Евелин Роджърс
Пустинен пламък (17)

Глава 17

Арабският й език бързо ставаше все по-добър и Джейн успя да си намери водач до къщата на шейх Замир Абдул Хамода. Тя подтичваше подире му през криволичещите улички, по-мръсни дори от тези в Триполи. Къщата, до която я заведоха, изглеждаше по-величествена дори от онази, в която разговаряха с Мохамед.

Сградата приличаше повече на дворец, отколкото на частен дом, с многобройните си кулички и етажи. Разположена на по-високо място в града и обградена със стена с керемиден покрив, тя бе добре изолирана от уличния шум. Зад портата през живописен двор се стигаше до масивна врата, където стоеше гавазин в шалвари и брокатен жакет; беше висок над шест фута, без да се смята високата копринена чалма, а ятаганът, закачен от едната му страна, изглеждаше особено зловещ.

Водачът бързо и тихо каза нещо на пазача, но тя не успя да долови думите, после взе от нея парите за услугата и си тръгна с поклон и може би леко разтревожен. Остана сама в двора, близо до голямо езеро със златни рибки, разположено сред цветовете на уханна бугенвилия.

Беше като картинка от детска книжка — ароматни цветя и тропически растения под сапфирено небе, девствено бели стени под пирамидално подредени керемидени покриви; също толкова приказен изглеждаше и застаналият до вратата джин с оцветеното си в охра лице, висок и изпънат, със скръстени на гърдите ръце, преградил достъпа до черната врата с богати резби.

Може би само джинът не беше съвсем джин заради препасания ятаган. А и мирисът не беше чак толкова вълшебен, защото се долавяше и някаква смрад от улицата.

Тя му се усмихна, потискайки пропълзелия в душата й страх. Той не отвърна на усмивката, а се поизвърна към вратата. Едно почукване, и за броени секунди отвътре се показа някакъв слуга. Двамата си казаха нещо, но тя отново не успя да долови нито дума.

Вратата се затвори и Джейн пак остана сама сред пищната растителност. Единствената й компания бяха рибките сред набраздените води на езерото и гигантът до вратата, чийто вид недвусмислено издаваше, че с един удар ще я среже на две, ако това е необходимо. Като че ли момичето можеше да представлява някаква заплаха за когото и да било. Дори и да изглеждаше като картинка от книжка с приказки, в пейзажа наоколо се долавяше усещането, че приказката, от която е взет, е изпълнена със страхотии.

Джейн се прокашля и се осмели да продума.

— Мога ли да говоря с шейх Хамода? — каза тя на арабски.

Гавазинът продължи да я гледа вторачено. Поне не посяга към ятагана, помисли си тя. Стигнала предела на смелостта си, Джейн млъкна и се замоли слугата да се появи отново.

Ала той не се показваше отникъде и тя нервно започна да крачи из двора, като от време на време хвърляше тревожен поглед към пазача. През портата влязоха двама мъже с чалми; те се смееха и бъбреха на арабски. От това, което успя да долови, й се стори, че говорят за времето.

Те я изгледаха с любопитство, американката спря и съвсем откровено впи поглед в тях. Мъжете погледнаха въпросително към пазача, но онзи пренебрежително поклати глава, за да покаже, че тя не представлява никакъв интерес; после почука на вратата, слугата се показа отново и двамата мъже влязоха в къщата.

Джейн пристъпи към пазача и се опита да протестира. Огромните кафяви пръсти стиснаха дръжката на ятагана. Тя се отдалечи, като хапеше долната си устна и се питаше какво прави в тази приказна земя с не по-малко приказни мотиви за действията си. Не трябваше да вярва на измислиците на Мохамед и да стои на онзи покрив под звездите, вслушана в песните на бедуините под нощното небе.

Всичко беше много странно и тя чак сега усети това. Би трябвало да се обърне и да си отиде.

Тогава се сети за Джош и реши, че не може да си тръгне.

След четвърт час двамата араби излязоха, този път, без да я погледнат. За да й минава по-бързо времето, тя преброи рева на шест различни камили, които минаха по улицата отвъд портата.

Когато не броеше камилите, си мислеше за Андрю. Никога вече няма да го види. Разбираше това с разума си, ала нещо в сърцето й подсказваше, че разумът й греши, и в мислите й се завъртя арабското понятие за късмет.

Най-после слугата дойде. Мрачни предчувствия заместиха нетърпението, докато той я превеждаше през друг двор, още по-пищен и великолепен от първия, изпълнен с многобройни ухания, заглушаващи тези от улицата. После минаха през многобройни пътечки и коридори. За да не изпусне слугата от погледа си, тя трябваше да подтичва след него с тежкия куфар в ръка.

Единственият признак на човешко присъствие бяха някакви сенки, които се мяркаха от време на време по коридорите, зад колоните или по извитите прозорци.

Слуги ли бяха това? Или членове на семейството? Или всичко бе плод на нейното въображение?

Спряха пред богато резбована затворена врата. Предположи, че се намират някъде в задната част на двореца.

Слугата почука, после й нареди да влезе.

Джейн пристъпи в огромна сводеста стая с мраморни стени и килими в прекрасни цветове, богато украсени мебели и позлатени възглавници; просторното, огряно от слънце великолепие на стаята можеше да се сравни само с покоите на самия паша. През отворените сводести прозорци, които стигаха почти до тавана, се виждаше прекрасна бадемова градина — такъв изумрудено зелен цвят не бе виждала, откакто напусна Вирджиния.

Дъхът й секна при вида на цялата тази красота.

В сянката на хладно, върху обсипан с възглавници диван бе седнала самотна фигура.

Човекът изглеждаше едър, тя не можа да различи добре чертите на лицето му. Независимо от това нещо й подсказа, че именно това е големецът, когото търсеше.

— Шейх Хамода — каза тя и учтиво наведе глава в поклон. Питаше се къде са слугите, охраната, танцуващите жени, които би трябвало да са непрекъснато в услуга на своя господар. Въпреки цялото си великолепие дворецът не беше по-жизнерадостен от гробница.

Той й махна с ръка да се приближи. Джейн остави куфара до вратата и стъпи на дебелия килим.

— Казвам се Джейн Уърдингтън — заговори тя на арабски.

— Моля, говорете на английски, мис Уърдингтън — каза той. Гласът му беше басов и чуждият акцент в думите му се забелязваше съвсем леко. — Знам коя сте.

— Знаете ли? — попита тя изненадана.

Той не отговори, предпочете да си седи там като Буда, с вторачен в нея поглед. Това май беше съвсем друго божество от съвсем различна религия, но Джейн беше прекалено неспокойна, за да е прецизна в сравненията си.

Когато се приближи, успя да разгледа по-добре мургавото волево лице, черните коси, прошарени тук-там от сиви кичури, големия нос, гъстите вежди и ястребовия поглед на тъмните му очи. Джейн потрепери под този пронизващ поглед.

— Така е, много добре съм запознат с пристигането ви в моята страна — каза шейхът и гласът му беше гладък като коприната на блестящата му алена джелаба.

— Да, но откъде?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Имам много източници на информация — понякога не много достоверна; хората се надяват на моята благодарност и най-вече — на нейния материален израз. Една американка, която пътува сама из тия земи, не може да остане незабелязана. С надежда очаквах да се насладя на удоволствието от вашата компания.

Изненадата й прерасна в изумление.

— Нима?

Тя си помисли, че в отговорите й няма кой знае какво красноречие, и се почувства като селянка, току-що дошла от провинцията. Често се чувстваше по този начин в присъствието на чичо си Рандолф и внезапно тя осъзна шокиращата прилика между шейха и чичото.

— Моля — каза той и посочи една табуретка с пискюли до дивана. — Седнете и ми кажете с какво мога да ви бъда полезен.

Чичо й Рандолф също можеше да бъде толкова любезен, преди да обере до голо някой клиент.

По някакви причини, които все още не можеше да разгадае, много бе вероятно и шейхът да се държи по същия начин с нея, а именно — като че ли тя притежаваше нещо стойностно за него. Осъзнаването на този факт би трябвало да я накара да застане нащрек, вместо това обаче тя усети прилив на енергия.

Когато чичо Рандолф поиска да я омъжи за своя племенник, Джейн бе проявила твърдост и се отдръпна от него. Би могла да постъпи по същия начин и сега. Момичето имаше чувството, че Хамода гледа на нейното посещение като на игра, в която те двамата са противници. Проблемът беше само в това, че единствено той знаеше правилата.

Джейн седна на табуретката, която бе сложена така, че яркото следобедно слънце да свети право в очите й и да я заслепява. Беше като декор, достоен за Великата инквизиция и тя леко премести табуретката, за да не мига срещу ярката светлина; после разхлаби връзките на пелерината върху шията си.

Хамода й кимна почти недоловимо и трябваше да признае в себе си, че току-що бе отбелязала точка в своя полза.

— Шейх Хамода, вие ме изненадвате както със своята осведоменост, така и с това, че владеете моя език.

— Както може да се види от речта ми — каза той със заучена усмивка върху пълните си устни и с все същия пронизващ поглед, — опитвам се да съчетая изтока със запада.

— Вие сте… мъдър човек.

За малко да се задави от усилието, което й струваха тия думи, ала беше чувала как майка й прибягва до ласкателства, когато иска нещо от мъжа си — нова шапка, пътуване из Европа или нещо друго. Джейн искаше нещо много по-голямо — искаше Джош.

Ако е необходимо да излъже един-два пъти, за да му влезе под кожата, тя бе готова да преглътне някой и друг тъп комплимент и да изтърси всяка измислица, която й дойде наум. Това не беше игра. Беше война.

— Моля, продължете — каза шейхът.

Джейн сложи ръце в скута си и изстреля първия залп.

— Казаха ми, че във вашата страна ви смятат за велик човек.

— Ако богатството е белег на величие, може би това е вярно.

— Имате прекрасен дом.

— Благодаря ви. Той наистина е много по-голям от именията ми в Триполи и Бенгази. Тук си позволявам всякакви удоволствия и прекарвам по-голямата част от времето си.

Джейн се досети, че той се опитва да й направи впечатление със своята многословност — или може би да приспи бдителността й, както се беше опитал да го направи със слънцето, заслепяващо очите.

— Изглежда прекалено огромен за сам човек.

— Притежавам три живи съпруги и двадесет и две деца. Добре е да имам много покриви, под които да ги приютя — широки покриви, за да не се пресичат често нашите пътища.

Джейн си помисли, че сигурно е прекосил доста чужди пътеки, щом е успял да зачене толкова деца, но си премълча и само се усмихна.

— Как мога да ви помогна? — Този път предложението граничеше с нетърпение.

— Търся брат си — побърза да каже тя, за да изпревари нетърпението му. — Джошуа Уърдингтън.

— Не съм чувал такова име — каза Хамода, без да се замисля.

— Поне така се казваше преди много години, когато беше записан като член на екипажа на „Филаделфия“. Беше още момче.

Очите на арабина леко се разшириха.

— Чувал съм за този кораб. Той нападна свещения пристан в Триполи.

Джейн не обърна внимание на политическия контекст в думите, а продължи да разказва онова, което знаеше за изчезването на Джош скоро след заминаването му, както и за своите усилия да разбере къде би могъл да бъде сега.

— Когато говорих с Юсуф Караманли, той ми каза, че не знае нищо за него.

Хамода не издаде с нищо изненадата си, че е говорила с пашата, ако изобщо беше изненадан; пак някой от неговите съгледвачи, помисли си тя.

— Не знаете ли случайно дали сред служителите ви няма човек със зле зараснал белег върху бузата? Един такъв дребен и мургав, с малки тесни очи.

Чак не й се вярваше, че е задала този въпрос — толкова импулсивно го направи, дори не можа да разбере защо попита именно за този човек.

Хамода я изгледа студено.

— Моите служители са многобройни. Защо питате?

Познава го! Джейн веднага го разбра и усети внезапен студ въпреки топлината на обляната в слънце стая. Беше съвсем сама с този богат и властен търговец. Изолирана, изцяло в негова власт. А и той знаеше всичко за нея, или поне така й се стори — сигурно знаеше и какъв цвят чорапи носи.

Спомни си за Боксьора, Оукъм и даже за Атлас. И за Андрю. Не бяха далеч. Тази мисъл й вля сили.

— Няма никакво значение — каза тя и махна с ръка. Но вътрешно усещаше, че това беше важно. — Това, което искам да разбера, е дали сте чували за някого, който може да бъде Джош. Или пък за човек, който да го познава и да каже къде е брат ми сега.

— Изглежда, не разбирате, мис Уърдингтън. Без съмнение, аз съм богат човек, но дали това е достатъчно, за да ми задавате подобен въпрос? За последен път са видели брат ви в Триполи, а вие сте пропътували целия този път до Дерна. Просто не знам какво да мисля.

Тя си помисли, че най-после и той казва нещо, което не е явна лъжа.

Трябваше да решава бързо. Можеше да направи само едно — да постъпи като Хамода и да разчита на истината, колкото и невероятна да беше тя. Тя му разказа легендата за младия бял роб, който израснал и се превърнал в мъж в условията на жесток труд в някакво пустинно селище, наречено Зиза. Можеше да се закълне, че споменаването на градчето в Сахара го стресна.

— И откъде знаете тази легенда? — В гласа му прозвуча неприкрито презрение. „Глупава американка“, като че ли искаше да каже той.

— По улиците на Триполи.

— Трудно ми е да повярвам, че сте я приели сериозно. — Още по-силно презрение. От него даже очите му потъмняха.

Без да знае защо, тя не искаше да му споменава за Мохамед. В шейха имаше нещо зловещо — поне не можа да се сети за по-подходяща дума. Джейн не знаеше как би могъл да навреди на момчето, но някак си инстинктивно усещаше, че е много важно да запази името му в тайна.

— Виждам, че само ви губя времето — каза тя.

— Ни най-малко — каза той и устните му се изкривиха в едва доловима усмивка на учтивост. — Но историята, която ми разказахте, много ме изненада. Не разбирам защо изобщо ме занимавате с това.

„Пак лъжеш.“

Тя нямаше представа защо стигна до такова заключение, но инстинктивно усещаше, че е права. Вярно беше също и това, че шейхът беше прекалено лукав, за да може да проникне зад лъжите му и да разбере тяхната причина.

Изпитваше някакво странно удоволствие от това, което ставаше — щом един от най-богатите и могъщи хора в Триполи си даваше труд да я приеме в дома си и освен това предлагаше измислици в отговор на безхитростните й въпроси, тя сигурно е на прав път. Не беше възможно никакво друго обяснение.

Поне нямаше да търси друго.

Джейн се изправи.

— Започвам да злоупотребявам с вашето гостоприемство, шейх Хамода.

Той остана седнал.

— Напротив, благодарение на вашата компания прекарах приятно този следобед, който иначе се очертаваше твърде скучен.

Джейн огледа още веднъж пищната просторна стая с многобройни скъпи килими, всеки от които сигурно струваше колкото един първокласен расов жребец от вирджинската й ферма.

Съзерцаваше изящната резба на мебелите и многобройните възглавници със златни нишки, втъкани в пискюлите, и й се видя чудно, че на Хамода можеше да му бъде скучно сред красотата, затворена в мраморните стени.

Май че господинът имаше нужда от няколко деца, които да изпълнят пространството с бърборене и смях, плюс трите живи съпруги (тя неволно се запита колко ли други са измрели в служба на своя съпруг и господар), които да му предложат една-две караници за разнообразие.

Вратата се отвори и до нея се появи слугата — точно както слугите в дома на пашата, които се явяваха на секундата, без да ги викат. Джейн се зачуди как ли успяват да го правят.

Джейн излезе от величествения, но безрадостен дворец, без да получи определен отговор, но вече знаеше нещо много важно, нещо, което успя да прозре в заобикалките на Хамода и което й говореше по-ясно от всякакви думи.

Инстинктът й я беше повел по вярна следа. Легендата на Мохамед не беше отначало докрай измислица — възможно е Джош да е жив и да е в Зиза, да работи като роб при ужасни условия и по някакви причини да не може да се обади на онези, които продължаваха да го обичат.

Единственият начин да разбере това със сигурност бе да пътува през Сахара. Да види къде е Зиза. Да види къде е Джош.

Абсурдността на тези разсъждения се засилваше и от липсата на избор. Беше прекосила половината свят и сега не можеше да спре само защото се налагаше да премине през една от най-ужасните земи на света.

Имаше само един човек, когото би могла да помоли за помощ.

„Ако имаш нужда от мене.“

Беше й казал тези думи днес. И тя наистина имаше страшна нужда от него. Андрю познаваше пустинята, нали сам го потвърди. Ако не можеше лично да я заведе дотам (твърде невероятна мисъл впрочем — самият той да я заведе), можеше да й помогне, като намери друг, който да я придружи.

Дълбоко в себе си усети топлина — отново щеше да го види. Трябваше да забрави глупавите си копнежи! Няма да иска нищо друго, само съвет, нали сам бе предложил помощта си? Това ще бъде напълно достатъчно. А че мисълта за него я кара да се чувства щастлива, е само проява на старомоминска слабост.

С бодра стъпка тя се отправи към пристанището. На устните й напираше песничка — онази, на която я научиха моряците от „Тросакс“. Тя предполагаше, че думите са не просто закачливи, а изпълнени с много по-лекомислено съдържание, но това не я интересуваше; харесваха й мелодията и ритъмът. И двете хармонираха с настроението й в момента.

На две пресечки от дома на Хамода тя усети, почти подсъзнателно, някакво зловещо бодване в тила си. Песента замря в гърлото й, Джейн забави крачка, после се разбърза с все сила. Следяха я! Беше съвсем в стила на богатия арабин и затова никак не се учуди.

Джейн нямаше голям опит в подобни ситуации, по правило мъжете не тръгваха като кученца подире й; страх я беше да се обърне и да провери. Улицата беше претъпкана с пешеходци, които хвърляха любопитни погледи към вдигнатата й качулка. Наближаваше следващата пресечка, откъдето точно пред нея изскочи магарешка каручка.

Джейн се стрелна покрай каручката, като я използва за преграда, и сви внезапно в уличката надясно; изкачи десетина стъпала, после се притисна във входа на едно кафене за голямо неудоволствие на двама араби, които седяха на пейката отпред и почнаха да й ломотят сърдито.

Шумът от отекващите стъпки изчезна. Джейн си пое дълбоко дъх и се изправи внезапно на пътя на своя преследвач.

— Боксьор!

— Олеле божке! — възкликна едновременно с нея младежът, който едва успя да спре, преди да се блъсне в Джейн.

И двамата бяха затаили дъх.

— Какво правиш тук? — успя да каже Джейн най-после.

Боксьора се усмихна изпод мушамената моряшка шапка, чиито ленти бяха паднали над лявото му ухо, а дългите му руси коси бяха завързани отзад на врата. Изглеждаше празнично пременен в карираната си риза и дочени панталони, които се разширяваха надолу като камбана. Моряк от главата до петите, и въпреки това — все още момче.

Въпреки току-що преживяната силна уплаха сърцето на Джейн се сви, като видя Боксьора — момче, тръгнало по моретата… също както едно друго момче преди много години.

Усмивката му изчезна и той каза сериозно:

— Успокойте се, мис Уърдингтън, аз съм.

Тя действително се успокои.

— Какво правиш тук?

— Вървя подире ви, разбира се. Това правя през цялото време, откакто слязохте на пристанището. — Той се изпъчи: — Май да ходя подире ви ще ми стане постоянна работа и тя е къде-къде по-добра от жуленето на палубата и всичките там други глупости.

— По заповед на Макгрегър ли? — каза Джейн, като в душата й се бореха негодуванието от намесата на капитана и благодарност за загрижеността му.

— Не, той беше в Триполи. Този път ме изпрати Оукъм, щото капитанът беше много зает с повредите по кораба.

Необяснимо защо се почувства разочарована, но не допусна това да развали настроението й. Имаше прекалено много неща, за които да мисли, и не искаше да се настройва срещу Андрю сега, когато отиваше при него за помощ.

Практичната страна в нея взе връх и тя се залови за работа.

— Трябва да си намеря стая за някой друг ден — каза Джейн. — Мислиш ли, че е възможно да поразшириш малко обема на отговорностите си и да ми помогнеш?

Боксьора свали шапка с елегантен жест, чукна пети една в друга и се поклони.

— На вашите заповеди. — После се отпусна. — Веднъж взехме на борда един германец, та той ме научи на това. Казваше, че когато момичетата видят такова нещо, сърцата им започват да трептят като корабни платна.

— Смятай, че си разтреперил вече моето, Боксьоре — каза Джейн и го хвана под ръка. — Хайде да потърсим стая.

Той тръгна до нея.

— Чудя се накъде ли ще ходите по-нататък. Хубаво ще е да идете в Италия, казвам ви. Пък съм и чувал, че техните синьорини могат да оценят един светски мъж по-добре от всеки друг на света.

 

 

Хамода продължи да седи подпрян на копринените възглавници, сред великолепието на тихата стая, докато слънцето бавно клонеше към залез. Размишляваше върху разговора си със следобедната посетителка; не е красавица, реши той. Предпочиташе неговите жени да бъдат по-пълни и да не говорят така прямо като американката.

Проклинаше в себе си неуспеха на опитите си да я сплаши — накара я да го чака дълго и да крачи нервно из двора, прие я в празната и внушаваща респект стая, опита се да я заслепи на огряната от слънце табуретка. Мис Уърдингтън не се плашеше лесно и това я правеше опасна.

Беше се усамотил в дома си и с удоволствие си пийваше от виното; това, разбира се, беше в противоречие с исляма, но когато беше сам, Хамода не се съобразяваше много-много нито с божиите, нито с човешките закони.

През отворените прозорци се чу протяжният вик на мюезина, който призоваваше правоверните към молитва. Той остави чашата с неохота, разви килимчето до дивана, сви пълното си тяло и коленичи с лице към Мека. Алената му дреха се разпиля като пламък около него.

Понякога си позволяваше да предизвика съдбата с някоя и друга глътка алкохол, но се придържаше стриктно към молитвения ритуал пет пъти на ден. Този път обаче му беше трудно да се концентрира заради образа на решителната американка, който непрекъснато се въртеше в главата му. Съвсем сигурно беше, че тя ще му създаде главоболия. Но не и такива, с които да не може да се справи.

В края на краищата той беше Замир Абдул Хамода. Много по-могъщи от нея мъже трепереха от това име.

А шейхът можеше да загуби много, ако тя постигне целта си.

Когато килимчето беше най-после прибрано, а той — седнал отново до виното, слугата съобщи за друг посетител. След дълги месеци по море се беше върнал най-довереният му съдружник в търговията — както се надяваше шейхът, — и този път всичко бе приключило успешно.

Хамода го гледаше как влиза в стаята.

— Добре дошъл — каза той и посочи с чашата към една малка масичка, върху която имаше кристална гарафа с вино и няколко чаши. — Пийни с мене чаша вино и ми разкажи за пътуването. После пък аз ще ти кажа нещо. Днес се запознах с една много интересна жена и мисля, че и ти я познаваш.

Андрю Макгрегър отпи от виното. Кларет, забеляза той, докато сядаше на дивана до Хамода. Напитка, съвсем подходяща за случая.

— И аз си мислех, че ще искаш да говорим за момичето — каза Андрю, а очите му не се откъсваха от виното. — Точно затова дойдох толкова скоро.