Евелин Роджърс
Пустинен пламък (23)

Глава 23

Андрю тичаше нагоре по пътеката, а сърцето му биеше така, че щеше да изхвръкне. Той проклинаше завоите, криволиченията и хлъзгавината на пътеката, които много го бавеха. Джейн беше някъде напред — той беше разпознал черните й коси, които издайнически се бяха показали над фереджето, докато се катереше нагоре по скалата преди малко. После видя и призрачната бяла фигура зад нея.

Някой я следеше. Андрю започна да се проклина — ако момичето не знаеше, че е в опасност, той самият подозираше това и трябваше да я държи непрекъснато пред погледа си, независимо дали това й харесваше или не. Чиста случайност беше, че погледна към скалите и успя да я разпознае в здрача.

Може би онзи човек съвсем не следеше нея, а просто бе тръгнал да търси вода, но Андрю вярваше в това толкова, колкото в приказките за феи и джинове. Той беше изпуснал от погледа си черната й дреха и спря, за да се огледа. Вик ли беше това, което чу? Обзе го такъв страх, какъвто не бе изпитвал никога досега. Той ускори крачка и почти литна над пътеката, която криволичеше и завиваше рязко, докато най-после взе последния остър завой на върха — и изведнъж се сблъска с облечената в бяло фигура на мъж, който бързаше насреща му.

Човекът извика и се опита да се метне встрани, но Андрю успя да го сграбчи за дрехата и да го хвърли на земята. Арабинът светкавично се изправи и в ръцете му блесна нож. Замахна и острието раздра дрехата на Андрю точно над сърцето, после замахна втори път и Андрю отскочи назад към скалата зад себе си. Главата на нападателя бе почти изцяло покрита с качулката, ала шотландецът все пак успя да види два реда бели зъби на фона на кафяво лице. „Та той се усмихва, за бога“ — помисли си той и това съвсем го вбеси. Андрю изръмжа нещо и без да обръща внимание на вдигнатия нож, силно удари арабина по ръката, вторият удар попадна върху брадата му, откъдето се разчу приятно за ушите на капитана хрущене, и накрая нанесе зашеметяващ удар по дясното око.

Арабинът пристъпи назад и се олюля, после се свлече на земята без звук. Андрю захвърли ножа в бодливия шубрак, прекрачи тялото на нападателя и побягна напред, а в главата му светкавично се мярна мисълта, че щеше да е добре Джейн да види битката.

Спря върху издадена над бездната плоска скала, откъдето пътеката започваше да се спуска рязко надолу. Беше прекалено стръмна и опасна дори за смелата американка. Умът му работеше трескаво. Къде, по дяволите, беше тя? Не беше слязла, поне не по пътеката, по която дойде той. В такъв случай оставаше само стръмният склон под краката му, който се спускаше рязко надолу.

Тогава си спомни, че бе чул вик. Забравил за всякаква предпазливост, бързо започна да се спуска надолу, а очите му опипваха трескаво склона, измъчвани от сенките на падащия здрач — последните слънчеви лъчи обагриха в червено небосклона и избледняха, а изгряващата луна не беше събрала достатъчно сили, за да огрее земята със сребристата си светлина.

Въпреки трудностите търсенето не продължи дълго. Той я откри върху ръба на една скала на пет-шест метра под върха… Не беше паднала от много високо, помисли си той… не беше много високо, продължи да си повтаря, докато коленичеше до застиналата й фигурка. Трябва да е жива. Андрю не се бе молил от дете, но сега се помоли горещо в душата си всичко да е наред.

Поколеба се, преди да я премести, и затова най-напред потърси пулса й на гърлото. И по-рано му се бе случвало да се грижи за ранени на борда, значи и сега ще може да се погрижи също така безстрастно и спокойно, ала ръцете му трепереха, докато я опипваше за счупени кости. Нямаше такива. Тя изглеждаше толкова крехка под грубите си дрехи; имаше нужда някой да я наглежда непрекъснато, да я пази от собствената й смелост и уязвимост.

Той я взе на ръце като в люлка и махна от лицето й няколко власинки и нещо изцапано. Сърцето му бясно биеше и той усети в гърлото си огромна буца. Сети за онзи, който я беше наранил, и в него започна да се трупа гняв.

Андрю не можеше да се познае. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова ядосан и така облекчен едновременно. И всичко това заради изпадналата в безсъзнание жена, която държеше в ръцете си.

Тя се размърда.

— Джейн — повика я той нежно.

Тя изстена.

— Аз съм, Андрю — каза той и я погали по косата, после — по бузата. — Няма нищо страшно, ще се оправиш.

Клепачите й трепнаха и тя отвори очи.

— Боли… ме.

За първи път я чуваше да се оплаква от нещо в себе си — преди цялото й недоволство беше свързано с него.

Би дал платната на кораба си, ако болката бе в него, а не в момичето в ръцете му.

Джейн отвори очи и го погледна, като се мъчеше да фокусира замъгления му образ. Главата й пулсираше от жестоката болка, която се обаждаше от най-невероятни места по цялото й тяло. Колко успокояващо беше да се съвземе в прегръдката на силните му ръце!

— Какво се случи? — попита тя. Думите излизаха от нея бавно и насила. Спомняше си, че тръгна да се поразходи, спомни си как се катереше… катереше се, а след това стигна на най-високото, и после… всичко бе потънало в мрак. Опита се да му разкаже за разпокъсаните си видения, но той нежна й каза да не говори.

— Ти падна — излъга Андрю, тъй като не виждаше смисъл да я тревожи със своите подозрения за човека, който я беше нападнал.

Тя прие думите му, без да ги оспорва.

Като й повтаряше непрекъснато, че ще се оправи, той стана с момичето на ръце и започна да слиза внимателно по обсипаната с камъни лъкатушеща надолу пътека, която щеше да ги отведе при кервана.

Когато стигна до мястото на схватката с арабина, видя, че вече го нямаше там. Това не го изненада. Той мълчаливо се закле да го намери, дори ако трябваше да обърне всяко ъгълче от лагера наопаки.

Най-после стигнаха в подножието на зъберите; около тях се насъбра тълпа, докато носеше на ръце омотаното в дрехи тяло към палатката си. Хаджи беше застанал пред всички останали.

— Какво се е случило с мис Уърдингтън? — попита водачът, като стискаше конвулсивно пръстите на ръцете си.

— Падна — отсече късо Андрю.

— Нищо ми няма — каза Джейн и се опита да повдигне малко главата си, но усилието беше прекалено голямо за нея и болката стана толкова силна, че тя се отказа и помисли, че умира. Искаше да се извини, че им причинява неприятности, но думите просто не можеха да излязат от устата й.

— Не говори — каза Андрю.

Тя с радост се подчини на тази заповед.

Дойде и Боксьора, лицето му беше побеляло. За първи път, откакто го познаваше, го видя толкова мълчалив и уплашен.

— Не се разсейвай, момче — каза Андрю, чийто поглед не пропускаше нищо. — Много работа ни чака.

— Слушам, капитан Мак — каза момчето и преглътна с усилие. — Дали тя няма да…

— Я зарежи тия страхове, ще ни надживее всичките.

Пред палатката му се бяха събрали всички жени от лагера и Хаджи каза:

— Трябва да им имате доверие, капитан Макгрегър. — Той кимна към жените. — Те знаят какво трябва да се направи.

Андрю му вярваше, но след като вече бе настанил Джейн върху кечето в палатката си, обвита отвсякъде с дебели меки одеяла, той просто не можеше да се откъсне от нея.

Тогава една от жените каза нещо на Хаджи и той на свой ред отново се обърна към него:

— Нараняванията на мис Уърдингтън не са сериозни, тя просто трябва да си почине и ще се съвземе. Умоляваме капитана да направи същото. Хаджи има честта да му предложи скромната си палатка за тази цел.

— Благодаря, приятелю — каза Андрю, — може би ще се възползвам от предложението ти малко по-късно. — Той обходи с поглед лагера, трепкащите огньове, животните, които си почиваха, вдигнатите платки — всичко беше окъпано в лунната светлина. — Най-напред трябва да свърша една работа. — После остави водача и се обърна към момчето: — Боксьоре!

Морякът веднага се изпъна пред него.

— Слушам, капитане, на вашите заповеди.

Андрю се отдалечи от палатката, за да не ги чуват, и му разказа набързо за това, което беше видял и чул.

— Тоя негодник я е блъснал, така ли?

— Страхувам се, че е така. Тя не помни нищо и е най-добре сега да не я тревожим с тази работа. Сигурен съм, че когато се съвземе, ще си спомни всичко.

— Езика да ми отрежат, ако продумам, капитане.

Застанал малка встрани, Хаджи чу разговора им и се приближи към тях, а в широко отворените му очи се четеше тревога.

— Ако капитанът желае да претърсим палатките, Хаджи предлага своята скромна помощ.

— Добре — каза Андрю.

Нещо… някой се раздвижи отвъд слабите проблясъци на гаснещия огън. Андрю скочи мигновено и завлече на светло Мохамед. Очите на момчето бяха широко разтворени, лицето — загубило всякакъв цвят, а устните му бяха здраво стиснати; Мохамед изглеждаше уплашен до смърт, като че ли той беше виновен за трагичния инцидент.

— Какво ще кажеш за тази работа, момче?

Мохамед преглътна.

— Нищо не знам, кълна се в гроба на майка си. А мис Джейн е единствената приятелка на едно бездомно момче и аз се моля на Аллаха за нея.

Андрю не му вярваше. Той много добре знаеше, че момче като него живее по някакви свои закони и винаги на преден план са собствените му желания — това беше единственият начин да оцелее. Джейн се бе запознала с него в Триполи пред двореца на пашата, където я нападнаха първия път.

И ето, сега я нападнаха за втори път и той просто не знаеше какво да мисли.

— Чу ли какво се случи?

Мохамед кимна.

— Моля се да бъда правилно разбран — единствено огромната тревога ме накара да слушам думи, които не са предназначени за недостойния ми слух.

— Недостоен или не, ще чуеш следното — ще претърсим лагера, за да открием нападателя. Трябва да има една-две рани по лицето, за които няма да може да даде обяснение.

— Ще бъде чест за Мохамед да помогне.

Всички взеха по един запален фенер и тръгнаха в различни посоки; започнаха да преглеждат палатките една по една, включително и тези на търговеца Бакуш, които изрази тревогата си по повод на нещастния случай. Отидоха при мъжете, които бяха предпочели да спят под открито небе. Посрещнаха ги с оживени коментари и готовност за сътрудничество.

Не бяха успели да научат нищо още, когато Хаджи се доближи до Андрю, който бе тръгнал към палатката си.

— Знам нещо, което сигурно ще зарадва капитана.

— Карай — каза Андрю, като едва успяваше да прикрие нетърпението си.

— Един от бедуините дойде при Хаджи да му каже, че е видял някаква фигура да се прокрадва в тъмнината. Разпитах всички, но никой не познава човека, който е тръгнал оттука.

— Не се бойте, капитан Мак — каза Боксьора, — ще тръгнем подир този негодник и ще го върнем в лагера.

— Това е невъзможно — каза Хаджи. — Капитанът и неговият приятел с положителност ще загинат. Пустинята е отнела живота на много други, които са тръгвали по този начин, дори някои от номадите са изчезвали. Хаджи не би искал да се впусне в търсене под светлината на луната и без някаква определена посока.

— Не мога да го оставя да се изплъзне — сряза го Андрю.

— Съмнително е дали ще успее — каза водачът. — Тръгнал е пеша само с нещата, които може да носи. Този човек се страхува от капитана повече и от самата пустиня, а за нея най-голямото удоволствие е да убива такива глупци. Ето защо още в началото казах, че тази новина сигурно ще зарадва капитана.

На Андрю му се щеше да обори водача; той винаги бе предпочитал за всичко да се погрижи сам — всеки проблем си имаше своето решение, а единственото решение на този според Андрю беше да стисне в ръцете си шията на избягалия арабин.

— Ако все пак успее да се измъкне и се върне, за да си довърши пъкленото дело, няма да мога да го позная — раните му ще са зараснали.

— Да, но човекът, който ми каза за него, го описа много добре. Слаб, със зли очи и белег от нож върху бузата.

Също като онзи, който се бе опитал да я убие в Триполи.

— По дяволите — промърмори Андрю, страшно разгневен на самия себе си, че не бе го забелязал в кервана по-рано.

Той стрелна Мохамед с поглед — момчето изглеждаше така, сякаш в слабините му бе забит нож.

— Да имаш да ми кажеш нещо? Какво знаеш за този човек? Ти й пусна този бръмбар в главата с твоите врели-некипели и си мисля, че твоето присъствие тук е необяснимо.

Мохамед падна на колене.

— Капитан Мак, заклевам се в Пророка, че ще отсека ръката си, преди да е нанесла някакво зло на мис Джейн.

Андрю хем му вярваше, хем не, но разбра, че няма да изтръгне нищо повече от него.

— Отваряй си очите тогава, и гледай да я опазиш — каза той. — Ти също, Боксьоре, когато мене ме няма. Тя сигурно ще се върне в Дерна и ще забрави това идиотско издирване.

Той се обърна и се взря в тъмнината. Нейният вик и видът на неподвижното й тяло бяха по-страшни дори от залповете на пиратския кораб, които пречупиха главната мачта на кораба. Мачтите се купуват, но той никога вече няма да срещне момиче като нея.

Андрю се удари с юмрук по бедрото. Да го вземат мътните, трябваше да си отваря очите! Проблемът беше в това, че тя е прекалено смела и твърде непредпазлива. И защо беше тръгнала нагоре по хълма? От страх, че ще спи с него тази нощ?

Момичето просто не разбираше колко огромна е силата на собственото й желание.

Той се вслушваше как арабите се подготвяха за вечерната молитва, която един стар мюезин пееше изключително фалшиво. Докато звуците кънтяха над притихналата земя, Андрю си мислеше за избягалия престъпник и се надяваше слънцето да изсуши костите му до бяло за една седмица.

* * *

След още две нощи и един ден бързо възстановяващата се Джейн се оказа за него по-голям проблем, отколкото беше очаквал.

— Достатъчно задържах всички ви — каза Джейн и се надигна преди съмване, за да се приготви за пътуването през деня. Срещнаха се при конете, докато конярите приготвяха животните.

Андрю бе нахлузил дрехата си набързо, готов да потегли обратно към Дерна, но Джейн бе напълно подготвена да продължи пътуването.

— Хаджи беше достатъчно любезен да отложи пътуването — каза тя, — но аз му обещах да тръгнем днес. В края на краищата това си беше едно обикновено падане.

Нещо в изражението на лицето му я накара да замълчи.

— Това беше просто едно падане, нали? Или ме излъга? Понякога имам чувството, че съм забравила нещо.

Андрю поклати недоволно глава.

— Така е, и това, което си забравила, е да използваш мозъка, с който си се родила.

Тя си пое ядосано дъх, но не можеше да не се съгласи с него.

— Прав си. Сега обаче го използвам. Давам дума, че няма повече да върша глупости.

Тя се обърна да оправи седлото на Форчън. Беше много притеснена от това, че стана причина целият керван да спре. Разбира се, всички бяха любезни — като се почне от Бакуш и се стигне до момичето, с което бяха спали в една палатка; тя реши да им се отплати за добрите чувства, като не им причинява повече неприятности.

Реши да не ядосва дори Андрю.

Най-малко него.

Докато се възстановяваше, имаше много време да мисли за него. Може и да не си спомняше как точно бе паднала, но си спомняше грижата и нежността му, когато се съвзе в ръцете му. Тя тръгна по тези камънаци с мисълта да се измъкне от него по някакъв начин, да се държи настрана, да отхвърли предложението му за една любовна нощ в неговата палатка. Не можа да си спомни защо за нея беше толкова важно да му откаже тогава. За какво пестеше тялото си? Неговите милувки, начинът, по който я гледаше, самото му присъствие я изпълваха само за един следобед с повече вълнение и радост, отколкото се бе надявала да получи през целия си живот. И трябваше ли да се откаже такова нещо?

Да, тя започваше да използува ума, с който бе надарена по рождение, и въпреки това не можа да измисли дори една причина да не спи в прегръдките му. Включително вероятността да носи в себе си дете от Андрю. Тази вероятност беше съвсем реална, но не така шокираща, както би й се видяла преди три дни. Не би било чак толкова зле, ако вземе със себе си във Вирджиния и част от него.

И Милисънт никога повече няма да спомене Леандър.

В този момент обаче положението й вкъщи съвсем не беше толкова важно. Замалко щеше да умре, а точно сега страшно й се искаше да живее. Когато Андрю беше до нея, тя се чувстваше по-жива от всякога.

Но Джейн нямаше намерение да му казва нищо от това, което се въртеше в главата й; тя просто приготвяше коня за път, а дузина мъже, включително Боксьора, се суетяха наоколо и можеха да чуят всяка нейна дума. Джейн бе настроена достатъчно романтично и за нейните чувства бе нужен само един интимен декор. Тя не бе успяла да го открие до вечерта на този дълъг уморителен ден, през който бяха изминали десетки мили по песъчливата земя, която им подсказваше, че пясъчните дюни бяха вече много близо.

Реши да не обръща внимание на болката в мускулите си; после отиде при Андрю, Боксьора и Мохамед, които вечеряха задушено овнешко пред палатката на капитана.

Тя стоеше все още малко несигурно на краката си, но не сметна за необходима да им казва това.

— Ще се върна веднага.

Мохамед скочи и тръгна след нея, докато тя отиваше към палатките на жените, за да си вземе нещата. Момчето смяташе за свой дълг да не откъсва поглед от нея.

Тя се върна с навито на руло одеяло. Когато вече бяха пред палатката на Андрю, Джейн освободи момчето и му каза:

— Обещавам тази нощ да не бъда сама. Ти иди да си починеш, тръгваме утре рано сутринта.

Мохамед неохотно се отдалечи. Джейн видя, че и Боксьора си беше отишъл, и до огъня беше останал само Андрю.

Той я видя да отива към палатката му с личните си вещи в ръка и бавно се изправи; в движенията му прозираше грация на диво животно, която я накара да трепне.

Стояха един срещу друг до угасващия огън, облечени като хора от пустинята. Припламващите светлинки на огъня, палатките, далечният рев на камилите и дрехите им на бедуини придаваха някаква нереалност на целия декор. Точно този декор беше чакала тя през целия ден.

Джейн се усмихна. Андрю почувства как гневът му се стопява и се превръща в желание.

— Не съм в най-добрата си форма — каза Джейн. — Малко съм понатъртена тук-там…

— Джейн…

— Остави ме да довърша. Преди няколко дни ти обеща нещо. Помниш ли, да споделиш с мене дъха на своето задоволство. — Тя се поколеба, обзета от внезапен свян, но нищо вече не можеше да я спре. — Може да си сметнал, че съм забравила, но не съм. Не мислиш ли, че е време да изпълниш обещанието си?