Евелин Роджърс
Пустинен пламък (25)

Глава 25

На следващия ден Джейн усети в цялото си тяло болка от съвсем особен характер и би умряла от срам, ако някой се досетеше за причината. Стараеше се да седи изправена на седлото и по лицето й да не личи колко я боли, ако някой случайно я погледнеше.

По същия начин криеше и усмивката върху устните си при спомена за предишната нощ. Андрю я беше любил четири пъти и сега тя с наслада си спомняше всеки един от тях… четири пъти. Дали това не беше някакво своеобразно постижение? Джейн не разбираше нищо от тези неща, но това, което направи Андрю, надхвърляше и най-смелите й фантазии от самотните момински нощи.

Попита го дали белегът върху бедрото не е от рана, нанесена от ръката на ревнив съпруг.

— Като момче работех на една рибарска гемия и веднъж канджата се заби в крака ми. Понякога ме наболява и трябва някой да го погали, за да ми мине.

И, разбира се, тя го погали. Беше похотлива като истинска развратница. Блудницата на пустинята. Понякога я налягаха черни съмнения — дали пък наистина не си е загубила ума, не трябваше ли да се стегне и да не допуска това да случи отново; тези мисли обаче траеха само миг, разпръснати от яркостта на спомена за предишната нощ.

Беше приключила с притесненията си още в прегръдките на Андрю. И без това щеше да й остане много време за размисъл, защо тогава да насилва събитията?

Тази вечер за първи път щяха да нощуват сред дюните. Стигнаха огромната пясъчна пустош по залез, когато слънцето престана да жари така безмилостно и заля света в златисто сияние.

Джейн бе прекарала предишната нощ в прегръдките на Андрю, обхваната от непозната досега еуфория; усещаше в себе си някаква необичайна самоувереност, за каквато бе мечтала цял живот. В момента беше с Андрю, а само след седмица щеше да види и Джош. Не искаше да мисли за нищо друго.

На сутринта камилите проявиха известно непокорство и товаренето вървеше трудно: с оглушителен рев от страна на животните, а от страна на хората — с люти псувни и призиви към Аллаха. Вече закъсняваха много — слънцето отдавна се бе вдигнало над хоризонта и Джейн най-после можа да разгледа добре необичайното зрелище, което представляваше ергът.

Докато мюезинът напяваше утринната молитва, тя успя да смени ботушите, които носеше, с чифт сандали и после поязди по едрия пясък, като се стараеше да не изпуска кервана от поглед. Из дюните се усети едва доловим повей на вятър, съвсем лек, не като при онези пясъчни бури, за които вчера й говореше Мохамед.

Пейзажът й припомни за вълните в морето, които не изглеждаха по-материални от пясъчните и също като тях бяха докосвани единствено от слънцето, вятъра и дъжда.

Мохамед й каза, че и в пустинята се случвало да вали — понякога като истински потоп, а от време на време падали и странни разяждащи очите и гърлото мъгли. Това обаче ставало много рядко; по-вероятно било керванът да бъде застрашен от сироко — горещия пустинен вятър, който връхлитал върху керваните без всякакво предупреждение и съвсем скоро сливал в едно земя и небе така, че било невъзможно да се различи къде е едното и къде — другото.

Тази сутрин въздухът беше неподвижен и студен, а в сивото небе висеше лимоненожълто слънце. Тя се катереше към върха на една дюна и жадно вдишваше сухия прохладен въздух. Джейн се усмихна и отметна глава назад, а косата й диво се разпиля.

Андрю яздеше по една от съседните дюни и видя развятото черно фередже, свободно падащите на вълни коси и лицето, което сияеше от неподправено удоволствие. „Колко е чиста“ — помисли си той. И как само вярва, че в края на краищата всичко ще завърши добре… Брат й сигурно отдавна гниеше в земята, а тя беше убедена, че е жив и ще го намери.

Ако беше склонна да очаква много от мъжете, щеше непременно да преживее и много разочарования, колкото и кратки да бяха връзките й с тях. Сърцето му внезапно се сви, докато я гледаше да обикаля дюната като дете, което си е намерило играчка.

Какво, по дяволите, правеше тя тук? Нямаше здрав разум дори колкото пясъчна буболечка. Тъкмо се канеше да й се обади, когато най-после го видя.

— Добро утро — извика тя и му махна с ръка.

Той също й махна и се усмихна.

Тя затича към него, а сандалите й потъваха в пясъка, без да оставят следи, като че ли беше приказна фея. Стигна до подножието на дюната и после започна да се изкачва нагоре към мястото, където я чакаха мъжът и жребецът. Когато се приближи достатъчно, Андрю видя, че слънцето бе оставило по лицето й следи от целувките си през последните няколко дни и сега тя бе станала още по-мургава. Това й придаваше великолепен здрав вид и я правеше още по-желана. Протегна ръка и я издърпа на коня до себе си. Тя седна от едната страна на седлото и силно се притисна към него; после плъзна ръце под дрехата му и се сгуши в него.

— Виждам, че си добила кураж — каза той. — Кадифените й очи проблясваха като нощ, обсипана със звезди. — Като духне по-силен вятър и желанието ти ще се изпари на минутата.

— Може и така да е. — Тя го погледна дръзко. — А може и да не е. Няма страшно, стига ти да си единственият, който ме гледа.

— Мис Уърдингтън! — каза той, преструвайки се на шокиран.

— Да, капитан Мак — отговори тя, като имитираше шотландския му акцент, — това е моето име. Да не се надувате нещо на бедното селско девойче? Щом е така, ще си намеря някой бедуин, който няма да има нищо против да си поиграем.

Въображението му веднага нарисува картина — Джейн в ръцете на някой дивак от пустинята, — и това никак не му хареса.

— Хвани се за мене — каза рязко той. — Да се връщаме, че може да тръгнат и без нас.

Той дръпна юздите и жребецът ги откара бързо в лагера. Андрю беше делови и сериозен, когато я остави до кобилата, а Джейн се усмихваше на себе си, като си помисли, че може би той ревнува.

Знаеше, че това е невъзможно, и въпреки всичко тази мисъл се въртеше непрекъснато из главата й, за да й помогне да изкара по-леко дългия труден ден. С неговата ревност, с Боксьора и Мохамед, които щяха цял ден да се надлъгват с истории за морето и пустинята.

Джейн с изненада разбра, че в пустинята е пълно с разни животни, макар самата да не бе видяла нищо повече от пустинна муха. Имаше щрауси, кобри, скорпиони, газели и какво ли не още. От Боксьора не можа да научи кой знае какво, освен още една моряшка песничка; тя не разбираше думите, но от физиономията на Андрю се досети, че едва ли ще е подходяща за светските събирания, които се свикваха във фермата всяка неделя.

Тя забеляза погледите, които Боксьора хвърляше към групата жени, яздещи камили някъде в края на кервана. По красивото му юношеско момче се четеше копнеж. На момчето не му вървеше и тя изпита съчувствие към него.

Тази нощ разпънаха лагера близо до малък оазис.

Скрит в сянката на финикови палми, той приличаше по-скоро на вир между златните дюни. Джейн беше омагьосана от красотата на гледката и убеди Андрю да опънат палатката малко по-настрани от останалите и да се опитат да спят под звездите. Никога преди не бе виждала такова великолепие, каквото предлагаше обсипаното със звезди небе над пустинята, и тя твърдеше, че би било срамота да изпусне такава гледка.

Бяха сами, далеч от останалите. Кечето бе простряно върху пясъка и се готвеха да лягат, когато тя се извини за малко и влезе в палатката. После се появи, а от нея се разнасяше някакво дрънчене и звънтене; Андрю се взря изумен в полумрака. Тя не беше по-различна от обикновено — същото фередже, същата непокорна коса, същата леко вирната брадичка. Различното беше в начина, по който го гледаше, и очите й блестяха — той усети в себе си някакво раздвижване.

— Жените ми ги подариха — каза тя. — Това беше след оня случай с падането. Не знаех как да им откажа, а и щях да ги обидя, затова ги приех. — Тя седна близо до огъня, с гръб към кервана, и разтвори дрехата си широко, за да се предпази от нечий случаен поглед и да може само Андрю да се наслади на нейните дарове.

— Просто няколко украшения — каза тя. — Нищо повече.

„Права е“ — помисли си той и дъхът му секна — тя нямаше нищо друго върху себе си, освен няколко бижута.

Около шията й имаше тройна огърлица от лъскав пиринч, а между високите й твърди гърди се спускаше медальон с глава на кобра. Талията бе обхваната от тясна верижка, каквато имаше и на единия си глезен. От талията до глезена единственото украшение беше самата тя. Златиста кожа и изящни форми, а на едно място — съвсем черна и мъчително примамлива.

— Боже мой — прошепна Андрю.

Джейн нямаше от какво да се оплаче, когато видя как я гледа нейният любим. „Щраусовите пера и дантелите може и да не ми отиват много, но затова пък с пиринчените украшения изглеждам чудесно.“

— Ела, момиче — каза той и гласът му издаваше, че вече е пламнал.

Тя мина покрай огъня с разтворена дреха и се изправи пред него; стъпалата й потънаха в пясъка.

Той докосна кобрата, а пръстите му изгаряха трапчинката между гърдите.

— Хубаво е…

— Радвам се, че ти харесва.

— Да не би да си допускала, че няма да ми хареса?

— Страхувах се, че ще се почувствам като глупачка.

Той докосна с палец втвърденото зърно на едната й гърда.

— Не ми приличаш на такава.

Докосваше гърдите й тя усети ледени тръпки по цялото си тяло.

— Ами ти, капитане? Не си ли навлякъл прекалено много дрехи за случая?

Андрю се усмихна.

— Имаш право.

Отиде до палатката и се върна само след минута; бялата му роба висеше свободно на високата му мускулеста фигура, а в очите му светеше дяволски плам. Остана така, прав и неподвижен, принуждавайки Джейн да отиде при него и да разтвори дрехата му.

Огънят хвърляше игриви отблясъци върху голото му тяло и сега тя занемя на свой ред. Андрю наистина изглеждаше великолепно, тялото му беше като изваяно с длето — широки рамене, тясна талия, плосък корем, дълги силни бедра и красиво оформена окосменост с различна гъстота върху отделните части на кожата. Така надарен по природа, той нямаше нужда от никакви дрънкулки и украшения.

Тя се сгуши под дрехата му и се притисна силно към него.

После вдигна глава, за да го погледне в лицето. Дяволското изражение на очите му бе изчезнало, но пламъкът си беше там.

Преглътна с мъка. Ръцете му я сграбчиха отзад и я повдигнаха над земята. Тя веднага обви крака около кръста му, като че ли го бе правила хиляди пъти, после се притисна силно към неговия корем и му предложи влажната си утроба, а езикът й ближеше пулсиращата трапчинка на шията. През тялото му премина могъща вълна и то потрепери. Той я придвижи бавно по-надолу, докато жената се наниза на неговото копие и краката й се сключиха отзад. Мъжът едва си поемаше дъх. Искаше да я поеме цялата в себе си, да погълне страстта й и естествения, неподправен начин, по който му се предлагаше. Искаше му се да остане вътре в нея завинаги.

— Андрю? — гласът й погъделичка гърдите му. — Можем ли да го направим така?

— Можем, нека малко да се понагласим. Дръж се здраво, момиче.

Той тръгна полека към мрака отвъд блясъка на огъня и я подпря до основата на една дюна; после коленичи пред жената и бързо започна да се плъзга навън и веднага обратно в нея — тя започна да се отпуска назад, докато гърбът й опря в топлия пясък. Дрехата й беше като постеля, а неговата — като завивка, която ги пазеше от нощния студ.

— Искаше под звездите, и ето ти звезди. Ще ти дам възможност да ги гледаш, докато си поиграя с тебе.

— О! — изстена тя, когато той се настани дълбоко в нея; после въздъхна. — Да не смяташ, че сега мога да мисля за нещо друго, освен теб?

— Ако можеш, това ще означава, че съм се представил по много жалък начин. — Той започна да се движи в нея ритмично. — Приятно ли ти е така? — попита задъхано той. — Кажи ми, ако ти харесва.

Тя посрещаше силните му тласъци с насрещни движения на собственото си тяло.

— Хубаво е… А сега замълчи, имаме да вършим още нещо.

— Каква си ми господарка… — Обзе го някаква нова топлота и той я придърпа силно към себе си, обсипвайки с целувки шията, ухото и онова тайно местенце на врата й, и така я доведе до разтърсващия възторг, който я изпълваше всеки път, когато се любеха.

Джейн се вкопчи в него, за да сподели удоволствието му, а сърцето й беше толкова преизпълнено с любов, че можеше да се пръсне. Той се врязваше стремително в нея — отново и отново, докато горещата му твърдост я изпълни и засити. Свършиха едновременно и сега тя трепереше до него, като се мъчеше да задържи вълните на екстаз колкото се може по-дълго.

Най-после той се отмести от нея и се взря в огряното й от звездите лице, върху което се четяха свян и задоволеност.

— Май съм на път да ти кажа още един комплимент, момиче. Можеш ли да го поемеш?

— Ще опитам.

— Никога не ми е било толкова хубаво и това си е чиста истина. Никъде и никога.

„И никога няма да ти бъде по-хубаво“ — копнееше да каже тя.

Вместо да изрече думите, само се усмихна.

— И аз мога да кажа същото, разбира се.

Лицето му потъмня.

— Знам какво ми даде. Това е жертва, която не съм приел току-така.

— Жертва ли? Направила съм го по свое желание, не забравяй това! — Тя го целуна. — Не бъди толкова сериозен. Имам чувството, че утре ще съжалявам заради идеята си да го правим на пясъка, но то е порочно и прекрасно, че просто не ми се иска да спираме. Прегърни ме силно и след малко ще го направим пак.

„И ще си представим — каза си тя, — че тази нощ и тази любов никога няма да имат край.“

 

 

Когато по-късно се прибраха в палатката, Джейн наистина съжали, че са го правили върху пясъка. Те си оставиха дрехите навън и внесоха само кечето, като се обвиха един в друг и в няколко одеяла, за да поспят няколко часа преди дългото пътуване на другия ден.

Джейн усещаше песъчинките, вбити в кожата си, между зъбите и в косата. Реши да се изкъпе във вира на оазиса, без да се впуска в излишества — след няколкото дни, през които беше пила вода от гуерба, се бе научила да цени достатъчно високо водата, но недостатъчно все пак, за да пази нейната чистота.

Рано призори бяха вече на път. За ориентир им служеше зорницата и Хаджи каза, че до Зиза им остават само пет дни още. Като че ли я прободе стрела, когато чу тези думи. На пет дни път от Джош. Пет дни и тринадесет години, откакто го видя за последен път.

Джейн не споменаваше името му пред Андрю, защото не й се искаше да чува мнението му за нищожните й шансове да намери брат си. Както обикновено, когато ставаше дума за нейни лични проблеми, Джейн просто не искаше да мисли за тъмната страна на нещата — искаше постоянно да се къпе в светлина.

 

 

Казано в преносен смисъл, тя си представяше нещата черно-бели, а едно съвсем буквално слънце изгаряше земята, по която яздеха. Хората слязоха от гърбовете на животните, за да пестят силите им, и тогава тя улови погледа на Андрю. За тази част на пустинята ли говореше той, когато й казваше, че няма да издържи дълго и ще се върне? Тя седна по-удобно върху седлото, като придърпа наметалото, за да не се изцапа от сандалите.

Джейн да се върне? Изключено.

По пладне, когато беше най-горещо, те спряха за обедната молитва, а също и да починат; опънаха палатките, за да отдъхнат малко от парещите лъчи на слънцето.

Джейн седна на сянка с малката си свита — Андрю, Боксьора и Мохамед, но разговорът им беше вял и те дремеха почти през цялото време. Въздухът беше горещ и неподвижен, почти четиридесет градуса, и толкова сух, че дори слюнката в устата им пресъхваше.

Внезапно Мохамед скочи на крака.

— Бързо, трябва да се скрием някъде!

— Защо, момче? — каза Андрю и веднага застана нащрек.

— Чу ли капитанът предупреждението?

— Като че ли чух гръмотевица.

Мохамед застина на място.

— Ето там, на изток.

Всички погледи се обърнаха нататък. Над хоризонта се виждаше зловеща жълтеникава светлина, която бързо превръщаше сапфиреното небе в мъртвешко сиво.

Джейн потрепери въпреки горещината. Тя посегна да се хване за палатката, но усети как от плата изхвърчаха искри и изгориха пръстите й. По гърба й премина тръпка на страх; извика тихо и погледна Андрю с надежда той да й вдъхне увереност.

— Ще преживееш още нещо, момиче — каза той.

В тона му имаше нещо зловещо. Тя обърна поглед към кервана. Хората бързаха, крещяха възбудено, развързваха провизиите и се опитваха да закрепят палатките по-здраво. Чуваше се отчаяният рев на камилите и магаретата. Конете също цвилеха нервно, силно разтревожени.

— Какво става? — попита тя. Внезапен силен порив на вятъра отнесе думите й. Тя прибра развяващото се фередже по-близо до тялото си.

— Пясъчна буря. — Андрю се обърна към Боксьора: — Погрижи за безопасността на конете.

— Слушам, капитане — каза момчето, а очите му бяха обърнати към палатките на жените.

— Веднага!

Боксьора побърза да се подчини, а Мохамед отиде да се погрижи за другите животни.

— Аз какво да правя? — попита Джейн. Сърцето й се бе качило в гърлото и биеше отчаяно.

Андрю я гледаше изпитателно — горда стойка, разпилени от ураганния вятър коси, очи, изпълнени с мрачни предчувствия. Тя бе посрещала храбро какво ли не и той се надяваше, че й е останала още смелост, която щеше да й бъде много нужна през следващия час.

— Помогни ми да приберем палатката, преди да я е отнесъл вятърът. Ще се покрием с нея по време на бурята.

Тя му помогна да извади колчетата, докато горещият вятър вилнееше наоколо. В лицето и дланите й се набиха малки песъчинки; въздухът стана по гъст от вдигнатия в него пясък, а вятърът режеше, хапеше и заслепяваше. Сироко отряза върха на дюната, до която бяха подпрели палатката, и в този миг цялата пустиня наоколо закипя.

Всичко се сля във вихрушка от пясък и отломки, които срещаше бурята по пътя си. Джейн не можеше нито да вижда, нито да диша, и усети, че е съвсем близо до истерията. Всичко стана толкова бързо…

Андрю обви ръце около нея и я свали в една вдлъбнатина в земята. После опъна над главите им палатката от козя кожа. Тя едва си поемаше дъх в тясното пространство; притисна се към него и се заслуша в тътена на бурята — пусната на свобода от дяволите фурия, която искаше да им покаже на какво е способна.

Щом Андрю е до нея, нямаше от какво да се страхува. Ако това бяха последните й мигове от живота, поне щеше да бъде заедно с човека, когото обича.

Кошмарът сякаш продължи цяла вечност, но когато най-после започна да утихва, Андрю каза, че не е минал повече от час.

Андрю отмести полека натежалата от навеяния пясък палатка и се показа навън. Джейн го последва, като се опираше на ръката му, и се оказа сред един нов свят.

Бурята си бе отишла така внезапно, както беше дошла, ала бе променила неимоверно повърхността на земята — формата на дюните бе променена, доловете бяха засипани, а бедуините и камилите едва се различаваха под дебелия слой пясък.

— Мохамед е щастлив, че мис Джейн не е пострадала. — Тя се обърна и видя момчето — кожата му беше набита с песъчинки и в косата му просветваше жълтеникавият цвят на кварца. — Мохамед е щастлив да види, че с мис Джейн не се случило нищо лошо.

Тя едва събра сили да се усмихне.

— Аз също се радвам, че Мохамед е оцелял.

Момчето сви рамене и тъмното му лице грейна от широка усмивка.

— Моля мис Джейн да ме разбере правилно, но за едно безпризорно момче не е чак толкова трудно да оцелява.

Дойде Хаджи да им каже, че керванът трябва да се приготви за път колкото може по-бързо и да тръгнат веднага, за да се възползват от светлината на деня преди мръкване.

Тя въздъхна — за нея бурята и разгневената пустиня бяха изключително преживяване, докато за арабите това бе просто ежедневие.

Джейн отиде при останалите, за да помогне при изравянето на вързопите и подреждането на багажа. С облекчение забеляза как Андрю чисти от пясъка малкия вързоп, в който държеше зелената си рокля и златото. Облекчението обаче не бе я завладяло напълно въпреки доброто настроение на тези около нея — все още не можеше да си възвърне равновесието отпреди бурята.

От падането насам всичко й изглеждаше толкова чудесно, ако не се смятаха дяволските температури и трудният терен. Като че ли бурята обединяваше в себе си и двете, само че в леко увеличен мащаб. Сега Джейн бе настроена да разглежда всичко в тъмни краски. Тя възприе природната стихия като предзнаменование за нещо лошо, което тепърва трябваше да се случи. Без самата да знае защо, свързваше по някакъв начин падането си от скалата с днешната буря. В това нямаше никаква логика, но вътрешното чувство й подсказваше, че най-лошото още не е дошло.

Късмет. Съдба. Не непременно винаги щастлива.

Дълбоко в себе си тя се молеше да е сбъркала — в края на краищата, измъчваше я жега, кожата я болеше от набилите се в порите песъчинки, и беше толкова уморена… Тя реши да не казва на никого за предчувствията си.

Не мина и час и керванът беше отново на път; арабите завършиха вечерната си молитва към Пророка и всички потеглиха през пясъчната пустош. Движеха се зигзагообразно с надеждата да намерят вода.

Два часа по-късно мрачните й предчувствия се засилиха. Отначало това, което видяха, изглеждаше съвсем обикновено — приличаше на някакъв вързоп, изоставен до пътеката. Хаджи отиде нататък, а и Боксьора също искаше да види какво е.

— Някакво тяло, капитан Мак — изкрещя той. — Елате да видите!

Джейн и Мохамед изтичаха след Андрю и когато стигнаха там, го завариха да се вглежда в тялото на мъж, облечен в бяла роба. Лежеше полузарит до една дюна.

Андрю коленичи и го обърна по гръб. Малките черни очи на арабина се взираха незрящи в небето; на застиналото в смъртта лице се виждаше ясно назъбен белег.

— О! — извика Джейн.

Андрю се изправи:

— Познаваш ли го?

Беше толкова смаяна, че успя само да кимне утвърдително.

Мохамед стоеше до нея, неподвижен като скалите наоколо, а Боксьора клатеше изумено глава.

— Това е човекът, който те нападна в Триполи, нали? — попита капитанът. — Не се чуди толкова, знам за това от известно време.

Тя кимна отново.

— Сигурно е копелето, което я бутна от ска… — Капитанът го изгледа свирепо и Боксьора млъкна.

Джейн гледаше ту единия, ту другия и изведнъж видя ясно всичко, сякаш бе пред очите й. Затвори очи и си представи варовиковата скала, видя как се изкачва нагоре с надеждата да види водата на дъното — и изведнъж някакви здрави ръце я стиснаха за раменете. Земята се разтвори под краката й, тя политна надолу, а скалата я удряше жестоко, докато падаше; и мигновеното облекчение на тъмната бездна, в която най-накрая спря.

Тя се обърна към Андрю с побеляло лице.

— Не е било нещастен случай.

— Джейн… — Той понечи да я докосне, но тя се отдръпна.

— И ти си знаел за това — после изгледа Боксьора и Мохамед: — Знаели сте и вие двамата.

— Нямаше никакъв смисъл да те тревожим, след като така или иначе онзи успя да избяга. — Андрю бутна с крак вкочаненото тяло. — Макар и за кратко. Ако това изобщо може да бъде някаква утеха, справедливостта е възстановена.

Момичето затвори очи, преглътна с усилие и се опита да се овладее.

— Какво става? — прошепна тя. — Защо аз?

Андрю беше безсилен да й помогне. Би убил повторно кучия му син, ако това беше възможно. Тя покри лицето си с ръце и той я прегърна.

— Ще отида да кажа на Хаджи какво сме намерили — каза Боксьора и Андрю кимна в знак на съгласие. Внезапно се вгледа внимателно в очите на Мохамед и видя в тях неподправен ужас; това го изненада, не разбираше каква би могла да бъде причината.

Имаше нещо странно в цялата тази работа. Момчето като че ли обичаше Джейн, както впрочем и всички, които я познаваха; пазеше я, все гледаше да язди до нея и му беше приятно да разговаря с нея. Но Андрю не забравяше нито за миг, че именно нелепата история, която й бе разказал той, сложи началото на това опасно пътуване из пустинята. А сега в очите му се беше спотаил ужас. Андрю много би искал да го разтърси здравата и да му зададе един-два въпроса, но в присъствието на Джейн това беше невъзможно. Затова не биваше да откъсва поглед от него, от нея също. Отдавна беше изоставил надеждите си, че тя ще се уплаши и ще поиска да се върне. Беше ужасно своенравна и в същото време — уязвима, но никога нямаше да си го признае.

Тоя я галеше по ръката и се мъчеше да си спомни откога почувства необходимостта да я пази. Не успя да се сети, но това нямаше значение — желанието да я защитава беше толкова силно, че отекваше болезнено в сърцето му.

Трябваше да убие онзи негодник, когато го видя на скалите. Добре поне, че бурята свърши това вместо него. Сега трябваше да се задоволи с това, че стоеше до нея сред изгарящите пясъци — той, човекът на морето, който толкова се бе напатил от пустинята като млад, че се бе заклел никога повече да не се отдалечава от лазурните води на океана.

Момичето го изпълваше с огън и това ново усещане му беше много приятно — с изключение на случаите, когато се страхуваше за нея, разбира се.

Тя се освободи от прегръдката му и вдигна лице към него.

— Трябваше да ми кажеш истината, не съм дете. — После погледна в посоката, където беше Зиза, и добави: — Няма и да се откажа. Ще стигна до Зиза и ще разбера защо някой толкова не харесва това. Често ми се е случвало да бъда неуверена в нещо, но сега случаят не е такъв. Това, че някой ме е бутнал един-два пъти, съвсем не е достатъчно, за да се откажа от всичко.