Евелин Роджърс
Пустинен пламък (9)

Глава 9

Джейн идваше бавно и мъчително в съзнание. Продължаваше да държи очите си затворени. Беше забелязала само две неща — лежеше в някакво легло, завита до врата с одеяло, а главата й ужасно бучеше.

С объркания си ум тя се опитваше да открие поне една ясна мисъл, но успя да направи само ужасяващото заключение, че с нея ставаше нещо странно.

В ума й се втурнаха размити образи — корабокрушение, ботуши, кънтящи по наклонената палуба, боричкане на борда, издигаща се над нея вода, чувство на самота… В гърлото й се спря вик на отчаяние. Зад затворените й клепачи напираха парещи сълзи.

„Стига!“ — каза си мислено тя. Лудото й въображение само още повече влошаваше нещата. Тя стаи дъх. Искаше й се да прогони болката в главата си и тази нова склонност да изпада в паника. Някъде наблизо се чуваше почукването на дъжда, а леглото под нея се люшкаше. През последните няколко месеца това движение й бе станало познато и й действаше успокояващо. Към малкото информация, с която разполагаше, тя прибави и още един факт. Беше на кораб.

Но това не бе платноходката на капитан Азис Рашид. Знаеше го със сигурност, защото не трябваше да свива тялото си на топка, за да се побере на късия матрак, а и също въздухът не миришеше на спарено и гнило.

Всъщност, сега си спомни, че точно платноходката бе потънала… а после и малката лодка, на която трябваше да се спасят. Толкова я беше страх. Помнеше разказите за това как Джош се е давел във водата и се питаше дали и нея щеше да я сполети същата участ. А после…

Просто не можеше да си спомни какво се случи после. Нямаше представа как е била пренесена в това легло и къде се намира. Нещо се размърда в помещението. Не беше сама. Тази мисъл не беше много успокояваща. Ресниците й потрепнаха и за момент клепачите й се отвориха. Зърна стени, облицовани с империя, квадратен прозорец, който гледаше към мрака, и една месингова лампа, чийто пламък потрепваше в слабо осветеното пространство. Всичко друго се бе стаило в дълбоки сенки, също като тези в ума й.

— Алилуя! — прошепна някой и една врата се отвори и се затвори. Тя чу заглъхващите стъпки на този, който я беше наблюдавал.

Преди да успее да реагира, чу друг шум, нещо друго се беше размърдало. Пое си дълбоко въздух и долови, че към солената влага, която нахлуваше през отворения прозорец, се бе прибавила още една миризма — съвсем непозната, съвсем екзотична, дори и за тази екзотична земя, и не съвсем приятна. Помисли си, че така мирише мократа кожа.

„Странно“ — каза си тя. Болката в главата й по някакъв странен начин бе увредила не само мозъка, но и обонянието й.

Миризмата стана по-силна. Изведнъж усети, че някой дърпа разпиляната й по възглавницата коса. Обърна глава, насили се да отвори очи… и се втренчи в зейналата уста на една рошава маймуна.

Джейн изпищя и падна от койката, забравила да се прикрие, когато вратата на каютата се отвори. Маймуната също бе доста уплашена и двете бяха изпълнили каютата с пронизителни писъци.

Една висока човешка фигура се изправи до нея. В уплашеното й и объркано съзнание като светкавица се мярна думата „спасител“ и тя се хвърли към нея, като се вкопчи здраво. Очите й все още бяха затворени, а сърцето й бясно туптеше.

Обгърнаха я силни ръце и след като виковете й се превърнаха в приглушено ридание, тя започна смътно да усеща топлината на едрите длани, обхванали голия й гръб.

— Шт, Атлас! — нареди нечий плътен глас.

Съществото мигновено престана да пищи и Джейн можеше да чуе само собственото си хлипане и ударите на сърцето си.

— Боксьора каза, че сте се събудили, но забрави да спомене за настъпилото оживление. Благодаря ти, девойко. Знаеш как да се отблагодариш на един мъж, въпреки че бих предпочел да е малко по-тихо.

Тя позна този дълбок глас. Когато страхът се разсея и умът й се избистри, тя осъзна също и това, че тялото й приема твърде естествено допира на грубите му дрехи и ледения дъх… по врата й… по гърба й… и по-надолу…

Не може да бъде! Абсолютно невъзможно!

Тя отпусна ръце и се огледа. В главата й се блъскаше една отчаяна мисъл. Тя беше гола. Съвсем гола. Но не и мъжът, на когото се бе облегнала. Черни ботуши, панталони, широк, кожен колан. Защо не бе почувствала металната тока да се опира в ребрата й. Разкопчано вълнено палто, по което блестяха капчици морска вода, полепнали по тъмносинята му материя, загорели гърди и врат.

„Знаеш как да се отблагодариш на един мъж.“

Джейн усети как душата и тялото й се разтрепериха, когато се насили да вдигне поглед към лицето на капитан Андрю Макгрегър, което бе напълно сериозно. Ако не се смяташе блясъкът в очите му. Дългата му до раменете коса беше объркана, лицето му бе потъмняло от наболата брада. Бе толкова близо, че можеше да преброи косъмчетата й.

Джейн извика и отскочи назад, като се опита с ръце да прикрие голотата си, но ръцете й бяха само две и не й помогнаха много. Това я накара да се изчерви от силното смущение.

„Да бях се удавила! — помисли си тя. — Това би било по-добра участ от сегашната!“

Андрю следеше опитите й да се прикрие с обиграния поглед на мъж, който обича да гледа голо женско тяло. И не защото не беше успял да я разгледа добре преди няколко часа, когато бе свалил от нея мокрите й дрехи и я бе завил в леглото си. Кожата й, гладка като коприна, имаше златист оттенък, равен и наситен като вътрешната част на крилото на копринена пеперуда.

Тя беше крехка. Всъщност не беше слаба, както си мислеше той. Беше свикнал с жените в пристанищните кръчми, които имаха широки бедра и едри тела.

Обещанието, което глезените на мис Джейн Уърдингтън му бяха дали при беглия му оглед, беше изпълнено докрай при вида на голото й тяло. Грациозни бедра с нежни мускули, тънка талия и малки, стегнати гърди, при вида на които ръцете му пламнаха от желание да ги докосне и да разбере какво ще изпита, ако ги погали. Чувстваше се наистина като копелдак, както го бе нарекла тя, от това, че гледа безпомощното й голо тяло. Но само един светец не би забелязал красивото й телосложение. А Андрю никога не се беше мислел за светец.

„Какъв дявол!“ — помисли си Джейн, като видя как топлината в погледа му се превърна в изгарящ огън. Можеше да почувства горещината, която се излъчваше от погледа му, и още по-лошо — можеше да си представи какво си мисли… не, че е непреодолимо желана, а просто е много леснодостъпна, а за мъж като Андрю Макгрегър това бе напълно достатъчно.

— Един истински джентълмен би погледнал встрани — каза тя, като се опита да вложи в гласа си силно презрение.

Андрю сви устни.

— А вие откъде знаете, мис Уърдингтън? Може би вече няколко пъти са ви виждали гола?

— Със сигурност не са!

Под обърканите завивки върху леглото се разнесоха остри писъци. Джейн погледна натам и забеляза това, което очевидно бе краят на една космата опашка, завита върху одеялото.

Главата й отново ужасно забумтя. Всичко това беше истински кошмар. Нямаше какво друго да бъде.

— Изплашихте го — каза Андрю, като смъкна палтото си и го подаде на Джейн. Тя с радост се пъхна в грубата дреха и се опита да не усеща миризмата, с която бе пропито.

— Изплаших ли го?

Докато се чудеше за кого точно разговарят, тя плътно се загърна с палтото, но то й беше доста широко, ръкавите бяха твърде дълги за нея, а коленете й останаха непокрити.

Джейн понечи да се свие върху койката и да покрие краката си, но реши, че Андрю би приел опита й като знак за капитулация… а може би за намек, като изводите, които си беше направил в консулството в Мароко.

Тя започваше да разбира безграничния егоизъм на мъжа. Това бе нещо, което винаги щеше да й причинява болка.

Андрю се усмихна и каза:

— Да, изплашихте го и затова пищи. Ти можеш да пробудиш звяра във всеки от нас, девойко.

— А пък аз си мислех, че той е винаги буден у вас, капитане — отвърна мигновено Джейн, като не позволи нито усмивката му, нито думите му да я изплашат.

Но тя не можа да устои на вътрешния подтик да го разгледа. Носеше същата риза, с която го бе видяла в преддверието в дома на родителите си. Белотата й изпъкваше още по-силно върху мургавата му кожа. Ръкавите й бяха широки. Отпред бе разгърдена и тя успя да види широките му, покрити с косъмчета гърди, и силните му мускули, които сега Джейн не искаше да вижда. Черните му бричове бяха опънати върху плоския му корем, силните му бедра и издутия му… Тя не пожела да назове с думи онази част от тялото му, въпреки че си зададе един доста глупав въпрос — така ли бяха опънати всичките му панталони.

— Когато се оправите, ще се погрижа за Атлас.

Бузите на Джейн изгаряха. Може би трябваше да му подхвърли някакво предизвикателство от рода на това, че трябва да се играе честно, но не успя да отрони нито дума, въпреки усилията си.

— Имате маймуна на име Атлас?

— Всъщност не е някаква голяма маймуна. Само едно малко, космато маймунче.

Андрю пъхна ръката си под одеялото и Джейн разтреперана от ужас видя как отдолу се показаха едни черни, сбръчкани пръсти, вкопчени в нея. След това се появи една паякообразна ръка, малка кръгла главичка и най-после се показа едно дребно животинче, същото онова, което я бе накарало да скочи ужасена от леглото, без да помисли за това, че е съвсем гола.

Видя, че маймунката беше висока около половин метър, че имаше ужасно дълги ръце, крака и опашка. По-голямата част от малкото й тяло бе покрита с тъмнокафява козина, с изключение на по-светлите гърди и корема, едно триъгълниче над очите, както и около устата. Нямаше никакви огромни зъби, както си бе внушила преди малко. Всъщност устата на животното бе доста малка и издадена напред, докато маймунката я гледаше нацупено с кръглите си, малки очички, които сякаш я осъждаха за поведението й.

Като че ли Джейн бе тази, която бе я изплашила, а не обратното. Очите й останаха приковани в нея, докато Андрю я водеше към вратата.

— Намери Боксьора! — нареди й той и я блъсна в коридора, после за всеки случай изсвири.

После се обърна към нея. Останала сама в каютата, Джейн изведнъж усети, че животинчето й липсва. Също така почувства, че внезапно й прилошава от ужасното главоболие. Тя се олюля и Андрю успя да я хване, преди да падне. Джейн зарови пръсти в обърканата си коса и напипа една голяма цицина на тила си. Нищо чудно, че така я болеше главата.

Той я заведе до койката и тя уплашено приседна. Голите й крака се люлееха във въздуха. Забеляза, че той я гледа и усети как стомахът й се сви. Андрю Макгрегър можеше да гледа една жена така, че тя да има усещането, че я гали. Или да я накара да пожелае да го направи.

Джейн въздъхна, отвратена от себе си и от него. Легна и придърпа одеялото над смешното, огромно палто. Беше й съвсем неудобно. Не можеше да облегне главата си върху възглавницата, защото твърдата вълнена яка й пречеше, но тя нямаше намерение да се оплаква.

— Замръзнахте, нали? — попита той. — В сандъка има още завивки.

Джейн не обърна внимание на сарказма му.

— Моля ви, кажете ми къде съм.

— Ами, там, където от месеци желая да те отведа, девойко. В койката ми.

— Зная — каза тя с раздразнение, после се смути. — Искам да кажа, че зная, че това е койката ви, а не, че искате да ме заведете в нея.

Гърленият му смях я накара силно да се изчерви.

— Искам да попитам — продължи тя, — къде се намира корабът?

Нещо в глупавия начин, по който лежеше там с вид на изплашено коте, свита в огромното палто, прикрила се с невидим шит, като че ли той беше звяр, обзет от неконтролируема страст, развали веселото настроение на Андрю. Шегичките бяха продължили твърде дълго. От самото начало той имаше намерение да отрезви малко главата й. Присъствието й тук бе явно доказателство, че още в началото идеята му се бе провалила.

Жена на борда на кораба винаги носеше нещастие. Особено с такава вманиачена и объркана личност като мис Уърдингтън. Никога не бе искал да я види тук. Господи, той дори съжаляваше, че тя не е така кльощава, както си бе мислил. Можеше да мига колкото си иска с черните си очи. Щеше да се отправи към брега веднага щом успееше да се задържи повече от минута на краката си.

Андрю се облегна на ръба на бюрото си.

— Намирате се в пристанището на Триполи. Би трябвало да се радвате, вместо да се свивате от страх. Не мога да ся представя как сте си мислили да стигнете до Триполи на онова старо, прогнило корито.

Грубият му тон я засегна.

— Почти успяхме — каза тя и ужасно й се прииска да има по-горд вид, изправена пред презрението му. — Ако бурята не беше строшила мачтата, сега щяхме да сме невредими.

— Сега защитничка на Рашид ли се явявате? — попита Андрю и си помисли, че момичето се занимава непрекъснато с неща, които са обречени на провал.

— Не съм толкова глупава. Той пръв скочи да се спасява. Мислех, че капитанът потъва с кораба си.

— Не и ако не могат да го предотвратят, въпреки че се смята за най-правилно да го напусне последен.

Колкото и да я вбесяваше, тя не можеше да си представи, че Андрю Макгрегър може да изостави екипажа си.

Преди той да продължи, една друга мисъл й дойде на ума.

— Вие ме спасихте, нали?

— Да. — Думите му прозвучаха така, като че ли призна някаква престъпление. — Познах ви по цвета на пелерината.

Чудесно. Тя помнеше изричното си изявление в Мароко да я остави да се удави.

„Знаете как да се отблагодарите на един мъж.“

Проблемът беше, че не знаеше… или поне, че не го бе направила. Това, че се бе хвърлила в прегръдките му, съвсем не означаваше, че го бе направила. Той също го знаеше. Проклет присмехулник!

— Моля, приемете моите благодарности — каза тя сковано.

Искаше да му покаже, че е искрена, че му благодари с цялото си сърце… но той имаше толкова подигравателен и студен вид, облегнал се на ръба на бюрото си. Стоеше със скръстени ръце и чакаше тя да направи нещо глупаво или поне да признае, че е прав да й се подиграва. Знаеше, че благодарностите й не прозвучаха искрено.

— Бихте могли да извървите разстоянието до брега — каза той и сви рамене. — Но не бях сигурен, че го осъзнавате.

Изведнъж Джейн се зарадва, че думите й не са прозвучали искрено. Разбира се, че дълбочината на водата й беше известна! Беше мислила само за Джош и за това как е загинал той и за ужасната ирония още един член от семейството му да бъде сполетян от същата участ. Но капитанът не би разбрал. И тя по-скоро би умряла, но нямаше да му позволи да й се подиграва отново.

Джейн се размърда в леглото, за да се настани по-удобно, но грубата материя на палтото му й напомни, че е гола.

— Кой ме съблече? — попита тя и още докато задаваше въпроса, разбра отговора.

— Моряците теглиха чоп за тази чест.

Истината бе, че Андрю им бе забранил да се приближават до нея. Не защото я искаше за себе си. Съвсем не. Просто не беше такъв мръсник, въпреки мнението й за него.

Джейн потъна в земята от унижение.

— Сигурен ли сте, че задачата не е била възложена на някой, който е загубил?

— Пошегувах се, мис Уърдингтън — каза той, озадачен от отговора й. Може и да не знаеше да се оправя с мъже, но все пак би трябвало да й бъде ясно какъв ефект можеше да има голото й тяло за моряци, които от дълго време не бяха слизали на сушата. — Тъй като не бяхте в състояние сама да се погрижите за себе си — добави той, — аз ви сложих в леглото.

Ако с това бе искал да я успокои, той напълно се провали, защото думите му накараха Джейн да се почувства още по-унизена. Силните, загрубели от работа ръце на капитан Макгрегър бяха свалили дрехите от тялото й — пелерината и роклята, фустата, ризата и чорапите и… бельото й, помисли си тя, обляна от изгарящата я червенина.

Нямаше смисъл да се убеждава, че го е направил на тъмно или че е отвърнал очи от голото й тяло. Мъж като него би огледал всяко ъгълче. Стомахът й се сви, а пулсът й се учести. Дали това, което бе видял, му беше харесало?

Всъщност, не я интересуваше.

Те се гледаха. Блясъкът в очите на капитана я наведе на мисълта, че е прочел мислите й. Но колкото по-дълго гледаше невероятните му сини очи, дълбоки като морска бездна, толкова по-малко се вълнуваше от това.

Погледът й се спусна към устните му. Те бяха леко разтворени и Джейн усети как душата й потрепва, като че ли една част, така дълго затворена в нея, започваше да се разтваря. Това чувство, колкото и крехко да беше, я развълнува и изплаши. В желанието си да запази спокойствие тя се опита да седне, но шинелът, който бе твърде тежък, я притискаше към леглото.

— Няма да се нахвърля върху вас, Джейн, ако за това се тревожите.

Тя си пое въздух. Много по-лесно й беше да разговаря с него, когато я наричаше девойко или мис Уърдингтън. Джейн бе съвсем обикновено име, независимо от превзетия начин, по който майка й го произнасяше. Но в неговата уста то звучеше по напълно различен начин.

Тя усети, че палтото я задушава, пропито с миризмата на неговото тяло. Почувства отчаяна необходимост да облече собствените си дрехи, но след като огледа каютата, разбра, че ги няма.

Андрю забеляза отчаянието й.

— Ако търсите вещите си, те са на сигурно място. — Той потърка носа си, който още го наболяваше след удара с чантата по време на спасителната акция. — Здравата се борихте, за да запазите багажа си. Какво носите в чантата? Може би диаманти от кралската корона?

Джейн с радост посрещна остротата му.

— Искате да кажете, че не сте я прегледали?

Въпросът й просто се изплъзна от устата й. Много добре си спомняше как бе заловила капитан Рашид да се опитва да разбие ключалката на пътната й чанта. И тъй като там бяха всичките й пари, бе решила да я държи до себе си.

Андрю не се потруди да отрича. Беше му дошло до гуша да слуша остротите и съмненията й.

— Веднага ще изпратя да ви донесат нещата. И дрехите, които се сушат на вятъра. — Той с две крачки се озова до леглото и издърпа одеялото. — И ще ви бъда много благодарен, ако ми върнете палтото. След като с такава загриженост се отнасяте към собствеността.

Гримасата на лицето му никак не разположи Джейн към отговор, но тя и не мислеше да се свива в момински ужас в леглото, както той сигурно очакваше.

— Обърнете се с гръб и ще ви го дам.

— Както и одеялото, койката, каютата. Освен палтото, друго не искам да си взема, но ми го дайте веднага.

Той протегна ръка.

Джейн седна разгневена в леглото.

— Копелдак — изсъска тя.

— Да — отвърна той. Само едно съвсем леко потрепване на веждите му показа чувствата му. — Въпреки това си искам палтото. Събличайте се, или ще го направя вместо вас!