на един кораб, когато животът с Милисънт стана невъзможен, но Джейн продължи да приема обета им сериозно. Тя приемаше сериозно всичко. Това — според раздразнената й майка — беше причината да не може да се оправя с мъжете. С нито един от бащите си, с нито един от няколкото си ухажора. А както излезе сега — и с президента на Съединените щати.

През цялата нощ в градската къща на Форбс, която беше празна, ако не се броят слугите от основния състав, и през всички следващи дни в пощенската кола, пътуваща за Ню Йорк, Джейн мисли върху думите на президента Медисън и си блъска главата какво да прави. Да напише още писма. Това беше всичко, което години наред беше правила. В училището си в Ню Йорк беше намерила една арабска ученичка, дъщеря на гостуващ тамошен владетел, която я научи на езика в Триполи. Беше изпратила отвъд морето безброй останали без отговор послания.

През януари, когато навърши двадесет и пет години, тя влезе в правото си на наследница на баба Уърд. Наследи и частта на Джон. Имението се оказа огромно. Ценните книжа и облигациите бяха на стойност много по-голяма, отколкото можеше да си представи. Това я насърчи да ускори събирането на информация и да стигне дотам, че да поиска аудиенция при най-висшестоящия служител в държавата. За какво бяха парите, ако не за да се използват правилно?

Зададе си този въпрос точно когато колата спря пред огромния дом на Форбс на улица Вандам. Въпреки среднощния час всички прозорци на първите два етажа светеха и приличаха на блестящи скъпоценни камъни. Чу смеха и музиката дори и при шума на теглените от четири коня карети, които минаваха край нея. Би трябвало да се досети, че щеше да свари празненство. Кой се интересуваше от това, че е пътувала? За Милисънт парите имаха само едно предназначение: да й доставят удоволствие. Рандолф Форбс, който се отнасяше към всичко със строга, но куха официалност, очевидно не възразяваше. Мерибет, която винаги водеше със себе си послушния си съпруг Уилям Браун, й помагаше в изобретяването на нови забавления.

Джейн беше чудачката сред тях. Оставаше сериозна дори сред заливащи се в смях хора, замечтана дори в кръг от интриганти. И външно изглеждаше иначе. Много висока, много тънка, много тъмна, а не такава малка, светлокожа и закръглена като Милисънт и Мерибет. Списъкът на недостатъците й беше безкраен — дълъг врат, дълги крака, а според Милисънт и вечно удължена физиономия. Много рядко се усмихваше, така беше. Почти никой не я беше виждал засмяна. Но тя нямаше кой знае какви причини за радост.

Джейн въздъхна. Би искала да се върне у дома, във Вирджиния, а не в Ню Йорк. Но Милисънт искаше да научи какво е казал президентът. Или поне беше изявила такова желание.

Девойката слезе от каретата, плати на кочияша и хванала единствения си багаж — пътническа чанта, изморено изкачи стъпалата към площадката и влезе в силно осветеното фоайе. Блясъкът я заслепи и тя примигна.

— Не си присвивай очите, Джейн. Само ще получиш бръчки.

Тъй като поради преумора нищо не би могло да я заинтересува, тя погледна майка си с още по-присвити очи. Милисънт стоеше в отворения двоен портал вдясно. Червената й коса бе грижливо фризирана и падаше като водопад от къдри. Прическа, която би подхождала на двойно по-млада от нея. Беше се подпряла театрално с ръка на рамката на портала. Малката й пищна фигура бе декорирана в изумруденозелена копринена рокля. Зад гърба й кипеше балът. Беше пълно с весели гости, облечени в също толкова разкошни дрехи.

„Добър вечер, Джейн. Милото ми момиче! Постигна ли нещо? Ще ти помогне ли президентът да разбереш дали любимият ми син е жив?“ — Джейн не очакваше такива думи. — „Не си присвивай очите!“ — Милисънт беше поне последователна.

— Уморена съм от пътуването — каза Джейн. — Ако не възразяваш, бих желала да се прибера в стаята си.

Милисънт изостави позата, която бе заела, и се втурна да обгърне ръката на дъщеря си с пухкавите си, обсипани с пръстени пръсти.

— О, разбира се, че възразявам! — Тя кимна към затворената врата на хола, който се намираше срещу гостната зала. — Трябва да поговорим.

Щом Милисънт си наумеше нещо, не спираше, докато не изразходваше цялата си енергия.

Милисънт щракна с пръсти на възрастния портиер да вземе багажа на Джейн. „Наистина — помисли си тя — не би трябвало да го носи. Това е работата на слуги и кочияши. Джейн определено има достатъчно пари да си наеме носач.“

Мисълта за парите на Джейн я върна моментално към предстоящия разговор. Тя затвори вратата на хола зад гърба си и се загледа в дъщеря си, която сваляше мантото и бонето си, подарък от Мерибет за 25-ия й рожден ден. Перото беше ужасяващо провиснало. Джейн няма да се научи да се грижи за вещите си.

Както и за бъдещето си, поради което Милисънт щеше да вземе нещата в свои ръце.

Тя огледа много внимателно дъщеря си. Особено дете. Обикновено беше послушна, но от време на време проявяваше характера си. Беше го наследила от баща си. Заедно с този ужасен тен. Просто отказваше да излиза с чадър, не искаше да се пази от слънцето. И тази гъста черна коса, и тези кошмарни черни очи — придаваха й вид на вечно опечалена.

— Президентът не прояви съчувствие към твоя случай, нали?

— Не прояви.

— Чичо ти Рандолф те предупреди.

— „Чичо ми“, както го наричаш… — Джейн млъкна. Никога не беше възразявала на майка си, задето наричаше съпрузите си чичовци. И нямаше да го направи тази вечер. — Трябваше все пак да разговарям с президента.

— Което и направи. — Милисънт огледа дъщеря си от главата до петите и не пропусна да отбележи сенките под очите и необичайно увисналите й рамене. И двата знака я окуражиха. — Сигурно сега вече ще приемеш, че Джошуа е мъртъв.

Джейн примигна. Тези думи, произнесени от устата на майка й, прозвучаха някак си много по-ужасно, отколкото от устата на президента. Тя ги беше чувала много пъти преди това, но тази вечер за първи път се замисли дали все пак майка й не е имала право.

— Време е да приемеш фактите, Джейн. Трябва да се омъжиш.

„Старата тема“ — помисли Джейн уморено. Гъстите ресници докоснаха бузите й. Тя събра всичките си сили, за да се задържи права.

— Моля те, хайде да не говорим тази вечер за това.

— Трябва.

— Не познавам никого, за когото поне малко да искам да се омъжа.

— Поради което реших, че е редно аз да се погрижа за този избор. Всъщност — ще го обявим в събота вечер.

Измина цяла минута, докато Джейн осъзнае за какво точно става дума. Очите й бавно се отвориха и умората й изчезна.

— Как? Какво?

— Говоря за втория си зет. Сестра ти се омъжи по мой избор. Уилям Браун доказа, че е верен и грижовен съпруг, нищо, че бракът им е бездетен. И на теб съм ти избрала не по-малко подходящ.

През ума на Джейн преминаха бързо всички възможности, всички празноглави авантюристи на различна възраст и с различна външност. Нито един от тях не беше произнесъл пред нея някоя смислена дума. С нито един не бе успяла да завърже някакъв разговор. Още по-изключено беше да споделя брачното легло с някакъв нехранимайко.

На вратата се почука.

— Ето го и него. Малко рано, за съжаление. Но пък не е рано за обсъждане на подробностите около брака ви, и то изчерпателно и окончателно.

Стомахът на Джейн се обърна от паника, когато майка й подкани новодошлия да влезе. Тя примигна един път, втори път и с удивление се втренчи в Леандър Форбс, племенника на чичо Рандолф. Леандър не фигурираше в списъка на възможните съпрузи, който тя си беше съставила набързо.

— Влез, моля те — каза Милисънт, като подкрепи думите си и с жест. — Джейн и аз точно говорехме за женитбата.

— Милисънт — успя да промълви Джейн, без да обръща внимание на своя кандидат, — това не е честно.

— Разбира се, че не е — изгука Милисънт. — Би трябвало да изляза от стаята и да оставя влюбените птички сами да уточнят всичко. Но аз те познавам много добре. То ще е едно безкрайно отлагане, а аз съм категорично против моята дъщеря да остане да живее като стара мома дори един ден повече в този дом.

Последните й думи бяха произнесени с лек смях, но това не можа да измами Джейн. Ураганът Милисънт бе завърлувал и нямаше да се укроти, докато не отнесе всичко и всички на предварително избраните места.

Джейн погледна Леандър. Четиридесетгодишен, по-нисък от нея, с тенденция към напълняване, с воднистосини очи, гледащи от безцветно лице — тя изпитваше големи съмнения дали изобщо някога е излизал на слънце. Дрехите му, противоположно на чичото, издаваха суетността му. За доказателство трябваше да се обърне внимание на бричовете му от жълта коприна и на съответстващото им сако с висока яка. Син на починалия единствен брат на Рандолф, нюйоркски търговец, Леандър притежаваше юридическа степен, но — доколкото й бе известно — не можеше да се похвали с голяма кариера.

Джейн никога не бе размишлявала за какъв човек ще се омъжи един ден, но точно този човек ни най-малко не й приличаше на образа, който майка й бе представила.

И Джейн, от своя страна, също едва ли беше идеалната съпруга за Леандър. „Твърде слаба“ — помисли си той, макар да би могъл да се обзаложи, че тя има дълги крака под тази ужасна сива рокля. Тези крака вече почваха да го правят нетърпелив. А и чертите й не бяха лоши — високи скули, пълни устни. Очите й гледаха твърде упорито, но той не възнамеряваше излишно да се взира в тях. Изгасяш светлината и се заемаш с работа. Това му беше правило.

В тъмното всички жени са еднакви.

Похотливият блясък в погледа му не остана незабелязан за Джейн. Тя премести очи към Милисънт, която победоносно се усмихваше. Внезапно момичето прозря ясно намерението на майка си. Досега зависима, тя вече имаше собствени пари. Милисънт искаше да си ги запази наблизо. Като съпруга на единствения кръвен роднина на Рандолф Форбс Джейн нямаше да отиде далеч. И така, Леандър, винаги ръководен от волевия си чичо, щеше да държи парите й под контрол. Живот, докрай прекаран с Милисънт и Мерибет, с Рандолф и Леандър…

В гърлото й се надигна злъч.

— Моля да ме извините — каза тя и се втурна към вратата. — Мисля, че ми се повдига.

С едната ръка притиснала стомаха си, а с другата — устата си, тя изтича край Мерибет и чичо Рандолф, които стояха във фоайето, и хукна нагоре по стълбата. Не отвърна на виковете им и не се спря, докато не се озова в безопасност в спалнята на третия етаж, която Милисънт пазеше за гости.

Девойката дръпна с трясък резето, наплиска се с вода от купата, оставена на тоалетната масичка, и притисна към слепоочията си една ленена кърпа. Когато гаденето й премина, тя се взря в огледалото, осветено от бледа лампа. Гледаше я непознато лице с празни очи.

Джейн се вцепени от отчаяние. Това ли щеше да бъде животът й — изпита, лишена от мечти жена, омъжена за сладострастен безгръбначен франт?

„Не, съкровище, това не е за теб!“

Джейн извика, когато чу този шепот. Само брат й, на шега, я беше наричал съкровище. Тя огледа стаята с див поглед. От всеки ъгъл й се присмиваха трептящи сенки.

— Джош — прошепна тя съвсем тихо. — Тук ли си?

Бе обградена от тишина. Но все пак съвсем ясно чу обръщението. Не можеше да бъде само продукт на изтощения й ум. А може и така да беше… Джош може би се опитваше през половината свят да общува с нея чрез собствените й мисли.

„Случвали са се и по-странни неща“ — помисли си тя в отчаяние, въпреки че не посмя да ги назове. В края на един изпълнен със съмнения ден тя искаше горещо да може отново да повярва в нещо… Да вярва, че Джош е наблизо.

Кръстоса ръце и се обърна отново към огледалото:

— Не, Джош, не е за мен.

Какво да прави? С изключение на въпроса относно съществуването на Джош, тя винаги се съгласяваше с другите… С баща си и с баба си — с желание, а по-късно се съгласи и с Милисънт, която бе настояла тя и Джош да напуснат Вирджиния и да се установят в Ню Йорк.

Най-лошото от всичко бе, че се беше съгласила с бягството на Джош! По-късно се примири и се записа да учи в един частен пансион, като се оправда пред себе си с това, че обича да язди сред природата. Поради перманентното вдовство на майка си тя дори прие тримата й поредни мъже за свои бащи.

Но не и Леандър Форбс. Всичко беше дотук.

Освен това беше чула и гласа на Джош. Не беше само резултат от паника или преумора, не беше и въображение, дори не можеше да каже, че бе чула собствения си глас. Беше проговорил самият той! Сърцето на Джейн се разтуптя, когато си помисли за нещо, което винаги беше считала за невъзможно, но досега нямаше нужните средства, за да го осъществи. Сега ги имаше.

Триполи.

Сигурно не беше толкова трудно да резервира билет на кораб за средиземноморското пристанище. А като пристигне там, ще принуди паша Юсуф Караманли да я приеме. Той може и да беше тиранин, но ако тя прелистеше за информация една-две страници от майчиния си дневник, може би също щеше да стане поне малко тиранка.

Освен това — вече бе имала аудиенция с един държавен глава. Защо да не станат двама!