Евелин Роджърс
Пустинен пламък (15)

Глава 15

Андрю отдръпна пръста си от устните й, после облиза влагата от него.

— Имаш сладък вкус.

Сърцето й биеше диво и устата й беше изтръпнала от допира му. Интимността от това толкова обикновено докосване беше зашеметяваща. Тя отстъпи смутена.

— Може би — каза тя с треперещ глас и сведен надолу поглед — трябва да си отида в стаята.

— Не.

Беше изречено толкова простичко, сякаш друг отговор не беше възможен.

Тя вдигна поглед и потрепери при вида му — призрачно осветен от луната, той приличаше на привидение с тъмната си коса и очи, с наболата брада по бузите и изваяните като с длето линии на шията и раменете, с изпъкналите мускули на голата гръд. Джейн не знаеше как да се защити от влиянието му върху себе си — всъщност защитата беше последното нещо на света, за което би се сетила точно в този момент.

Цялото й тяло тръпнеше и се разгорещяваше, напрежението растеше и всичко в нея жадуваше да се превие под неговата сила. Беше също като в Танжер, когато за първи път усети желанието в себе си, само че този път то бе хиляди пъти по-силно, по-сладко и неотразимо. С нея ставаше нещо странно, нещо в нея кипеше, движеше се, изпитваше непреодолим копнеж. Чувстваше се дребна и незначителна, и въпреки това — изпълнена с пулсираща жизненост.

И на всичко отгоре — много глупава, тъй като от нея се очакваше да бъде нещо, което не беше, и да направи нещо, но не знаеше какво.

Гневът и гордостта, които я накараха да отиде при него, изчезнаха в миг; тя беше сама на борда на кораб, който плаваше сред непознати земи, и се почувства странно в прегръдката на мъж, чието същество, макар и за малко, бе изцяло обсебено от нея. Джейн го усети във въздуха помежду им и присъствието му я караше да забрави самотата си в момента, и може би — завинаги.

Тя знаеше, че това са само нейни фантазии, но понякога на човек му се иска да избяга от действителността. Някак си нереална беше и тази приказна нощ, в която Джейн съвсем не изглеждаше невзрачна. Тя отметна разрошените си коси от раменете. Сигурно всичко това стана заради вълшебството на лунната нощ.

Андрю следеше трескавия й поглед и се питаше за каква ли мисли тя сега — как да се държи, каква линия на поведение да избере… какво да му позволи…

Каква глупачка! Сега решенията взимаше той — заедно с произтичащите от тях последствия.

С ръце на опитен любовник той я хвана и я притисна до себе си. Не беше по-материална от лунен лъч; на фона на тънката бяла нощница ръцете му изглеждаха тъмни, огромни и груби.

Седнал на ръба на масата, той разтвори крака и я притисна още по-силно, докато изящният й ханш не прилепна плътно към вътрешната страна на бедрата му. Още по-плътно… докато върховете на гърдите й не докоснаха гръдта му, като че ли и тя беше гола като него. От месеците на въздържание желанието отекна в него като гръмотевичен удар, който го прониза от глава до пети. Щеше да се пръсне в панталоните си. Притискайки я до себе си, той я накара да усети как се втвърдява. Жена с опит би разбрала какво става с него.

Джейн усети, че тялото му се приготвя за нея, както й бяха разказвали, и в миг я заля вълна от силен страх. Състоянието му превръщаше всичките й видения в действителност. Нямаше нищо нереално в твърдото като камък доказателство, притиснато към ханша й, нямаше и следа от фантазия — то беше много твърдо и осезаемо.

Защо беше тук? Защо не се бореше, защо не избяга? Въпросите се мярнаха в ума й и потънаха някъде, останали без отговор.

Той притисна устни към нейните и тя потрепери.

— Джейн — прошепна той. — Искам да чуя името си от твоята уста.

Не биваше да допуска това… не бива. Как ще му позволи да прави с нея каквото му хрумне, когато той не знае нищичко за нея? Без да знае защо, този незначителен факт изведнъж стана много важен за нея и тя разбра, че това, което прави, не е редно.

Андрю погали трапчинката на шията и плъзна ръка надолу към разтуптяното й сърце. Тя забрави всичките си съмнения за това кое е редно и кое — не.

— Андрю — прошепна тя. Това й прозвуча като капитулация. Едва забележимата изкривена усмивка върху устните му означаваше, че и той го приема така.

Тя би могла да бъде всякоя, каза си Джейн, като се мъчеше да открие някакви основания в това, което ставаше, макар че коленете й се огъваха и всеки момент можеше да падне. Той я знаеше по лице, знаеше нейното име, но нищо повече. Разбираше ли какви сили я движеха…

Ръцете му се сплетоха в косите й, а устата му смазваше нейната — така той пускаше на воля въжделения, които цял живот бе потискала дълбоко, и освобождаваше една-единствена движеща сила в нея. Андрю Макгрегър. Желанието я прониза и се отприщи в нея като вода от разкъсан язовирен бент.

Джейн докосна голата му гръд; топлината му преля в пръстите й и оттам по незнайни досега пътища из цялото й тяло премина силен трепет… Гърдите й набъбнаха и зърната им се втвърдиха, усети как коремът й се стяга, а вдлъбнатината между краката й се сгорещи. Дори пръстите на краката й се свиха върху килима, докато притискаше ханша си в слабините му.

В един миг тя се засрами от този внезапен изблик на разпуснатост, но той бързо се стопи в агресията на жадната му целувка. Тайнствената празнота, която толкова дълго я бе съпътствала, пулсираше диво в нея. Той прокарваше пръсти през разбърканата й коса и галеше овлажнялата й шия. Обгърна я с ръце и тя се притисна силно в горещата му твърда сила; инстинктивно отвори уста, за да приеме езика му.

От силата на удоволствието и от нейната сладост Андрю изстена. Колко стройна, жилава и крехка беше тя в ръцете му — и Андрю почувства грубостта на дивак в себе си. Никога досега не бе усещал толкова дива, изгаряща страст. Искаше му се да разкъса дрехите й на парчета и тук, до масата, да разтвори краката й и да навлезе дълбоко и яростно в медената съблазън на нейното топло, изтръпнало от желание тяло.

Едва успяваше да се овладее, съсредоточен в танца на езика си в устата й; целуваше устните й — най-напред нежно, а после — изгарящо, и продължи да я целува надолу по изящната шия, докато усети пулса на гърлото.

Дланите й бяха впити в ръцете му, ноктите й драскаха здравата му опъната кожа и той усети, че тя също изпитва диво желание. Невинна… Трябваше да направи и двамата щастливи, като остане с нея в Танжер.

Той бързо я взе на ръце и я отнесе в леглото.

— О! — извика тя приглушено, с глава върху рамото му, но не оказа съпротива.

Парещите му устни обсипваха с целувки шията й, докато я слагаше върху прохладните чаршафи.

— Хубаво е, малката ми — прошепна той срещу разтуптяното й сърце. — Ще го направя хубаво и за теб.

Той се притисна плътно до нея в тясното легло, ръцете му я галеха жадно през нощницата и откриваха през нея удоволствието, което плътта й можеше да предложи; отчаяно се мъчеше да укроти експлозията, която назряваше отвътре. За малко щеше да изгуби битката, когато тя се изви и притисна силно към него.

Той нетърпеливо дръпна ръба на нощницата и я издърпа над невероятно красивите, дълги и изящни крака; ръката му започна да я милва откъм външната част на едното бедро и мъчително бавно приближаваше обетованото съкровище, скрито в най-съкровеното й място. Той предвкусваше трепета, топлината, влажната й настървеност, с които го очакваше тя, и цялото му тяло така закрещя за нея, че щеше да се пръсне.

Въпреки това ръката му продължи нагоре по изящната извивка на ханша и захлупи като чаша едната й гърда — висока и твърда, тя прилепна плътно в дланта му; зърното й беше кораво и жадно. Усети как тръпне под ръката му и кръвта му кипна.

Нищо, дори целувката на Андрю не беше подготвила Джейн за главоломното пропадане в такава изпепеляваща страст, каквато предизвика ръката му. Тялото й хармонично откликваше на ритъма в докосванията и тя загуби всички задръжки, сляпа за всичко, освен онова, което правеше той с нея. И да искаше, не би могла да нареди на тялото си какво да прави — древни инстинкти изместиха волята, която никога не й бе изневерявала.

Той я примамваше към слънцето в това осветено от луната легло и тя усещаше приближаването на експлозия от светлина.

Още… Тя искаше още… Краката й се отвориха. Той преметна единия си крак върху нея. Джейн почувства как грубата тъкан на панталоните се докосва до чувствителната й кожа и се трие в нежната плът от вътрешната страна на бедрата й. Усещаше болезнена липса на нещо, но не знаеше какво беше то… Просто нещо повече от това, което й правеше той, все по-бързо и по-силно, и все така, без да спира дори за миг.

В гърлото й заседна вик. Усети как се промени движението на кораба под нея — внезапна промяна в издигането и спадането, която беше причинена от нещо друго, не просто от вълнението на морето. Андрю можеше да раздвижи дори океана. Внезапно, иззад притворените си клепачи, на фона от черно кадифе, тя наистина видя блясък.

Великолепната, вълшебна ръка на Андрю застина. Тя почувства как той се напряга и отвори очи, без да знае какво да очаква и какво да прави, едва овладяла импулса си да хване ръката му и да я накара да продължи с милувките.

— Андрю — шепотът й звучеше умолително. Какво бе направила? Толкова ли беше неспособна…

Корабът се издигна отново и тя видя през прозореца блясъка от изстрел. Може би фойерверки — каква глупака мисъл, но това беше първото, за което се сети. Вероятно са ги изстреляли двамата китайци, приветствайки великолепието на нощта.

В каютата отекна силен гръм.

Той застина, после рязко се отдръпна.

— Дявол да го вземе, какво става?

Откъсна се от нея, нахлузи ботушите и излезе, без да я погледне и без да каже дума.

Стаята се завъртя пред очите й и тя стисна койката отстрани. След малко световъртежът премина. Джейн седна в леглото. Нощницата беше усукана над кръста и се виждаше всичко останало — прострените, широко разтворени крака и островчето от тъмни косми между тях, което като че ли още пазеше следи от допира на ръката му.

Чувството на изоставеност и срам я прободе като с нож.

Следващият тътен прогони всичките й лични терзания. Ставаше нещо страшно. Тя изпълзя от леглото, оправи нощницата си и тръгна, както си беше боса, към горната палуба.

Още не беше излязла, когато дребна кафява фигурка се стрелна със скимтене в каютата и се мушна в покрития с одеяло сандък до леглото. Атлас беше силно уплашен от експлозиите. Стана й мъчно за животинчето, но се пребори със страха си и забърза през коридора нагоре към палубата.

— Огън! — изкрещя дълбок отчаян глас, когато тя се показа и видя сцена, достойна да бъде наречена кошмар.

На бялата лунна светлина се виждаше, че зад оръдието е застанал някой и стреля, други изнасяха черни торбички с барут, също и пушките, купени на пристанището и които не беше виждала досега, а платната над главите им плющяха от предутринния вятър. Андрю — полугол, с диво развети коси — крачеше из суматохата, късо и рязко издаваше заповеди, махаше с ръце и присъствието му се чувстваше навсякъде.

Без да се откъсва от люка, тя зърна Оукъм, Боксьора и китайците, после погледна към морето. Между черната вода и небето, на не повече от стотина ярда се виждаше призрачната сянка на малък кораб с квадратни платна; сребристата лунна светлина се отразяваше в платната, а оръдията му бяха насочени към „Тросакс“.

— Пиратски кораб! — прошепна тя и сърцето й се качи в гърлото. Един от онези, които всяваха ужас у моряците и ги тормозеха от сто години насам. Повечето бяха изчезнали, прогонени от правителството на берберските държави — от същите тези хора, които са били някога техни покровители. Хората щяха да ги помнят, докато ни изчезне и последният пиратски кораб.

Заповедите на Андрю отекваха в нощта.

— На прицел! — чу тя, и после: — Зареди! — Командите станаха неразбираеми поради ужаса, който я обзе, докато гледаше какво става, после чу, този път ясно: — Запали фитила! — Джейн трепереше, но скоро треската на напрежението прогони нощната прохлада.

Над нея по мачтите се катереха моряци с мускети и пушки с широка цев, на поясите им бяха привързани торбички с патрони. В хаоса се забелязваше някаква зловеща рутина и за миг тя изпита гордост от това, че Андрю беше обучил хората си толкова добре.

Изведнъж той застана пред нея.

— Слизай долу! — викна й той с изкривено от гняв лице и тя се запрепъва надолу, без дори и през ум да й мине мисълта за неподчинение. Сви се в коридора пред каютата и усети тътена в мига, преди оръдията да изстрелят поредния си залп към вражеския кораб. Бордът под босите й крака отекна от резонанса.

Чудно, тя не се страхуваше за себе си, мисълта й беше заета единствено с Андрю и другите, които се мъчеха да спасят кораба. Усети силна възбуда в кръвта си и чак сега разбра защо Джош предпочете изпълнения с приключения морски живот.

Нощта потрепери от ответния залп на пиратския кораб и Джейн усети как „Тросакс“ се накланя. Всичките й мисли в миг отлетяха и единственото обяснение, за което можа да се сети, беше, че корабът е улучен.

— Андрю — прошепна тя и застина, загубила внезапно представа за времето и мястото. Във въображението си тя го видя да лежи неподвижен на палубата, тържествуващата му жизненост — застинала завинаги, и животът да изтича от него заедно с кръвта, събрана под полегатите му рамене. Картината беше толкова ясна, като че ли действително го виждаше; ужас скова сърцето й.

Не можа да забрани на краката си да се втурнат обратно към стълбата, внезапно се закова до вратата. Той беше застанал на два метра от нея — горд, изправен, цял-целеничък. Мускулите на гърба му играеха от енергичните движения на ръцете му, докато даваше на хората си команди, които тя не можеше да долови ясно заради суматохата на палубата. Пъхна юмрук в устата си, за да не изкрещи от облекчение.

Беше глупаво да изпада в паника, каза си тя, докато кръвта продължаваше да бие шумно във вените й. Андрю Макгрегър можеше да се погрижи за себе си и изобщо не би оценил женските й тревоги.

О, колко хубаво беше да знае, че той е жив и здрав! Погледът й се плъзна покрай него към неясните сенки на въжета, платна и суетящи се мъжки фигури. Към нощното небе се издигаха викове и пушек, но Джейн не чу заповед за зареждане на оръдията. Очите й потърсиха вражеския кораб. Водата блестеше спокойно в далечината и на нетренираното й око се стори, че пиратския кораб се смалява все повече и повече в сиянието ни луната… че е спрял нападението и се отдалечава от тях.

Мълчанието на оръдията потвърди мисълта й. Радостта й се стопи, когато погледна по-внимателно пред себе си и видя пораженията, нанесени от вражеските снаряди. Гордо изправената някога главна мачта на „Тросакс“ вече не се извисяваше в небето — снарядът я беше ударил и пречупил. Също като…

Тя затвори очи и си представи също така живо една друга нощ в морето. Гемията на Азис Рашид беше повредена по същия начин от бурята близо до алжирския бряг. Почти бе успяла да стигне до пристанището, ако не беше некадърността на нейния капитан.

Тя потръпна при спомена за мазния му поглед.

— Няма защо да се тревожите — чу тя бодър глас и отвори очи — пред нея беше изцапаното засмяно лице на Боксьора. Стоеше напето, с ръце на кръста, като че ли лично той, Боксьора, беше прогонил пиратите.

Джейн не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурен ли си?

— Да, капитан Мак ще ни заведе направо в пристанището. Нито един мъж не се съмнява в това.

— И нито една жена също.

— Боксьоре! — изръмжа гласът на Оукъм някъде отгоре, момчето й смигна, поклони се и изчезна.

О, да, помисли тя, капитан Мак ще ги доведе до брега. В края на краищата той не беше Рашид.

Но обстоятелствата бяха същите. Джейн сви рамене при мисълта за аналогичността на случилото се и с двата кораба. Тя беше на борда по време и на двете нещастия: бяха взели на борда пътник — което се случваше много рядко — заради парите й. Не заради удоволствието от нейната компания, не заради справедливостта на това, което търсеше, нито дори за да я имат в леглото си. Това, с което ги привличаше, бяха парите й.

И когато беше на борда, започваха да се случват страшни неща. Също като прословутия буревестник и тя носеше нещастие и на двамата капитани.

Сгушена на стълбата, тя видя как Андрю се обръща към нея. Отвори уста да каже нещо, но видя, че той отмести поглед, без да й обърне внимание. Умът му бе зает с по-важни неща и така трябваше да бъде, каза си тя. „Ще го направя хубаво и за тебе“ — каза й той. И го беше направил, макар и за малко, но това не й стигаше, защото не можеше да си обясни по друг начин кухата болка, която усещаше дълбоко в себе си.

Страхуваше се, че в това отношение не беше много по-различна от майка си. Тя пожелаваше някой мъж така, както би пожелала каквото и да е, и копнееше да направи всичко, което той искаше от нея. Майка й предварително обмисляше всички „за“ и „против“, след което просто изоставяше всякакъв здрав разум.

Невзрачната стара мома изпълнява ролята на робиня на любовта пред своя дивак любим — само дето той я бе оставил прекалено бързо, когато се появиха по-важни неща. Колкото и разумно да разсъждава, никога няма да забрави, че за разлика от нея той не бе погълнат така силно от споделената им страст.

„Мъжете ще те използват, ако ти им позволиш. Жената трябва да се пази и да не се влюбва за повече от една нощ — освен ако не й предложат годежен пръстен.“

Тя бе чула този съвет от майка си още като малка, но се сети късно за него, не знаеше защо си го спомни точно сега. Джейн не смяташе, че изобщо някога се е влюбвала даже за една нощ. Отметна коса назад и си помисли, че трябва да я върже, както и новите си неопределени копнежи, които заплашваха да превземат душата й. В края на краищата тя си оставаше Джейн Катрин Уърдингтън, фермерска дъщеря от Вирджиния, която понякога живееше в Ню Йорк; двадесет и петгодишна псевдолюбителка на приключения, за която най-важното сега бе да завърши мисията си. Тази мисия определяше живота й още от дванадесетгодишна възраст.

Ако Джошуа Уърдингтън е жив някъде, тя беше единствената му надежда. И това беше всичко, което може да се каже за нея — поне засега.

Когато си тръгне към дома — а това все някога ще стане, — тя нямаше да носи излишния багаж от спомени за Андрю Макгрегър.

Въздъхна и напусна палубата, за да не пречи на мъжете да вършат мъжките си работи.

Трябваше да свърши своята женска работа — да приготви багажа си и веднага щом стигнат пристанището, да уреди сметката и да си тръгне; и да не си спомня никога за ония сладки мигове на дива страст, които бе прекарала в прегръдките му.

Той също би искал да забрави тези мигове. Бе приел една нетърпелива стара мома в леглото си и в спомените си щеше да я свързва с пиратското нападение, когато корабът можеше да бъде потопен.