Евелин Роджърс
Пустинен пламък (11)

Глава 11

Джейн нетърпеливо потропа с крак по покрития с плочи коридор. Тя беше в двореца на пашата на Триполи и беше ядосана.

От два часа имаше чувството, че е погребана в този лабиринт от коридори и ниши. Чакаше аудиенция при Юсуф Караманли. Беше вече забравила дълго подготвяните реплики, след като тринадесет години се бе готвила и чакала този момент. Тя можеше да почака още малко.

Два часа! В това мрачно място. То изобщо не беше така блестящо и пищно, както си го беше представяла, нито пък бе изпълнено със зловеща красота. Дори и безлюдният коридор, по който бе минала, бе покрит с железни плочи.

Джейн отново започна да крачи напред-назад. Вече два часа убиваше времето си по този начин. Но това упражнение малко й помагаше да облекчи напрежението, което се бе насъбрало в душата й и я измъчваше ужасно. Не й помагаше и това, че съвсем старателно отброяваше всяка изминала секунда.

Не й помогна и това, че американският консул я бе посрещнал студено в малката занемарена сграда на консулството, която си намираше на една от затрупаните с боклук улици на града. Очевидно това негово отношение бе предизвикано от писмата на началника му, генералния консул в Танжер.

Най-лошото бе, че всеки път, когато искаше да извика образа на Джош в спомените си, се появяваше фигурата на един нагъл висок шотландец, който говореше за нея като за някакво бездомно животно, което не заслужава вниманието му.

Не е хубава. Като че ли тя не го знаеше.

Въпреки горещината тя бе метнала на главата си качулката на втвърдената от солта пелерина. Изкърпвачът на платна на борда на „Тросакс“ я беше поправил. Беше й го казал младият моряк, на когото всички викаха Боксьора и който рано сутринта я бе изпратил до консулството. Мислено тя отново си повтори специалните мъчения, на които би подложила човек като Андрю Макгрегър.

Всичко, което предвиждаше, включваше насилие върху различни части на тялото му, като се започне с ниско подрязване на черната му грива и слизаше още малко по-надолу. Беше израснала във ферма и много добре знаеше как се кастрират жребци и бикове. Мислеше си, че и с мъжете не би било много по-различно.

Хрумна й една идея. В двореца на пашата беше пълно с евнуси. Сигурна бе, че и мъжът, който я бе придружил до покоите на Караманли, беше евнух. Щеше да го попита за подробности по процедурата. Искаше да направи съвсем изчерпателен план на мъченията. Това би й помогнало да изпита още по-голямо удоволствие при обмислянето му.

Не е хубава. Като че ли я интересуваше какво мисли капитанът. Леката пронизваща болка в сърцето, която бе излитала при думите му, не бе нищо друго, освен изненада. И ако все още я болеше от това, то бе, защото имаше достатъчно други тревоги и не бе имала време дори и да забрави за това.

Някаква сянка се появи на пътеката. Тя повдигна очи и видя един много висок човек, загърнат с роба, който бе застанал в единия край на коридора. Беше брадат и мургав, имаше студени, черни очи. Нареди й на арабски да го последва. Докато вървеше след развятата му черна мантия из още една безкрайна поредица от коридори, в корема й започнаха да припкат милион малки, сиви мишки. Най-после спряха пред една красиво резбована врата, която внезапно се отвори като че ли по магия, водачът й се отстрани, когато тя влезе. Огромната зала с извити високи портали, през които нахлуваше слънчевата светлина и морският бриз, бе точно това, което тя бе очаквала да види.

Според изчерпателните й сведения Юсуф Караманли обичаше разкоша. Тази зала най-после го доказваше. Стените й бяха от необработен порцелан, една дузина пъстроцветни килими покриваха мраморния под. Възглавници, някои ужасно големи, с втъкани скъпоценности, бяха пръснати по килимите. В единия край на залата забеляза шадраван, обграден с плочки и с посадени в сандъчета палми. Приличаше на пустинен оазис, пренесен тук като по някаква чудна магия.

Караманли държеше на сигурността си. Джейн успя да преброи поне двадесет войници, облечени в червени униформи. Имаше още двадесетина мъже, облечени в роби, за които тя реши, че са негови адютанти. Бяха пръснати като възглавниците — навсякъде из стаята. Някои от тях бяха наемници, които заедно с войниците пазеха реда. Това бе една малка и жестока армия, за която се говореше, че е много способна, независимо дали ставаше дума за осакатяване или за други мъчения.

Униформените войници носеха златни саби. Тя си помисли, че и адютантите имат същите под робите си. Бяха въоръжени и с мускети, ками и боздугани. Всичко това изглеждаше напълно излишно, след като посетителката бе само една невъоръжена и крехка жена. Можеха ли да допуснат, че тя ще открадне ковчежето със скъпоценностите, което пашата винаги носеше със себе си. Очите й не потърсиха ковчежето. Вместо това те се спряха на самия паша Юсуф Караманли.

Той седеше на еднометров пиедестал в дъното на залата върху трон с висока облегалка, инкрустирана с мозайки. Тронът бе тапициран с кадифе, украсено със скъпоценни камъни и златни кантове. Видът на пашата съответстваше на блясъка на трона. Самият той изглеждаше още по-огромен, облечен в невероятно широка изумруденозелена роба, изпъстрена със златни нишки, пурпурночервената му кадифена яка падаше на широки дипли около дебелия му врат. Тюрбан, украсен с панделки, красеше едрата му глава, на кръста му бе навит пояс, по който бяха инкрустирани диаманти.

Твърде пресилен разкош, реши Джейн, като си помисли за разрухата в другите части на двореца. Да не говорим за излишните стражи. Всичко бе твърде близо до безвкусицата, помисли си Джейн, но само ако трябваше да бъде много критична.

Величествената черна брада прикриваше по-голяма част от лицето на пашата. Но от петнадесетина метра тя можа да забележи, че е красив мъж. Тъмните му неподвижни очи й казаха, че той се владее абсолютно. Усети силата му така, като че ли я бе стиснал само с едната от двете си огромни ръце, положени върху тапицираните с кадифе облегалки на трона.

— Ваше Величество — каза тя на арабски.

— Приближете се — отвърна той по етикета.

Ръцете й се разтрепериха. Тя долови удари на сърцето си. Мишките, които препускаха в стомаха й, бяха станали още повече. Във вдлъбнатината между гърдите й се стичаше пот. Сгуши се колкото можа в качулката си.

„Когато се изправи пред президента на Съединените американски щати, сърцето ти биеше спокойно.“

Тази мисъл не я успокои много. Джеймз Медисън не нареждаше да бият с камшик онези, които предизвикваха гнева му, както и не би осъдил един нещастник да язди из улиците на града, възседнал муле с лице, обърнато към опашката му, и с овчи вътрешности, провесени през врата му, а после да му ударят петстотин удара с камшик по петите, както бе чела за пашата. Медисън най-любезно й бе обяснил, че тя не съзнава за какво говори.

Тя много добре знаеше, че Караманли щеше да се опита да направи същото. Това, което не знаеше, бе докъде щеше да се простре любезността му.

Под множеството вперени в нея погледи Джейн тръгна през залата, като си напомни, че трябва да внимава да не се спъне в някоя от стотиците възглавници. Тогава щеше да загуби и малкото сигурност, която имаше в момента.

Колкото повече се доближаваше до трона на пашата, толкова по-силно усещаше как изпада в плен на неговата воля. Тя се излъчваше от него, както горещината от слънцето. Помисли си, че това се дължи на очите му. Нямаше да успее да постигне нищо, ако не си наложеше да го погледне в очите. Реши, че ще го направи после, когато успее да овладее ужасното треперене в стомаха си. Засега се задоволяваше от прикритието на качулката.

— Мис Джейн Уърдингтън, нали? — Той говореше английски с много силен акцент, а гласът му бе плътен и силен като звук от тръба.

Сега бе неин ред да отговори според етикета.

— Да, Ваше Величество. — Малко плахо, но не бе съвсем зле, като се имаха предвид обстоятелствата. — Вярвам, че сте получавали писмата, които ви изпратих през последните няколко години.

Той щракна с дебелите си, отрупани със скъпоценности пръсти:

— Свалете я.

Напълно объркана, Джейн се почувства така, сякаш бяха издърпали килима под краката й.

— Вие сте американка, нали така? Неверница. Не е нужно да покривате главата и лицето си.

Тя несръчно развърза връзките на качулката и я остави да се смъкне на гърба й. Показа се черната й коса, стегната в кок на тила й. Очите и страхът в тях също останаха незащитени.

Всичко беше много важно. Джош бе много важен. Мисълта, че той е някъде тук, бе достатъчна, за да смрази кръвта й. Усмихнатият, безгрижен Джош, който толкова много обичаше свободата си.

Джейн бе на ръба на отчаянието. Тогава се случи нещо странно и в същото време чудесно. Любовта към брат й изпълни душата й и й даде толкова нужната сила. Защо да се страхува от деспот, който измъчва собствените си хора, който ги бие и ги превръща в роби, който иска огромни данъци, за да тъне в разкош, докато в същото време поданиците му живеят в порутени колиби. Освен това тя си даде сметка, че страхът не би я довел доникъде. Тя изправи рамене и повдигна брадичката си. Най-после успя да срещне суровия му поглед.

— Изминала съм дълъг път, Ваше Величество, за да открия едно изгубено американско момче. Той вече е мъж, но преди тринадесет години, когато е слязъл на този бряг, е бил все още момче.

Пашата с нищо не показа, че е чул дори и една дума от това, което тя му каза.

— Намирал се е на борда на „Филаделфия“, когато корабът е заседнал, но не е бил сред освободените затворници. В духа на взаимното разбирателство и помощ, които сега царят между нашите две страни, аз ви моля да ми помогнете да го открия.

Джейн не можа точно да види как Караманли бе реагирал на подвига й, но той явно бе повикал един от адютантите, които коленичи раболепно до трона му и се заслуша в това, което пашата пошепна в ухото му.

Тя мълчеше и не помръдваше. През главата й преминаха хиляди причини за тази спешна консултация. Някой, който знаеше нещо за Джош, беше повикан… пашата искаше да повикат консула за свидетел, когато й съобщаваше местонахождението на изчезналия американец… искаше да осигури муле и придружител за дръзката американка, който да я води по улиците на града.

Всичко бе възможно. Особено всичко лошо, помисли си тя и краткият прилив на оптимизъм изчезна, за да освободи място отчаянието. Какво може да го интересува него любовта, която някаква си непозната жена изпитваше към брат си. Не беше ли той убил собствения си брат, за да се качи на престола. Във всички репортажи за него бе отбелязан точно този факт, но едва сега тя му обърна внимание. Едва сега…

Докато умът на Джейн усилено работеше при всяка неканена мисъл, една врата зад гърба й се отвори. Тя се обърна и видя, че някаква забулена жена влиза в залата с поднос с плодове. Жената постави подноса на малка тапицирана табуретка до трона и седна на земята. Копринената и роба грациозно се надипли край тялото й. Тя вдигна лице и очите й, покрити с гъсти ресници, се впериха в лицето на властелина.

Джейн си помисли, че жената е доста красива. Пашата би могъл да не разбере любовта между брат и сестра, но той се славеше като почитател на другия вид любов. Говореше се, че султанът на Мароко, беят на Тунис и беят на Алжир му завиждат заради харема.

Караманли погали жената по бузата, но погледът му остана прикован към Джейн.

— Имам само две съпруги, които да радват старините ми — въздъхна той, като че ли бе съвсем сам в света, като че ли нямаше на разположение по всяко време на деня и нощта още сто жени в харема си. „А Джошуа Уърдингтън? — искаше да попита тя. — Дали си е взел жена или любовница?“ Или се е обрекъл на безбрачие? Или е станал евнух? Тази възможност никога досега не й бе идвала наум и тя веднага я прогони от мислите си.

Пашата свали ръката си от лицето на жената и я протегна към плодовете. Все една смокиня и се облегна назад.

Джейн събра цялата си смелост, която бе запазила по време на пътуването, и описа на пашата как е изглеждал Джош, когато за последен път го бе видяла. Информира го за всички подробности, които бе научила за това как е напуснал кораба, и завърши с мисълта, че той вероятно се е отделил от другите затворници в суматохата на брега.

— Може би се е скрил някъде в града — каза тя — и впоследствие се е задомил тук, в Триполи. Може би е бил взет в робство? — Тя се опита да се усмихне любезно. — Знаем, че пашата е всемогъщ. Само една негова дума и местонахождението на брат ми ще бъде открито.

Караманли облиза сока от пръстите си и без да я поглежда, си избра едно едро зърно черно грозде от подноса. Още няколко зърна изчезнаха в устата му. После изведнъж се изправи. Джейн по-скоро почувства, отколкото видя как всички мъже застанаха мирно. Жената в краката му коленичи. Джейн продължи да стои гордо изправена в основата на пиедестала. Не й оставаше нищо друго.

Пашата рязко се обърна с развята изумруденозелена дреха и застана с гръб към нея пред един прозорец, пред който падаха тежки, копринени завеси.

— Паша Караманли — каза Джейн, без да мисли, и после се изкачи на първото стъпало, което я издигна на едно ниво с него. — Брат ми Джош! Не можете ли да ми помогнете? Чаках толкова дълго.

Една тежка ръка се стовари върху рамото й. Тя погледна напрани и срещна стоманения поглед на един от стражите. Потръпна при погледа му, но не можеше да слезе долу. Не сега. Не след всичките премеждия, през които бе преминала, за да стигне дотук. Затова тя остана там, където бе.

— Моля ви — каза тя с разтреперан, за съжаление, глас. — Вие сте последната ми надежда.

Ръката на стражника тежеше като олово на рамото й, но тя изправи глава и не отмести погледа си.

Караманли се извърна леко към нея. Един поглед към войника бе достатъчен, за да свали отвратителната си ръка от рамото й.

— Вашият президент Джеферсън разбра, за свое голямо съжаление, че с мен човек не може да разговаря лесно. Той заплаши нашите брегове с флотата си, но накрая плати това, което се полага като извинение за обидата.

Караманли позволи на една самодоволна усмивка да премине по лицето му и слънчевите лъчи се отразиха по диамантите, които украсяваха пояса му.

— Днес вие нахлухте в страната ми и в личния ми живот с обвинението, че съм излъгал. Че не съм освободил всички, за които е бил платен откуп. Изглежда, нищо не сте научили от примера на президента ви.

Джейн успя навреме да преглътне няколко остри отговора.

— Не съм искала да ви обидя. Ваше височество — промълви тя и се отврати от тона, с който каза това.

— И все пак твърдите, че брат ви е жив? — каза Караманли. — Може би е в някоя тъмница в крепостта? Мислите ли да предложите пари за освобождението му?

Непреклонността на този човек заглуши стремежа й към благоразумие.

— Ако това ще го освободи, точно така ще направя — рязко отвърна тя. — Но какъвто и откуп да платя, няма да стигне дори и за един скъпоценен камък от пояса ви.

Очите му опасно заблестяха и Джейн се уплаши, че е стигнала твърде далеч.

— А аз няма да го взема, ако го предложите. Вървете си у дома, мис Уърдингтън. Не зная нищо за този ваш брат, за когото ми говорите, а аз зная всичко в Триполи.

Изумруденозелената роба се развя отново и той изчезна зад копринената завеса, като остави Джейн да гледа вцепенено след него. Беше й казал това, което тя непрекъснато бе чувала в кошмарите си. По-лоша от думите му бе абсолютната сигурност в погледа му, когато я беше погледнал. Съдбата на Джош бе неизвестна и щеше да си остане такава. Искаше й се да заплаче.

Тя бързо огледа стаята и адютантите отвърнаха на погледа й с ледено презрение, последен удар за всичките й усилия. Дори и жената, към която тя се обърна, за да получи поне малко съчувствие, я изгледа така, като че ли тя не беше по-важна от мухата, влетяла в стаята с океанския бриз и кръжаща сега над плодовете.

Тази последна обида й даде нужната сила. Тя повдигна брадичката си и каза на арабски:

— Трябва да ме придружите до вратите на двореца. Моля, погрижете се за това.

Най-после молбата й бе удовлетворена. Само след миг, като че ли повикан с магическа дума, до нея застана същият гигант, който я бе въвел в залата на пашата. След няколко минути тя бе вече извън двореца, на улицата, и покрай нея преминаваха най-различни превозни средства.

„Порутени крепостни стени“ — отбеляза си тя мислено, но тази мисъл не й донесе ни най-малко удовлетворение. Те все пак бяха достатъчно здрави, за да могат да крепят бойниците, издигнати по високия каменен парапет. Тя нагласи добре качулката на главата си и реши да спре някоя от магарешките каруци, които служеха за обществен транспорт. Отдалечи се от вратата. Болезнено усети върху себе си очите на облечените в роби мъже от тълпата, които се тълпяха пред крепостните стени.

Някакъв инстинкт или предчувствие я накара да погледне зад рамото си. Един мъж бе застанал наблизо. Мъж, чиято мургава буза бе белязана с ужасна, напукана, тъмна ивица на един белег и чиито малки неспокойни очички бяха насочени към нея като мерник на пушка. Това бе мъжът от кея на Танжер. Следеше я от няколко метра. Не можеше да бъде! Но тя бе абсолютно сигурна, че е той.

Отвори уста от изненада. Смътно усети, че към нея се приближават конски копита и тежки дървени колела, които тракаха по каменната настилка на улицата. Арабинът избута с рамене мъжете около себе си, за да си проправи път към нея, тя побягна инстинктивно. Нечии силни ръце я блъснаха в гърба и тя падна на земята. Един черен кон, огромен като планина, загърмя с копитата си към нея. Усети, че някой я дърпа за пелерината, чу младежки вик и почувства как я повлякоха по земята, когато могъщите копита удариха камъните само на половин метър от главата и последвани почти мигновено от тежките, дървени колела на една стара каруца, която мина покрай нея. Зад каруцата се вдигна прахоляк, примесен с боклуци.

Джейн се закашля, хвана се с две ръце за кръста и превита на две се отдръпна встрани. Ужасът от това, което се бе случило, беше притъпил сетивата й. Около нея се понесоха развълнувани гласове. Успя да долови само някои откъслечни думи — за някакво момче, което в последната секунда я бе дръпнало и бе успяло да предотврати нещастието. И нито дума за мъжа, който се бе опитал да я убие. Защото точно това се бе случило. Тя не се съмняваме ни най-малко в това, макар че не можеше да си представи защо.

Джейн си пое въздух и въпреки ужаса в душата си осъзна, че не може да остане на улицата, потънала в размисли, и прие подкрепата, която й предложиха нечии ръце. Изтупа пелерината си и увери разтревожената групичка хора около нея, че се чувства добре. Арабският език, с който си послужи, както и видът й, изненадаха всички.

При падането качулката и се бе смъкнала от главата, а косата й се бе развързала. Арабите не сваляха очи от непокритото й лице и от косите й. Само проститутки и еврейки можеха да се разхождат с открити лица и те не можеха да определят към коя от двете категории принадлежи жената пред тях. Тогава някой от тълпата прошепна нещо, което прозвуча като „американ ханъм“, и това реши въпроса.

Джейн се обърна към един от арабите, който бе най-близо до нея, и попита за момчето, което я беше спасило.

— Вие се спънахте — каза той и сви рамене. — Момчето смело рискува живота си, за да ви издърпа изпод копитата на коня.

— Къде е? Искам да му благодаря.

Арабинът отново сви рамене. Този път мълчаливо.

Джейн бързо огледа хората около нея, но не видя подходящ кандидат за спасител. След това погледна надолу по улицата. Една дребна фигурка с дълга роба, с глава и лице, покрити от гънките на бяло, вълнено покривало, стоеше във входа до една алея точно там, където падаше сноп слънчева светлина. Когато погледна натам, момчето бързо дръпна покривалото от главата си. Джейн би могла да се закълне, че й се усмихна.

Фигурата се обърна и изчезна надолу по алеята. Джейн се измъкна от тълпата, огледа се бързо, за да се увери, че улицата е чиста, и забърза след момчето. Мислеше си, че ако това наистина бе нейният спасител, той бе единственият човек, когото бе срещнала по тези места, пожелал да й помогне и да направи нещо за нея, без да иска отплата или да я обижда. Затова реши, че той заслужава благодарността й.