Евелин Роджърс
Пустинен пламък (4)

Глава 4

— Каза ли на маминка какво си намислила да правиш?

„Логичен въпрос — помисли си Джейн, седнала пред тоалетната масичка в спалнята си на улица Вандам. — Напълно в стила на човека, който го зададе.“

Тя погледна в огледалото към отражението на Алва Търнър, застанала зад гърба й. Тънка и висока, с бръчки, прорязали абаносовата й кожа, защото бе на петдесет години, с посивяващи черни коси, Алва не бе загубила дори и искрица от огъня, който гореше в тъмните й, виждащи всичко очи.

— Не се тревожи — каза Джейн. — Смятам да й кажа точно толкова, колкото трябва да знае.

Алва поклати глава.

— Милостиви боже!

— Така ще направя — повтори Джейн, която се опитваше да свие в кок буйната си коса. — Само че се надявах да уредя всичко преди разговора. Много добре знам, а и ти също, какъв скандал ще се разрази.

— Скандал е слабо казано за това, което има да се случи тук. Нека добрият бог ми прости, че говоря така, но мисис Форбс ще надмине и Сатаната.

Джейн отлично знаеше колко е права Алва. Тя работеше при семейство Уърдингтън още от времето, преди да се бе родила Джейн, първо на полето, после се бе издигнала в по-висока длъжност като домашна помощница, а след смъртта на баба Уърд и заминаването на Джош бе станала прислужница на Джейн. Тя никога не им е била робиня. Уърдингтънови нямаха роби. Беше им доверена прислужница, а често и най-добър приятел, най-близкият човек за Джейн на този свят.

От години Милисънт се опитваше да се отърве от нея.

— Не си знае мястото. Както и със сигурност може да се каже също, че няма елементарни понятия как да те облече подходящо.

Но това бе единственото нещо, за което Джейн беше непреклонна. Алва остана.

Джейн се усмихна на двата образа, отразени в трифунтовото резбовано огледало. То бе обрамчено с позлатен кант, инкрустирани розетки украсяваха четирите му ъгъла. В горния край гордо бе литнала една нарисувана полугола Венера.

Двете с Алва бяха твърде много изпити, практични и непретенциозни. Това бе най-доброто описание и за Джейн, облечена с обикновен халат, и за Алва, облечена в черната си слугинска рокля. Милисънт бе избрала рамката за огледалото. Единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за нея, бе, че тя подхождаше на останалата мебелировка — от завесите с волани, които тежко падаха пред двойните прозорци, до килима на ярки цветя, застлан пред махагоновото легло с розов балдахин, украсен с резбован купидонов лък със стрели, и фенер, закачен на рамката му.

Милисънт бе избрала всичко. Джейн никога не си бе почивала в стаята, винаги се бе чувствала като случаен човек, отседнал в нея само за няколко дни, като пансионерка, която я използва за краткотраен престой. А това бе точно така, защото предпочиташе да прекарва по-голяма част от времето си в имението.

Джейн стана.

— Това ли е най-красивият начин, по който можеш да нагласиш косата си?

— Какво не ти харесва? Винаги я нося така.

— Точно това имам предвид. Толкова силно е опъната назад, че едва държиш очите си отворени, а устата ти пък не може да се затвори.

Джейн не обърна внимание на критичната забележка, защото знаеше, че е продиктувана от добрите намерения, стаени в сърцето на Алва.

Боже, ами че мис Джейн винаги си е била по-хубава от мис Мерибет. Това е мислела да каже Алва. Само дето трябвало да я нагласи малко по-добре, както например да сложиш сол в яхнията, за да се усетят другите подправки по-добре.

Тя облече роклята, която майка й бе донесла за вечерта, и се загледа в огледалото, докато Алва закопчаваше копчетата на гърба й. И роклята не й подхождаше особено много, също както и стаята. Малки буфан ръкави, които правеха и без това особено дългите й ръце да изглеждат като на маймуна, корсет с дълбоко изрязано деколте, което привличаше погледа към малкия й бюст, висока талия, от която фигурата й изглеждаше двуметрова, при това светложълта, цвят, който умъртвяваше напълно тена на кожата й. Джейн наистина приличаше на зле приготвено задушено.

Но беше обещала на Милисънт, че ще облече роклята, както й обещаваше почти всичко, само и само да избегне разправиите. Но дори и съвсем ужасният й вид не можеше да накара Леандър Форбс да забрави за наследството й. Той я чакаше долу заедно с още стотина гости, въпреки че след завръщането й те бяха общували само чрез писма.

„Професионалните ми задължения — бе обяснил той с префърцунен почерк — ме ангажират напълно до събота вечер.“ До — би могъл да добави той — официалното обявяване на годежа им, уреден без нито една среща насаме между булката и младоженеца. Страхливец!

Милисънт не бе пожелала и да чуе протестите на Джейн. Затова Джейн продължаваше да осъществява незабелязано своя план.

Поне се опитваше. Беше запомнила твърде добре първия си опит да намери кораб за пътуването си. Не можеше да си спомни за подробностите от разговора с капитан Макгрегър, без да се изчерви. Странно, твърде често изникваше в паметта й. Понякога дори се питаше какво ли може да се е случило през следващите три дни, след като бе изхвръкнала от кръчмата и бе оставила капитана в ръцете на съдбата и полицаите.

Обвиненията за побой напълно отговаряха на маниерите му или по-точно на липсата на такива, като се има предвид начинът, по който се бе държал с Джейн. Тя потръпваше от ужас при спомена за недодялания грубиян, седнал в задимения ъгъл, за начина, по който я оглеждаше, докато се наливаше с ейл и й правеше неприлични намеци, макар че бе отишла с едно съвсем законно предложение в рамките на дейността му.

Настръхваше при мисълта какво би станало, ако без да го види, подлъгана от препоръките, че е най-добрият шкипер в Атлантическия океан, бе наредила да заплатят пътуването й и после разбере всичко, след като вече се е озовала на борда. Питаше се дали той щеше да очаква от нея да легне и в постелята му? Дали би помислил, че една кокалеста, мургава стара мома, която явно бяга от дома си, ще се окаже толкова отчаяна или толкова зажадняла за мъжки ласки, че с готовност ще се подчини на всичките му безобразни претенции.

Тя съзнаваше, че морските пътешествия са дълги и мъжете си имат своите нужди. И тъй като „Тросакс“ беше само търговски кораб, тя можеше наистина да се окаже единственият пътник на борда му.

Джейн никога не се бе целувала с мъж, като се изключи онова момче от една съседна на тяхната ферма във Вирджиния, което я бе целунало преди десет години. Но тя знаеше какво правят мъжете и жените. Първа баба Уърд й бе разкрила тези тайнствени неща. Но бе използвала толкова странни думи и изрази, че Джейн почти не разбра какво точно иска да й каже, дали те се докосват или не. Следващият човек бе Милисънт, която за пръв и последен път бе се нагърбила да изпълни своя родителски дълг.

Зелените й очи бяха блеснали от подробностите, с които й бе описала всичко. И накрая, след като се бе върнала от едноседмичното си сватбено пътешествие със съпруга си Уилям Браун, на сцената се бе появила Мерибет.

— Жената има своите задължения — бе обявила по-голямата й сестра, след като нахлу в стаята на Джейн.

Въпреки опитите на Джейн да я отпрати, Мерибет успя да й разкаже някои особено интимни моменти, като не й спести и такива новости, като: „Естествено, за съжаление те са придружени и с много болки“, „Уилям не е от онези, които настояват твърде често, слава богу“.

Джейн бе доловила леко съжаление или по-скоро разочарование в думите на сестра си. Изводът бе ясен. Любовният акт допадаше на Милисънт, но не и на Мерибет, поне не й харесваше да го прави с мъжа, за когото бе омъжена, въпреки че преди и след сватбата никога не пропускаше случай да пофлиртува с всеки мъж, който се приближеше на метър от нея.

Майка им бе избрала Уилям Браун, тя бе избрала и Леандър Форбс. Мисълта да споделя леглото на Леандър бе точно толкова недопустима, колкото и тази да легне с Андрю Макгрегър, но причините не бяха едни и същи, призна пред себе си Джейн.

— Заминавам за Триполи — каза тя по-високо, отколкото възнамеряваше, като се отскубна от Алва и започна да крачи из стаята. — Смятам да си уредя едно чудесно и безопасно пътуване на някой пасажерски кораб. Като стигна там, ще разговарям с всеки, с когото мога и който би могъл да ми каже нещо за Джош. И не ме гледай така, Алва. Имам и пари, и твърдото намерение да го направя.

— Не съм казала, че ти липсва едното или другото. Но ако трябва да ти кажа истината, липсва ти малко здрав разум.

Джейн бавно и дълго заоглежда стаята.

— Дори и ти трябва да признаеш, че нищо не ме задържа тук. Приятелките ми се омъжиха. Повечето от тях вече имат деца. Земята във Вирджиния е само неколкостотин акра и ти би могла да се грижиш за нея, докато ме няма.

— Мис Джейн, говориш така, като че ли ще ходиш там, където, преди да стигнеш, трябва да паднеш от края на земята.

Джейн спря до вратата. Големите й черни очи загледаха някак замечтано, с прощален израз, сякаш погледът й проникваше през стените на стаята, през гредите и тухлите, над дърветата, като че ли гледаше във вечността.

— Точно краят на земята ми трябва, Алва. Именно там ще намеря онова, което търся.

Тя излезе в коридора и Алва се заслуша в шума от стъпките й, които заглъхнаха към стълбите. В мислите си слугинята виждаше големите, тъжни очи и гордо извитите устни на любимото си дете.

Джейн бе нейно дете, въпреки че бе родена от друга жена и цветът на кожата й бе объркан. Когато плачеше като малка, Алва винаги бе до нея, готова да й даде подсладения биберон и да я прегърне нежно. Винаги Алва миеше издрасканите й коленца, когато паднеше от онзи лош, стар кон, на който обичаше да язди. А когато първата мисис Уърдингтън почина, Алва избърса сълзите й.

Сърцето на Алва се късаше при мисълта, че малкото й момиченце смята да пътува по вода до една страна на безбожници, на диваци и езичници, които дебнеха отвсякъде. Нямаше да я укорява. Само малко. Щеше да й каже само това, което вече бе казала, за да разбере малката колко много се тревожи. Все пак подозираше, че мис Джейн е права. Може би наистина трябваше да стигне до края на света, за да открие това, което търсеше. Странно нещо. Като си спомнеше обичта на тези две невинни деца, все й се струваше, че независимо дали мис Джейн съзнава това, тя като че ли търсеше нещо повече от брат си Джош.

 

 

Когато Джейн слезе до балната зала, чиито врати бяха широко разтворени, струнният квартет свиреше менует. От полилеите, висящи от тавана, и от свещниците по тапицираните с брокат стени блестяха пламъците на хиляди свещи. А в средата на залата повече от двадесет двойки танцуваха тържествено и грациозно в ритъма на танца. Обичайното добре облечено общество се носеше из залата и това напомни на Джейн за позлатения кант на рамката на огледалото й. Жените носеха рокли във всички цветове на дъгата, мъжете, с изключение на няколко, бяха облечени в черно.

Леандър Форбс стоеше в другия край на залата. Той бе едно от изключенията. Краката му бяха твърде слаби за лилавите бричове до коленете и белите чорапи, с които се бе издокарал, а раменете — твърде тесни за широките ревери на лилавото му сако. Джейн се питаше дали Милисънт не избира и неговия гардероб.

— О, боже — прошепна Милисънт на ухото й, като че ли я бе призовала с мислите си, — така се надявах, че тази рокля ще ти отива.

Когато майка й започваше с възклицанието „О, боже!“, Джейн обикновено мълчеше. Тази вечер обаче тя бе в по-бунтарско настроение.

— Поне бледият ми вид ще послужи за контрастен фон на Леандър — каза тя, като погледна към майка си, която бе облечена в разкошна, шумоляща, сапфиреносиня копринена рокля с дълбоко деколте. Едно бяло перо се издигаше над червената й накъдрена и бухнала коса.

Милисънт погледна над главите на танцуващите двойки, за да открие племенника на съпруга си. Когато зелените й очи, премрежени от гъсти ресници, го откриха, те проблеснаха доволно, но само за миг. Лилаво за мъж! За нещастие племенникът на съпруга й не бе лишен от недостатъци. Отмести поглед и го насочи към Джейн, към ъгловатото й тяло и жълтеникавата й кожа. Цветът на коприната очевидно не бе подходящ, но никога не бе успявала да компенсира с цвета на дрехите мургавия тен на момичето. Беше го наследила от баща си, който бе фермер. Милисънт не трябваше да се омъжва за човек, свързан със земята.

— Е, Джейн — каза тя строго, — очаквам, че след сватбата ще научиш мъжа си как да се облича по-строго. Ти отлично умееш това.

— Няма да има сватба — каза Джейн, без да обръща внимание на строгостта й. Каза го просто така, защото много добре знаеше, че майка й при всички случаи ще обяви годежа. Милисънт бе уверена, че характерът на дъщеря й я предпазваше от обществени скандали. Щом веднъж се разпространи новината, същият този характер няма да й позволи да развали годежа, да попречи на подготовката за сватбата и да предизвика обществен скандал и срам за цялото семейство.

Милисънт не я познаваше така добре, както си мислеше. Майка й можеше да си обявява каквото иска. Този път Джейн щеше да се опита сама да подреди живота си и когато всичко вече ще бъде готово, може би когато вече ще е тръгнала към пристанището, тогава ще бъде направено последното истинско съобщение по отношение на нейните намерения. И то от единствения човек, който имаше право да го направи — самата Джейн Катрин Уърдингтън.

— О, миличката ми Милисънт. Прелестна, както винаги. Много се гордея с теб!

Двете жени се обърнаха към Рандолф Форбс, който се появи от тълпата и застана точно под рамката на вратата. Бе висок, едър мъж на петдесет и пет години, вече леко оплешивял, с червендалесто лице. Форбс винаги бе правил впечатление на Джейн на много пламенен мъж. Възхитеният поглед, който той отправи към дълбокото деколте на жена си, потвърди преценката й. Беше облечен много по-добре от племенника си и доста по-сдържано. Носеше дълго светлосиньо сако, бяла блуза с жабо и черни бричове с тясна кройка, напъхани в добре лъснати черни ботуши. Въпреки пълнотата му костюмът стоеше добре. Чичо Форбс жънеше успех след успех във всичките си начинания. Радваше се на прекрасно здраве, беше живял по-дълго от останалите съпрузи на Милисънт, като се изключи Джонатан Уърдингтън.

Елегантен или не, Джейн не го обичаше. Тя го бе чувала твърде често да изразява удоволствието си от собствените си успехи, които пълнеха сейфа му, и да обрича на бедност някой несретник, представен от държавен адвокат или някоя по-низша инстанция. О, тя често се бе питала дали държавните адвокати не получават тайни суми от човек на име Рандолф Форбс, за да му позволят да печели.

Студен и безмилостен, такъв бе чичо Форбс. Нито веднъж не я окуражи, докато търсеше факти за брат си. Той обикновено нищо не знаеше, а и още по-малко се интересуваше от проблемите на доведената си дъщеря. Обект на интереса му бе по-голямата — Мерибет, която флиртуваше с него почти така ентусиазирано, както го правеше с останалите мъже от висшето общество на Ню Йорк. Милисънт като че ли не се противопоставяше на това, както и съпругът на Мерибет.

— Скъпа моя Джейн, тази вечер изглеждаш очарователна!

В първия момент Джейн изобщо не разбра, че мъжът на майка й говори на нея.

— Така ли?

— Колко си оригинална! Леандър ще се забавлява много с твоите остроумия.

„Както и с богатството ми.“

Джейн едва не го каза на глас, но майка й беше права, тя наистина мразеше публичните сцени.

Менуетът свърши. Докато музиката отзвучаваше, танцьорите се пръснаха и освободиха центъра на залата. Настъпилата тишина се постепенно се замени с шумните им разговори, потракването на токовете и шумоленето на балните рокли. Но всичко това не успя да заглуши кресливия смях на Мерибет, който долетя отнякъде.

Смехът стана още по-силен и на Джейн й се стори, че забеляза как майка й присви устни, които обаче веднага се разтеглиха в усмивка, щом Мерибет се присъедини към семейството си.

— Толкова бих искала Уилям да е тук, а не да се занимава с онази досадна работа в Бостън — каза Мерибет и мило се нацупи.

Джейн си помисли, че зет й доста често отсъства от града по работа.

Изведнъж до тях застана Леандър, облечен в сияйния си лилав тоалет и потънал в облак от парфюм. Преди Джейн да успее да се отдръпне, той залепи една влажна целувка на ръката й.

— Мила мис Уърдингтън — каза той, галейки пръстите й, докато ги притискаше към лилавия си ревер. Въпреки енергичния й отпор той успя още веднъж да целуне ръката и. — Мила Джейн!

Тя не бе получавала толкова нежности от смъртта на баба Уърд. „Нищо не може да изтъкне по-добре женските чарове от една солидна сума в банката“ — саркастично си помисли Джейн.

— Ах, всички сме заедно. С изключение, разбира се, на Уилям. Какво чудесно семейство сме! — каза Милисънт с въздишка.

Джейн едва успя да се сдържи да не направи отегчена физиономия.

— Привличаме доста голямо внимание — продължи Милисънт и огледа с блеснал поглед залата. — Рандолф, аз наистина мисля, че няма защо повече да отлагаме съобщението. Разбира се, Джейн си е по природа срамежлива. Затова, моля те, скъпи, не се впускай в досадни речи. Ти никога не би го направил, но все пак да не уплашиш милата ни дъщеря с прекалено много похвали.

Джейн прехапа устни, за да не избухне в смях. Или може би се опитваше да спре сълзите си. Всеки наоколо щеше да узнае истината за годежа. За това, че е продиктуван от финансови съображения, а не от любов.

Но какво значение имаше за нея това, след като бе нещо временно. Тя се изправи гордо, освободи най-после ръката си и се загледа след чичо Форбс, който си пробиваше път към подиума на музикантите в дъното на залата. Той направи един жест с ръка към музикантите и те засвириха туш. Разговорите утихнаха.

— Приятели, вземете си напитки, защото тази вечер трябва да вдигнем един тост.

Тълпата се оживи. Навред се появиха слуги с подноси с вино и ейл за господата, а за дамите — специална плодова напитка, за която Джейн подозираше, че е примесена с уиски. Това бе един от методите на майка й да създава настроение сред гостите си.

— Мисис Форбс и аз… — Форбс спря и изчака за пълна тишина. — … с голямо удоволствие ви съобщаваме за предстоящата женитба на дъщеря й Джейн и племенника ми Леандър.

Новината бе посрещната с бурни възгласи и многозначителни кимвания.

— Наздраве! — извика някой в тълпата. — За Джейн и Леандър.

Бъдещата булка се втренчи в чашата с пунш, като тайно се надяваше, че е права за уискито. Вдигна я, изпи я на един дъх и махна на един слуга за още. Всички в стаята шушукаха, всички весело подвикваха. Точно мислеше да отпие от втората чаша, когато някакъв шум в преддверието зад гърба й я накара да застине с ръка във въздуха.

— Ще има сватба, а не презокеански рейс?

Тя се обърна изненадана по посока на бумтящия глас. На по-малко от два метра от нея стоеше капитан Макгрегър. Лицето му беше небръснато, черната му коса, която приличаше на грива, бе разрошена. Едрото му тяло бе скрито под бяла риза и тесни кафяви бричове. В морскосините му очи просветваха иронични пламъчета.